Начало

Баба ми беше много праволинейна и много примерна жена. Едно не можеше да и се отрече – заемеше ли се с нещо,  то потъваше в него изцяло и свършваше всичко, което имаше да се върши по задачата. Беше перфектна. Но, все пак, никой не може да е перфектен. Тя вареше най-ужасното сладко. Съвършеното лепило, многоцветен твърд кристал, смес с тайно предназначение и с много захар.  Независимо какви плодове стигаха до огромната тепсия на огъня, те се превръщаха в искрящ диамант.

Другата ми баба вършеше всичко прекрасно, защото беше спокойна и уверена, знаеше че може и трябва да разчита на себе си. Сама хващаше пилето за прекрасната си пилешка супа и го сготвяше с онова съгласие и единение с природните закони, което  оправдаваше хищника по най-естествен начин.  Благодарение на нея, простият печен картоф с масло е един от шедьоврите в моите кулинарни спомени. Но тя бе доста сдържана.  И винаги подготвена за лошо стечение на обстоятелствата.

Третата ми баба обичаше красотата във всичките и проявления. Тя, единствена, пазеше няколко красиви шала и прекрасни чанти от младостта си, рисунките на дъщеря си,  тежко подвързаната дипломна работа на сина си и беше засадила ужасно много гладиоли, защото ги намираше разкошни и изтънчени. Но тя готвеше като пет за четири – набързо и единствено, защото беше нужно. Често дори не готвеше, щом имаше сирене и хляб (независимо от оня ден или днешен)

Аз, макар и малка, съм била пълна щастливка, защото колко момичета могат да се похвалят с такъв съвършен комплект?  Израстнах в сияйния отблясък на цветна градина, научена да бъда целеустремена, с вродена сръчност и с усет към вкуса.  За жалост,  всичкото това малко ме обърка и аз твърде късно започнах да научавам какво мога и какво бих могла.

Като във всяка приказка, всички богатства събрани заедно се превръщат във вълшебство, но, поотделно и сами по себе си, по-скоро препъват принцесата и я объркват.

Моята целеустременост ме завличаше по високоскоростната магистрала на ежедневието, в което „ей-сега-то” се превръща в “другия месец”. Заблеяна в естетиката, губех връзка с реалността и пропусках сочната жизненост в дните, ровейки в сухотата на понятията.

А неудържимостта ми във  вкуса ме отвеждаше до безумни кулинарни експерименти, които съсипваха едно напълно сигурно (иначе) нещо като пържените яйца.

Да, имах съвършен комплект, но инструкции за ползване – йок!

Тази шеметна въртележка ме превръщаше в непохватна, нетърпелива и свита страхливка.  Точно обратното на което трябваше да бъда.  Казват, че под крушата не падала ябълка – не е верно, това. Никак, даже, не е верно.

Стихиите не се управляват лесно.  Нужно е дълго време да се изучат закономерностите на съчетанията, появяват се безкрайно много пречки и спънки, защото Природата в повечето случаи е твърде нетърпелива и не оставя много време за размисъл. Но е мъдра – парата рано или късно се превръща в капка вода.

Най-вярното оръжие в борбата с фуриите е наблюдението. Доста трудно начинание.  Изисква постоянство и прецизност. Твърде самонадеяно считах, че тези двете неща не са ми нужни, че всичко ми е ясно и недоумявах над нездравата почва под краката си. Години ми бяха необходими да надделея на егото си и да се върна внимателно назад, където бях оставила безцените подаръци от бабите ми.

