Една вечер решихме, заедно с моя шестгодишен син, да си измислим приказка, която да превърнем в пиеса за домашния ни куклен театър. Започнахме да си избираме герои, измисляхме имена и си харесахме първото изречение. Получи се страхотно забавление. Толкова ни беше приятно, че със сигурност ще имаме продължение.
Написахме си история:
Тримата – извинете – четиримата приятели
Харалампи си хапваше вкусно-вкусно мишова супа, когато чу силен шум, пръст се посипа върху супата му и него самия, а след това, в приятната му допреди малко дупка, падна нещо. Харалампи много се ядоса, защото много мразеше да го прекъсват докато яде, особено ако ястието беше любимата супа. Къртиците, както знаем, не виждат добре и затова Харалампи се опита да си намери очилата. Но понеже усещаше миризмите отлично, подуши нещо пухкаво, което скоро си беше хапвало кокал. След като се полута , Харалампи намери очилата си. Те имаха дебееели стъкла и малко му пречеха на носа, за това той не обичаше да ги носи, въпреки че беше много любопитен. Когато ги намести на лъскавото си носле, видя кой беше съсипал обяда му: малкото пухкаво кутре от къщата на леля Пепи. То беше много уплашено:
- ККККККо кко кой си ти? – заекна кученцето
- Аз съм Харалампи, къртица – приятно ми е – Харалампи беше много възпитан и винаги държеше на добрите обноски - Живея, както си разбрал, в дупка на края на двора. Пазя градината на леля Пепи от червеи и бръмбари, а тя ми позволява да копая тук – там.
- Пък аз съм Пешко и съм деди …дефекти…дидиктив съм. Разузнавам разни работи, ама тебе не бях те разпоз…разузнал. И ще стана куче пазач!
Докато Харалампи и малкото кученце се опознаваха, чуха стъпки, точно над главите им. Докато разберат каквото и да било, нещо розово, с много кални копитца, падна при тях и това окончателно съсипа тавана на къртичата дупка. Половината от жилището на Харалампи го нямаше, а вместо това се беше образувала голяяяяма яма. Това розовото и мръсното беше прасенцето Калчо (леля Пепи го бе нарекла така, след като забеляза, че много обичаше да се къпе в кал).
Харалампи си сдъвка мустаците от яд! Не стига, че не си довърши обяда, ами и таван нямаше вече. Мнооого лошо! Изпод купчина пръст се подаде една розова зурличка и един тънък гласец рече:
- Извинявам се, ама аз в кална локва ли съм?
- Локва ли? – Харалампи се ядоса още повече, заподскача чак и се развика – ти съсипа апартамента ми, нямам всекидневна, знаеш ли колко трудно се копае! Аууууу! Кална локва! Ти виждал ли си кал изобщо, грубиян! Извинете, казвам се Харалампи, къртица и без да искам, Ви заговорих на ти. (помним, че Харалампи беше добре възпитан, нали).
Розовата зурличка се показа още малко, видя се и крайчето на ушенце . Всъщност се показа физиономията на Калчо. С още по-тъничък гласец, а-ха да се разплаче прасенцето (най-малкото прасенце от двора) каза:
- Ама аз …такова…малко се обърках. Щото големите ми казаха да си намеря друга локва, понеже не ме искат при тях – и Калчо се разплака.
Харалампи млъкна. Колкото и да бе ядосан, се сети, че може да повика братовчед си и да си изкопае нова стая с негова помощ, а от старата щеше да стане чудна веранда. Пък и не обичаше някой да е тъжен. Почеса прасенцето зад ушите и то се успокои. Пешко се сети, че има важна работа (всъщност се смути) и каза:
- Извинявам се, ама аз отивам да следвам случай. ЪЪЪЪ, май се казваше разследвам.
Къртицата и прасенцето веднага се заинтересуваха, а Калчо забрави колко е тъжен:
- ЪЪЪЪЪЪЪЪЪ?
- Някой, който не го знам кой е, вчера изял половината цветя от градината на леля Пепи. Тя е много тъжна. И аз ще го намеря този разбойник и ще му дам да се разбере.
Тримата забърбориха един през друг и всеки искаше да помогне, защото много обичаха леля Пепи. Забравиха неприятностите си . Само Пешко по-чеесто си разтриваше нослето, понеже беше го натъртил като падна в къртичината. Но трябва да знаем, че и тримата – прасенцето, къртицата и кученцето имаха нослета за чудо и приказ. Всеки от тях можеше да надуши любимото си лакомство от 15 и 30 километра!
