Teodora An. Mitkova

Архив за категорията 'арт, литература'

Начало

In Без категория, Пътешествия, арт, литература on 12.05.2012 at 1:09 am

Баба ми беше много праволинейна и много примерна жена. Едно не можеше да и се отрече – заемеше ли се с нещо,  то потъваше в него изцяло и свършваше всичко, което имаше да се върши по задачата. Беше перфектна. Но, все пак, никой не може да е перфектен. Тя вареше най-ужасното сладко. Съвършеното лепило, многоцветен твърд кристал, смес с тайно предназначение и с много захар.  Независимо какви плодове стигаха до огромната тепсия на огъня, те се превръщаха в искрящ диамант.

Другата ми баба вършеше всичко прекрасно, защото беше спокойна и уверена, знаеше че може и трябва да разчита на себе си. Сама хващаше пилето за прекрасната си пилешка супа и го сготвяше с онова съгласие и единение с природните закони, което  оправдаваше хищника по най-естествен начин.  Благодарение на нея, простият печен картоф с масло е един от шедьоврите в моите кулинарни спомени. Но тя бе доста сдържана.  И винаги подготвена за лошо стечение на обстоятелствата.

Третата ми баба обичаше красотата във всичките и проявления. Тя, единствена, пазеше няколко красиви шала и прекрасни чанти от младостта си, рисунките на дъщеря си,  тежко подвързаната дипломна работа на сина си и беше засадила ужасно много гладиоли, защото ги намираше разкошни и изтънчени. Но тя готвеше като пет за четири – набързо и единствено, защото беше нужно. Често дори не готвеше, щом имаше сирене и хляб (независимо от оня ден или днешен)

Аз, макар и малка, съм била пълна щастливка, защото колко момичета могат да се похвалят с такъв съвършен комплект?  Израстнах в сияйния отблясък на цветна градина, научена да бъда целеустремена, с вродена сръчност и с усет към вкуса.  За жалост,  всичкото това малко ме обърка и аз твърде късно започнах да научавам какво мога и какво бих могла.

Като във всяка приказка, всички богатства събрани заедно се превръщат във вълшебство, но, поотделно и сами по себе си, по-скоро препъват принцесата и я объркват.

Моята целеустременост ме завличаше по високоскоростната магистрала на ежедневието, в което „ей-сега-то” се превръща в “другия месец”. Заблеяна в естетиката, губех връзка с реалността и пропусках сочната жизненост в дните, ровейки в сухотата на понятията.

А неудържимостта ми във  вкуса ме отвеждаше до безумни кулинарни експерименти, които съсипваха едно напълно сигурно (иначе) нещо като пържените яйца.

Да, имах съвършен комплект, но инструкции за ползване – йок!

Тази шеметна въртележка ме превръщаше в непохватна, нетърпелива и свита страхливка.  Точно обратното на което трябваше да бъда.  Казват, че под крушата не падала ябълка – не е верно, това. Никак, даже, не е верно.

Стихиите не се управляват лесно.  Нужно е дълго време да се изучат закономерностите на съчетанията, появяват се безкрайно много пречки и спънки, защото Природата в повечето случаи е твърде нетърпелива и не оставя много време за размисъл. Но е мъдра – парата рано или късно се превръща в капка вода.

Най-вярното оръжие в борбата с фуриите е наблюдението. Доста трудно начинание.  Изисква постоянство и прецизност. Твърде самонадеяно считах, че тези двете неща не са ми нужни, че всичко ми е ясно и недоумявах над нездравата почва под краката си. Години ми бяха необходими да надделея на егото си и да се върна внимателно назад, където бях оставила безцените подаръци от бабите ми.