Лютеница и варена царевица

 

Лятото беше горещо,  протяжно и с дъх на спечена земя. На село земята изсъхваше и се напукваше – по черните пътища отстрани, по краищата на градините, покрай дърветата.  На обяд всичко застиваше в един безкраен миг – сякаш  се изопваше под жарта, изтъняваше в ярката светлина и едва привечер се отпускаше в нежен шепот на ветрец и звучно хърхулене на моторните помпи по кладенците. Всяка вечер се разпъваха дълги мъркучи из градините, които от студената вода ставаха твърди, неподатливи,  бяха кални и винаги подло удряха глезените. Водата се изливаше в сухите лехи,  чушките ставаха по-твърди, доматите  по-червени.  Ужасно гадно и в същото време толкова привлекателно  беше усещането да стъпваш бос в калната фитория.  Цялото същество се противи, някъде в главата истерично гласче в кресчендо бесне: изцапвам се, изцапвам се, цапам се, изцапах сее! Но в същото време кадифината мекота на калта, която обхваща босото стъпало, напомня топла милувка, гъделичка и влиза между пръстите. Всичко е толкова естествено и леко, тялото става гъвкаво и трепти, като след любовна среща. Единението с Богинята-Майка.

-          Е, може ли такива глупости да приказваш сега, като требва бърже да опра`име градината. К` во си се заблейосала?

Крепостта Маркели – Маrcelli castle (обогатено съдържание)

V-VI век

Маркели, разположен върху хълм накрай огромно мочурище, заема мястото си на границата между Византия и България.  Скрит сред море от гори, защитен от огромно тресавище на запад постът  дава излаз към цяла Източна България .

Всъщност,  римляните първи построили крепост на възвишението, осъзнавайки  невероятните предимства – защита, непрекъснат източник на вода, безценно географско положение, които  Византия получила като наследство. ( По-късно България,  без скромничене и дипломатично усукване,  го пожелала.)

Ромейска реч и порядки пренасяли Константинополски дух.  Крепостта не била чисто военна.  Много цивилни предпочели да изградят селище в пределите на средновековния замък, тъй като защитата на армията осигурявала доста привилегирован жизнен стандарт.

- Гледката от крепостта. Околностите са били покрити с гъсти гори.

Крепостната стена над река Мочурица. Долу, в подножието било изградено невероятно за времето си инженерно съоръжение, което снабдявало обитателите с вода.  То било добре защитено от валове. (виж Уикипедия:  http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9C%D0%B0%D1%80%D0%BA%D0%B5%D0%BB%D0%B8 )

България, сложила ново стъпало в историята си, сменила рода Дуло с рода Вокил. Твърде уверен кан Винех – първият от новите, се опитал да бъде мъдър и неповторим.  Маркели блестял на граничната линия и сиянието пречело на канът да спи спокойно. Съвсем обективно, той преценил, че крепостта ще бъде ценна придобивка за държавата, а нейното завладяване ще нащърби богатата византийска мозайка.

През 756 г.

Винех горко ругал своята самонадеяност.  Българската армия била разбита край Маркели , а Константин V Копроним вдигал банкети и благославял твърдината.  Крепостта си взела данъка – битката е жестока, погрома за българите унизителен.  Българският предводител бил принуден да сключи мир с империята и да си плаща данък за нескопосната битка.Но макар и смътно,  доловил нуждата от спокойствие за страната, и се стараел да поддържа примирието.  Позорът, обаче, бил болезнено клеймо – не след дълго болярите изпратили Винех по пътя към Рая и пуснали яростта си да се лее. Толкова кипнала тя, че от тук насетне победата над Византия била лелеяно мечтание на всеки български кан и цар.

И

792 г.

Константин VI, с блестящо самочувствие, разположил  шатрата, обоза и хазната си край Маркели. Нямало нужда да влезе зад стените. Ромейската войска лежерно блещукала сред дърветата. Кан Кардам, умислен, разсъждавал от другата страна на хълма.  Българите били спокойни, но стегнати, мълчаливо се подготвяли за битката.  Канът постъпил не по-зле от всички предхождащи го наши владетели.  Много далновидно скрил конницата си зад околните хълмове и разбил императора в решителния момент. Отрязъл пътя към Маркели.  Константин бил уловен с ласо и без малко да седне в краката на Кардам на последвалия банкет. Вместо това плащал данъци. Когато се опънал, след няколко години, Кардам го поканил да се видят на дружеска беседа край  Маркели.  17 дни се надвиквали, но никой не рачил да скочи пръв. Разделили се по живо, по здраво.

