Курабии

Най-обикновени курабии

 

Няма начин да не сте ги опитвали. Може би сте ги позабравили, защото са толкова обикновени, че мигом ги пропускаме.  Няма студент или войник, който да не е разтварял плика с пратени от мама курабии.

Когато бях малка, в дните на соц-а, искахме торти, пасти, шоколадчета. Особено от корекомските. Майките ни правеха героични усилия да разнообразят асортимента на сладкарниците и магазините – още помня гордостта на мама от домашния течен шоколад на фона на марципаните Люлин (това са едни безвкусни имитации на шоколад , съжалявам ако обиждам евентуални почитатели).  Една зимна ваканция (прекарвахме тези дни на село), баба, която се беше изчерпала, навярно, откъм идеи за закуски, ни направи домашни „курабета”.  Много вкусни, мекички, пухкави – изядохме ги и ги забравихме. За жалост, не бяхме дорасли да оценим елегантната простота на тези бисквити.

И, ето ме вече, на свой ред, майка. Живея далеч от баба ми, научила съм се да готвя нещо повече от пържени яйца, но все още не съм се докоснала до брашното (всъщност жалките ми опити да направя пита или кекс, завършваха ужасяващо – за кухнята ми и за самочувствието ми).  Един ден свекърва ми рече: Що не взема да направя нещо сладко – за детето? Детето, т.е. внучето и, не ядеше бонбони, не обичаше пасти, вафли, но обожаваше бисквити.   Когато жената извади последната тава от печката, всички спомени се бяха върнали  и и аз щастливо ръфах курабийки, наравно със синчето, подредени на масата.  После се сприятелих с брашното, научих се да ги приготвям и сама  – за моя и за детска радост, защото и щерката, вече,  ги обожава. 

Спирам с приказките, последно само: тези бисквити са едновременно платното и картината.  Основната рецепта е съвършено съчетание – вкуса е чудесен, ненатрапчив, елегантен, както вече казах. Но ако решите, може да ги допълните, да ги разкрасите по свой вкус, да им придадете яркост. 

И най-накрая рецептата:

Продукти:

4 яйца

1 и ½ чч захар

¾ чч олио

1 чч кисело мляко

1-2 бр ванилия

1 чл сода

Брашно, колкото поеме (му 500 и 700 гр) за нормално тесто.

Замесва се тесто, като аз предварително гася содата в киселото мляко и се правя на фокусник пред синчето – правя балончета. Брашното сипвам по малко, защото може по-малко, а може и повече да поеме – зависи от яйцата, от млякото и прочее.

Като сте готови, късате парче тесто, оформя се на топчица (горе долу колкото кюфте) и се покрива със захар от горна страна.

Тук има два метода – единия  е просто да топнете сладката в чинийка със захар и да я пратите към тавата. Втория: слагате курабийки докато се напълни съда, натискате всяка с пръст отгоре, мажете с яйце и посипвате със захар.  И при двата варианта се получава вкусен резултат.

Печете както си знаете – до зачервяване. Аз, за да пестя време, пускам вентилатор на фурната, слагам две тави и пека на 170-180 градуса.

 Това е. Мога да ви проглуша ушите с приказки, ама нека си оставя място и за друг път.

Ашуре

БАБИНИ СЛАДОСТИ                  

                  Все съм си мислела, че нашето е едно „изгубено поколение”* .  Не ни остана от светлото бъдеще на социализма.  Само дето най-лошото е, че не си го взеха малко по-рано.  Защото покрай светлото бъдеще загубихме и други работи. 

                   Баба ми по бащина линия беше също от едно загубено поколение. Прекарала детството си по царско време, а зрелите години, та чак до късните в Стопанския двор. Така селяните наричаха Аграрно-Промишлените Комплекси (но това ще е друга тема) . Жената толкова беше се вдала в работата си, че аз така и я запомних – беше на работа – тежка, кърска работа.  Не помня да е правила сладкиши, но помня как цяло лято слагаше компоти и вареше сладко.  Последното не се получаваше добре, защото винаги бързаше да свърши още нещо.  Но тя обичаше да си хапва  вафли, обичаше дюлен компот с индрише. Не знам дали е правила ашуре, дали е опитвала, щеше ли да и хареса.  Когато ям  този незаслужено пренебрегнат спомен от отминали дни,  мисълта ми се връща в детските си години, с баба ми, която се прибира от работа и тръгва да прекопава пипера. 

 Надявам се, че би и допаднало, защото днес реших, че всяка моя чаша с ашуре от тук насетне, ще бъде посветена на нея.

                       За първи път направих ашуре за една Бъдни вечер, защото много исках да бъде всичко традиционно – да покажа на сина си, да го науча. Но, тъй като съм дете на социализма , традициите са леко променени.   Прескачаме, например, дългите пости и направо на Бъдни вечер – тогава пазим и трапезата и небцето от блажно.  Естествено, за онази първа трапеза доста се постарах – сложих  портокалови, лимонови корички, розова вода, ванилия, бадеми, плодове, какво ли не…  Ашурето е невероятно нещо. Каквото добавиш пасва идеално. Дори само захар да му сложиш, пак ще стане.  Запазила съм си една рецепта за ашуре – с ориз, бобени зърна, и още стотина други неща, каквото го приготвят  в Турция, но за нея се иска солидна подготовка и концентрация. Нея ще я оставим настрана.  

От Бъдни вечер – този светъл празник, насам, втори месец започна, откакто подмятам из къщи половин пакет жито. Рекох да го сваря и да се махне, щото ми омръзна да се чудя в хладилника ли, в шкафа ли да го подредя.

Навън снежно, студено – като вървиш и се чува хруп-хруп-хруп – навява мисли по-скоро за печен суджук и червено винце, ама следобедно време още…Прибягват хората набързо, всеки гледа да се прибере у дома на топличко, да сгрее краката.  