Лютеница и варена царевица

 

Лятото беше горещо,  протяжно и с дъх на спечена земя. На село земята изсъхваше и се напукваше – по черните пътища отстрани, по краищата на градините, покрай дърветата.  На обяд всичко застиваше в един безкраен миг – сякаш  се изопваше под жарта, изтъняваше в ярката светлина и едва привечер се отпускаше в нежен шепот на ветрец и звучно хърхулене на моторните помпи по кладенците. Всяка вечер се разпъваха дълги мъркучи из градините, които от студената вода ставаха твърди, неподатливи,  бяха кални и винаги подло удряха глезените. Водата се изливаше в сухите лехи,  чушките ставаха по-твърди, доматите  по-червени.  Ужасно гадно и в същото време толкова привлекателно  беше усещането да стъпваш бос в калната фитория.  Цялото същество се противи, някъде в главата истерично гласче в кресчендо бесне: изцапвам се, изцапвам се, цапам се, изцапах сее! Но в същото време кадифината мекота на калта, която обхваща босото стъпало, напомня топла милувка, гъделичка и влиза между пръстите. Всичко е толкова естествено и леко, тялото става гъвкаво и трепти, като след любовна среща. Единението с Богинята-Майка.

-          Е, може ли такива глупости да приказваш сега, като требва бърже да опра`име градината. К` во си се заблейосала?

Приказка за Иванич Дурачов и Златната рибка

In арт, литература on 19.02.2012 at 10:51 pm

Живял някога един рибар – казвал се Иванич Дурачов. Имал къщичка, имал жена, пробито корито, рибарска мрежа и лодка, с които ходел за риба. Улавял толкова, колкото да отнесат на пазара – да купят каквото им трябвало. Все си мечтаел за богат улов – да има за нов кафтан и бяла риза. Но годините минавали, той всяка сутрин излизал в морето и всяка вечер се прибирал с няколко рибки. Жена му все недоволна, все сърдита го посрещала. Все му се карала и ризите му не кърпела. Готвила надве-натри борш  и се оплаквала: къщата била схлупена, коритото било пробито…Старият, вече, рибар мълчал и все така ставал рано и се качвал на вехтата си лодка. Като останел сам, тихичко си мърморел:

Нещастник съм аз, нещастник! Да бях послушал бедний мой стар отец! Да бях взел Алюна Филиповна наместо Евпраксия! Подлъгах се по краснъй шал, кожените ботушки и черните глазами. А папа все ми повтаряше – смотри на майка и, смотри на майка и! Ах, Алюна! И ризата ми щеше закърпи, корито да запуши, с топла каша да ме посреща, не как настоящая! Ну дурак! Ето, сказал мой отец – и рибата бежить щом чуе име Евпраксия!

Така живеел стария, стар рибар. От 30 години, все Алюна гледал и при Евпраксия стоял.

Година след година Морският цар слушал думите на дядото и един ден се смилил,  пратил Златната рибка. Омайница била тя, вълшебна. Който имал щастието да я улови, изпълнявала му желание, а в замяна трябвало да я пусне обратно свободна в синята вода. Морският цар, нейният господар, искал да помогне на рибаря и казал на Златната рибка да влезе в скъсаната мрежа на Иванич. Надявал се морският владетел, че като види вълшебницата, дядото ще бъде умен и разумен, ще пожевее щастливо.

Златната рибка право в мрежата на Дурачов влязла. Издърпал стареца улова в лодката, а чудната Рибка  му заговорила: Рибарю старъй! Пусни меня обратно в море и ще ти изпълня желание. Що то пожелай и получиш.

Като чул ясния меден глас, като видял златната коронка на Златната рибка, изумил се. Събрал сили и рекъл: Ну погоди, Евпраксия, виж как ще докажа себя!

Поръчал дворянски палати и ново корито да заменят схлупената колиба и пробитата покъщнина. Пуснал рибката, а тя му махнала с опашка и се изгубила в дълбините. Хукнал дядото към дома си, доволен. Влязъл, разказал на жена си какво преживял. А Евпраксия го набила с лъжицата по главата и го пратила да смени къщата и коритото с имение.