Наравно с военното призвание на крепостта, се развивал и другият постамент на държавата – религията. Значителни храмови комплекси увенчавали възвишението.   Своята част от за светския живот на укреплението дали и търговия и занаяти.

 

В крепостта се виждат руините на църковни комплекси. Църквите следвали  историята – изследванията сочат, че няколко храма са били строени на това място – от раннохристиянска обител до солидна кръстокуполна църква .

Кан Крум бил достоен наследник на Кардам. Укрепил и засилил България, с много творчески подход, започнал да си отрязва сочни хапки от Византия.

За това никак не е изненадващо, че

811 година

Никифор  I Геник, раздразнен, решил да смъмри нашия владетел.  Събрал край Маркели невероятните 60 000 редови и запасни войничета ,за разкош взел и сина си. Доста аристократи тръгнали като на разходка.  Нагласили се, строили се и се стекли към Плиска.

Канът не си скубал косите, нито се разтърчал из палатите в паника и ужас. С болка в сърцето, Крум подбрал по-голямата част от армията си и се оттеглил.  Ромеите разрушили столицата, като се постарали да свършат това добре.  Никифор с насмешка и сарказъм отхвърлил предложенията за мир.  Крум стиснал устни.  Докато се пекли вакли агнета на пожарищата за императорската трапеза, Кан Крум безпрекословно събрал  всеки, който можел да ходи, включително жени, както и новоприсъединените славянски племена. С подкрепата  на голямата им охота, създал силно мотивирана войска. Никифор подочул за донаборната кампания, наредил да му опаковат шатрите и багажа, зарязал плановете си за почивка в Мизия и ударил напряко през Върбишкия проход, с мисълта „веднъж да стигнем Маркели”. ..За огромно негово съжаление, Крум стигнал него.

Маркели бил български!

Разположен на важни пътища, освен главната си задача да пази, той естествено придобил още по-богат бясък и се превърнал в прекрасно развит център.

Какво намираме през 2012 година?

Следва продължение.

Истанбул – последен поглед през септември.

Истанбул – да видим още малко.

Istanbul – споделящият

Всеки град има по едно местенце, което чака да бъде намерено лично. Карфицата е забодена там и обиколките на посетителя се въртят спираловидно, докато не стигнат тази запазена територия. Нашата приятелка ни посъветва да намерим едно кафене (по-скоро чайна), до самия ъгъл на Топ Капъ и надвесено над някогашните градски стени. Забележителна с гледката си – Златния рог, Босфора и Мраморно море, чайната имаше своя атмосфера. Сутринта рано, слънцето е още мило и меко, вятърът все още нежен, а всичко останало милва сетивата. Малки масички, дървени столове, мушкато и захарчета, обрамчени с жив плет. Вече имах усещането за уют в този град, но това беше прекалено. Недопустимо идеално. Нямаше хора, – само две момчета пиеха чай, а персонала си се криеше ненатрапчиво зад храстите.

Отварям скоба: кафето, поне в обичайните за масовия турист хотели, няма нищо общо нито с еспресото, нито с шварц, нито с каквото и да било. То просто е нещо, което местните си представят, че гостите харесват. Те, от своя страна приемат сутрешното подобие като екзотична съставка в колорита на страната. От друга страна, в късния следобед, напълно приемливо е да се седне на турско кафе. С много утайка, то се пие по специален начин: първо се разклаща чашката (която е малко по-голяма от лабораторен тигел), отпива се – кратък момент за наслада от вкуса, а после глътка вода. Това поне е първата степен за заслужил турист. Вероятно в огромен Истанбул има и други начини да се пие кафе, приготвено не така традиционно и не така „екзотично” както в хотелите, но те са в курса за напреднали пътешественици. Ние маркирахме първо ниво. Затварям скобите.