А зад запотените стъкла, какво ли става у дома:

-          Измивам и слагам житото в тенджерка, сипвам студена вода щедро – ако е в повече, ще отлеем. (Препоръчва се предварително зърното да си поговори с водата няколко часа. Понякога прескачам тази част.)   Слагам тенджерата  на котлона. Дъълго ври – да се разпукат зрънцата. Доливам и вода ако е поизвряла, важното е житото да е добре сварено – меко и пухкаво, едва ли не. 

-          Когато е готово, според класическите указания едната част се пасира и се връща обратно при останалото. Но аз обичам риска и просто пасирам  в съда, в който съм варила житото.  Естествено, не се старая да направя на пюре цялото количество.   Понякога неприятно пръска, та се налага да ползвам капак за прикритие 

-          Ако е много водата, може да се сложи нишесте и леко да се подвари.  Но ако сместа не е като супа, няма страшно, след като изстине  става кремообразна.  

-          Подслаждам на вкус. Невероятно  кадифено меко  се получава, когато имам кафява захар.

-          Слагам плодове –  предпочитам пресни, тъй като десерта става много свеж, ядки – орехи, бадеми – каквото има, стафиди – те пасват идеално и много рядко ги пропускам. Тук човек може да се развихри и да си  създаде лична поема.

Имам едни прекрасни чаши, в които сипвам  смесените плодове и жито. За моя изненада, децата го обожават, а сина ми нарича ашурето „вълшебният десерт на мама”.   Как да устоя, като хем сладко, хем на мама душата погъделичкана.

 

* Думи на Гъртруд Стайн

Има ли смисъл от „Как да се държим в обществото?“

               

               Бях тийнейджърка, или както беше модерно да се казва тогава – в юношеска възраст. Изследвах домашната библиотека всекидневно, четях разни работи, дето не били за мен и поради това го правех тайно. Но съвсем легално подхванах книжка, написана с похвална цел – да ни учи на добри обноски.  Лелеее, как се впечатлих!  Всичките съвети и препоръки ме изстреляха в неподозирани висини.  Не искам да се изказвам нетактично, но бяхме заети с други неща, разсъжданахме по различен начин.  Нямах и представа, че съществува понятие етикет. Разбира се, учеха ни и родители, и учители. Но те ни обясняваха да бъдем добре възпитани и учтиви, без да изпадат в детайли. Надстройката – какво да направим ако си съборим чашата в ресторант, как да оставим приборите си в чинията и прочее, да благодарим за вечеря, да отговорим на поздравления или да вървим по улицата  -  всичко това стоеше настрана.

Естествено, стигам до любимата си тема. Ние, родените в края на 70те, сме последното поколение, одялкано от социализма. Като градински колци – всичко излишно се окастряше или дреболиите не заслужаваха специално внимание.  В резултат на което се явявахме едни недодялани, ни риба, ни рак.  В ония години ни учеха и на хубави работи (няколко поне). Обаче! В стремежа си към незнайно какво, загубихме елегантността на общуването.  А тези след нас в повечето случаи не са съвсем сигурни какво обхваща понятието от последното изреченние.

За да бъда ясна, отдавам дължимото на противоположната теза – поне на основните неща: 

Много важно, етикет-метикет. Важното е да си искрен и учтив, бъди естествен! Няма смисъл от префърцунени жестчета, хората ще те разберат. Съвременният свят е прекалено динамичен, за да си губим времето с куртоазни излияния и прочее отживелици…

Добре. Съгласна съм, че трябва да се поизтупат от пудрата някои елементи. Съгласна съм, че няма нужда етикета да се спазва по протокол. Той (етикета) съвсем спокойно може и да се префасонира според нервозността на съвремието.  Но трябва да го има. Нека не съм голословна:

Вървя си по улицата с подрастващия син (на 3 метра от прага на пубертета). По улицата вървят и други хора – баби, лели, момичета, младежи, чичовци и тн. Изведнъж, в страни и леко зад нас започват едни гъргорещи звуци, едно хъркане , хъхрене и задавяне. Бре, викам, някой припада, инфаркт! Обръщам се и в този момент с нас се изравнява мъж, който не особено изящно, но за сметка на това абсолютно естествено, се изплю. Няма да изпадам в образни подробности, щото ще ми стане лошо.  Добре, че детето ми е чувствително (за сега) и чак се отврати (за сега, повтарям).  Но!  Отиваме на тържеството за първия учебен ден. Из училищния двор цари възбуда, суматоха, претичват учители, потропват родители, дечица подскачат, подрастващи щъкат. Покрай нашата малка група се промъкват трима тинейджъри : първият е водачът на групата (личи по твърдата стъпка и увереност в личните качества), другите двама са антураж. Няколко метра по вляво групата на Шаро спира и момчето лидер разперва перушина и се изплюва тарикатски. На различни секундни интервали, със същия маниер, придворните повтарят действието. Е, почитателите на тоя мъжкарски жест явно са в широки граници.  

Или:

Пак в същия училищен двор (а и навсякъде другаде също) блестят момичета – някои са все още в детството – без грим, по-скоро детско облекло –  свежи и разпъпили като кокичета. Други са се приготвяли дълго – макиаж (къде повече, къде по-малко), прически, блузки, ток – фешън аутлук, но като се позагледаш и те разпъпили кокичета. И какво си казват тези росни капки една на друга при среща: Въй (в някои краища на страната се използва: малей, лелеее, я глеж, и тн) ти ли си, ма? Откъде се докопа до …Аре, ела с мене…

А освен това повечето момичета (и аз, макар скоро да ме впишат в групата на лелите) притежават стойка на изгърбена камила, грация и гъвкавост на кафява мечка. А походката? О, сатира!  

