Лична драма

Една история от влака:

 

За стотен път се заричах, че повече няма да пътувам с този влак – мръсен, мазен, студен, в 6,00 през януари. Бях сънлива и вече уморена от тежкия сак,…. който щях да мъкна цял ден по разни гари и да настанявам в разни купета, докато стигна крайната спирка. Тази перспектива ме подтискаше съвсем. През зимата влаковекте са тъжни. И още по-мизерни.

 Въпреки всичко, успяхме да намерим празно купе, в което да поседнем с моята позната, което означаваше, че ще поспим час – два преди поредната смяна на влака. Мечтай си миличка, обаче. Тъкмо сладко си задрямвах, когато вратата се отвори и среден на възраст, с лукава физиономия мъж попита има ли свободно място…  Той някак си се опитваше да  покаже, че не е простак-селяк – това подчертаваше по начина, по който ни запита:

- Свободно местенце да има, момичета? – звучеше някак си отракано Очевадно имаше и той се намъкна веднага след риторичната си реплика. Още докато сядаше с широка усмивка, разбрах, че  няма да ни остави да спим. Но аз упорито стисках очи увита в палтото си. Минаха 5-6 мин, благоприлично промълчани, когато мъжът запита:

• Момичета, а вие за къде?
• За Варна – на моята позната явно не и се спеше или бе решила да проведе социален експеримент.
• Ууу, много далече бе. Що чак там?
• Ами прибираме се, там учим.
• Аа, студентки  значи?
• Да де, нали ти казвам, че почваме да учим – момичето неуспешно се опитваше да влезе в тон, но и липсваше непринудената простоватост и нещо не и се получаваше.

Аз си мълчах и се правех, че спя като се ядосвах на глупостта на спътничката си.

• Ше може ли да запаля? – бе следващата куртоазна реплика и преди да отговори някой, мъжът палеше цигара. Щом подуших дима – лютив и остър на евтина марка, отворих рязко очи  и видях, че това май беше целта – нежелания събеседник искаше цялото внимание, което можеше да получи. Миризма на “Арда”,  без кафе, в този каубойски влак, преди да се е разсъмнало! Налагаше се да запаля насрещно, въпреки че не ми се пушеше.
• Цигарка? – едва  успях да се дръпна от натикания в лицето ми посмачкан пакет – чичкото ме гледаше дяволито, като че ли ми казваше “знаем ги ние тия кавалерските…”.
• Не, благодаря – промрънках.

Реших, че ако мълча и гледам тежко, този жизнерадостник ще ни остави намира. Поне мен.

• Значи сте студенткиии. А кво учите, момичета?
• Икономика – продължаваше моята позната.
• Сириозно? И Вие ли икономика? – виртуозен опит да ме включи в разговора
• Да – кратко и ядно, само от учтивост, но в същия момент разбрах, че учтивосттта пречи понакога.
• Е, ма вие сте се хванали с една от най-неблагодатните професии, бе момичета – изказа се чичото. Явно като чуе икономика, човекът си представяше един дебел тефтер със сметки и каса с пари в брой.

 

 

