Предисловие:
И тъй като ми каза, че романтика в реалността няма, та се замислих. Направих разбор на днешния си обикновен ден и реших да му потърся романтичното.
:
И така:
Тя се събуди от нежното му съскане.
- Псст! Псст! – застанал на вратата на спалнята, той се увери, че тя си отвори очите, но продължи да съска, докато не я чу да казва:
- Да, ставам!
Протегна се с наслада – не особено плоският и, но стегнат корем потръпна от снощния спомен. Какво се случи снощи? Какво бе онова, което я караше да потръпва, въпреки ранния час? Какво се случи?
Снощи нищо не се случи. Просто и се спеше, тъй като си легна в 2 часа, а съпругът и отдаавна сънуваше. Е, зарадвана си спомни тя, децата също спяха. А в седем сутринта е толкова мрачно. Нима трябва да ставам?
- Псст!
С мъка се опита да се надигне, но се сети, че мъжът и ще е в банята и докато той не излезе от там, шансът да наплиска лицето си със студена вода е нулев.
Двайсет минути по-късно долови аромат на кафе – той бе толкова мил! 
Откакто двамата приеха, че тя прави слабо кафе, сутрешното зареждане на кафеварката премина в неговите ръце. Как притискаше кафето, как стегнато завиваше двете части на кафеника, колко внимателно поръсваше плота с финия ароматен прашец…Тя се усмихна щастлива – няма нищо по-хубаво от хубаво и горещо сутрешно кафе, приготвено от любим човек.
- Псст!
Е, нямаше как. Стана, облече дрехи, с които можеше да заведе сина си до училището, без да си помислят хората, че идва от нощна смяна или е още с пижамата, изми си лицето, сърбаше от черното кафе, докато приготвяше сандич за закуска на сина им, междувременно измисли какво да му сложи за обяда в училище и мимоходом се обърна към съпруга си:
- Събуди го, моля те, ще закъснеем…
Докато отваряше кутията за обедното меню се молеше на глас, почти двегодишната фурия да поспи още малко (поспа!). Три секунди по-късно, синът и бе стоварен спящ, в средата на хола. Тя го погледна нежно и любящо, разроши косата му:
- Отивай да си измиеш очите и зъбите, после да се облечеш, закуската ти е готова, беж, бързо, закъсняваме, няма да имаш време да хапнеш.
Малкият се понесе плавно към изпълнение на молбите и. Съпругът и замислено гледаше сцената и отпиваше от кафето си.
10 минути по-късно, тя привършваше с приготвянето на храната и помоли любимия си:
- Виж го, това дете заспа в банята, нека побърза, колко е часът вече
След малко тя дочу мъжкия им разговор:
- Хайде!
- Сега!
Като баща и син! Мъжете са толкова различни.
По пътя към училището, тя неспирно се удивляваше на науловимата загадка: как този 7годишен хлапак от напълно спящ, се превръщаше в почти диво енергизирано момче, само с преминаването през входната врата? Ах, тези деца!
След суматохата в класната стая и децибелите на над 20 почти пищяши момченца и момиченца, тя доволна се насочи към семейното им жилище. Обичаше тези минути от деня, когато бе още хладно, а бе едва 8 часът. Надяваше се, кафето и да е още топло. Прибира се тъкмо навреме, за да успее да изпрати съпруга си към тежкия му работен ден. Целувайки я за довиждане, той закачи очилата си за нейните – усмихна и се. Тя се взря в пъстрите му очи, той погледна дълбоко в нейния син поглед и двамата безмълвно се разбраха.
- Лек ден!
- Благодаря!
По-малкият им, кипящ от жизненост, син още спеше. Тя взе чашата си в ръка и отпи глътка кафе:
- Започваме.
…..
Тя ще успее ли да изпие кафето си? Ще сподели нещо със съпруга си, но какво е то? То ще преобърне ежедневието им. Ще намерят ли път един към друг мълчаливият и силен, но работещ мъж и заетата жена, принудена непрекъснато да поддържа ежедневната семейна организация? Какво започна този ден?
