Ориз полукитайски

Преди мнооого време, когато Капитал беше 1 на брой вестник, без притурки, попаднах на една рецепта. Тя обещаваше борба с меланхолията, свежо усещане и вкусотия.

Искам да споделя тази радост, за да има и за другите.

Вземате една чаша ориз. Но не какъв да е. Най-малкото трябва да е бланширан, за да не слепне. Хубаво би било да е по-качествен, продълговати зрънца, но чак Басмати, смятам, не е задължително. Слагате чаша и половина вода да заври. След това посолете леко и сипете ориза - да изпие водата до капчица. В края на пиенето, ще са нужни доста сили за бъркане /за да не залепне/ - ако имате под ръка мъж, брат, син … осигурете си подкрепления.  После загрявате в най-добрия си по-дълбок тиган 6 сл олио или зехтин. Мазнината да е на границата на изкипяването - сипнете ориза и се скрийте под масата - малко пръска в първите минути. След разбъркването на ориза, изчакайте 10тина мин и прибавете 2 нарязани на едро глави лук. След малко - колкото да поомекне лучеца, изсипипете при компанията и чаша накъсано на ивички сварено месо. Опита сочи, че превъзгоден е вкуса с пилешко. Ако имате желание експериментирайте, но послушайте моя съвет. Няма да сбъркате. Като се омесят миризмите е ред на черния пипер. Предполагам за личното си домакинство залагате на добри марки и не купувате подправки в прозрачни пликчета. Аз поне се старая - отдавна не ми се се случвало да изсипвам половин пакет пипер, за да се усети вкуса.

Като разбъркате добре, ловко заливате с 2 разбити почти на пяна яйца и много усилено продължавате да бъркате. Махате съда от котлона, поръсвате с къри /по-пикантно - по-вкусно/. Добавяте сока на 1/2 лимон.

Аз лично имам няколко чифта пръчици за хранене, който вадя само за това ястие.

Смисълът на почивката

В началото на май цяла България празнуваше /или почти цяла/. И аз не можех да се нарадвам на дългата почивка - цели 6 дни. Каква невинност!

Ваканцията мина и замина и настана шок и ужас. Като че ли цялата икономика, всяка фирма и фирмичка бе чакала първия работен час, за да настъпи педала на газта. Вече няколко дни поред не може да се отлее работата и да се възстанови ритъма. Да не говорим, че и идващата седмица ще бъде 6дневна.

Какъв бе смисъла от прежните 6 дни?

Американски филми

Аз не съм киноман и определено не познавам в детайл европейското /вкл испанско, италианско, френско, бг и тн/, руско или тн кино. Харесвам Педро Алмодовар, Никита Михалков, чешки, унгарски филми, тук-там някой бг момент.

Голяма част от моя киноинтерес е консуматорски. Понякога ми се ще, да разпусна с нещо свежо и не особено дълбоко. На помощ идват голяма част от американските продукции. Като може би  Monster In Low /мнение преди да го гледам/. Подхвърлиха ми познати - симпатичен, сладък, приятен /въпреки, че се изприщвам от подобни епитети/, седнах да го гледам. Няма толкова тъп филм.  Или поне не съм го гледала скоро. По-тъпия филм де.

Това е нещо, създадено да напудри муцунката на Джей Ло. Щото през цялото време тя правеше сладки муцунки, в подходящ стайлинг. Кандидат-съпругат бе момче-доктор, което просто си висеше в кадър без да е ясно какво прави всъщност, освен може би да играе фон на муцунките от по-горе. Монстъра трябваше да е свекърва, но с твърде неясен арсенал и объркани маневри.

/Тия хора не знаят що за социален вид е това. Препоръчвам да се поровят из някои форуми в бг пространството. /

Останалото като от неспециалист и не-киноман, но от прилично възпитан консуматор: филма е плосък и прозрачен - като валцувано стъкло. Диалози - пълна скука /въпреки, че не очакваме Шекспир/, действие - по-зле е от петъчен парламентарен контрол.

