Начало

Баба ми беше много праволинейна и много примерна жена. Едно не можеше да и се отрече – заемеше ли се с нещо,  то потъваше в него изцяло и свършваше всичко, което имаше да се върши по задачата. Беше перфектна. Но, все пак, никой не може да е перфектен. Тя вареше най-ужасното сладко. Съвършеното лепило, многоцветен твърд кристал, смес с тайно предназначение и с много захар.  Независимо какви плодове стигаха до огромната тепсия на огъня, те се превръщаха в искрящ диамант.

Другата ми баба вършеше всичко прекрасно, защото беше спокойна и уверена, знаеше че може и трябва да разчита на себе си. Сама хващаше пилето за прекрасната си пилешка супа и го сготвяше с онова съгласие и единение с природните закони, което  оправдаваше хищника по най-естествен начин.  Благодарение на нея, простият печен картоф с масло е един от шедьоврите в моите кулинарни спомени. Но тя бе доста сдържана.  И винаги подготвена за лошо стечение на обстоятелствата.

Третата ми баба обичаше красотата във всичките и проявления. Тя, единствена, пазеше няколко красиви шала и прекрасни чанти от младостта си, рисунките на дъщеря си,  тежко подвързаната дипломна работа на сина си и беше засадила ужасно много гладиоли, защото ги намираше разкошни и изтънчени. Но тя готвеше като пет за четири – набързо и единствено, защото беше нужно. Често дори не готвеше, щом имаше сирене и хляб (независимо от оня ден или днешен)

Аз, макар и малка, съм била пълна щастливка, защото колко момичета могат да се похвалят с такъв съвършен комплект?  Израстнах в сияйния отблясък на цветна градина, научена да бъда целеустремена, с вродена сръчност и с усет към вкуса.  За жалост,  всичкото това малко ме обърка и аз твърде късно започнах да научавам какво мога и какво бих могла.

Като във всяка приказка, всички богатства събрани заедно се превръщат във вълшебство, но, поотделно и сами по себе си, по-скоро препъват принцесата и я объркват.

Моята целеустременост ме завличаше по високоскоростната магистрала на ежедневието, в което „ей-сега-то” се превръща в “другия месец”. Заблеяна в естетиката, губех връзка с реалността и пропусках сочната жизненост в дните, ровейки в сухотата на понятията.

А неудържимостта ми във  вкуса ме отвеждаше до безумни кулинарни експерименти, които съсипваха едно напълно сигурно (иначе) нещо като пържените яйца.

Да, имах съвършен комплект, но инструкции за ползване – йок!

Тази шеметна въртележка ме превръщаше в непохватна, нетърпелива и свита страхливка.  Точно обратното на което трябваше да бъда.  Казват, че под крушата не падала ябълка – не е верно, това. Никак, даже, не е верно.

Стихиите не се управляват лесно.  Нужно е дълго време да се изучат закономерностите на съчетанията, появяват се безкрайно много пречки и спънки, защото Природата в повечето случаи е твърде нетърпелива и не оставя много време за размисъл. Но е мъдра – парата рано или късно се превръща в капка вода.

Най-вярното оръжие в борбата с фуриите е наблюдението. Доста трудно начинание.  Изисква постоянство и прецизност. Твърде самонадеяно считах, че тези двете неща не са ми нужни, че всичко ми е ясно и недоумявах над нездравата почва под краката си. Години ми бяха необходими да надделея на егото си и да се върна внимателно назад, където бях оставила безцените подаръци от бабите ми.