През това време, в гората, която започваше малко зад оградата на леля Пепи, под едно голямо дърво лежеше…хипопотам! Това беше Узи. Вчера вечерта, той се разсърди на пазача (защото му каза, че ще го преместят в клетка, а хубавата градина, дето Узи живееше, щели да я дадат на носорога Боцлю). И Узи си тръгна. По принцип беше добър, обаче не харесваше пазача. Човекът беше много лош и постоянно се мъчеше да го раздразни и въобще, да го тормози. Узи беше доооста голям – колкото един микробус – но беше много добричък. Обаче лесно се сърдеше. Скоро дошъл от Африка - не знаеше всички думички на български. За това се сърдеше още по-често.
И тъй като хипопотамът си беше тръгнал, той не разба, че директора на зоопарка уволни пазача, който дразнел всички животни. Директор Спаски (това беше директора на зоопарка) много се тревожеше за Узи.
- Ах, горкия, колко гладен аз! Цветя от градина вкусно, още яде ли? А рекичка търси Узи, мноого се нацапал – така си говореше нашия познат голям хипопотам.
- Мирише, мирише на непознат! – Калчо в този момент излезе пред муцуната на Узи, а в него се удари и Пешко, който беше навел глава към земята.
Узи отвори уста да каже нещо, но точно пред него изкочи Харалампи (той предпочиташе да се движи под земята). Хипопотама много се страхуваше от мишки и подскочи уплашено. Аууу какъв тътен се чу!
- Следата води право тук. Аз съм Харалампи, къртица, приятно ми е.
- Ах вие мишка не?, Иска се извиня! - Узи също беше много възпитан, директора се грижеше за тези работи. – Узи казва се мене, Африка дошел, хипопопопотам.
- Кой, аз ли, аз ли да съм мишка?
- Спрете, спрете, търсим разбойник – Пешко се досети, че Харалампи (който беше малко сприхав) ще се кара и искаше да го спре
- Къде, какво разбойника? – Узи не знаеше какво е разбойник, нали беше от Африка и му липсваха думички.
- Ти говориш смешно и коооолко си голяяям, къде ще се намери такава кална локва за тебе? – Калчо се почесваше – той измерваше всичко в кални локви.
В този момент Пешко забеляза нещо цветно под задния крак на Узи.
- Какво е това? – изръмжа кученцето
- Кой това?
- Онова, там, дето си го настъпил – продължаваше Пешко – мнооого ми прилича на лаленце. Като тези на леля Пепи!
- Пепи леля кой? – Узи все повече не разбираше – ти мене обижда? – даже започна да се сърди
- Чакай малко бе, Пешко! Нека обясни чове…ъъъ хипопотама, де! – Харалампи реши да успокои малко кученцето. Все пак Узи беше доооста голям, а Пешко мнооого по-мъничък
- Какво е хипопотам? – попита Калчо
- Аз хипопопопотам, аз! – Узи беше се разсърдил – пристига туук, живее сааааааааам, нема приятел, само лош пазач, дето вика мене дебел и грозен и казва отивай клетка, градината твоя на Боцлю носорог дадем. Аз какво прави? Директор Спаски отишъл учи маймун език говори, аз на кой плаче? Идва в гора тука, няма рекицка, аз мръсен и гладен и вижда нещо яде – не знае било лалета !
Сега на всички им стана тъжно, дори на Калчо. По-големите прасета все го гонеха, но бяха заедно на вечеря и си лягаха също заедно. Харалампи винаги можеше да се види с някой роднина – повечето живееха наблизо, а Пешко живееше с леля Пепи.
- Ама, ама ти без да питаш не може да ядеш от чужди градини. Ами леля Пепи? Какво ще правим сега? – кученцето си спомни как беше решило да накаже разбойника, съсипал цветната градинка. Обаче не можеше – стана му мъчно за този голяяям, но самотен хипопотам.
- Знааам, ама гладен бях многу. И тъжен! Ти беля никога ли не правил? – почти се разплака Узи
Пешко малко виновно си спомни как миналия месец беше изгризал една обувка, защото миришеше вкусно. После леля Пепи беше сърдита и не му говори една седмица
- Аз мисля, че той съжалява, а? – намеси се къртицата
Узи закима силно в знак на съгласие. Калчо не знаеше какво да каже и само потупа утешително хипопотама по крака.