           И тъй като започвам премного да звуча като мърмореща стара мома (не съм) спирам да говоря за деца и юноши.  Но желязото до каква температура може да се кове?  Пък после ще се чудим ли кой е сритал кошчето за отпадъци в градинката (мно-о  дрънчи яко а) и за детската агресия, за неусмихнатата продавачка…

 Друго:

На група родители много им се иска да благодарят на детската учителка за добрата и работа. Друга група също – защото така правят всички. Трета част имат различна мотивация…Започва се една организация: събират се пари, дускутира се сутрин и след занимания. Една майка твърдо защитава идеята за златно бижу. Втора отхвърля идеята и предлага нещо семпло и практично – сервиз за хранене, трета иска съвсем различно…В крайна сметка се купува там някаква статуетка, от модните, придружена с букет. Подаръка е поднесен в края на някое тържество, когато на децата не им е много концентрацията, а родителите са заети с контрол. Опаааа – благодарихме ли на жената или отбихме номера?  (Повечето пъти благодарящите не познават вкуса на учителката)

Примери – от тук до Тамбукту и обратно. Естествено, има многобройни изключения. Но по-доста са онези, които не се отличават от примерите.  И кво ше правиме сега?

П.П. Замислих се по темата, защото съм убедена, че гражданство се гради тухла по тухла.  Като започнем с уважение към себе си, към околните, към обществото. С абсолютна сигурност мога да твърдя, че след това няма да са ни толкова мръсни градинките, децата ни по-малко ще се блъскат по коридорите и прочее приятности.   Ама съзнание трябваааа, съзнание.  И етикет!

Ако глупостта убиваше…

От сутринта нещата тръгнаха на опъки – имах доста задачи и организацията непрекъснато се объркваше. В крайна сметка успях да заведа баткото в училище навреме и то след като беше обядвал. Покатерена на токчета (за първи път от три месеца), здраво държах количката с бебето – за да не падна и тръгнах с ряз на четвърта. Трябваше да купя нещо и да платя сметката за тока. Докато се спусках към необходимия ми магазин изпусках парата и почти спокойна паркирах детското превозно средство пред щанда. Въпреки разните лели и други мотаещи се субекти, след 3 минути излязох и хукнах към пощата. По пътя медитирах и се самоподготвях, че ще успея да платя сметката преди бебето да ревне. Когато влязох в паричния салон почти ми се стори, че чух победоносната музика от Роки 1. Имаше три свободни гишета и след пет минути бях навън. Радостта ми не се помрачи дори ог факта, че си бях забравила покупката в магазина и трябваше да се върна. Писах го към часа за фитнес и 15 минутки по-късно бях на 500 метра от дома. Бебето щеше да си легне навреме, а аз си имах друга работа.
За жалост, преди да стигна в къщи, се наложи да мина по улица, част от чийто тротоар беше преживял локални взривно-опасни дейности. Ако минаваш пеша, няма проблем (не беше кално), но ако се опиташ да прекараш бебешка количка – рискуваш бъбреците на детето си, дори ако си се погрижил превозното средство да е сравнително солидно. Бомбардировката беше оставила милостиво една що годе равна част – широка точно колкото да премине бебешка количка, но от по-тесните. Тъй като времето летеше аз се втурнах по нея. Изумяващо неотклонно насреща ми вървеше една елегантна жена малко над средната възраст. В един момент се наложи да спрем една срещу друга. Т.е. тя пред количката.
Гледахме се като в италиански уестърн: тя с възмущение, аз с изумление. В един момент реторично и посочих мястото отстрани и я попитах – не виждате ли? А бебето я гледаше умолително. И тя, с пълно право ми върна дуплика:
А, аз какво, обувките ли да сиии… – смутолеви края и ме подмина.
Коя от двете ни щеше да се е гътнала, ако от глупостта беше смъртоносна?

Пълнен шаран в тесто за Никулден

 

Kai McCall, Woman in Possession of a Carp, oil on canvas, 2009. www.kaimccall.com

 Реабилитация

                     По Никулден се яде шаран. Това е традиция, основана на легендата за Свети Никола. Той получил реките, езерата и  моретата от Господа, а шарана станал негов слуга. При една силна буря, кораб, пълен с поклонници, отправили се към Божи гроб, започнал да потъва. Светията  взел един шаран и с него запушил дупката, през която влизала водата. Така спасил хората и те достигнали своята цел. На този чудотворец се кланят и богатите банкери, и бедните рибари.  Той е истинският дядо Коледа и е съвсем справедливо да бъде почитан и признаван от всички, които вярват в доброто, а също и от онези, които са скептични, докато неочаквано се сблъскат с добър човек.

Та в чест на Светия Дядо, на трапезата ни има шаран.  Традиция, но нещо сбъркано има тука. Защото аз не познавам човек (е, познавам, но са изключителни единици от множеството), който да каже, че обича да хапва шараново блюдо.  Риба тежка, мазна, мирише на тиня…

И в тави и тигани изискано полягват сьомга и ципура, пъстърва  пошляпва, лаврак сготвен по правилата на фюжън-а, както и други знайни и незнайни рибешки представители ни радват на тоя ден.  Много смешно звучи тая дума – сина ми я измисли – един ден отривисто и смело ми заяви право в очите „Аз не обичам рибешка чорба!”  и то по повод моя шедьовър! Едва го понесох, трябва да споделя.

В началото на декември, както винаги, се зачудих как да отбележим празника, имайки предвид  оня младеж с рибешкото, както и по-големия (баща му)  дето яде само филета.  Но милата ми свекърва ме изненада – харесала една рецепта, не разбрах от къде, за пълнен шаран в тесто.  А и тя е капризна по отношение на храната и искрено се изумих. Но от години, тайно копнея за пълнен шаран – със задушен лук, кажи-речи карамелизиран, нежно гладък, с орехи и гъби, дето подплащат сладкото на лука, облагородяват шаранското месо.  Това е ястие, което предизвиква небцето и е твърде далеч от изтънчеността. То е наслада и пир.