Египетският пазар, Mısır çarşısı. Т.е. това е извън покритото помещение.

И така. Искахме кафе, но в никакъв случай разтворимо (подобна гавра, о, не, благодаря.). Естествено, получихме традиционно турско. Момчето, което взе поръчката се обърна към бармана: „Бате, дай две кафета, – рано-рано сутринта!” Местен хумор. Все пак вкуса беше страхотен.

След тихата чайна и йога-момента – отвори ни се апетит за глъчка и множество. Египетският пазар е само на 10 минутки пеша, точно срещу моста Галата. В никакъв случай не се пропуска.

Исках да намеря едно специално магазинче там, в което можеше да се купи парфюмно масло, подправки, ароматен сапун с дафинов екстракт, био продукти и какви ли не женски изкушения и въобще изкушения. Дюкянът предложи смущаващо богат избор. Нямах сили да поемам визуално това изобилие.  Направих покупката си и се върнах към обичайните предложения. Иначе рискувах да прекарам деня там, оглушала и ослепяла за всичко останало.

Е, всичкото останало вътре беше очаквана феерия – подправки, локум, шалове, бижута, кесии. Но отвън – пълна изненада. Подредени сергии, а на тях: поне сто вида сирена, по-навътре прибрани суджуци, деликатеси, тави с лъскави маслини, прясна риба, отново купчини с подправки.  Посреща ни аромат на бакалия, жив и упойващ, извикваше представата за хладно, леко сумрачно,  приземие с каменни сводести стени, препълнено с дървени каци и тезгяси. Сякаш жарката светлина на слънцето се кротваше, а излъскания от стъпки и миене калдаръм излъчваше хлад.

Хората, които купуваха, разглеждаха или минаваха – бяха се сляли в море. Ту прииждаха талази – групи от туристи, ту се отдръпваха в рехава колона. Търговците, обаче, бяха истинската изненада. Любезни, но бързи- никакво време за моткане, колебание, ох и ах. Купуваш – заповядай, не купуваш – заповядайте пак.

После денят премина като въздишка – Генуезката кула и арт-магазинчетата около нея, разходката по Босфора, сандвичите с риба и туршия на Еминьоню.

Докато бяхме на ферибота, за да се насладим на бреговете на провлака и си споделяхме впечатленията, изведнъж усетих побутване по рамото. Беше възрастна дама, облечена по западен маниер:

-          Вие от България ли сте? – попита на английски, без въобще да се запита можех ли да и отговоря

-          Ами да, казвам.

-          И аз, аз също съм от България – ето, вижте. Жената ми показа личната си карта, в която под графата място на раждане, стоеше (BG). Но отдавна не живея там. Бях малка, когато баща ми ни доведе в Турция, а после отидохме в Австралия. Вече 40 години живея в Сидни. Как е живота сега в България?

-          Ами трудно е, но се надяваме да стане по-добре. Връщали ли сте се в родното си място?

-          Опитах се, но беше отдавна и комунистите не ме пуснаха. Сега дали ще ме пуснат?

-          Разбира се. Можете да отидете съвсем спокойно.

В този момент жената, която седеше до заговорилата ме, се включи в разговора:

-          Нема вОда, дай ми вОда – баба така ни говореше, продължи на англо-немски.

-          Това е сестра ми, внесе яснота първата дама, тя живее в Берлин.

-          Как е живота в България сега? – сестрата от Германия ми зададе отново този въпрос.