Върнал се Иванич Дурачов при ясните сини вълни, приседнал, поплакал на брега и жално завикал Рибката: Ах, ой дурак аз! Рибке, красавице, покажи се, молба имам голяма!  Морския цар чул плача на дядото и казал на Златната рибка: Посмотри, что нибуть направи, помогни, посъветвай глупака…

Отворил уста Дурачов и помолил се за имение – с  големи прозорци и равна ливада поискал.

Но Златната рибка му казала ядосана: Помисли Дурачов! Хорошо помисли, това ли желаеш? Защо не вземеш Алюна?

Погледнал я старецът, обърсал носа с ръкав, помълчал и пак се примолил: Нека в имението, на ливадата, кончета да пасат.  Златната все по-ядосана продължила:

Послушай меня мухъл какойто безобразнъй! Остави тази бляд, бежи бе! Вземи Алюна, жить! Будет къща, будет лодка и коровка – Алюна с каша ще те посреща, и ново корито будет!

Не,  докажу я Евпраксия, ще посмотри она, че каквото скажа, това и става!  – настоял Иванич.

Пляснала с опашка и изчезнала Рибката.

На другата сутрин, стария рибар хвърлил мрежата в морето и занареждал:

Дурак! Да бях послушал бедний мой стар отец…

А в морето, Морският цар махнал с ръка:

Ой, как досадил! – и пратил Морската буря.

Спящата красавица

In арт, литература, лирично отклонение on 10.02.2012 at 12:14 am

Спяла си тя сладко, сладко. Да беше си останала заспала. Защото като се събуди, трябваше да го мисли и принца, двореца, да се разправя с готвача, да ходи да язди, да мисли за принца, да маха от дворцовия балкон, да си рита обувките вечер. Трябваше да се чуди дали и се пие мляко или просто е от хормоните, да прати ли принца за кисели краставички и дали ще и разтрие прасците,  ще има ли стрии на корема като роди, а изобщо да кърми ли, после да търси гувернантки…

През цялото време да се съобразява с етикета, да носи ластични гащи.

Е, можела и да си лежи просто в градината и да си се радва на цялото това мислене.

А можеше просто да спи.

През цялото време краля и кралицата се чудели, дали още едно ковчеже със златни прибори било по-евтино или 100годишния депозит им донесъл добра лихва?

Угощение

In арт, литература on 16.11.2011 at 12:23 am

Бабет

Като се замисля колко много мисъл отива към храната, бих си помислила, че е основният творчески двигател на човечеството.  Питам се, как тогава Гоген е станал Гоген, Хемингуей е писал само на една картофена салата (почти, де) и тн. Та дори Дж. К. Роулинг е намерила Хогуортс…Има нещо недоизследвано, витае нещо, според мен. Епикурейците са се опитали, но много морно. Както и да е. 

Докато си попълвах общата култура, попаднах на публикация в един женски сайт – относно кино (http://www.ladyzone.bg/art-box/story/62273106-Kinoprezarejdane_11.html). Съвсем в края и кажи-речи самостоятелно, споменават се няколко филма.

От любопитство загледах единия – Угощението на Бабет.

http://www.cinefish.bg/Ugoshtenieto-na-Babet-Babettes-Feast-id2727.html

http://www.imdb.com/title/tt0092603/

Този филм е дълга френска вечеря за душата, в края на която тя се втурва и бяга, тича, лети – изпълнена с енергия.  Завладяващо е, да се наблюдава, как сухи, изморени хора постепенно се стоплят, оживяват – бузите им поруменяват и на масата остават пълнокръвни мъже и жени.

Филмът е скандинавски и няма бързина в историята, няма газ-спирачка, просто филм.

Задължително четиво!