Лютеница и варена царевица

 

Лятото беше горещо,  протяжно и с дъх на спечена земя. На село земята изсъхваше и се напукваше – по черните пътища отстрани, по краищата на градините, покрай дърветата.  На обяд всичко застиваше в един безкраен миг – сякаш  се изопваше под жарта, изтъняваше в ярката светлина и едва привечер се отпускаше в нежен шепот на ветрец и звучно хърхулене на моторните помпи по кладенците. Всяка вечер се разпъваха дълги мъркучи из градините, които от студената вода ставаха твърди, неподатливи,  бяха кални и винаги подло удряха глезените. Водата се изливаше в сухите лехи,  чушките ставаха по-твърди, доматите  по-червени.  Ужасно гадно и в същото време толкова привлекателно  беше усещането да стъпваш бос в калната фитория.  Цялото същество се противи, някъде в главата истерично гласче в кресчендо бесне: изцапвам се, изцапвам се, цапам се, изцапах сее! Но в същото време кадифината мекота на калта, която обхваща босото стъпало, напомня топла милувка, гъделичка и влиза между пръстите. Всичко е толкова естествено и леко, тялото става гъвкаво и трепти, като след любовна среща. Единението с Богинята-Майка.

-          Е, може ли такива глупости да приказваш сега, като требва бърже да опра`име градината. К` во си се заблейосала?

Крепостта Маркели – Маrcelli castle (обогатено съдържание)

V-VI век

Маркели, разположен върху хълм накрай огромно мочурище, заема мястото си на границата между Византия и България.  Скрит сред море от гори, защитен от огромно тресавище на запад постът  дава излаз към цяла Източна България .

Всъщност,  римляните първи построили крепост на възвишението, осъзнавайки  невероятните предимства – защита, непрекъснат източник на вода, безценно географско положение, които  Византия получила като наследство. ( По-късно България,  без скромничене и дипломатично усукване,  го пожелала.)

Ромейска реч и порядки пренасяли Константинополски дух.  Крепостта не била чисто военна.  Много цивилни предпочели да изградят селище в пределите на средновековния замък, тъй като защитата на армията осигурявала доста привилегирован жизнен стандарт.

- Гледката от крепостта. Околностите са били покрити с гъсти гори.

Крепостната стена над река Мочурица. Долу, в подножието било изградено невероятно за времето си инженерно съоръжение, което снабдявало обитателите с вода.  То било добре защитено от валове. (виж Уикипедия:  http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9C%D0%B0%D1%80%D0%BA%D0%B5%D0%BB%D0%B8 )

България, сложила ново стъпало в историята си, сменила рода Дуло с рода Вокил. Твърде уверен кан Винех – първият от новите, се опитал да бъде мъдър и неповторим.  Маркели блестял на граничната линия и сиянието пречело на канът да спи спокойно. Съвсем обективно, той преценил, че крепостта ще бъде ценна придобивка за държавата, а нейното завладяване ще нащърби богатата византийска мозайка.

През 756 г.

Винех горко ругал своята самонадеяност.  Българската армия била разбита край Маркели , а Константин V Копроним вдигал банкети и благославял твърдината.  Крепостта си взела данъка – битката е жестока, погрома за българите унизителен.  Българският предводител бил принуден да сключи мир с империята и да си плаща данък за нескопосната битка.Но макар и смътно,  доловил нуждата от спокойствие за страната, и се стараел да поддържа примирието.  Позорът, обаче, бил болезнено клеймо – не след дълго болярите изпратили Винех по пътя към Рая и пуснали яростта си да се лее. Толкова кипнала тя, че от тук насетне победата над Византия била лелеяно мечтание на всеки български кан и цар.

И

792 г.

Константин VI, с блестящо самочувствие, разположил  шатрата, обоза и хазната си край Маркели. Нямало нужда да влезе зад стените. Ромейската войска лежерно блещукала сред дърветата. Кан Кардам, умислен, разсъждавал от другата страна на хълма.  Българите били спокойни, но стегнати, мълчаливо се подготвяли за битката.  Канът постъпил не по-зле от всички предхождащи го наши владетели.  Много далновидно скрил конницата си зад околните хълмове и разбил императора в решителния момент. Отрязъл пътя към Маркели.  Константин бил уловен с ласо и без малко да седне в краката на Кардам на последвалия банкет. Вместо това плащал данъци. Когато се опънал, след няколко години, Кардам го поканил да се видят на дружеска беседа край  Маркели.  17 дни се надвиквали, но никой не рачил да скочи пръв. Разделили се по живо, по здраво.