-          Много ми е приятно да ви срещна, ох, колко се радвам, че виждам някой от България

Жените говореха една през друга, но скоро ме оставиха, за да си продължат помежду си.  В този момент корабът приближи сграда, чието име не знаех. Огледах се и видях съседката от другата ни страна да обяснява на дъщеря си нещо за обекта, който приближавахме. Попитах какво е това и получих доста любезен отговор. Двете представляваха интересна гледка. Майката облечена традиционно – забрадка на главата и тренчкот, а дъщерята, тинейджърка, в моден лилав гащеризон. Усмихваха се много мило. А до края на разходката, майката не пропускаше да се обърне и към мен в разясненията си. Накрая ни помоли да ни снима заедно с дъщеря си.

Предстоеше ни един последен предиобед, а после пътят към дома. Решихме да видим Водохранилището. Препоръчаха ни да отидем сутринта, когато хората все още не са се натрупали на опашки. Тъмнината, водата, камъка – всичко охлади прекомерното въодушевление и успокои емоциите.

Беше 10 сутринта, когато поискахме да пийнем един чай за последно в този град. В страни от Йеребатан видяхме сенчесто дворче, с масички и столове от ковано желязо. Възрастен мъж поливаше малките саксийки, подредени тук-там. Ние бяхме първите клиенти.

http://www.medusarestaurant.com/Eng/hakkimizda_eng.asp

Разговорихме се някак, човекът седна при нас, разказа ни смешна случка. Прекарахме приятен половин час, въпреки моя беден турски. Когато поискахме сметката, той се възмути: Каква сметка, вие сте ми гости, моля ви!

Преди да си тръгнем, човекът ни покани да погостуваме и в бутиковия му хотел.

http://hypnoshotel.com/

Това е предмет на съвсем друго ниво, обаче.

Това беше. Тръгнахме обратно към хотела, чантите, автобуса. Останаха хиляди подробности, недоусетени неща, непосетени места, неизпито вино, отложен салеп, невкусени моменти. Остана много за следващия път. Но струва ми се, успяхме да престъпим границите, очертани от краткостта на посещението, от статута ни на туристи. Толкова, че да искаме още.

Всъщност поразителното в този огромен град е, че има една особена атмосфера.  Не се усеща изолираност и хладнина, няма френетичност и устремна индустриализация – въпреки, че не му липсва нито белег от образа на съвременен мегаполис. Напротив, дългата византийска история му е дала аристократична изтънченост, Ориента – малко безцеремонност и съгласие с обратите на съдбата, а съвремието – кипеж и никога не спиращия ритъм.

Както казва нашата приятелка – това не е град за един дъх.

Istanbul – увличащият

Като отива някъде, човек си пожелава всичко най-хубаво, защото е далеч от дома и има нужда да види прекрасното. Предимно. Но пък не е лошо да не се отмества погледа и от неугледното, за да се научи да цени едното или другото, в зависимост от мирогледните си предпочитания. Философски, китайците са синтезирали това възможно най-кратко и цялостно: Ин и Ян. А Истанбул носи в себе си твърде много история, твърде много култура, твърде много, за да избяга от тази взаимовръзка.  Наред с красиви фрески и елегантни извивки,  стоят порутени фронтони и увиснали стрехи. Тълпата за кратко се разтваря и пред теб застава дете, което се опитва да ти продаде пумпал. Пълната с локуми и халва витрина се опира о поизоставена сграда, красива туркиня подминава опърпан уличен музикант.  Едното следва другото в неповторим ритъм, чийто стъпки не може да се уловят, единственият избор е да се следват.

Ние стояхме на плочките на Таксим, облени от навалица и звуци. Това бяха двете неща, които обхванаха сетивата ни и ни задържаха на земята. Чудех се, как ще се разпознаем с момиче, с което никога не сме се виждали, дори и снимки не бяхме разменили. Обаче, както винаги става при среща с непознат, още щом видиш чакания от теб човек, мигом разбираш, че точно това е той. Няма изключения, объркванията са толкова мимолетни, че според мен не стават и за статистика. Ето, през улицата, съзираме една широка усмивка и помахване, сигурни сме – това е чаканата от нас личност. Срещата ни с нея е лично преживяване,  но: имах късмета  да намеря деликатна и в същото време жилава дама, която по съвършен начин оформи времето и пространството за нас.  Ние бяхме гости получили позволение да надникнат в ежедневието на улиците, в пасажите, из кварталите. Дай Боже, всекиму.