 

Съдбата ми ги говори…

In арт, литература, лирично отклонение on 09.03.2011 at 10:49 pm

Съдбата е дяволита дама с огромен афинитет към драматизма. Развихряйки се, тя оформя нещата с исполинско чувство за хумор и винаги се връща, за да нагледа сътвореното. Обикновено не сме съгласни с нейните методи на работа и я навикваме най-безогледно, а тя незлобливо си отваря още работа, само и само да ни даде втори, трети и ен-ти шанс. Защото не минава ден без поне 3 шанса за нов шанс.

Дори, когато усещаме, че дяволът ни дърпа за краката, тя се блъска с валяка – да ни оглади асфалта на новооткрито кръстовище. Да я ожалиш чак.

Като тръгнах в лекомислените си 18 години да си избирам препитание, тъй се случи, че не я обмислих тая работа както се полага и някак си се озовах в едно учебно заведение, дето учех едни работи. И съдбата реши да ме чукне по темето с цел самоосъзнаване и пренасочване. Обаче прояви чувство за хумор и ми се яви по начин, дето въобще не предполагаше нов съдбовен избор за мен. Вместо в проникновен разговор или чрез знаково явление да ми даде сили и мъдрост, яви ми се във влака. По линията Видин/Лом – София между Бели Извор и Елисейна.

По принцип мразя да пътувам с БДЖ през зимата, рано сутринта. Студено е, спи ми се ужасяващо, не ми се пие кафе, не ми се пуши. Вагоните са или полярни или тропически климат. В умерения пояс не виреят. Ужасно много мирише на Влак – една миризма на натрупван с дълги години прах – омокрян периодично, на метал, на опикани тоалетни. Седалките са продукт на незнайно ноу-хау, уж меки, пък току се изхлузваш напред, грозно зелени и още по-грозно непочиствани…

С разтреперани колена, омалели ръце и изтръпнали пръсти от тежкия сак, едва, едва се наместих на седалката и се увих възможно най-близко до очите с палтото си, желаеки малко да поспя, защото 5-6.00  си е нечовешки час, особено през януари. Имах спътничка, с която щяхме да влачим заедно бохчи към квартири и общежития, но така изтерзана бях, че даже и не забелязах в какво състояние се намира. Както се оказа по-късно, нейната жизнерадостност е била всепобеждаваща.

Тъкмо усещах меките ръце на Сънчо да ме полюшват нежно, а БДЖ затрака по-монотонно, когато вратата на купето, с ряз, се отвори. Не бяха много мераклиите да пътуват в този мазохистичен час, та имаше място и място из влака. Вратата се отвори,  един дребен човечец, в тъмносиньо яке, тъмен панталон и прихлупена шапка с неясна форма, преливайки с усмивка запита:

-         Момичета, свободно местенце?

Почака малко от благоприличие и на третата секунда се разхвърля на едната седалка. Смутолеви няколко лафа, но в лелеяната си дрямка не пожелах да вникна в смисъла. Момичето, с което пътувахме в една посока, заразменя реплики, приказката се пооживи – аз нехаех. Дремех си усилено в ъгъла и не щях и да зная. Докато из малкото купе не се разнесе възможно най-резливия цигарен дим. Чичото си беше запалил една Ардичка и с кеф се готвеше за закачки с тия моми.

-         Момичета, вие за къде сте тръгнали?

Невъзможно беше да се спи.  Човекът  излъчваше сили и желание,

не – той бликаше от енергия. Направо не можех да повярвам! За пет години бях един от сериозните клиенти на железниците и на пръсти се брояха хората, които искаха сърдечно да си общуват. А този тук, не спираше, да му се не види.

Като разбра, че сме студентки, реши, че именно това му е осмислило деня.  Сякаш светна.

Мъжът се отпусна и се разприказва, като че ли не беше 6.00 сутринта, а  ракиено време. Това, онова, та взе и да разпитва:

-         Вие, момичета, накъде сте тръгнали така?

-         Прибираме се да учим. Изпити имаме да взимаме.

-         ААА, гледай ти. Едно време и аз щех да учим, ама нещата нещо не станАха. И не можах. За какво учите вие, а?