В този момент на поляната излезе директорът на зоопарка. Беше се сетил, къде може да се е скрил неговия питомец. Все пак местата, дето ставаха за скривалище на един голяяям Узи, не бяха толкова много. Директора много зарадвано скочи да прегръща Узи.
- Узи, какво правиш тук, самичък и мръсен! Олелеее, сигурно си гладен, а? Хайде да си ходим в зоопарка – там сме ти приготвили много вкусни храстчета.
Тримата приятели (а те бяха станали приятели неусетно) се събраха заедно и се вторачиха в хипопотама.
- Ах, директор Спаски господин, не може тръгне си. Пазач лошо.
- Изгонихме го, той, нараняваше всички животни. Боцлю ми разказа и аз веднага разпоредих този лош човек да си върви! Ти трябваше също да ми кажеш Узи, не биваше да бягаш. Ако беше мъъничко по-смел и беше споделил, щяхме да решим проблема веднага. А ето сега как страдаш и колко си тъжен.
- Директор Спаски господин, ама аз пак не може дойде си.
- Но защо?
- Амииии беля лошо правил аз.
- Какво си сторил, Узи? – директорът не на шега се разтревожи
Узи се поколеба, но си спомни, че трябва да бъде по-смел и разказа:
- Гладен бил и много! Хапнал, ама изял лалета Пепи леля и те сърдити! – хипопотама посочи тримата другари – иска извини се и поправи, ама как не знае
- Ах, Узи, ах! Виж сега, браво, че беше смел да си признаеш. Ето какво ще предложа: ние ще дадем лалета от нашите – градинаря ще ги изкопае и донесе. А ти, за да си изкупиш вината, ще помогнеш да направим нова ограда на зоопарка. Нали си голям и силен, ще можеш да донасяш големите части. Ще бъдеш ли доволен? Става ли така, приятели? – директор Спаски обичаше всички животни и ги наричаше приятели.
- Съгласен съм – отсече Пешко
- Става, става – добави Калчо
- Аз ще помогна при саденето на новите лаленца – предложи Харалампи
Речено-сторено.
Няколко дни след тази случка, Узи се беше опънал блажено на сянка под едно дърво в градината си (тъкмо се беше изкъпал в басейна), когато чу приглушен глас
- Ейй, големия африканец, мръдни малко!
Узи се огледа неразбиращо.
- Мръдни малко, че ме боли лявата лапа и не мога да копая наляво, мръдни малко, дее!
Хипопотама се отмести и почти веднага от земята се показаха Харалампи, Пешко и Калчо. Измъкнаха една кошница и Харалампи рече:
- Амииии решихме да ти дойдем на гости. И да си направим пикник. Понеже нали нямаш ъъъъ такова ъъъ …
- Приятели няма, приятели – обади се Калчо
- Да, де, приятели. И ако искаш – ние можем да ти бъдем приятели – довърши къртицата
- Но ние сме толкова различни, нима можем да се сприятелим? – развълнува се Узи (беше научил още думички)
- Разбира се! Леля Пепи винаги казва, че стига да желаеш, всичко може да направиш. Ето, ние с нея сме много различни, но тя казва, че аз съм най-добрия и приятел. Пък виж ни и нас тримата – каза Пешко.
- Ама разбира се, че искам! – хипопотамът се засмя, дори се опита да потанцува, но бързо спря, за да не смачка някой.
И така, тримата – извинете – четиримата приятели, започнаха да си разказват случки разни и да се заливат от смях.
В този момент директор Спаски мина наблизо, видя трите госта и се зарадва, че хипопотама не беше вече толкова самотен.
…………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………….
Вилата на леля Пепи
Нови приключения на четиримата приятели – Циркът
Леля Пепи живееше в една вила, близо до града. Малка беше къщичката, но я пазеше голяяямо орехово дърво. Вътре беше много уютно – зимата палеше камина и прозорчетата грееха примамливо в студените нощи. Но щом студа си отидеше, леля Пепи слагаше една маса на голямата тераса, от която направо се влизаше в градината (а в нея имаше много цветя и зеленчуци). Пускаше весела музика и посрещаше приятели. Гости често идваха, защото им беше приятно да поседят при лелята, особено през лятото, когато лозите край верандата правеха шарена сянка, а вечер се усещаха ароматите на цветните лехи. Пък и стопанката на къщата редеше красиви букети на масата, имаше най-вкусните доматчета, готвеше така, че всички старателно облизваха чиниите и сервираше ужасно вкусни сладкиши. Един път племенницата и каза, че в тази градина растат най-вусните плодове и зеленчуци, а останалите гости (12 човека) кимаха енергично, без да могат нищо да кажат, защото устите им бяха пълни.