Само, че нашата рецепта беше съвсем различна. По принцип не вярвам много на вестникарски рецепти.  Време беше да си променя мнението (щото свекървата точно вестникарска беше избрала) и отидох на пазар за шарани. За този ден, особено в нашия град, под път и над път се продават шарани. Но аз си имам някое място, от което купувам до тогава, докато стоката откровено стане калпава или обслужването нещо ме нагруби. И в този ден се запътих към моето си магазинче и направо си купих един шаран и две пъстърви за капризите. Голяма грешка относно слугата на дядо Никола.  Пъстървите си бяха страхотни – изчистени даже.

Като купувате шаран, по-за предпочитане е да не „гол”, да е с по-елипсовидна форма, да е около 1 – 1.500 кг (най-много)  и да е на добра цена естествено. Т.е. проверявайте поне на още едно-две места, защото магазина за риба, може и да сгреши в избора си (за жалост, но скоро и нашите търговци ще се научат да предлагат добра стока).  За да се аргументирам по повод препоръките си:  така препоръчаната от мен риба има по-чист вкус, не е така мазна и е с по-малко дребни кости. Естествено това е лично мое мнение и мога и да греша.

Купила бях рибата  - за жалост почти пълна противоположност на препоръката си.  Предоверих се на търговеца и не прегледах рибите грижовно. Гледала, не гледала, трябваше да приготвим това, което имахме.  Още сутрин рано, намерихме един мъж доброволец, дето почисти шаранчето от люспите, пъхнал го в торба, за да не хвърчат рогови образования из цялата къща (една година люспи събирах до Великден из кухнята, но не знаех този трик). А подир обед разпънахме вестника и занаизваждахме продукти и чудесии според дадените указания:

-          Шаранче – около 1.600 излезе нашия

-          Масло за тавичката (не го сменяйте с друга мазнина, вкуса губи, натежава)

-          Брашно за поръсване на тавичката

За тестото:

-          Около 400 гр брашно – приблизително 3 чч от големите. Не се скъпете от брашно и не купувайте за 0.49 лв от Кауфланд. Купете си хубаво брашно, празник е.

-          150 гр маргарин. Тук е спорно – може да сложите и масло, но то ще бъде в повече. В случай, че не харесвате този вид мазнини, просто сложете олио – сипвайте постепенно и внимателно (както ще обясня по-долу)

-          3-4 сл студена вода

-          ½  – 1 чл сол

За плънката

Ето тука е вълшебството:

-          1 глава лук  - но не от египетския, той съдържа твърде много вода и това би могло да развали вкуса

-          1 морков – внимавайте да е крехък и сочен, да няма втвърдена среднина, за да може все пак да подслади плънката

-          1 стрък или няколко тънки резенчета глава целина – тънкият, горчив вкус освежава и олекотява

-          ½ чч ориз – нека е жасминов – не става на каша, но не е и съвсем измит

-          50 гр счукани орехи (шаран без орехи не става)

-          5 сл олио

-          1 домат –нека е свеж, а ако ви се струват твърде изкуствени доматите по това време, сложете 2-3 лъжиции от консерва. Аз замразявам във фризера цели, сравнително добре се запазва вкуса

-          1 чл копър сух

-          1 чл магданоз сух

Сухите подправки замених със свежи

-          1 чл сол

Време е за готвене:

Рибата се почиства, естествено. Измиваме я, подсушаваме я и осоляваме отвътре. Ако този етап се пропусне не само ще бъде кардиологична диета, но и ще хруска. Може би.

Идва ред на тестото. Ако избора е „твърда” мазнина – слага се в брашното, размесва се с вилица докато стане на трохи, после водата, солта и след бързо и сръчно замесване тестото е готово. Не трябва да лепне и отива в хладилника, да се стегне за половин час. Ако избора е течна мазнина (това е висш пилотаж ) – сипва се малко по малко, докато брашното отново стане на „валци” и после се продължава по обичайния начин. След тази тежка работа, абсолютно задължително е да се пийне нещо подкрепително.  Празник е, все пак.  Началото на цял месец.  Аз лично го удрям на малко философия, на мистика. Стигнах даже до там, да разкажа на децата, плюс кучето историята на Свети Никола. Но бебето не разбира, дакела пренебрегна разказа (заспа пред печката), а сина има много бърза мисъл и се пренастрои на друга вълна.  Приех нещата спокойно – нали и догодина пак сме тука. Дай Боже! А всъщност, не е сложно – просто трябва да броим до десет, преди да изречем нещо и да накажем някой. И да споделяме – поне със себе си и близките, а постепенно се научаваме да стигаме и до другите.  Трудно е да си добър като Дядо Никола – много вътък е нужен.  За жалост тук религията на мен не ми помага твърде, да ме прощава Светиня му…

Но се заговорихме за шаран (все пак) и стигнахме до плънката.  Рецептата се оказа истинска находка.

Когато стане дума за кухня, абсолютно съм убедена, че всеки себеуважаващ се активист има и любим тиган.  Моя специално е дълбок, тефлонов, с най-гадния характер:  трудно се мие.  Изпросих си го по повод един рожден ден.  И от тогава насам, съпругът не ми подарява бижута – готвенето се оказа нож с две остриета.

Нарязанят лук, морковът и целината се запържват за кратко внимателно – минутка е достатъчна, а после се слага оризът докато стане прозрачен. Ароматът вече се е разнесъл и продължаваме да творим. Доматът, нарязан на кубчета се слага в тигана, долива се малко вода (половин чаена чаша) и се оставя на тих огън, докато оризът я изпие. Сместа придобива по-лек вкус, благодарение на домата.  След като е готово, запичаме леко орехите на сух тиган, начупваме ги и заедно с подправките ги добавяме към плънката. Сега става направо божествено.  Напълва се рибата и се зашива. Тази операция си е извор на забавление – я конецът ще се скъса, я ще се набоде някой. Аз почти изпуснах рибата на пода (където дакелът трептеше в надежда за подобно нещо). Но слава богу приключихме успешно.