-         Икономика – тази моя спътничка какво се беше разприказвала?

-         Икономика? Верно? Лелее, ще прощавате момичета, ама това е една от най-гадните професии за жени. Не, най-лошата професия искате ли да ви кажа коя е? – освен силното възмущение, в гласа на чичото се усещаше и едно негодувание, а и леко превъзходство.

-         Що да е лоша професия, бе? Добре платена…

-         Бе остави ти тая – платена. Сериозно, искате ли да ви кажем коя е най-лошата професия, къде една жена може да си измисли да работи?

-         Добре де, кажи, слушаме.

-         Е, ама това другото момиче иска да спи май? Да не и пречиме нещо?

Сега вече, пряко замесена, или трябваше да съм груба, или да участвам, поне жестомимично. Развих малко палтото и се поизправих.

-         Най-лошата професия за една жена да работи, това е инженерка. Те това е най-лошото – с гумените ботуши, с ватенката из калища зиме, през летото прах. Ходи по строежите и се разправя само с тъпанаре и загубени мъже. Верно, важна си – без тебе нищо не става, ама може ли все с чужди мъже – бачкатори – да се разправяш? Хора простаци… Свой дом, свой мъж – не мо”а завърти. И на какво прилича – от нея нищо женско се не види. Това за мене не е жена.

Втората най-лоша професия – това е икономиката. Каква ше станеш като учиш икономика? У некое предприятие – ще водиш сметките. Като те сложат на касата – тоя мине, оня мине и се не подпише…После дойдат ти завъртат една ревизия, надчетат е и айде у Сливен.

-         Е, как бе, пари кой раздава така?

-         Е, не раздаваш – ама мине главния снабдител и ти каже: дай ми толко и толко пари, че требва да купувам нещо и бързам. После ше разпишем квитанцията. И ти даваш. После мине директора – дай ми толко и толко пари, че ме чека командировка, като се върнем ше разпишем…И ти на тоя дадеш, оня мине и накрая кой ше надчетът? А не може да не дадеш. Как ще се разправяш с директора?

Не ми ги фали ти на мене тия. Това са професии, къде за жени не стават. От жената нищо не остава.

Чичото гледаше едно такова доволно. Замислих се, наистина от моето учене каква професия щях да имам? Какво ли задоволство ме очакваше.

-         Вие момичета, знаете ли кои са най-хубавите професии? Искате ли да ви кажа? Според мене най-хубавите професии за жена са три. Да ви кажа ли мойто мнение?

-         Кажи де! – спътничката ми искрено се забавляваше – От къде можем да знаем кои са? Или нещо се майтапиш с нас, а?

-         Не е верно. Веднага ще ви кажем.

Най-хубавите професии за жена са три, по мое мнение. Аз много съм си ги мислил и съм стигнал до тоя извод. Първата професия – това е библиотекарка. Що? Ше ви кажем: стоите си на топличко, на чистичко, чайче, кафенце…И каква ше ви е работата цел живот – да изчетете книгите от таа библиотека. Това е. Ама кажете ми не е ли хубава тая професия, а?

-         Хубава е, бе, как. Не носиш отговорности никакви…- активи трупаше моята спътничка.

Аз си слушах кротко от моя ъгъл, дори много слушах. Този вадеше есенцията направо от живота.

-         Втората професия, дето е тамън за една жена – това е учителка. Другарко, другарко – пардон, сега нали е госпожа. Госпожо това, госпожо онова…Ше си на работа само половин ден – зависи от смената, нали. Като ти свърши работата, градо е твой. И децата те поздравяват, на празник цветя носат – ни един празник, рожден ден, нема да мине без тебе.

-         Учителите са уважавани, верно е…

-         Но на мене най-си ми харесва третата професия, която съм си я намислил. И е най-хубавата, според мен. Това е детска медицинска сестра.

-         Е що пък детска?