This slideshow requires JavaScript.

Истиклял е неуловим. Ту имаш чувството, че търчи и се забавлява като немирен джин, когато изведнъж се отдръпва хладно-надменен, ту става ласкав и уютен.  Изумително е, че една улица носи толкова променливи по себе си. Повечето сгради са красиви и елегантни, но сред тях има и истински аристократи. Излъчването им е толкова силно, че наблюдателят остава поразен от индивидуалността, атмосферата и духа, които тухлите са запечатали. Не особено величави порти или сводове, разкриват истински съкровищници зад себе си – красиви дворове, богати и оживени пасажи, изпълнени с картини – Сезам се е отворил. Носталгичното трамвайче изведнъж прозвънява и отмива цялата мистика.

Едно от местата, които ни задържат, е почти ювелирният купол, събрал малки ресторантчета – вълшебната маса от приказките. Настанени, моментално заобиколени от загрижени сервитьори (независимо за какво), ние избираме храната си. Колебанието ни е безкрайно, защото се страхуваме да не изпуснем най-вкусното, всяко ястие надминава предходното в менюто и времето започва да става мъглява величина. Пред нас вече е положена тава, чието съдържание отсрамва сравнително добър рибен магазин. Момчетата от персонала сякаш ни продават коприни – така плавни, така богати жестове, толкова демонстриращи, че и без това бедните ни омаяни глави се завихрят в безкраен калейдоскоп.  А гладът е настойчив. И ужасТно сладострастно е отдаването на гастрономски удоволствия.

 

И в следващият момент режисьора се смени – всичко стана дармадан и минахме в комедийния жанр.  Сумтяхме, разглеждахме, изпотихме се. Пуфтяхме. Едното от момчетата изприпка и донесе котлет от сьомга – забравил бил да го сложи в тавата, може пък да ни се хареса? Не?  Половината забавление по време на обяда беше това цветно избиране.  И за разочарование на всичките лавраци, ципури и готвачът – избрахме си хамсия. Златиста, уханна, хрупкава. Разперени – като пеперуди, рибките просто  блещукаха. То вече всичко ми блещукаше.  Да не говорим, че в Турция без поне 10 чинии на масата и за кафе не се сяда. Немуниемо беше – хайдари, патладжан с доматен сос (класиката на класиките), аджи езме (баш класиката на класиките, дано не съм го объркала), рукола, салата, лук, ох! Хайдарито, например, е невероятно – прецедено кисело мляко с орехи и малко чесън сякаш. Патладжаненото бижу е несравнимо – в Турция шеф дьо кузин-ите  спят с патладжан под възглавницата и карат имамите да баялдисват.  Аджъ езме – една пикантна загадка, която вади на показ смъртен грях. И до всичкото това – кошничка мек бял хляб, който заклеймява всякакъв холестерол, инсулт и друга подобна паплач…

А нашата приятелка се усмихваше.

Тръгваме отново по бохемския булевард и сега се отбиваме в магазин на Koska. Това е търговска марка. А мястото е адът на диабетиците. Локум, бал суджук, бонбони, халви, сладка, мармелади, пак бонбони, ядки. Имаше едни зелени бонбони с шам фъстък. Шоколадови блокчета с кестенов пълнеж, халва с плодове, бадемов марципан, фонданови късчета…

Въздишахме на български, когато една жена – досущ като леля Петрана, от селото на баба, ме сбута. Здравей, вика, и аз съм тука, ти откъде си? А, ами 17 години съм вече, откакто ни изпратиха, знаеш…Добре съм – усмивката и беше така милна. Пожелахме късмет и здраве,  понесохме се нататък. Тръгнахме да пием кафе, но преди това минахме през Бейолу.