Наравно с военното призвание на крепостта, се развивал и другият постамент на държавата – религията. Значителни храмови комплекси увенчавали възвишението.   Своята част от за светския живот на укреплението дали и търговия и занаяти.

 

В крепостта се виждат руините на църковни комплекси. Църквите следвали  историята – изследванията сочат, че няколко храма са били строени на това място – от раннохристиянска обител до солидна кръстокуполна църква .

Кан Крум бил достоен наследник на Кардам. Укрепил и засилил България, с много творчески подход, започнал да си отрязва сочни хапки от Византия.

За това никак не е изненадващо, че

811 година

Никифор  I Геник, раздразнен, решил да смъмри нашия владетел.  Събрал край Маркели невероятните 60 000 редови и запасни войничета ,за разкош взел и сина си. Доста аристократи тръгнали като на разходка.  Нагласили се, строили се и се стекли към Плиска.

Канът не си скубал косите, нито се разтърчал из палатите в паника и ужас. С болка в сърцето, Крум подбрал по-голямата част от армията си и се оттеглил.  Ромеите разрушили столицата, като се постарали да свършат това добре.  Никифор с насмешка и сарказъм отхвърлил предложенията за мир.  Крум стиснал устни.  Докато се пекли вакли агнета на пожарищата за императорската трапеза, Кан Крум безпрекословно събрал  всеки, който можел да ходи, включително жени, както и новоприсъединените славянски племена. С подкрепата  на голямата им охота, създал силно мотивирана войска. Никифор подочул за донаборната кампания, наредил да му опаковат шатрите и багажа, зарязал плановете си за почивка в Мизия и ударил напряко през Върбишкия проход, с мисълта „веднъж да стигнем Маркели”. ..За огромно негово съжаление, Крум стигнал него.

Маркели бил български!

Разположен на важни пътища, освен главната си задача да пази, той естествено придобил още по-богат бясък и се превърнал в прекрасно развит център.

Какво намираме през 2012 година?

Следва продължение.

Бучка захар за утешение. Или Лаваш

Много ми е хубаво, когато ми се случи нещо хубаво. Сладки моменти – възпитават чувствата. Неотдавна  получих писмо от една скъпа приятелка, която ми разказваше, как през уикенда ходила до пазара за хубави ябълки, но на връщане към къщи, минала покрай една пекарна.  Замирисало и на пресен хляб.  Представих си я – буйно пролетно слънце, истанбулски стръмни сокаци, а тя с къдрави коси. Взела си едно-друго  и кутия лаваш.  Момент само от писмото и, а си остана на картинка някъде в лявата част на мозъчния ствол.

Няколко дена по-късно, телефона звъни. Вдигам, а брат ми, със свойствен маниер започва от средата на мисълта си:

-          Карам Пловдив-София, умислил съм се нещо, натискам педала, и уж дебна за някакво ресторантче, дето продават много хубав турски хляб. И се усетих, че го подминавам, ама нямаше как да спра. Ти, нали, все ровиш за разни рецепти, дай ми –  да си направя от тоя хляб.

Така си общуваме ние с този млад човек.

-          Името на този хляб, поне, знаеш ли?

-          Ами, не. Ама много ми се яде нещо такова.

-          Отварям третото око, внимавай, ето ти една-две рецепти.

Кратка пауза, разцъкване на линковете:

-          Не ми пращай питки. Дай нещо друго.

-          Е, ти малко претенциозен си станал, а?

И в този миг мернах, като скрита в книга картичка, моята приятелка с торбите в ръце, пред истанбулската пекарна.

-          Ето, това трябва да искаш: виж сега лаваш.

-          Ей, систър, става от тебе човек.

И затвори. После получих съобщение: много хубав тоя лаваш….

Верно.

•   Около половин пакет брашно
•  Мая (за това количество брашно) – ако е жива, предварително да се разтвори в топла вода с малко захар
• 1 чл сол
•  1 чч вода, хладка

Омесва се меко тесто, като след това се оставя да втаса – да стане двойно. Тестото си почива на топло или покрито.