-         Ами нема да се разправяш с болни хора, те за това. Седиш си у отделението, грижиш се за децата. Си земеш една бела манта, ще я подкЪсиш, отдолу ще облечеш един бански на точици та да се познава изпод мантата и като тръгнеш по коридора – докторите кой ше гледат? Пак си си на топло, на чистичко…Не е ли хубаво, а?

 

Не съм ли прав, сега, момичета, а?

Вече знаех на какво ми прилича този човек – беше досущ като нахранен котарак.

Съдбата обаче като дава – дава.

-         О, момичета. Аз да ви кажа, четем много. Книги, списания, вестници. Знаете ли вие, кой ми е най-любимия вестник. Не може да познаете. „Лична драма” се казва.

Ние свободно се закискахме, защото това заглавие ни даде възможност да подишаме спокойно. Като се има предвид що за глупости публикуваше…

-         Не се смейте така. Вие чели ли сте го? Знаете ли какви истории пишат? Това са истини от Живота, бе момичета. Аз за това обичам да го чета вестника. Има най-различни. И за възрастни хора, и за млади. Аз тия истории най-ги харесвам. На младите.

Имаше едно писмо, например…Ама вие искате ли да ви разкажа?

-         Разкажи де.

-         Ами писмото се казваше: Слаби ангели. Едно момиче – тук, колкото и да не беше възможно, мъжът се оживи още повече, очите му станаха по-бляскави, а усмивката – по-широка. Той се обърна към нас и се опита да ни приобщи – едно момиче, дето пишеше за това, че му омеквали коленете. То си имало приятел, ама на, харесало си едно друго момче – само като ме пипне и ми омекват колЕната – така пише. И не знам какво да направя – щото тя си обичала приятеля, ама…Вие, момичета, имате ли си приятели?

Човекът продължи да си дъвче темата, но на мен отново ми се доспа. Съдбата беше споделила виждането за образованието ми и си замина. Хубаво, че стигнахме гара Елисейна и чичото трябваше да слезе – на работа бил.

А бе как тия хора си говорят в 6,00 сутринта, бе!

Елегантността на таралежа – Мюриел Барбери

In арт, литература on 21.12.2010 at 12:57 am

 

Тази година четох доста, но едва в края на годината попаднах на нещо, което ме шашна. Съзнателно или не, бягах от френските автори, тъй като езикът им – пълен със заврънкулки, изреченията с джиджавки,  затормозяваха и без това поизмъчения ми мозъчец.  Френската литература е различна от останалата, има един ужасно специфичен рисунък – особен, филигранен.  Културата на тази страна, всъщност, е като цял един отделен континент – малцина сред моите познати обичат френска музика, много се плашат от френската кухня (много сметани, много сирена, много нещо…) и пр. И никак не очаквах, да прочета така жива, така елегантна книга. Нищо че Hot couture е мейд ин Франс, както и че си го пише в заглавието.

Как искам да съм учила филология, но не съм. Ще го кажа с думи прости. И с цитат:

„…

Развързвам връвта и разкъсвам хартията. Виждам книга, красиво издание, подвързано с грапава тъмносиня кожа в стил уаби. На японски уаби е „силно въздействаща форма на красивото, един вид изисканост, прикрита с недодялана простота.” Не ми е много ясно какво точно значи това, но тази подвързия безспорно е уаби.

…”

Ами това е. Полет на мисълта, красотата на филм, книга, сладкиш, подкрепен с чай, отношение към хората – съвсем спокойно вписани в контекста на глупавото ежедневие.

Ако сравня книгата с ястие, то това безспорно е Камембер със сладко от боровинки – нещо, което да те подмами за още.

Линк към книжарница Хеликон:

http://www.helikon.bg/books/115/148474_elegantnostta-na-taralezha.html

Книги

In арт, литература, лирично отклонение on 16.11.2010 at 8:27 am

Напоследък много избуя популярността на „Яж, моли се и обичай”.  Първо книгата, после филмът.  И още една книга. За още един филм – не знам нищо.