Пешко много обичаше да има гости за вечеря, защото винаги получаваше по някое парченце от всяка чиния. Малко лакомичък беше и коремчето му се подууууууваше – все едно беше глътнал балон. Но много тичаше из градината, за да разследва разни истори и хич не беше дебел. Леля Пепи му се караше, ама той така умолително я гледаше, че възрастната жена никак не му устояваше. И Пешко понасяше поредното вкусно парченце в уста. Напоследък, трябва да му признаем, разделяше гощавките си с Харалампи, Калчо, а носеха и на Узи, когато му отиваха на гости.
Една вечер, Пешко беше успял да донесе 3 малки банички, 2 парчета ягодова торта, опита се да отмъкне незабелязано и една чаша с крем, но не се получи. Все пак, успя да придума леля Пепи да му отреже половин пържолка. Всичките тези неща Харалампи беше наредил върху чисти листа от близкото дърво. Чакаха Калчо, за да си хапнат. Чуха стъпки и се усмихнаха – Калчо идваше. Няколко минути изминаха, но прасенцето не се появи. Харалампи сбърчи сърдито нос – той държеше на добрите обноски и мразеше да се закъснява, особено като имаше някоя вкусна хапка насреща си. Пешко, обаче, подуши въздуха и веднага разбра, че има нещо необичайно. Защото той усети странна миризма – на дървени стърготини, на сладко и на нещо чуждестранно. Двамата с Харалампи се спогледаха и се втурнаха по пътечката към вътрешния двор. След 10 крачки видяха седналия Калчо да се почесва озадачено по главата.
- Току що някой, който висеше надолу с главата от ей това дърво тука, ей те това – Калчо посочи едно ябълково дърво край пътечката – ми каза „Здрасти”. И после изчезна.
- Е, как така надолу с главата? – Харалампи беше искрено учуден.
- Ами така, изведнъж увисна право пред мен и ми каза „Здрасти” !
А Пешко душеше наоколо озадачено, защото нищо не надушваше. Приятелите се почудиха още малко и тръгнаха към къртичината. Но, когато стигнаха до масата с баничките и вкусотийките, видяха, че е останала само масата, а от самите банички – ни следа, дори трошичка нямаше!
Тримата стояха втрещени. До сега, в градината на леля Пепи никой не си и помисляше да вземаше нищо чуждо. Докато стояха и се почесваха, чуха едно, сякаш, подигравателно хихикане! Като по команда, извъртяха едновременно глави нагоре – откъдето идваше смеха.
- Здравейте, здравейте и много се смейте! Дами и Господа, да де – само Господа, пийте студена вода! Започва нашето представление, иде вашето забавление!
А, между другото, баничките бяха ужасно вкусни – всичките изядох сам!
- Извинете, а вие кой сте точно? – попита Харалампи (малко засегнат, защото много невъзпитано беше да вземаш чужди банички, без да се представиш кой си)
- ООО, аз ли? Джанино-Бърборино стои пред вас, макар и в късен час! Джанино се хвана с дългата си опашка за клона, на който седеше и увисна надолу с главата:
- Здрасти! – каза той – всъщност аз съм най-малката маймунка от групата, всички само ми викат шшшшшшшшшшш, тъй като много съм говорел.
Джанино-Бърборино беше много симпатична малка маймунка, имаше дълга опашка, с която ловко си служеше при акробатични номера. Той живееше и работеше като отличен артист в един цирк. А самият цирк беше спрял на полянка, съвсем близо до вилата.
- Аз съм Харалампи, къртица, това е Пешко – дедектив, а този тук е Калчо – приятел. И трябва да ви кажа, че нямате много добри обноски – да вземате чужди неща без разрешение…
- Ах, простете и много извинете, гладен бях и на баничките хич не устоях! Дългът ще върна знайте, вие само шанс ми дайте!
- Пешкооо, този защо говори така странно? – Калчо наистина искаше да знае
- И аз не знам, но каза, че ще ни върне баничките. Пешко вече беше почти сърдит.