Очаквайте продължението в следващия епизод.
————————————————————————————————————————————————————–
Остави чашата настрана и се опита да обмисли как да подреди всичко. Първо – фурията. Какъвто е каприз, няма да иска кус-кус за закуска. И сандвич няма да яде. Филийки! Препечени, топли, без масло. Втурна се към кухнята и се препъна в един пластмасов замък. Той засвири жизнерадостно, докато тя го погледна ядно и го изрита с другия крак. Сложи хляба в печката и седна на дивана. Удоволетворена и от блестящата си мивка – Флай-лейдито пристъпи към точка две от деня. Провери си пощата, фейсбука, скайпа, погледна в един-два форума, зачете се и след около половин час се сети да включи фурната. Да му се не види и хлябът! Изпрати романтично съобщение на съпруга си по телефона и се зае със събудения хлапак.
Час по-късно събираше трохите из апартамента, когато си спомни, че трябва по най-бързия начин и да плати сметките за месеца. Грим? Токчета?
Телефонът записука нежно.
- Ей, къде си? Слизам към вас, кафе? Стой, не пипай там. Недей, ох, ще ти звънна след малко.
Преди да отговори каквото и да било, приятелката, защото това беше нейната приятелка, затвори. С отработено движение Тя скри телефона на високо място, премести сина си от стола на дивана и продължи да почиства. Колко трудно е да се бориш с толкова неща едновременно. Обстоятелствата я притискаха, времето не стигаше. Тя спря насред стаята, пое си въздух, взе дистанционното от ръцете на малкия и направи опит за дзен:
- Денят е прекрасен, децата носят положителни емоции, чистенето повдига настроението и създава ред, радвай се на мига.
В този радостен миг, на пода се стовари една стъклена чиния, която незнайно как и кога бе извадена от шкафа. Трясъкът на счупено стъкло придаде апломб на психотренинга. Грабна детето, срита прахосмукачката и засъбира стъклата. На втората минута не издържа и звънна на мъжът си:
- Не мога вече, на какво прилича това, пак счупи чиния, ако не затворим тоя шкаф трайно, ще се храним от тенджерата. Почвам работа, а той отива на ясла. Кога ще се прибереш довечера? Искам, ох, ще говорим като се прибереш!
Затвори на 30тата секунда.
Довърши си чистенето. Взе телефона и набра друга приятелка. Никой не вдигна. Боже, ако знаеше това момиче от каква тирада се спасява…
- Сигурно знае и чака да ми мине! Ще си умра някой път и кой знае дали ще се сети да ме потърси след половин месец…- тя се ядоса много, пусна две-три самосъжалителни сълзи, поседя.
Рискуваше нервен изблик, за това скочи в маратонките, натика каквото се сети в чантата, грабна детето и се понесе навън. На улицата се почувства като Пришълец.
Това ли беше? Стегни се, вземи се в ръце…Дишай – не дишай, дишай…
Съпругът и се обади, плахо попита къде са и след две-три думи затвори – ах, любимият глас. Не. Тя ще вземе живота в собствените си ръце. По план:
- Шоколад? Много изтънчено, но бебето щеше да се оплеска ужасно.
- Работа.
- Друго.
До края на деня се скапа съвсем. Усамоти се в едната стая, набра телефона на трета приятелка.
- Какво правите? Как сте? – чу отстреща
- По-лу-дя-вам! Бавно и сигурно си събирам багажа и се приготвям за Карлуково.
- Що?
- Не издържам! Трябва да почна работа. Всеки ден едно и също, нерви…
- Ще ти се обадя по-късно. Към 10 часа, става ли?
- Какво стана?
- Филма почна. Много е напечено. Извинявай. Ще ти звънна в 10.
- Ама, как може!
- Извинявай. Затварям.
Е, това не очакваше. Влезе във всекидневната, а съпругът и прати въздушна целувка. Разсеяно му отвърна и после го изгледа ядно.
———————————
Конфликтът се задълбочава. Ще успее ли да любовта да устои?