Жалко за Джейн Фонда, както и за идеята да се разгледа съвременната семейна ценност  и нрав/?!? амбиция/.

С две думи не пипайте DVD с такова заглавие, избършете си компютрите, плеърите или им направете много сигурен рефреш.

Безсилието като начин на работа

Днес за сетен път преживях момент на безсилие. Тъй като напоследък подобни моменти са редки за мен /непоправим оптимист съм и рядко губя надежди/,  се почувствах покъртена и смачкана душевно. Когато срещаш добронамереност на служителя, но недобросъвестност на фирмата, с която си принуден да работиш, как да реагираш? Когато  до толкова е изстискала служителите си, че те реагират неадекватно и единственото което повтарят е - не зависи от мен?

Не сторих най-доброто. Бях ненужно саркастична и това не ме удоволетвори.

Но ето, че ме развълнува въпроса как да изграждаш професионални отношения. Аз, до този момент се справях с щипка лично чувство. Намирам идеята за чудесна - винаги съм готова да проявя разбиране, а опитът ми доказва, че това предизвиква същото насреща и хората стават съпричастни и мили един към друг. Освен всичко друо - работата върви. В Ориента - пазарлъка е сладък, но извоюваната дума си тежи. Западния стил /според мен/ е прекалено студен и нефантазен - прилича на луминисцентна лампа.

Но не винаги се получава. Има хора, които приемат служебните си контакти като надцакване със срещуположните. Да настъпиш някого, да го смачкаш, да го унижиш. Създали са хибрид м/у Изтока и запада. Пазарлък има, но е сух като стара вафла, а думата е неон и човещината по презумпция е боклучава работа.

В такъв случай си наврян в ъгъла и се мяташ безсилно, гледайки да захапеш здраво мъчителя. Какъв е смисъла, се питам, и този прастар, дори екзестнециален въпрос ме прави ужасно старомодна.

За нещастие - България е буферна зона - у нас се преливат едно в друго ориенталската лежерност и западния маниер, а ние се мятаме ту тук, ту там и не можем да решим ЕУ ли сме или нещо друго.

Ще ми се да спра да работя, но идиоти има навсякъде, а пари малко по-нарядко.

Малки вкусни кексчета - мъфини

 

Всичко започна, когато се се задълбочих в едни готварски форуми. То не бяха манджи, то не би десерти, то стигнахме до мъфините.  Гледам по пет шест теми - за формички, за хартийки, за вариации - сладки, солени. Омаих се, зави ми се свят и като уважаваща се кулинарка пристъпих към действие.

Някак си така се получи, че все не стигах до момента да си купя форми. Правех едни бегли опити с чаши, но .. не беше същото. В един момент прекрасен, моята скъпа свекърва /дебнала ме тайно да не взема да проявя храброст и да си купя/ ми подари заветната форма. Е, не беше силиконова, но обещаваше да си върши работата. Пък и аз такава предпочитах.

Първият опит беше безобразен. Треперех да не объркам нещо и, някак си, в калабалъка, забравих да сложа втората чаша брашно. Такъв страх беше - строги указания: първо сухите, после мокрите съставки, в никакъв случай дълго бъркане. Съпикясах се, както казва баба ми. Е, изядоха се. Малко тънички, но вкусни. Да не забравя - бях прекалила и с розмарина, та цялата къща ухаеше на френски /те там май най-много си го ползват, според мен/.  Тавата измих, мъфини не останаха, но сдъвканото самочувствие и амбиция стигнаха висоти, за разлика от плоските кексчета.

Днес решително /след 2-3 дена емоционална подготовка/ пристъпих към формата. Плюх в пазвата и каквото ще да става, започнах.  Тестото стана гъсто, насипах го и  - ей  къде са отгоре.