И в тази дълга рецепта, най последното, което правим е да завием и украсим шаранчето.

Разточваме две по-дебели кори (мога мноого да говоря за точенето, но нека е друг път).  Едната слагаме в тавата, рибата върху нея, отгоре другата. Залепваме двете, а от излишъка си правим люспи, оченца, панделки, камбанки – каквото искате, според естетическите си разбирания.

Фурната е загрята предварително и умерено – 180 градуса. Слагаме рибника вътре и след около 40 минути намазваме с яйце, за да придобие цвят цялата тая скулптура. Печем още 5-10 минутки.

Трапезата отдавна е наредена, салатките също. Полагаме изкушението в красиво плато и сервираме.  Ред е на домашните церемонии.

Само искам да споделя, че приготвен по този начин, шаранът има по-изтънчен вкус, но с достатъчно богат букет и усещане.  Домашното бяло вино (сорта е пино блан) прилепна превъзходно.

П.П. Изрезката от вестника е прибрана надлежно в една специална папка.

Домашна юфка

- от любов към традицията

Всеки един от нас катери,  върти колелото на живота си и ту се издига, ту пада долу в ниското.  И винаги идва един момент, когато човек чувства нужда да се обърне към корените си, към нещо, което може да нарече традиция. Да се опре на хилядите съдби останали във времето назад и да попие от соковете на земята си. Тогава трябва да открием онова нещо, независимо какво е, което ще те накара да си спомниш баба си и дядо си, а те да те преведат през детските си години до своите спомени, и по-назад – докъдето ти е нужно, за да се почувстваш част от нещо древно и силно, много по-голямо. Част от род и народ, за да не си самотен в тези днешни дни, толкова широки, че хоризонт няма, а лъскавото ослепява окото.

Традициите събират соковете на живота, съхраняват парченце от всеки цвят и помагат на човек да бута колелото по пътя си.

Какво намерих аз? Първото камъче, което слагам в основите на моя свят е съвсем обикновено, здраво и питателно – достойно за ролята си. Домашната юфка – чиста и здравословна прозаичност.

Снимката е взета от www.lostbulgaria.com

Едно време, в горещи дни, под шарените сенки на двора, са се събирали жени, за да приготвят по нещичко за студеното време.  Представете си само – ръцете работят, устите не млъкват: клюки, приказки, смехове…Женско царство! Пасторалност, рустик (да облагородим малко)!

Тук е мястото да предупредя, че ще  трябва място – буквално. И то доста място.

Разчиства се кухненската маса от играчките на детето, вестника от събота и каквото има още, постила се нещо удобно за месене – мушама, например. Въздесъщата, останала в социалистическите ни спомени, на цветчета или в странно модернистично-соц-реалистично цветово решение.  Разбира се, днешните принтове са много по-привлекателни. 

Последващата рецепта ще е за солидно количество – при умерено потребление, може да стигне за няколко месеца. Приготвяме нужното:

20 яйца

1 л мляко

Сол на вкус – лъжица супена, максимум още една.

1 чч грис

Брашно, колкото поеме – около 3 кг

Ако сте се  сгорещили предоволно, сега е момента да извадите студената лимонада, сока от дренки от хладилника или какъвто домашен специалитет имате. Пийвате, стягате  престилки и отпочвате.

За жалост, нашата седянка беше рехава – аз и свекърва ми.  Наредихме всичко на масата, сипахме брашно и сложихме яйцата.   Който е месил тесто, неминуемо се спира поне за минутка да се порадва на ясното жълто върху белия фон. Заприличва на картина. Вдъхновява се човек и като художник пристъпя към събирането на яйцата в мекото брашно, сякаш ще вае не юфка, а скуплтурен шедьовър.  Полека присипвате млякото, притуря се грисът и солта, подплатява се с брашно и от клюка на приказка тестото се показва. Месите, докато спре да лепи.

До този момент, бяхме опоскали всички настоящи и бъдещи събития, та започнахме да си разказваме домашни истории с майката на любимия.  Когато приготвяме нещо – лютеница, сладко или сладкиш, тя обича да разказва за баща си. Той бил невероятен готвач. Като малък бил чирак ли, калфа ли при един турски майстор-сладкар.  Веднъж, трябвало да отнесе  тава баклава на някой си клиент. Измъчван от глад (понеже произхождал от по-бедно семейство), спрял се на закътано място и изял всичката сиропирана сладост. Охотата му за сладко била толкова голяма, че нито грамче от захарта не натежало на празния му стомах.  Майстора не го изгонил, но дядото сладкар не станал, уви. Пък и убежденията му го отвели другаде – бил  идеалист-комунист и тази идея обърнала нещата. Независимо от това, той продължил през макар и бедните години, да приготвя за семейството си  (когато имало от къде и с какво да се вземат продукти) баклави, сладка, тарама хайвер, готвел телешко със сини сливи, печал сегиз –тогиз по нещичко…  

Но рецептата за юфката не била от него.  Свекърва ми се научила да точи във времето  на утвърдения, богат социалистически бит. Когато са купували не каквото трябва на човек, а каквото пуснат  в магазина. Нужна е била голяма далновидност, за да се обзаведе едно домакинство. Ние днес, например (едно поне 30 години по-късно), се радваме  на чудесен комплект прибори за хранене… Та по онова време, от нечия умела ръка, жената се научила да приготвя юфка.  Ето – помним, предаваме –  пазим традициите.

