Как се втрещих
Едно време за казармата казваха, че тя оправяла и най-отвеяния (това си е разработка на военните, но е въпрос на друга тема). Сега казарма няма, но да подшушна – Първи клас е Новата Казарма. И веднага следва въпроса – колко ми е отвеяно детето и ще го оправи ли първи клас. Хлапакът прекарва едни осем часа някъде, където аз нямам ПЪЛЕН достъп.
И остави това, ами не ми отговаря изчерпателно на кръстосания разпит, който му организирам привечер. На баща си се е метнал.
В резултат родителите обикаляме и като гладни кучета за малко инфо – то все ни е недостатъчно. Аз, например, предвиждам горко да ридая още поне 10 години по контролното право над наследника. Какво ще стане като се ожени? Моли се, снахо, да се разберем.
Но както ме е мама учила – „Пред хората – НЕ!” и се показвам една адски отворена, прогресивна, готина майка: Кой, сина ли? Ще се оправи сам. Аз само наблюдавам (и същевременно ям късове от черния си дроб). Има обаче и напористи възрастни. Ужасно, страхотно увлечени по правди и справедливости, с татуирано лого „Да ми се възстанови” на челото.
За нас, родителите, учителката е създала рубрика „Пожелахте да видите” .
Как се изненадах една сутрин, когато синковеца се оказа действащо лице в този раздел . Изпращам ученика в коридора, обръщам се към наставничката с дежурното: Нещо?, ама с единия крак съм навън. Прибрах си го бързо, след като вместо обичайното Нищо!, дочух едно Амиии…Двама другари си играли с една другарка, дръпнали коланчето и то се скъсало. Главата на семейството със скъсаното коланче, прилежно прибрал в торбичка накъсания аксесоар и го предложил на учителката с думите, че много станало вече (предишни случаи, дето не ни касаят).
Моят ли син дърпал повече, чуждият ли – не знам, но взех скъсаното (учителката се чудеше как да подходи). Втрещена бях и още съм така – първо, синът ми повредил чужда вещ, второ – забравил да ми каже, трето – какво ще го правя сега това коланче? Вадя половинките на нещото, а то, горкото, като че ли направено от хартия – с поглед го прокъсах само. Ей, викам си, къде е въпросният баща да се разберем с него. Пък ако с мен не може, ще извикам нашия татко, въпреки че последния е много спокоен и няма да стане драмата. Да, викам си, ще се поправяме. Ама поправката струва повече от едно ново (по потребителски данни). Е, тогава, викам си, ще купуваме ново. Ама такова хартиено не намерих, а аз държах да е правилен респонсът, та исках точно същото. Наложи се да купя нормално.
Седя си сега и разсъждавам. До къде трябва да стигнем с възстановяванията, обещетенията и прочее? Дали аз съм стисната – може би. Но, все пак, рисковете на живото предаване, отчитат ли се? Става въпрос за ДЕЦА, все пак. Никой не е тръгнал да унищожава чужди коланчета умишлено (имам свидетели). До какво ниво трябва да стигаме? И хем ми се иска да се саморазправям с тоя родител, хем пък се чудя за какво ли.
А, днес, нашичкия купил близалка на момиченцето, просто ей така. Народът си го е казал – докато умните се наумуват, лудите се налудуват.
П.П. Справедливо ще е да се отбележи, че конфликтът “Коланче” се разреши. След като изчистихме комуникационните замърсявания, стиснахме ръце с таткото и се успокоихме.
+ 1 < 7. На мястото на емота (сама си го избрах) трябваше да впишем нещо.