Късат се малки топчета, разточват се колкото палачинка и се запичат в тиган с нкв незалепващо покритие  без мазнина.

Това е само един вариант, има с кисело мляко и сода, например (естествено би било при този вид  да няма мая…) Ще поразпитаме, ще погледаме, пък ще научим още.

Какво му трябва на човека…

Напоследък отвори се някоя соц-мрежа и току под носа ти закръжи пост със сърцераздирателни размисли по повод стреса, мъката и бързото лапане в днешно време.

Бързам, нямам време, бърза вечеря за три минути, бързо съхнещ лак, бързи куриери, бърз достъп. А сърцето тупка, тупка и все негодува, бързо – изпуснах си часа, бързо, млякото, бързо, да си легна, бързо да се напише документа.

Следващото, което застава в надгробната пирамидка е: наложете своето мнение! Покажете кой е шефа!, Покажете вътрешната си сила! Завоювайте авторитет…

……майката….то не остана сила за въздух да дишаме бе!

А ако имахме търпение всяка сутрин щяхме да закусваме френски палачинки с кафе меланж, примерно. Пусто, обаче, повечето от нас, дъвчат банички и пият боза с аспартам. В здравословен вариант: н`к`ви крекери и айрян с консерванти.

А какво му трябва на човек – да бъде търпелив, за да посрещне радостта от живота с ищях, без да го е страх, че е изтървал нещо.

 

 

 

 

 

 

Оня ден, седим в едно кафене, с едни близки хора. Времето лети, часовника не спира – иде време за вечеря, стъмва се, няма хляб у дома, децата ще закъснеят, не е ли по-добре да гледам един филм през това време, или чакай – да почета…А просто си седя в кафето и вътрешно кипя.

И като се попитах – вързана ли си, мале, за стола или мравки те хапят? Защо не си допиеш бирата с радост, 20 минутки от живота срещу една манджа ли залагаш? Направо се скумросах от този сърцераздирателен и патетичен въпрос. Ама което си е истина, истина си е. Това правех – 20 уникални минути залагах за пържен лук и картофи, примерно. Плюс взиране в пц-то.

Стана ми едно отпуснато, едно смешно зарад самата мене си – до къде се докарах – да се дам за кило печени картофи…

Каша от коприва

Самата дума „каша” е една такава мекичка, такава удобна и приятна, че стопля мигом студеното.

А пък напъпва пролет и зеленото освежава духа и погледа, радва се окото, приготвя се да кипне, да бълбука…Романтика и живост, сладко, сладко.

Ако се намери някой да ви донесе коприва, както на мен – хем  нежните връхчета само, чудесно е. Обаче и сами можем да си наберем. Ако е страшно – има ръкавици. Набираме си колкото можем, за да ни е вкусно – поне едно кило.  Ама колкото – толкова.

По принцип, хората попарват копривата с вряла вода. На мен сърце не ми даде да похабя това зелено, пък и върхарите не горят. Нарязах ги на дребно и ги оставих да си дочакат времето. А докато чакат – в златисто олио, запържих до сладко карамелено глава и половина лук. Като взе за става прозрачен лука, сложих и няколко скилидки чесън – намачкани.  Малко червен пиперец – да е живичко.

И после сложих брашното – като меко облаче се пуфна в цялата гореща история.  Енергично  разбърквах – да се хване с лука, да се оцвети. И копривата посипах. А после сипах бульон, с тел разбих всяка бучица, за да не присяда на езика и поръсих с орехи. Ама щедро сипах.

И с бучица масло може да се продължи или пък с яйце да се поопече – тя, кашата, не се обажда, ами окото слага какъвто цвят му се доще. В дъждовен неделен следобед, най-хубаво приляга един жълт жълтък!

А да ви е сладко.