Тестото е стегнато, прилично на осем  до дванадесет (някъде приблизително) килограмова узряла диня, стои в  единия край на масата. Откъсвам шепа и като си поръсвам от време на време брашно, разточвам  кора – да не е прозрачна, но и да не е дебела.  Докато приготвяхме тестото, застлахме спалнята с вестници, а отгоре с чисти чаршафи. Готовите кори разстиламе там. Горещото време изсушава обгата (каква хубава дума, имам предвид кората), чаршафът поема влагата, а и вестникът  помага, казва свекървата  - тя е жена, видяла 2 и 200, така че се съгласявам с нея.  Като сме насмогнали на брой готови кори и те са се позасушили, сгъваме ги на три и с остър нож нарязваме всяка на лентички. Тук вече напрежението се покачва – фурната е загрята, в тави лентите се нареждат (разгънати)и се изпичат до порозовяване. Това става доста бързо – юфката е поизсушена, тъничка и за минутки става готова. Трябва да се действа по-чевръсто и ритмично.

Тъй като живеем в по-модерни времена, ползваме функция „вентилатор”  и печем на няколко нива.  По този начин, определено разваляме магията на старите времена, но тъй като поне няколко часа са минали от началото на този кулинарен подвиг, брашното е по целия под в кухнята и на пътечка води до спалнята (уви, нямаме двор, да разпънем маси), гърбът понаболва, сме принудени да си помогнем някак. Едната реже, реди, пече, другата разточва, разстила и така докато свърши всичката заготовка.

В края на деня, дома ухае уютно на сладък хляб, а на мен ми е хубаво, че съм се научила на нещо позабравено. 

В Еленския Балкан – 2

Разположена в края на селото, на леко възвишение – с поглед към язовира, къщата беше построена така, че да има достъп от двора до всяка стая, без да се налага някой да бъде притеснен. Изключителна привилегия – попочерпените с повечко огнена вода могат да се изшмулят на чист въздух, да се поокопитят, без, непременно, да се излагат.  Едно от най-привлекателните места във вътрешността на къщата е, естествено, кухнята (съвсем практично да споделя – добре заредена с посуда и подправки).  Прозорецът пред мивката ти дава възможност да пуснеш душата да лети над прекрасния пейзаж, докато ръцете се занимават с нещо толкова тривиално като миенето на чинии. Или тави.

Защото да идеш на планина и да не хапнеш агнешко си е нелеп пропуск.

Т.е. вземате си една агнешка плешка, хубаво я омазвате с подправки – сол, брашно, може малко червен пипер, сипвате малко вода в тавата и загръщате нежно с фолио да пази влагата. Прибирате тавата във фурната и от време на време проверявате как вървят нещата. При нужда поливате със сосчето. Малко преди края на печенето махате фолиото, запичате красиво и нека ви е сладко!

Но мястото, освен че предразполага към задушевни разговори край масата (особено вечер), към кулинарни и пр.  преживелици, е невероятно успокояващо и зарежда с енергия. Поне така аз го усетих. Седнали на масата на двора сутрин, с мнооого дълго кафе и закуска – меденки, кекс или нещо по-питателно или просто така, се радвахме на слънцето, без приказки. Просто доволни да си поседим на открито и чисто място, много зелено.

Последваха няколко тихи дни – в двора, пълен със слънце и трева. И не само. Понеже с риболова не се получи, баш-рибарина от компанията разкри тайната си технология за ловене на жаби.  Но аз няма да я споделя. Ще кажа само, че изисква висока концентрация, не се допуска треперене на ръката, а също и упоритост. От тези три прости правила зависи колко бутчета ще има на масата.

 Разходките из околността бяха особени. Нещо средно между пътуване във времето и из съвременния селски туризъм. Повечето къщи бяха обновени, ремонтирани, нагиздени – приготвени за гости. Но тук-там, в тая пъстра гледка, се врязваха по-обикновените – като за всеки ден.  Живота на хората си течеше и без граждани, с ония детайли, присъщи на средата: маса на двора, покрита със захабена мушама, сложени да съхнат на слънце разни дребни посуди и шишета, каруцата под стрехата. Селското училище може и да беше затворено за деца, но теленца се радваха на буйната трева в двора му. Насред село, на малко площадче (то място за по-голямо просто няма) имаше прашна сграда, със заковани прозорци и изписан корниз „Танцуваленъ салонъ”.  За момент си представих как млади хора с  нови изгладени до скърцане дрехи да танцуват валс или да вият хоро. Какво ли са танцували на село в годините на „Ъ”-то?

В тези дни, поради многото хора наоколо, а също и поради светлите майски празници, църквата беше затворена.  Каква изненада! Винаги съм се надявала да открия, ако не религиозно чувство, то поне съпричасност към православната общност у себе си. Но нашето църковно ръководство има доста проблеми и работи отгоре-надолу (от центъра към периферията, искам да кажа).  Като истинско чедо на социализъма, у мене няма създаден поглед към религията. Малкото познати от баби и майки  ритуали, приемам по-скоро като народна, не като църковна традиция.  Но или аз съм твърде далеч от тия неща, или на църквата и е все едно къде са хората като мен и си стоим разделени  и без всякакви колективни преживявания в тоя дух.  Може би така и трябва. След като  присъствах на няколко от „светите тайнства”  на различни места, а и след кратки разговори с някои свещеници, т.е. след като видях и чух  – като дявол от тамян ще побегна, нежели да стоя.  Но, все си мисля, че в такова вълшебно кътче, една служба, която да събере хората, за радост само, ако не за друго, би помогнало да усетим по-различно тези Гергьовски празници.  Несъмнено литургии (служби, може би), е имало в града. Да приемем, че има кадрови недостиг в тая област (и без това се обяснявам колко съм нецърковно настроена, какво ли искам и аз) и да приветстваме с Майката Природа Възраждането на Живота.  

Хубавите неща стават бавно, но отминават твърде бързо. Краткото ни пътешествие извън рутината свърши и трябваше да се обърнем обратно в ежедневните си навици. 