- Ох, не ми се сърдете, но понякога толкова много ми се говори, че се получава „има-рима” .
- Говори в стихотворение, чел съм една страница от книга със стихотворения и знам – Харалампи беше много образован, дори за къртица.
- Извинете за секунда, връщам се веднага, вие недейте бяга! – Джанино-Бърборино изчезна изведнъж – движеше се по клоните, сякаш си вървеше спокойно по пътечката към задния двор.
- Невъзпитан, шумен, дразнещ субект! – ядосан Харалампи се тръшна на пънчето, което му служеше за градински стол.
- Какво е субект? А дразнещ? Откъде ги знаеш тия сложни думички, а? – Калчо беше ококорил очички като големи и кръгли балончета.
- Субект е някой за който да си говорим. Дразнещ означава много да те дразни и да те ядосва. Пък ги знам, защото съм ги прочел в едни книги.
И докато Калчо се опита да каже още нещо, пред тях увисна една огромна, розова, пухкава, сладко-ухаеща топка. Леле, как се шашнаха нашите приятели! Калчо така си и остана – с широоооко отворена уста, Пешко се облизваше често, често – много вкусно му миришеше, а Харалампи седна на земята и примигваше като развален светофар.
- За вас сладичко донесох аз! Хайде момчета, нападайте! – Джанино се усмихна широко, сигурен в това, че никой няма да устои на лакомството.
Но и тримата стояха по местата си, без да помръднат, ако не броим опашката на Пешко, която се въртеше като луда. Защото никой от тях не знаеше, че маймунката им беше донесла да опитат ЗАХАРЕН ПАМУК.
- Вие не обичате ли сладко, а? Опитайте, де! – чуждоземният гост беше толкова изненадан от момчетата, че забрави да говори в рима.
Първи посегна Харалампи, защото беше къртица, която се стреми да показва добро възпитание и обноски. Той усети, че маймунката е на път да се обиди и си откъсна една шепа от розовото кълбо. След като сложи откъснатото в устата си, усети вкус на бонбони, на дъвка и на някаква смешка. Малко след него към огромното розово нещо проточиха муцунки и останалите двама, а след секунди маймунката държеше само една дървена пръчица. Всички се облизваха със светнали очички.
- Е, хареса ли ви моето извинение? Да се надявам ли на любезно отношение?
- Харалампи, какво е отношение? – прошепна Калчо в ухото на къртичето.
- Отношение е как се държиш с някой.
Къртичето се прокашля и каза малко строго:
- Приемаме извинението ти. Заповядай при нас.
Пешко беше твърде зает да се облизва, за това само кимна. Прасенцето все още гледаше празната пръчица от захарния памук и нищо не каза.
Джанино се спусна полека на земята и седна пред тримата другари. Усмихна се и каза:
- Всички деца, които идват на цирк искат захарен памук. Но продавачът дава на всяко дете само по една топка, защото иска зъбките им да останат здрави – не бива да ядат прекалено много сладко.
- Ама ти в цирка ли живееш? – Калчо никога не бе излизал извън двора и много се интересуваше от всичко, въпреки че лесно се разсейваше.
- Да, живея заедно с майка ми, баща ми, двамата ми братя, леля, чичо и трите братовчедки. Имаме си собствена каравана и един треньор, който се грижи за нас и ни учи на нови неща. Пътуваме си по целия свят. Аз съм най-малкият от маймунската група. И избягах от цирка. За това съм при вас сега.
- Как така си избягал? Т.е. напълно си изчезнал, без следа, дори бележка не си оставил? – Пешко подходи професионално към внезапното разкритие на маймунката.
Джанино наведе глава, муцунката му стана много тъжна, а очичките му се превърнаха в трептящи сълзички. Къртичето, кученцето и прасенцето се смутиха. Харалампи започна да си копае в земята, Пешко се опита разсеяно да си хване опашката, а Калчо обиколи ъгъла на градината.
- Никой не ме иска. Всички ми се карат – много съм говорел, големите все се спъвали в мен, братята ми, а и братовчедките ми викат, че съм малък досадник. При последното представление всички ми се скараха, а после ми се разсърдиха, защото развалих номера.