• То, това, не си е женска работа. Еле па има и по-лошо, верно, ама к”ви ще сте с икономиката, а? Счетоводителки. Ше се хванете на работа у некое предприятие и к”во? Мине директора, каже дай толко и толко пари, ама не ги пиши у тефтерите, мине после главния снабдител и он земе некой лев и после като дойде ревизия и те начетат и айдеее, бегай да лежиш у Сливен.
• Е, ама ние няма да даваме така пари, как ше стане то това – мойта позната вече се развесели, очевидно доловила забавлението преди мен.
• И кък нема да стане бе? Ти си сама, немаш мъж, кък ше кажеш на директор – нема да ти дам пари, а? Но по-лошо за жените е инженерската професия.  Те това, е ужас да знаете!
• Що бе? Доста добре е платена тази работа – сподели мнение момичето.
• А, да бе! Нека е платена, ама к”ва жена е инженерката – с ватенка, ботуши, цел ден калища, по обекти, разпраа се с мъже, нема време ни за къща, ни за мъж да си намери, не ми ги фали ти тия…   По мое мнение други са професиите за жени, ше ви кажем. Например – учителка. Ваканциите са си ваканции, празници колко щеш, да не приказваме, че работиш до обед или след обед, зависи от смената. Децата се вратът около тебе – Другарко, пардон Госпожо, т”ва, госпожо онова… Като ти свърши смената – градо е твой. Другата професия – библиотекарка. На топличко, кафенце, чайче. К”ва ти е работата – да изчетеш таа библиотека, цел живот. Не сте ли съгласни, момичета, а?
• Не са лоши, ама и там си имат проблеми, не са така безгрижни – реши да се противопостави моята позната, докато аз тъпо си мълчах, макар да слушах с нарастващ интерес.
• Бе и т”ва е верно, но най-убавото за една жена, знаете ли какво е? Искате ли да ви кажа – човека овладяваше аудиторията, като опитен оратор
• Кажи де, чакаме – намесих се най-накрая и аз, но ми беше вече много любопитно
• Най-убавото за една жена, това е детска медицинска сестра.
• Що детска?
• Ми щото нема да се разправяш с простаци и болни “ора. А с деца е по-лесно. На топло, у отделението, па облечеш една бела престилка, разкопчеш 2-3 копченца отгоре, 2-3 отдоле. Да облечеш един бански на точици, та да се познава под престилката и те това е! – очичките на мъжа блещукаха дяволито и доволно.  

• ИИ страшна работа, иронично се възхити спътницата ми, ти познаваш ли такива сестри?
• Не. Ама съм си го мислил и според мене, по-блага работа от тия за жени нема. Колко стана часа, бе момичета? – чичото си погледна часовника – Има време още, доволен установи.

 

Вече порядъчно разсънена, поогледах този акълия по-подробно.  Вълнен панталон с ръб, пуловер с остро деколте (от тия дето бяха популярни през 80-те години, класика) и реглан ръкав, ризка с голяма, твърда яка, оставена артистично извън ръба на блузата. Той целия беше дребен, нисък, жилав и енергичен. Чичото имаше тясно, живо лице – малки очички, тънки устни, с дълбоки бръчки покрай носа и устата. Пушеше, присвит като ер-малък, но от време на време се разпъваше, особено като споделяше за медицинската сестра.

• Аз обичам да чета, особено некои вестници – редовно си купувам Лична драма, например. Вие четете ли го тоя вестник?

• Стига бе, сериозно ли четеш това? Ми там са измислици разни, как можеш да четеш такива работи, лелееее…
• ААА, не е така! Изобщо! Сега ше ти кажа, например имаше едно писмо…за слабите ангели. На вас слаби ли са ви ангелите бе, момичета? – почти неузнаваемо чичото се промени – тънка коцкарска усмивчица, очичките играеха весело в слабоосветеното миризливо купе, стелеше се цигарен дим.

• Щото писмото беше с такова заглавие. Много интересно беше писмото – написано от едно младо момиче. То сигурно е като вас – чичото бърбореше, въодушевен от историята – Та обясняваше момичето, имало си приятел и много си го обичало. Ама нема нещо така да я боцне, да примира. И един ден срещнало друго момче. Като го видела, омекнали и колената и …Срещнали се после, тайно от нейния приятел. Като я пипнал тоя новия, и …се разтрепервала. Сега тя пита – там нали си отговаря специалист във вестника, психолози – та питало момичето се така ли ще е, как да се спаси. И там и отговарят, че са и слаби ангелите, щом така лесно се предава…

Чичото задълбочено анализираше женската психология, но аз вече не го слушах. Стигнахме, значи, до темата с главно Т. Влака влизаше в гарата, на която трябваше да сменим посоката. Искрено се зарадвах, че стария ергенин (както казваха в онзи край), затрогнат от драмите на непознати момичета,  ще си остане да каубойства в местния влак.