 

Фалафел

снимката е от www.kutahyaporselen.com

 

- поднесете си хапка от Ориента

                           Опитах фалафел за първи път  в една арабска ли, турска ли – нека да кажем ориенталска закусвалня и там ми остана спомена. И картонената кутийка за в къщи още помня. Една такава синичка беше. А чесновото сосче – просто кисело мляко, но каква поема… От тогава – фалафел, та фалафел. За да не пострадам и аз като Душко Дубродушков, реших да пробвам у дома.

снимката е от img.travel.ru

Толкова рецепти опитвах, колко комбинации похапнах, не знам. Но в крайна сметка постигнах своето си.  Важното беше първата хапка да сладни, да омайва с подправки и накрая да оставя парлив вкус.  Все пак, да започнем отначало:

2 чч нахут – продава се във всеки уважаващ се по-голям магазин.

2 средни глави кромид

2 скилидки чесън

1 китка магданоз – може да се замени или смеси  със свеж  кориандър  

2 чл млян кимион

2 чл кориандър

¼ чл черен пипер

½ чл сол

Канела – на върха на ножа

Счукани 2-3 зрънца бахар, заедно с 1-2 карамфилчета

½ чл сода бикарбонат

Шепа брашно или филика хляб

Преди години, един колега-състудент беше изрекъл знаменитата фраза „Хубавите неща стават бавно”. Това важи тук с цялата си значимост. Защото нахутът трябва да се приготви предварително.  Т.е. накисва се за едно денонощие – заливате го със студена вода – да покрие поне сантиметър, дори два, зърната.  Те шумят, припукват, вълнуват се.

При топло, горещо  време, гледайте да е на по-хладно място, иначе нахутът ще се вкисне. Може да сменяте водата – ако решите.

След като са минали 24 часа, нахута се претрива, за да може люспите да се махнат. По-вкусно е така. В блендер смилате зърната, магданоза, лука, чесъна. Ръсвате шепата брашно или наронената филия. Това омесвате хуубаво с подправките, ама наистина хубаво, тъй като могат да останат тук-там по-концентрирани и тогава ще имаме фалафел меланж. Още на сурово, аромата е прекрасен. Топъл, богато уханен – като истанбулски летен бриз.  

Сместта оставяте да си почине половин час, да се съберат вкусовете: нахута се подслажда от лука, уплътнява от чесъна, магданоза освежава, а останалите подправки създават симфония.

Като свърши почивката, оформяте  обли кюфтенца – нужни са им 15 минутки покой, за да се стегнат и да не се разпадат като ги пържите след това. До златисто.

Отцеждате фалафела ву салфетка.

Може да се приготви сос – Тахини например. Личното си предпочитание отдавам на киселото мляко, подправено с чесън. Така си го спомням от ориенталската закусвалня, а пък и е най-удачния фон за богатия вкус на това ястие.

снимката е от www.folklor.gen.tr/

В Еленския Балкан – начало и част 1

Срамота, пролетно време, почивни дни – като Божигробска броеница наредени, а ние у дома. Не.

И като се емнахме (както казва баба) три жени работни, седнахме пред компютрите и запреброждахме гори и Балкани. Дълго избирахме, дискутирахме – не знам как живяхме без интернет преди – и пред погледите  ни (последователно, докато си разпратим линковете ) се раззелени един двор, на снимка, ама зелен, пухкав, просторен, открит и слънчев. Не може да бъде! Не, ама да! След кратки преговори излъчихме най-устатата и търговски ориентирана личност и тя се разбра със собствениците. Те си били разбрани по начало, де.

Ето ти цел. Почивка, спокойствие, природа и наслади за небцето. Последното отлагаше момента, в който се виждах стройна фиданка, но какво са няколко месеца пред 3 дни дишане с пълни гърди и сладко хапване? Ами не мога. Не искам, не ща! Никакви диети.

Съставихме меню, направихме списък, разделихме си го и в един ветровит но слънчево-мъглив ден се натоварихме по колите заедно с продуктите, разни екстри и тръгнахме към с. Яковци, на 3 км от Елена.  Пътувахме бодро и свежо и ей така небрежно свихме в едно от отклоненията към планината. Приятен път, свежо зелено – пресичането на планината се очертаваше кратко. Стъпихме в началото на Твърдишкия проход.  НЕ ГО ПРАВЕТЕ! НЕ ГО ДОБЛИЖАВАЙТЕ!

Измамно спокойствие

Началото

(Тук, смятам, е подходящо да отворим едни скоби: От Южното Черноморие, най-подходящ е пътя през Карнобат, а после Сливен, а после нагоре през планината – покрай Стара река, Зайчари, Майско, Константин, Марян… Шосето е в добро състояние, завойте – за страдащите от морска болест – не са страшни, пейзажа е великолепен).

Много мелодраматично се изразих, но само като се сетя как пътувахме 10-15 километра около 2 часа, люшкайки се като в лодка, ми става лошо на стомаха. Предполагам, започнали са да ремонтират прохода преди години, но се е случило нещо ужасно и всички работници са имали време да си съберат инструментите и да напуснат незабавно, насред работата. И още предполагам, че тая заплаха си стои, но само заплесите като нас, влизат в устата на вълка. Пардон, карат по чакълестия път 2 часа.  С две деца в колата, впрочем.  Карайки бавно, по пътеката се разминавахме с пешеходни туристи, кученца, дошли от невидими махали ни лаеха дружелюбно, опитвайки се да захапят гумите на колата. Аз се бях втренчила напред, в чакъла, като се опитвах със силата на мисълта си да го направя по-равен. Напрягах се, все едно, че дърпах колата, та чак рамената ме заболяха. Страх ме беше, че след 10 метра дори пътеката ще свърши, а ние ще се загубим и ще се наложи да останем сред дърветата. Лошото беше, че провизите не бяха у нас, ако не броим една торба домашни меденки. А единственото хубаво нещо беше пролетта – зелено, птички и липса на хорски шум (естествено, освен нашия). И слънце, което неочаквано засия. Милостивото утешение на планината.