- Как си го развалил? – заинтересува се Харалампи
- Ами всички се катерим един върху друг, докато се получи нещо като обърната фунийка сладолед – треньора вика, че се нарича пирамида – аз като най-мъничък съм на върха. Вчера, докато стоях най-отгоре една муха ме изгъделичка по носа, аз кихнах и се залюлях, братовчедка ми ме ощипа, защото си помисли, че го правя нарочно. Тогава се наведох и паднах. Ама много ме заболя и не можах да остана горе. Треньорът нищо не каза, но вечерта не дойде да ни донесе ябълки и банани, както правеше винаги. Мама и тате си легнаха без да ме целунат за лека нощ. Останалите не ми говорят и никой не ми обърна внимание.
- Леле, ама … – Пешко не можа да измисли какво да каже.
Харалампи също замълча, а Калчо подсмръкна няколко пъти съчувствено. Тъй като тримата мълчаха, маймунката продължи:
- Аз се опитах да кажа за мухата, дори за Мими, дето ме ощипа, но никой не ме слушаше. Все съм се правел на маймуна, даже съм си правел шегички и сега съм се опитвал да се измъкна – бате така ми каза. Ама сега не беше шегичка. Мими каза, че ме е ощипала, ама било съвсем лекичко. И не съм искал да провалям представлението…
Джанино спря дя говори и започна да подсмърча. Прасенцето му пригласяше. Харалампи и Пешко се спогледаха, къртичето се почеса по главата. Пешко се изправи, малко трудно спря опашката си да се върти.
- Ти съвсем самичък ли си сега? – Пешко се опитваше да бъде строг
- Ами не!
Приятелчата се огледаха озадачено.
- Нали съм с вас – каза маймунката.
- А, не! Не е правилно да се бяга от вкъщи. Пардон, от караваната. Къртичето реши, че ще оправи недоразумението. Огледа се, взе си очилата и продължи:
- Слушай, Джанино. Ти трябва да си със семейството си. Сигурен съм, че много те обичат.
- Ама те ми се скараха и после…
- Да де, но те не знаят какво точно се е случило. Може би е трябвало по-внимателно да им обясниш.
Харалампи свали очилата и се обърна към дедектива:
- Пешко, ти идваш с мен. Калчо, вие с Джанино стойте тук. Да не сте тръгнали на разходка из градината – днес леля Пепи ще полива зеленчуците.
Като каза това, къртичето тръгна към оградата, следвано от Пешко, който се опитваше да крачи важно-важно, но малко объркваше строгата стъпка. Щом се поотдалечиха, Пешко въздъхна и се опита да разбере къде отиват. Но Харалампи мълчеше и вървеше напред, стиснал очилата в едната си лапичка, защото като вървеше бързо, те му падаха от носа.
Къртичето, заедно с кученцето, се промушиха през една дупка в оградата и излязоха на поляната, на която се бе разположил циркът. Караваните бяха разположени в кръг , зад една огрооомна палатка. Чуваше се глъчка, детски смях, музика, светеха разноцветни лампи и се носеше аромат на сладко, на препечена захар – всичко се смесваше с миризмата на дървени стърготини и сено, на нещо чуждестранно…Двамата приятели се спряха без да знаят на къде да тръгнат. Постояха така, нерешителни, замаяни от светлините, мириса на цирка и звуците. Най-накрая, Харалампи тръгна с твърда крачка, към най-близкия фургон. Пешко, обаче, все още не знаеше какво иска да направи приятелят му, за това внимателно го захапа за едното ухо, за да го принуди да спре.
- Какво правиш – разсърди се къртичето
- Ти какво правиш? Къде отиваме, веднага искам да знам – не по-малко сърдито му отвърна дедектива
- Виж, не е правилно да се бяга от дома, нали? Пък и не можем да оставим някой така нещастен.
- Кой е нещастен? – озадачи се кученцето
- Ами Джанино, кой!
- ААА, верно.
- Слушай сега: отиваме при неговото семейство, обясняваме какво ни разказа малкия и така.
- Какво така?
- Ами идват да си го вземат?
- Ами идват! А ако не искат? А ако той иска да остане при нас?
- Какъв си глупав само! Къде ще живее една малка маймунка? А като стане студено и дойде зимата? А помисли малко! – Харалампи размаха ядосано лапички и без да чака отговора на кученцето тръгна към близкия фургон.