• Вие ше слизате ли момичета вече?
• Да, тука трябва да сменим влака.
• Е, пожелавам ви да си намерите по един такъв любовник, дето да ви омекват капачките от него…

Чичото нареждаше още такива леко еротични, но не стана да ни помогне с тежките сакове. По му вървеше приказката, а и ние не се вписвахме в житейските му норми. Все пак, добре беше, че имаше поне един доволен от сутрешното пътуване.

БГ поща

Досадно е, но няма как. Понякога има неща, които трябва да се свършат. Ходенето до пощата, да речем. Този път бях стиснала десетина писма и щях да ги пращам с обратна разписка. Сама по себе си задача трудоемка. След което заслужавах поне 3 дни отпуска. Отблъсквам вратите и влизам. Шахматни плочки, приглушена светлина /крушките са малко/ и хора. Почти като в църква. Залата за писмата и малките колетни пратки е отделна Вселена. В нея са съчетани блясъка на огромните гишета /1,5 х 2,5 м поне/ на абонаментните кутии или Бог знае какво и двете бойници, където се предават писмата. Заминаващите. Контраста е унищожителен, размерите са обнадеждаващи – получавате мнооого, а давате чуть-чуть /по руски/. Гостоприемно топло. Един ден трябва да опиша по-подробно институцията Български пощи. Но стига за декора.

С пружинираща походка /бе нема да се плашите/ се приближавам до бойниците, извинявайки се, отмъквам всички бланки за обратни разписки и всеразбиращо отивам да пиша. Изписвам каквото е необходимо и тръгвам към гишето смело – аз съм подготвена.

- А къде Ви е списъка?

- Моля? Какъв списък?

- При повече от три писма трябва да има списък.

Точката беше окончателна. Обясниха ми технологията на списъка и края на точката проблесна в далечината. Измолих си листче. След 5 мин се обърнах към бойницата и спрях. Откъде се взеха три баби, една служителка леля и няколко други статисти не знам, но пресметнах още 20тина мин чакане.

Някъде към 17тата започнах да гледам пролетно и се улових,  че се усмихвам. Пред мен беше една от трите бабки, която носеше едно писъмце и следвах аз.

В този момент, след лека суетня втората от триото подозрително се престрои и някак си нехармонично застана м/у двете гишенца, с уклон към моята опашка.

Примляснах, поех си дъх и зададох учтиво-назидателно въпроса:

-        Извинете, ВИЕ на коя опашка се редите?

-        Марка само, няма, щото съм само за една марка и то не да се бавя не…

бабата говореше на нещо, което стоеше пред нея и то на 15-20 см от пода. Поне там гледаше.

Боже, помислих си, няма ли да има поне един път без неправомерно прелазване на нервозна жена? Извинете ако ви идва грубо тая моя мисъл, но прийома си е патентован от баби-пенсионерки. И то от един специален вид, предимно. Такива едни – нисички, с тънки усти, концентрирано разсеяни, миши поглед и ситни-ситни маниери. Често злобеят по входове и навикват деца по градинки.

Все пак реших да не се давам и с ясното съзнание, че няма да я възпра, освен ако не приложа физическа сила, продължих скандала, ей така за спорта:

-        Ще Ви помоля да си спазвате реда!

Призовете за ред една баба и гледайте:

-        ООО как не те е срам, ше почакаш, млада си още, я се научи да уважаваш …

Тренирано гладко, с поглед към гишето бабата споделяше мнения и аргументи за безпардонното ми държане. Е, погледна ме веднъж

 - Ами ако бяхте ме попитали, щях да ви отстъпя. Млада съм, но като гледам възрастта не спасява от простотия…

Разменихме и други реплики. Но след тежката работна седмица, този скандал прие формата на най-добрата антистрес терапия. Някъде в съзнанието ми проблесна статия за грубостта на хората в БГ, но как да устоиш на изкушението?

 

 

Смисълът на почивката

В началото на май цяла България празнуваше /или почти цяла/. И аз не можех да се нарадвам на дългата почивка – цели 6 дни. Каква невинност!