Откровенията на една жена, която се развежда с богат набор от угризения и търси какво не и е наред. До тук добре.  Прави проверка в  невероятния Рим и с италианската кухня,  като символ на La Dolce Vita. Не е достатъчна насладата от живота. Поглед към себе си – невероятната Индия и покоя на йогата. Ашрамът не е мястото с отговори. Бали – майката Природа и среща с Любовта.  През цялото време очаквах писателката да сподели нещо наистина колосално. Но в крайна сметка получих усещането, че съм гледала филм на NG, който обещава „Гръмки разкрития, краят на загадката…”, които със затаен дъх очаквам около час. И през цялото време ми обясняват как било видяно, разказано е, но, всъщност, в 59 тата минута не могат да гарантират има ли Йети, няма ли.   Бутафорията у някои американски културни образци ме кара да се възхищавам на умението – от нищо нещо.

А от филма си харесах няколко неща:  пищният италиански обяд, усещането за вино, една разкошна неаполитанска пица и Хавиер Бардем.  Ама той беше за малко.

Замислих се, какво всъщност преживява лирическата героиня?  Глезотии? Не, тя се терзае. Както се терзае една близка, че времето и изтича между пръстите, децата, ипотеката и малките радости. Или пък както се терзае друга близка, че в тая държава не може да постигне спокоен живот, за това залага всичко зад граница.  Аз също се терзая, дали да почна да се притеснявам от времето  или от други си мои неща. И тъй като съм човек с много близки – палитрата на  горести е богата.  Прекрасно я разбирам лиричната героиня. И ме е яд, че се похабила такава мъка в този опропастен стил на приложна  психология.  Как можа, госпожо  Елизабет Гилбърт?

Тези книги ми приличат на  зелена макробиотична салата, върху която, за заблуда, са  ръснали малко пармезан.  А пък аз очаквах поне порция спагети (за къри и морски дарове въобще не отварям дума).

http://www.helikon.bg/books/author/38891/

Американски филми

In арт, литература on 21.04.2008 at 10:34 pm

Аз не съм киноман и определено не познавам в детайл европейското /вкл испанско, италианско, френско, бг и тн/, руско или тн кино. Харесвам Педро Алмодовар, Никита Михалков, чешки, унгарски филми, тук-там някой бг момент.

Голяма част от моя киноинтерес е консуматорски. Понякога ми се ще, да разпусна с нещо свежо и не особено дълбоко. На помощ идват голяма част от американските продукции. Като може би  Monster In Low /мнение преди да го гледам/. Подхвърлиха ми познати – симпатичен, сладък, приятен /въпреки, че се изприщвам от подобни епитети/, седнах да го гледам. Няма толкова тъп филм.  Или поне не съм го гледала скоро. По-тъпия филм де.

pop.bg

Това е нещо, създадено да напудри муцунката на Джей Ло. Щото през цялото време тя правеше сладки муцунки, в подходящ стайлинг. Кандидат-съпругат бе момче-доктор, което просто си висеше в кадър без да е ясно какво прави всъщност, освен може би да играе фон на муцунките от по-горе. Монстъра трябваше да е свекърва, но с твърде неясен арсенал и объркани маневри.

/Тия хора не знаят що за социален вид е това. Препоръчвам да се поровят из някои форуми в бг пространството. /

Останалото като от неспециалист и не-киноман, но от прилично възпитан консуматор: филма е плосък и прозрачен – като валцувано стъкло. Диалози – пълна скука /въпреки, че не очакваме Шекспир/, действие – по-зле е от петъчен парламентарен контрол.

Жалко за Джейн Фонда, както и за идеята да се разгледа съвременната семейна ценност  и нрав/?!? амбиция/.

С две думи не пипайте DVD с такова заглавие, избършете си компютрите, плеърите или им направете много сигурен рефреш.

Follow

Get every new post delivered to your Inbox.