Мин. 500 гр коприва, най-добре 1 кг

Глава и половина лук

2-3 скилидки чесън

Лъжичка червен пипер

½ чч брашно

Около 1 л бульон, горещ (ама да не сложите от разтворимите, истински си направете)

1 шепа орехи

Обикалях тенджерата, обикалях с дървената лъжица и преди вечеря – кашата наполовина.

И студено бяло вино как отива…Ама нека е мускат, пино блан, нещо по-цветно, по-енергично.

 

Точност.

Децата са като биатлонисти. Тичат по едно дълго трасе, понякога се разсейват и се позабанят в бяга си. Има такива, които не излизат от очертаните следи, други – напротив – разхождат се дълго, позагубваг се между боровете. Стигнат ли стрелбището, обаче, са твърди и стрелбата им е плашещо точна.

Но ако излезем от метафората, те наблюдават света и правят безжалостни изводи, невероятни коментари, дори мъдри заключения.

Синковеца решава, че ще си купи чипс. Баща му смята, че не е наложителна покупката. Все пак, милостиво се съгласява, но с условието, че плика ще е за всички.

- И мамо, това е като да откраднеш нещо, без да го крадеш!

Аз нямам какво да допълня.

Приказка за Иванич Дурачов и Златната рибка

Живял някога един рибар – казвал се Иванич Дурачов. Имал къщичка, имал жена, пробито корито, рибарска мрежа и лодка, с които ходел за риба. Улавял толкова, колкото да отнесат на пазара – да купят каквото им трябвало. Все си мечтаел за богат улов – да има за нов кафтан и бяла риза. Но годините минавали, той всяка сутрин излизал в морето и всяка вечер се прибирал с няколко рибки. Жена му все недоволна, все сърдита го посрещала. Все му се карала и ризите му не кърпела. Готвила надве-натри борш  и се оплаквала: къщата била схлупена, коритото било пробито…Старият, вече, рибар мълчал и все така ставал рано и се качвал на вехтата си лодка. Като останел сам, тихичко си мърморел:

Нещастник съм аз, нещастник! Да бях послушал бедний мой стар отец! Да бях взел Алюна Филиповна наместо Евпраксия! Подлъгах се по краснъй шал, кожените ботушки и черните глазами. А папа все ми повтаряше – смотри на майка и, смотри на майка и! Ах, Алюна! И ризата ми щеше закърпи, корито да запуши, с топла каша да ме посреща, не как настоящая! Ну дурак! Ето, сказал мой отец – и рибата бежить щом чуе име Евпраксия!

Така живеел стария, стар рибар. От 30 години, все Алюна гледал и при Евпраксия стоял.

Година след година Морският цар слушал думите на дядото и един ден се смилил,  пратил Златната рибка. Омайница била тя, вълшебна. Който имал щастието да я улови, изпълнявала му желание, а в замяна трябвало да я пусне обратно свободна в синята вода. Морският цар, нейният господар, искал да помогне на рибаря и казал на Златната рибка да влезе в скъсаната мрежа на Иванич. Надявал се морският владетел, че като види вълшебницата, дядото ще бъде умен и разумен, ще пожевее щастливо.

Златната рибка право в мрежата на Дурачов влязла. Издърпал стареца улова в лодката, а чудната Рибка  му заговорила: Рибарю старъй! Пусни меня обратно в море и ще ти изпълня желание. Що то пожелай и получиш.

Като чул ясния меден глас, като видял златната коронка на Златната рибка, изумил се. Събрал сили и рекъл: Ну погоди, Евпраксия, виж как ще докажа себя!

Поръчал дворянски палати и ново корито да заменят схлупената колиба и пробитата покъщнина. Пуснал рибката, а тя му махнала с опашка и се изгубила в дълбините. Хукнал дядото към дома си, доволен. Влязъл, разказал на жена си какво преживял. А Евпраксия го набила с лъжицата по главата и го пратила да смени къщата и коритото с имение.

Върнал се Иванич Дурачов при ясните сини вълни, приседнал, поплакал на брега и жално завикал Рибката: Ах, ой дурак аз! Рибке, красавице, покажи се, молба имам голяма!  Морския цар чул плача на дядото и казал на Златната рибка: Посмотри, что нибуть направи, помогни, посъветвай глупака…

Отворил уста Дурачов и помолил се за имение – с  големи прозорци и равна ливада поискал.