Рецептата, чийто автор не запомних /извинете/, но четох в Готварски рецепти - БГ Мамма форуми:

Мъфини със сирене и маслини

сухо: 70 гр обезкостени маслини /към сухите е, не се чудете/, 250 гр брашно,  розмарин - ако не сте любител, сложете щипка-две , оригинала е 1 сл, сол, черен пипер 2 и 1/2 чл бакпулвер 1/2 чл сода бикарбонат

мокро: около 150 гр /или на вкус/ сирене, 1 яйце, 80 мл зехтин, 300 гр кисело мляко

Преди да почнете да бъркате, пуснете си фурната да се топли - 180 градуса. Формата подгответе, като я намажете с мазнина. Много удобно е да имате четка подръка - хем пести материал, хем не се цапате, хем хубаво омазвате гнездата.  Нарязвате маслините - аз лично ги предпочитам по-едро, но сина е решил, че са силно отровни и прекалено отвратителни за ядене и е необходимо да ги маскирам, та режа на трохички. Известно е, че съдържат йод и куп други полезности, а ние сме за здравословието. 

В една купа се смесват сухите, в друга мокрите съставки.  Лично аз, стигнах до мнението, че е по-добър резултата, когато мокрото се сипе при сухото. Разбърква се добре - да не остане брашно, но по-чевръсто, с виличка. Уверено и спокойно, без излишно разтъкаване. След това с една лъжица се разсипва из формата. Аз предпочитам да бодна по сирене най отгоре , а част от него слагам в тестото/. В оригинала се сипва малко тесто, после бучка, после пак тесто и отгоре се поръсва с натрошено сирене. Може да се поръси и със сусам. Изпичат се за около 25-30 мин.

Надявам се да се забавлявате като мен.

Кой смята, че няма човечност?

От  известно време споделям час-два седмично с няколко майки. Всъщност са доста. Какви са толкова тия майки?  Това са доста жени - нормално необикновени. За Движението на българските майки сигурно знаете. Сега ще разказвам за бургаските. Дето освен майки, са и движещи разни работи.

Който е опитвал да бъде доброволец за дадена кауза, неминуемо се уморява да бъде борец. Въпросът е дали ще има достатъчно ентусиазъм да прескочи момента на умората и дали ще има достатъчно хора, които да се увличат  едни други.

Това съм го преминала, опитвах се да съм валънтиър /както казват братята американци/, но нещо не ми достигна височина и се поуморих. Известно време изпитвах съжаление, но после ме увлече ежедневието и забравих.

Един ден попаднах на тема от любимия форум и айдее - докато се усетя, седях курдисана на маса, заедно с 10на жени. Повечето говореха една през друга, но разговорите някак си се преливаха един в друг и мога да се закълна, че имаше нещо като телепатия.

Всъщност никой не говореше за благотворителност. Което беше най-странното нещо все пак. Открих, че докато обсъждахме злободневните и не толкова теми, бяхме решили да организираме Великденски базар, а аз самата си планирах какво щях да изряботя за продажбите. Представяте ли си - отидох на разпивка, а се върнах с творчески планове.

Момичетата не искаха да споделям с тях, да се чувствам задължена, напротив - те споделяха с мен. След всяка седмична среща-оперативка, имах чувството, че вземах вана фреш-портокал.  

Всеки петък ставаме все повече.

Темата има продължение

Тази неделя

Както споменах веднъж, неделята е много важна част от седмицата. Ако през съботата все още те носи инерцията с нюанс на свобода, то неделята е истинската наслада. От сутрешното кафе, до следобедното чистене. Защото, ние жените сме си малко мазохисти - няма нищо по-гадно от чистенето и нищо по-удоволетворямащо от чист и подреден апартамент. Т.е. удоволствие без болка няма. 

 Тази неделя валеше. И у дома трябваше да светнем лампите, иначе си просех пролетна депресия, гарнирана с маниакално разстройство некакво. Велоезденето отпада значи - сбогом морски простор, здравей любима кухня. Защото аз обичам да готвя. Все ми се мержелее един образ на семеен неделен обед - бели покривки, свежи китки и красоти. Та ето я значи идеята. Преглеждам набързо хладилници и фризери - съставям си план меню и отивам да разходя кучето, щото и то милото душа носи и се води член на домакинството.

