Една история от влака:

За стотен път се заричах, че повече няма да пътувам с този влак – мръсен, мазен, студен, в 6,00 през януари. Бях сънлива и вече уморена от тежкия сак,…. който щях да мъкна цял ден по разни гари и да настанявам в разни купета, докато стигна крайната спирка. Тази перспектива ме подтискаше съвсем. През зимата влаковекте са тъжни. И още по-мизерни.
Въпреки всичко, успяхме да намерим празно купе, в което да поседнем с моята позната, което означаваше, че ще поспим час – два преди поредната смяна на влака. Мечтай си миличка, обаче. Тъкмо сладко си задрямвах, когато вратата се отвори и среден на възраст, с лукава физиономия мъж попита има ли свободно място… Той някак си се опитваше да покаже, че не е простак-селяк – това подчертаваше по начина, по който ни запита:
- Свободно местенце да има, момичета? – звучеше някак си отракано Очевадно имаше и той се намъкна веднага след риторичната си реплика. Още докато сядаше с широка усмивка, разбрах, че няма да ни остави да спим. Но аз упорито стисках очи увита в палтото си. Минаха 5-6 мин, благоприлично промълчани, когато мъжът запита:
- Момичета, а вие за къде?
- За Варна – на моята позната явно не и се спеше или бе решила да проведе социален експеримент.
- Ууу, много далече бе. Що чак там?
- Ами прибираме се, там учим.
- Аа, студентки значи?
- Да де, нали ти казвам, че почваме да учим – момичето неуспешно се опитваше да влезе в тон, но и липсваше непринудената простоватост и нещо не и се получаваше.
Аз си мълчах и се правех, че спя като се ядосвах на глупостта на спътничката си.
- Ше може ли да запаля? – бе следващата куртоазна реплика и преди да отговори някой, мъжът палеше цигара. Щом подуших дима – лютив и остър на евтина марка, отворих рязко очи и видях, че това май беше целта – нежелания събеседник искаше цялото внимание, което можеше да получи. Миризма на “Арда”, без кафе, в този каубойски влак, преди да се е разсъмнало! Налагаше се да запаля насрещно, въпреки че не ми се пушеше.
- Цигарка? – едва успях да се дръпна от натикания в лицето ми посмачкан пакет – чичкото ме гледаше дяволито, като че ли ми казваше “знаем ги ние тия кавалерските…”.
- Не, благодаря – промрънках.
Реших, че ако мълча и гледам тежко, този жизнерадостник ще ни остави намира. Поне мен.
- Значи сте студенткиии. А кво учите, момичета?
- Икономика – продължаваше моята позната.
- Сириозно? И Вие ли икономика? – виртуозен опит да ме включи в разговора
- Да – кратко и ядно, само от учтивост, но в същия момент разбрах, че учтивосттта пречи понакога.
- Е, ма вие сте се хванали с една от най-неблагодатните професии, бе момичета – изказа се чичото. Явно като чуе икономика, човекът си представяше един дебел тефтер със сметки и каса с пари в брой.