Само дето не беше преценил няколко неща: не можеше току-така да нахълтва в цирков фургон – трябваше да разучи предварително кой живее там. Не се сети, че животните си имат навици и особености, според които си живееха. За това се получи най-голямата бъркотия, която можеше да се случи. Добре, че Пешко остана навън, иначе щеше да пострада.
В пътуващото жилище, към което Харалампи се бе запътил, живееха слонове. Те все още не бяха изпълнили своя номер във вечерното цирково представление и бяха будни, готови след малко да тръгнат към арената (цирковата сцена се наричаше арена и вместо с килим, бе покрита с дървени стърготини). Т.е. бяха малко притеснени. Фаталното беше, че слоновете се страхуваха от мишки. А в слабото осветено пространство, макар и къртица, Харалампи ужасно приличаше на по-голяма мишка. Слоновете, които се приготвяха за да излязат пред публиката, бяха три на брой. Къртичето влезе през една дупчица, и за момент се спря до стената, защото вътре бе по-тъмно, отколкото навън и му стана трудно да вижда.
Първите няколко минути нищо не се случи. После, един от слоновете забеляза нашия герой, издигна хобота си нагоре, засвири силно и уплашено и се опита да се покатери върху стената, останалите два слона също затропаха и затръбиха толкова оглушително, че клоунът, който се премяташе на цирковата арена, сбърка и вместо да падне върху една голяма торта , я прескочи. Публиката се умълча. Директорът на цирка се втурна към мястото на слоновете и почти беше стигнал до фургона им, заедно с треньора, който отговаряше за тях, когато слонското жилище не издържа и се пръсна, разкривайки ужасно уплашените гиганти. Те мигом се втурнаха да бягат. Единият, в бързането си, отнесе количката за сладолед. За голям късмет на публиката, всичките три слона бяха хукнали към гората, а не към палатката на цирка. Единствен Харалампи, стоеше без да помръдне и това го спаси – иначе, със сигурност, щеше да бъде стъпкан.
Докато директорът на цирка си скубеше косата и подскачаше на място, а треньорът търчеше ту след един, ту след друг от питомците си, Харалампи даде на заден ход, намери дедектива и двамата много внимателно и бързо се върнаха обратно в градината на леля Пепи. Посрещнаха ги Калчо и Джанино, които бяха чули тропота и тръбенето откъм цирка и макар много да питаха, Пешко и Харалампи ни думичка не продумаха.
Набързо подредиха постеля за Джанино зад малините и всички си легнаха по местата.
На другата сутрин, Харалампи бе умислен. За първи път не му се получаваше плана. Беше се сблъскал с нещо ново и непознато – кога друг бе виждал слонове той…или пък цирк. Не беше обмислил добре постъпките си и сега се чудеше какво да прави.
Пешко дойде, седна до Харалампи мълчешката. Докато въздишаха и се почесваха, откъм цирковата шатра се чу гъргорене, прокашляне и висок металически глас произнесе:
- Дами и Господа! Чу се кратко покашляне и същия глас попита – абе, не беше ли по-правилно Господа и Дами?
- Тц! – отговори друг глас.
- Дами и Господа, от нашия хубав цирк е изчезнала най-малката маймунка от трупата на акробатите. Молим ви, който я е виждал или знае къде е, нека да я доведе, защото на майката и таткото, на цялото семейство им е много мъчно. На треньора, на директора, на всички също.
- Еййй, това е официално съобщение, какви са тия …
- Шшш, не ги разбираш тия работи
- Ама и по радиото ли така…ей, това още работи…
Чу се едно цък и и гласовете замлъкнаха.
Харалампи се усмихна и потупа Пешко.Преди още да продумат от към малините се чу шум и муцунката на Джанино се подаде сред листата. Но сега, малката маймунка изглеждаше съвършено различно. Животинката се усмихваше и очичките светеха.
- Чухте ли? Ама чухте ли? Мъчно им е, искат да се върна!
- Даааааааа, чухте ли? – прасенцето дотича, пръхтейки, откъм задния двор.
- Отивам си, отивам си, прибирам се! – Джанино хукна към оградата, но изведнъж се върна – Приятели, така се радвам, че ви срещнах! – маймунката се обърна и се затича по посока на цирка.
На вечерното представление публиката пляскаше най-много на маймуните, чийто номера бяха знаменити. А най-очарователен, ловък и забавен бе Джанино. Четиримата приятели бяха настанени на едно специално местенце, от което можеха да наблюдават спектакъла, без хората да ги виждат.