Ваканцията мина и замина и настана шок и ужас. Като че ли цялата икономика, всяка фирма и фирмичка бе чакала първия работен час, за да настъпи педала на газта. Вече няколко дни поред не може да се отлее работата и да се възстанови ритъма. Да не говорим, че и идващата седмица ще бъде 6дневна.

Какъв бе смисъла от прежните 6 дни?

Безсилието като начин на работа

Днес за сетен път преживях момент на безсилие. Тъй като напоследък подобни моменти са редки за мен /непоправим оптимист съм и рядко губя надежди/,  се почувствах покъртена и смачкана душевно. Когато срещаш добронамереност на служителя, но недобросъвестност на фирмата, с която си принуден да работиш, как да реагираш? Когато  до толкова е изстискала служителите си, че те реагират неадекватно и единственото което повтарят е – не зависи от мен?

Не сторих най-доброто. Бях ненужно саркастична и това не ме удоволетвори.

Но ето, че ме развълнува въпроса как да изграждаш професионални отношения. Аз, до този момент се справях с щипка лично чувство. Намирам идеята за чудесна – винаги съм готова да проявя разбиране, а опитът ми доказва, че това предизвиква същото насреща и хората стават съпричастни и мили един към друг. Освен всичко друо – работата върви. В Ориента – пазарлъка е сладък, но извоюваната дума си тежи. Западния стил /според мен/ е прекалено студен и нефантазен – прилича на луминисцентна лампа.

Но не винаги се получава. Има хора, които приемат служебните си контакти като надцакване със срещуположните. Да настъпиш някого, да го смачкаш, да го унижиш. Създали са хибрид м/у Изтока и запада. Пазарлък има, но е сух като стара вафла, а думата е неон и човещината по презумпция е боклучава работа.

В такъв случай си наврян в ъгъла и се мяташ безсилно, гледайки да захапеш здраво мъчителя. Какъв е смисъла, се питам, и този прастар, дори екзестнециален въпрос ме прави ужасно старомодна.

За нещастие – България е буферна зона – у нас се преливат едно в друго ориенталската лежерност и западния маниер, а ние се мятаме ту тук, ту там и не можем да решим ЕУ ли сме или нещо друго.

Ще ми се да спра да работя, но идиоти има навсякъде, а пари малко по-нарядко.

Кой смята, че няма човечност?

От  известно време споделям час-два седмично с няколко майки. Всъщност са доста. Какви са толкова тия майки?  Това са доста жени – нормално необикновени. За Движението на българските майки сигурно знаете. Сега ще разказвам за бургаските. Дето освен майки, са и движещи разни работи.

Който е опитвал да бъде доброволец за дадена кауза, неминуемо се уморява да бъде борец. Въпросът е дали ще има достатъчно ентусиазъм да прескочи момента на умората и дали ще има достатъчно хора, които да се увличат  едни други.

Това съм го преминала, опитвах се да съм валънтиър /както казват братята американци/, но нещо не ми достигна височина и се поуморих. Известно време изпитвах съжаление, но после ме увлече ежедневието и забравих.

Един ден попаднах на тема от любимия форум и айдее – докато се усетя, седях курдисана на маса, заедно с 10на жени. Повечето говореха една през друга, но разговорите някак си се преливаха един в друг и мога да се закълна, че имаше нещо като телепатия.

Всъщност никой не говореше за благотворителност. Което беше най-странното нещо все пак. Открих, че докато обсъждахме злободневните и не толкова теми, бяхме решили да организираме Великденски базар, а аз самата си планирах какво щях да изряботя за продажбите. Представяте ли си – отидох на разпивка, а се върнах с творчески планове.

Момичетата не искаха да споделям с тях, да се чувствам задължена, напротив - те споделяха с мен. След всяка седмична среща-оперативка, имах чувството, че вземах вана фреш-портокал.  

Всеки петък ставаме все повече.

Темата има продължение