Баба ми беше много праволинейна и много примерна жена. Едно не можеше да и се отрече – заемеше ли се с нещо, то потъваше в него изцяло и свършваше всичко, което имаше да се върши по задачата. Беше перфектна. Но, все пак, никой не може да е перфектен. Тя вареше най-ужасното сладко. Съвършеното лепило, многоцветен твърд кристал, смес с тайно предназначение и с много захар. Независимо какви плодове стигаха до огромната тепсия на огъня, те се превръщаха в искрящ диамант.
Другата ми баба вършеше всичко прекрасно, защото беше спокойна и уверена, знаеше че може и трябва да разчита на себе си. Сама хващаше пилето за прекрасната си пилешка супа и го сготвяше с онова съгласие и единение с природните закони, което оправдаваше хищника по най-естествен начин. Благодарение на нея, простият печен картоф с масло е един от шедьоврите в моите кулинарни спомени. Но тя бе доста сдържана. И винаги подготвена за лошо стечение на обстоятелствата.
Третата ми баба обичаше красотата във всичките и проявления. Тя, единствена, пазеше няколко красиви шала и прекрасни чанти от младостта си, рисунките на дъщеря си, тежко подвързаната дипломна работа на сина си и беше засадила ужасно много гладиоли, защото ги намираше разкошни и изтънчени. Но тя готвеше като пет за четири – набързо и единствено, защото беше нужно. Често дори не готвеше, щом имаше сирене и хляб (независимо от оня ден или днешен)
Аз, макар и малка, съм била пълна щастливка, защото колко момичета могат да се похвалят с такъв съвършен комплект? Израстнах в сияйния отблясък на цветна градина, научена да бъда целеустремена, с вродена сръчност и с усет към вкуса. За жалост, всичкото това малко ме обърка и аз твърде късно започнах да научавам какво мога и какво бих могла.
Като във всяка приказка, всички богатства събрани заедно се превръщат във вълшебство, но, поотделно и сами по себе си, по-скоро препъват принцесата и я объркват.
Моята целеустременост ме завличаше по високоскоростната магистрала на ежедневието, в което „ей-сега-то” се превръща в “другия месец”. Заблеяна в естетиката, губех връзка с реалността и пропусках сочната жизненост в дните, ровейки в сухотата на понятията.
А неудържимостта ми във вкуса ме отвеждаше до безумни кулинарни експерименти, които съсипваха едно напълно сигурно (иначе) нещо като пържените яйца.
Да, имах съвършен комплект, но инструкции за ползване – йок!
Тази шеметна въртележка ме превръщаше в непохватна, нетърпелива и свита страхливка. Точно обратното на което трябваше да бъда. Казват, че под крушата не падала ябълка – не е верно, това. Никак, даже, не е верно.
Стихиите не се управляват лесно. Нужно е дълго време да се изучат закономерностите на съчетанията, появяват се безкрайно много пречки и спънки, защото Природата в повечето случаи е твърде нетърпелива и не оставя много време за размисъл. Но е мъдра – парата рано или късно се превръща в капка вода.
Най-вярното оръжие в борбата с фуриите е наблюдението. Доста трудно начинание. Изисква постоянство и прецизност. Твърде самонадеяно считах, че тези двете неща не са ми нужни, че всичко ми е ясно и недоумявах над нездравата почва под краката си. Години ми бяха необходими да надделея на егото си и да се върна внимателно назад, където бях оставила безцените подаръци от бабите ми.
Лютеница и варена царевица
Лятото беше горещо, протяжно и с дъх на спечена земя. На село земята изсъхваше и се напукваше – по черните пътища отстрани, по краищата на градините, покрай дърветата. На обяд всичко застиваше в един безкраен миг – сякаш се изопваше под жарта, изтъняваше в ярката светлина и едва привечер се отпускаше в нежен шепот на ветрец и звучно хърхулене на моторните помпи по кладенците. Всяка вечер се разпъваха дълги мъркучи из градините, които от студената вода ставаха твърди, неподатливи, бяха кални и винаги подло удряха глезените. Водата се изливаше в сухите лехи, чушките ставаха по-твърди, доматите по-червени. Ужасно гадно и в същото време толкова привлекателно беше усещането да стъпваш бос в калната фитория. Цялото същество се противи, някъде в главата истерично гласче в кресчендо бесне: изцапвам се, изцапвам се, цапам се, изцапах сее! Но в същото време кадифината мекота на калта, която обхваща босото стъпало, напомня топла милувка, гъделичка и влиза между пръстите. Всичко е толкова естествено и леко, тялото става гъвкаво и трепти, като след любовна среща. Единението с Богинята-Майка.
- Е, може ли такива глупости да приказваш сега, като требва бърже да опра`име градината. К` во си се заблейосала?
Спяла си тя сладко, сладко. Да беше си останала заспала. Защото като се събуди, трябваше да го мисли и принца, двореца, да се разправя с готвача, да ходи да язди, да мисли за принца, да маха от дворцовия балкон, да си рита обувките вечер. Трябваше да се чуди дали и се пие мляко или просто е от хормоните, да прати ли принца за кисели краставички и дали ще и разтрие прасците, ще има ли стрии на корема като роди, а изобщо да кърми ли, после да търси гувернантки…