Първата част от кулинарния ми план беше салата фатуш.  Или по-скоро да приготвя питките за салатата. А гвоздеят на програмата - еклери.  В къщи ще замирише на вкусно, аз ще си поготвя, а вечерта всички на масата и бялата, т.е. зелената покривка. План за милиони - тихо си капе дъждецът, печката топли - направо да се разстопиш.   Да бях се сецнала на питките още.

Като един истински готвач отпочнах оптимално рано:

16,00 - замесване на тесто. Тавата порядъчно нацапана, плота обсипан с брашно, фурната грее. Точа питки, а навън вали. Малкото подскача около мен - Мамо, а като спре дъжда, ще отидем…Ей, сега мамо - да спретна еклерчетата

16,45 Последните питки се пекат. Топло и приятно, в мивката все още има място.

17,00 След кратка почивка почвам еклерите.

18,00 Еклерите са отвратителни - по-плоски от вафли, а крема прилича на млечен шейк. На мивката ако и кажа дий - ще тръгне.

19,00 Крема е малко по-гъст от боза, еклерите са все така плоски. Детето чака за баня, защо не си поспах следобеда, ми на готвачка се правя.

19,30 Налага се да поизмия нещо, за за има как утре да направим кафе

20,30 Мога да седна на зелената покривка, но не искам.

Имаше един грузински тост:  Възрастен грузинец: Когато бях млад, исках да имам кон, но можех да си купя само коза. Сега мога да си купя кон, но предпочитам коза. Да пием за това, желанията ни винаги да съвпадат с възможностите.

 

За характера

Обичам да пиша. Смея да кажа, че се справям добре, стига да не позирам.

Като се замисля позата е неделима част от ежедневието ми. И не мога да си отговоря защо го правя.

Сега, ако си се разприказваме с Фройд или компания, ще открия куп извинителни бележки, понатрупани през прекалено спокойното ми детство. И юношество без предизвикателства. И всъщност ето я отправната точка. Слабохарактерност или липса на добри навици? Но някак си, не ми се иска да се гмуркам в тези падини.

На свой ред аз самата съм родител и ми става твърде страшно да броя “добрите” моменти и да се тюхкам над слабостите на сина си. Редно ли е да манипулирам детето си по свой образ и подобие? Защото колкото и да се стремя, аз оценявам детето си през моя поглед. И цял ден да си внушавам да бъда обективна, не съм. Роят се въпроси, напират идейки, но …Вероятно отговори има - не са в моята тетрадка, обаче. Сигурно златния път блести ослепително, а аз не виждам. Сто процента ако се зачета в родителските книги ще намеря по темата поне една глава. И сигурно съм ги чела, даже по едно време си водех и бележки. Сега трябва да си прочета бележките, а после да повторя книгата и де го баланса де? Свободно движение или координирано подбутване родителско. Креативност или строг режим?

Без да искам, се оплитам в ежедневието и намеренията си, че в 22,30 честичко си питам как забравих идеята с глината, или пък - как пропуснахме кукления театър, или пък колко пъти да си напомня да му напомня да си подрежда дрехите…

Не е честно да се оправдавам, но е неизбежно.

Вечер, преди да заспя, се моля да успея да съм приличен родител, да не забравям, да не се разсейвам.

И подличка се промъква мисълта: Ами аз? Един съвсем различен аспект.

Пържолите на Митко

От известно време във фризера отлежават едни пържолки. Свински. В нашето семейство пилешкото е на почит, но от време на време отдаваме дължимото на традицията. 

Един прекрасен ден се сетих, че новият грил-тиган е идеален за едни пържолки.

Малко предистория - имаме един близък, колоритен братовчед. Той е ловец, но не рибар, има тънък вкус към месата, добър дресьор на кучета и ветеринар. А освен това експериментира с невероятен усет в кулинарията и има такива попадения, че биха разколебали дори заклет вегетарианец. И това е само едната част от колорита.

Та по личните му указания имам следната рецепта: 

Извадих месото и го размразявах нежно цял ден.

Разбира се, чудесно щеше да имах свежо, но маринатата, която ще опиша, може да съживи и най-замръзналото ирландско . 