Но Златната рибка му казала ядосана: Помисли Дурачов! Хорошо помисли, това ли желаеш? Защо не вземеш Алюна?

Погледнал я старецът, обърсал носа с ръкав, помълчал и пак се примолил: Нека в имението, на ливадата, кончета да пасат.  Златната все по-ядосана продължила:

Послушай меня мухъл какойто безобразнъй! Остави тази бляд, бежи бе! Вземи Алюна, жить! Будет къща, будет лодка и коровка – Алюна с каша ще те посреща, и ново корито будет!

Не,  докажу я Евпраксия, ще посмотри она, че каквото скажа, това и става!  – настоял Иванич.

Пляснала с опашка и изчезнала Рибката.

На другата сутрин, стария рибар хвърлил мрежата в морето и занареждал:

Дурак! Да бях послушал бедний мой стар отец…

А в морето, Морският цар махнал с ръка:

Ой, как досадил! – и пратил Морската буря.

Спящата красавица

Спяла си тя сладко, сладко. Да беше си останала заспала. Защото като се събуди, трябваше да го мисли и принца, двореца, да се разправя с готвача, да ходи да язди, да мисли за принца, да маха от дворцовия балкон, да си рита обувките вечер. Трябваше да се чуди дали и се пие мляко или просто е от хормоните, да прати ли принца за кисели краставички и дали ще и разтрие прасците,  ще има ли стрии на корема като роди, а изобщо да кърми ли, после да търси гувернантки…

През цялото време да се съобразява с етикета, да носи ластични гащи.

Е, можела и да си лежи просто в градината и да си се радва на цялото това мислене.

А можеше просто да спи.

През цялото време краля и кралицата се чудели, дали още едно ковчеже със златни прибори било по-евтино или 100годишния депозит им донесъл добра лихва?

Червената шапчица – инсайд стори

Тя не била обикновено дете. Или била? Във всеки случай няма никакви изследвания по темата. Но хората казват, че била замечтана, имала силен афинитет към маргаритките и преследвала пеперуди с хъс.  Обичала да слуша нещо, което чувала само тя, за това и не разбирала, твърде, майка си понякога.

А майка и се опитвала. Обличала я в свежи цветове, за да подобри състоянието на аурата и. Слагала и специална Червена Шапчица, за да засили връзката и с …Космичното, да речем.

Червената Шапчица (как само и прилепнало) си останала червена шапчица.

Когато я срещнал на горската пътечка, вълкът изобщо не разбрал какво прави. Просто бил адски гладен.  Но с радост посрещнал ловеца и също така с радост се оставил да го освободят от тежестта в корема. Някой път хич не знам какви ги върша, – наругал се наум горският звяр при щастливия завършек.

Ах, колко интересно! – възкликнала Червената шапчица.

Когато пораснала, Червената Шапчица успяла да запази ЧШ. Или просто и било писано.

 

Грозното патенце – кавър стори

Огледало се грозното патенце в една локва на двора и въздъхнало. Нещата не стояли никак добре.  Моткало краци – два пъти по-дълги от на останалите, главата му се клатушкала, пуха му бил един такъв неопределено бозав, а походката – предизвиквала морска болест. За това  не преминавало повече от 5 метра наведнъж.  

То, обаче, не изгубило надежда.  Имало изход. Дори два!

Винаги можело да тегли кредит за екстеншън оперение и перманентно изрусяване, а после със сигурност все някой щял да плаща вноските.

Но също така можело да вкара малко маниер, малко парцалки, някое и друго парче тел за бижу и да популяризира ню стайл. А после и кой знае – можело да участва в някое риалити.

Напук на всички усилия, патето пораснало и станало прекрасен лебед.  И до последната нота на лебедовата си песен, то учело околните, че всяко нещо идва с времето си.

Те пък взели, че си организира сектата  „Лебедианци”.