Е,  ако не беше люшкането, можеше да приемем цялата работа за малко неадекватна разходка през гората. И изпитахме невероятно облекчение, когато влязохме в задната махала на някакво село и видяхме ръждясала, едва четяща се табела: „Елен… … км”. Никога не съм се радавала толкова на купа сено (имаше една до главния път), а малко поразбитото шосе ни се стори като магистрала. 

Скоро се показа и Елена. Градчето имам предвид, не някаква мома на пътя (то е ясно, но не можах да се сдържа и ще оставя поизтърканата шегичка).  В града беше настъпило страхотно оживление – беше пълно с автомобили от цяла България, хората се събираха на групички и си дискутираха нещо там. Никога не бях идвала тук. Къщите покриваха склоновете, а шосето се виеше като рекичка по дъното на клисура. Възрожденските сгради се кипреха, обновени от собствениците, тук-там се показваше и по-ново строителство. Доплавахме до малкия наклонен площад и слязохме, за да се срещнем и с другата част от компанията. В същия този миг, ярката слънчева светлина и бистрия планински въздух ми прерязаха погледа и сълзи рукнаха без време. Може ли от чист въздух да се плаче? Абсолютно възможно е. Шегата настрана, но за изнежените градски очи е по-полезно да са скрити с тъмни очила, поне докато свикнат с чистия въздух. Площада, огрян от слънцето, с хора и коли беше като дъното на чаша, пълна с врява и ярко слънце. Как да не ревне човек? И въпреки суматохата, планината прибрала градчето сред баирите, уталожваше врявата и едно спокойствие се лееше отгоре ни.

Върнахме се по автомобилите и прекосихме града, за да намерим с. Яковци.  Главната улица на градчето постепенно загубваше населения си вид, къщите край нея изглеждаха все по-извънградски и изведнъж бяхме извън Елена. Поне така ми се стори.

Ако говорим за пътища, то този беше малък, като поизбеляла панделка, хвърлена  , ей така, сред полето, един такъв домашен, все едно те води в къщи.  Местните хора се стараеха да правят нещата добре и услужливо ни уведомяваха с различни табели, че ей там, 3 км по-нагоре е Еди коя си вила, или че 3 завоя дясно-дясно-ляво се намира Еди коя си къща…

Минахме през селото мимоходом, търсехме си нашата вила, та не обърнахме погледи към околността. След онова драпане по чакъла ни се щеше да се проснем в зеления двор от снимките.

Вилата се наричаше Йована и спокойно я открихме. Собствениците ни чакаха. Със страх, някак си, влязохме през голямата дървена порта. Мястото  се оказа точно каквото е и на снимките в нет-а. Абсолютно същия приказен двор, щъркеловото гнездо си беше върху стълба, гърнетата по двора държаха цъфнали грамофончета. А къщата беше невероятна.  Направена с желание, обмислена внимателно.

http://www.bgglobe.net/index.php?l=0&s=-2823

Следва продължение:

Мъфини с моркови, канела и още неща

 

Понеже лятото свърши, а есента все още никаква я няма, стана малко ветровито и лека дезориентация се получава откъм биология, реших да попълня дискомфорта и да обединя нещата. Хем интересно да бъде, хем меко на вкус, хем уютно, но да не натежава.  И като се поразрових в големия форум – БГ мама, намерих каквото ми бе нужно.

Всъщност цялата истина се крие във върлата ми практичност. Накратко: купила си бях хартиени формички за мъфини.

Все не ми стигаше вдъхновението да ги употребя за втори път (при първия опит много успешно и здраво инкрустирах хартията в кексчетата).  Но свърши септември и остана малко лято, ама то не би лято като лято, а циганско.  Топличко уж, ама тревожно някак. За май не можехме да мечтаем, но за порция пухкаво и уханно кексче – защо не?  Съжалявам за материализма, си казах, но при смяна на сезоните, трябва да се пазим от депресия. А гърците са казали: Здрав дух, здраво тяло.

И рекох си: хубава работа, я пак да проверим нещата.

За целта, отидох при леля Елка, дето продава плодове и зеленчуци в едно магазинче наблизо, и дето ме познава и ми казва кога морковите са сладки и сочни и кога да си купя нещо друго.

За мой късмет морковите бяха крехки и сочни.  Джинджифил на корен имах от преди, орехи си взех от новата реколта – те малко влажни, но леко ги вентилирах във фурната.

Реших да съм прецизна, да зарадвам дечковците с вкусни кексчета, възпитано подредени, в хартиени ветрилца.

На плота подредих като в аптека:

1 и ½ чч брашно

½ чч кафява захар

¼ чч мед

½ чч олио

¼ чч прясно мляко

2 яйца

1 чл бакпулвер

1 чл канела

½ чл смлян джинджифил – аз сложих 1 см настърган

½ чл смлян карамфил

½ чч счукани орехи

3 настъргани моркова

Приготвих купата и започнах. Реших да използвам миксер за мокрите съставки. Знам, че не е по правилата, но резултата си струваше.  Включих машинката и смесих захарта с меда, прибавих яйцата, олиото и прясното мляко. Сместта обещаваше сладост нежна и пухкава.   

От тук насетне, спрях миксера, прибавих брашното постепенно и с една дървена лъжица внимателно разбърках, само в една посока. Така ме учи мама навремето, макар да не вярваше, че ще мога да опека дори картофи.  По същия начин прибавих бакпулвера и подправките. Накрая сложих морковите и орехите.

Разделих сместта по формичките.  Фурната, предварително подготвена на 180 градуса. След около 25 минутки имаме най-вкусните сладкишчета.

Малко непознато, но хапката е плътна и ободряваща.