Някъде четох, че месото не бива да се начуква. Остава свежо и ако се пече на скара има превъзходен вкус. Верно е.

В по-дълбока тава, изсипах пържолите, наръсих ги с шарен пипер и зехтин. Най-важната съставка е обикновена доматена салца. За да не стане много остро кисело е нужно пюрето да се подслади. Аз лично сложих и малко пюре от смлени червени чушки. В случай, че не ви се занимава, но ако все пак ви се ще - купете си обикновена лютеница.

Добре намазано, месото си взема необходимото най-малко един час. Колкото повече, толкова повече.

А после - една хубава скара или един нов грил-тиган /благодаря ти мило - знаеш в какво да превърнеш мечтите/,  по 2-3 минутки на страна.

Хвърлете нежто зелено, росно стръкче магданоз върху пържолките в чинията и сервирайте.

Благодаря ти Мите!  

Неделни сутрини

Най-напред ще кажа нещо, което е очеизваждащо - блога все още е в строеж. Очевидно съм от най-простите консуматори на ПЦ, та нещата стават по-бавничко при мен. Но темата днес е друга.

Сутрин в неделя. Един от възловите моменти в седмицата. Поне за мен е така. Винаги се разкъсвам между желанието да се наспя, ама хубаво да се наспя и идеята да не изпусна нито част от деня. Първото си е доста рисково. Поне три години ми отне да науча дакела да спи с нас /не да ми заиска разходки по тъмно/. Но четвърта година се боря да внуша на сина, че МАМА ИСКА ДА СПИ. Детето обаче си има характер и не винаги се съгласява с горния постулат. И естествено, спането в неделя отдавна не е постулат, а по-скоро наивно пожелание в събота вечер.

От известно време насам се запалих по темата здравословни навици. Имам едно колело, което ръждясва и плаши мишките в мазето. Редно беше да си оправдае инвестицията и подвластна на едно хрумване, го заведох на профилактика. Предната събота. А днешната неделя пристъпих към изпълнение на хрумването. Цяла седмица се уговарях с една приятелка кога точно да паркираме пред входа, да проверим запасите от вода и да се изнесем към морето. Сложих една аларма да ми бипне в 7,00 и с молитви за слънце си легнах. Лошото беше, че непредвидих смяната на часа. Криво-ляво /повече криво, защото нямах време за кафе у дома/ тръгнахме към 7,45 по новото, 6,45 по старото време. Така ми се спеше, така отвратителен ми беше факта, че бях забравила да си напомпя гумите, че аурата ми стана отровно-зелена. Крепеше ме единствено мисълта, че все пак кафе ще има. Повярвайте ми, човекът е единственото същество, което има глупостта да поставя абсурдни желания по-високо от неделното спане. От друга страна, един примамливо отслабнал силует, със стегнат крак се оказва твърде важен стимул.

Събудена и прилично охладена влязох в едно кафе. За секунди се пренесох в друг свят - мека светлина на бара, проблясват частите на огромна и сложна кафемашина, мирише на италианска лаваца, на вкусно изпечени закуски и е домашно топло. През големите стъклени стени се вижда сивия пясък и зеленото море. Направо си извън времето. На масата вече сме 4 броя. Кафе и small talks - какво повече и трябва на една жена?. Голяма работа, че е 8,00, пардон 7,00. И рецептата за рибената чорба си струваше.

След двойното еспресо съм готова да карам до Пловдив. Навън е доста хладно от насрещния вятър, след профилактиката велосипеда лети. Морето нещо се сърди на някой, но пък на мен не пречи - дишам си йод на воля, копнея за ръкавици /насрещен вятър казах/ и си карам. И пак смол токс - не сме на състезание де.

Краката ме наболяват и с мисълта за мускулна треска се отказахме от курса до Пловдив и си останахме с няколкото километра по морския бряг. Все пак - граници трябва да има.

Към 10,00 отивам да купя картофи и съм свежа и бодра като пионерче на тържествен сбор.