- То, това, не си е женска работа. Еле па има и по-лошо, верно, ама к”ви ще сте с икономиката, а? Счетоводителки. Ше се хванете на работа у некое предприятие и к”во? Мине директора, каже дай толко и толко пари, ама не ги пиши у тефтерите, мине после главния снабдител и он земе некой лев и после като дойде ревизия и те начетат и айдеее, бегай да лежиш у Сливен.
- Е, ама ние няма да даваме така пари, как ше стане то това – мойта позната вече се развесели, очевидно доловила забавлението преди мен.
- И кък нема да стане бе? Ти си сама, немаш мъж, кък ше кажеш на директор – нема да ти дам пари, а? Но по-лошо за жените е инженерската професия. Те това, е ужас да знаете!
- Що бе? Доста добре е платена тази работа – сподели мнение момичето.
- А, да бе! Нека е платена, ама к”ва жена е инженерката – с ватенка, ботуши, цел ден калища, по обекти, разпраа се с мъже, нема време ни за къща, ни за мъж да си намери, не ми ги фали ти тия…
По мое мнение други са професиите за жени, ше ви кажем. Например – учителка. Ваканциите са си ваканции, празници колко щеш, да не приказваме, че работиш до обед или след обед, зависи от смената. Децата се вратът около тебе – Другарко, пардон Госпожо, т”ва, госпожо онова… Като ти свърши смената – градо е твой. Другата професия – библиотекарка. На топличко, кафенце, чайче. К”ва ти е работата – да изчетеш таа библиотека, цел живот. Не сте ли съгласни, момичета, а? - Не са лоши, ама и там си имат проблеми, не са така безгрижни – реши да се противопостави моята позната, докато аз тъпо си мълчах, макар да слушах с нарастващ интерес.
- Бе и т”ва е верно, но най-убавото за една жена, знаете ли какво е? Искате ли да ви кажа – човека овладяваше аудиторията, като опитен оратор
- Кажи де, чакаме – намесих се най-накрая и аз, но ми беше вече много любопитно
- Най-убавото за една жена, това е детска медицинска сестра.
- Що детска?
- Ми щото нема да се разправяш с простаци и болни “ора. А с деца е по-лесно. На топло, у отделението, па облечеш една бела престилка, разкопчеш 2-3 копченца отгоре, 2-3 отдоле. Да облечеш един бански на точици, та да се познава под престилката и те това е! – очичките на мъжа блещукаха дяволито и доволно.

- ИИ страшна работа, иронично се възхити спътницата ми, ти познаваш ли такива сестри?
- Не. Ама съм си го мислил и според мене, по-блага работа от тия за жени нема. Колко стана часа, бе момичета? – чичото си погледна часовника – Има време още, доволен установи.
Вече порядъчно разсънена, поогледах този акълия по-подробно. Вълнен панталон с ръб, пуловер с остро деколте (от тия дето бяха популярни през 80-те години, класика) и реглан ръкав, ризка с голяма, твърда яка, оставена артистично извън ръба на блузата. Той целия беше дребен, нисък, жилав и енергичен. Чичото имаше тясно, живо лице – малки очички, тънки устни, с дълбоки бръчки покрай носа и устата. Пушеше, присвит като ер-малък, но от време на време се разпъваше, особено като споделяше за медицинската сестра.
- Аз обичам да чета, особено некои вестници – редовно си купувам Лична драма, например. Вие четете ли го тоя вестник?

- Стига бе, сериозно ли четеш това? Ми там са измислици разни, как можеш да четеш такива работи, лелееее…
- ААА, не е така! Изобщо! Сега ше ти кажа, например имаше едно писмо…за слабите ангели. На вас слаби ли са ви ангелите бе, момичета? – почти неузнаваемо чичото се промени – тънка коцкарска усмивчица, очичките играеха весело в слабоосветеното миризливо купе, стелеше се цигарен дим.
- Щото писмото беше с такова заглавие. Много интересно беше писмото – написано от едно младо момиче. То сигурно е като вас – чичото бърбореше, въодушевен от историята – Та обясняваше момичето, имало си приятел и много си го обичало. Ама нема нещо така да я боцне, да примира. И един ден срещнало друго момче. Като го видела, омекнали и колената и …Срещнали се после, тайно от нейния приятел. Като я пипнал тоя новия, и …се разтрепервала. Сега тя пита – там нали си отговаря специалист във вестника, психолози – та питало момичето се така ли ще е, как да се спаси. И там и отговарят, че са и слаби ангелите, щом така лесно се предава…
Чичото задълбочено анализираше женската психология, но аз вече не го слушах. Стигнахме, значи, до темата с главно Т. Влака влизаше в гарата, на която трябваше да сменим посоката. Искрено се зарадвах, че стария ергенин (както казваха в онзи край), затрогнат от драмите на непознати момичета, ще си остане да каубойства в местния влак.
- Вие ше слизате ли момичета вече?
- Да, тука трябва да сменим влака.
- Е, пожелавам ви да си намерите по един такъв любовник, дето да ви омекват капачките от него…
Чичото нареждаше още такива леко еротични, но не стана да ни помогне с тежките сакове. По му вървеше приказката, а и ние не се вписвахме в житейските му норми. Все пак, добре беше, че имаше поне един доволен от сутрешното пътуване.