Това е бохемският квартал. Има клубове, барове, кръчми – по мярката на всеки. Е, не само това. Има клубове, в които пийва и се забавлява ограничен кръг от хора. Има дори такива бутици – нашата близка ни разказа, че те не са рядкост. 

Целта беше Джевахир – най-големият мол в Европа. Отделихме му няколко кадъра и кафе. В Истанбул има една верига – Светът на кафето.  Предлагат напитката чиста или в невероятно изкусителни комбинации. Моето кафе беше скрито под около 5 сантиметров слой сметана, сервирано с шоколадова лъжичка в естествен размер. Езикът ми залепна от сладост.

Като завършек на деня, обещаха ни тайнствена тераса с гледка към Истанбул и чаша бира. Как да откажеш?  Връщаме се на Истиклял, този път с метрото.  На ескалаторите се подреждаме в дясно – лявата част е за много бързащите. Пътьом разглеждаме прекрасни пана от цветно стъкло.

 

За да стигнем до панорамната гледка и бирата, овладяваме тясно, стръмно, много чисто дървено стълбище – извивка след извивка, броих до 5, после се отказах. ООО!

Тръгваме да се прибираме към хотела по тъмно, търсим автобус, който от Таксим пътува към Лалели. Лесно ще откриете спирката, казаха ни. Вярно – намираме нещо като централна автогара на голям областен град в България. Отказахме се почти на минутата, още повече, на касата за електронни билети имаше 50 метра опашка, поне. Междувременно вечерта вече вибрираше от светлини, звуци и хора. Отиваме към трамвайната линия. Тя е като нишката на Ариадна  – винаги връща в позната точка.  Съвременната представа на кълбото прежда са гладки, елегантни мотриси, чисти, с климатик и безупречна навигация.  Във всеки един момент е ясно къде си – електронно табло показва имената на спирките, има скица на линията, а мелодичен глас обявава имената на стоянките за по-невнимателните. 

В хотела едва намираме сили за душ. Трябва да проучим възможностите за отсядане в други части на града, кварталът е предназначен за търговия, не за нощуване. Но пък цените са приемливи. Въпреки че за всичко си има време.

Istanbul – пребогатият

Сутрин рано в Лалели. Един търговец влачи яркозелен маркуч по тротоара, стига до магазина си, вдига решетката на половина и с небрежен жест насочва струята вода към тротоара. Отмива внимателно всичко, което е останало от нощните птици по улицата. Не го е твърде грижа, че поизплаква и краката на туристите, които са се скупчили пред входа на хотела в съседство и си чакат екскурзовода. Водата се излива в канавката на улицата. Канавките на Истанбул са тесни и плитки – като обърнати керемиди – не задържат боклуци – всичко се оттича, неизвестно къде –  и придават на този огромен град успокояваща нота уют на селско градче. Невъобразимо. 

 

Този път тръгнахме към Турция през септември – казват, най-хубавото време, което човек би могъл да си избере. Нито е горещо, нито е студено. Таях известен страх у себе си – до колко ще се осмеля да поема из този безкраен град – 183 км дължина, а? Имах само едни бегли езикови познания, надявах се да си купим карта почти веднага, събирах спомени и приятелски съвети.

Ако сега не се окопитя, няма за кога – имах около два часа да събера кураж – плюх в пазвата и загледах умно.

Пътуването с група е особено. Хем имаш зад гърба си толкова хора, хем едно такова групово ти е: обърнете глави надясно, следвайте ме, тук имате 10 минути за разглеждане, моля подредете се…Без малко да се обърна към водача с господин учителю… Нейсе, негодувах, но се възползвах безсрамно от  разходката  бонус –  доволно почерпих знания и насоки, за кратко избягах от отговорността да водя малката ни групичка. Туристическата агенция беше организирала всичко много добре – разпределение на времето, екскурзоводи, предложения за разходки.  Но ние искахме да усетим града сами, да си хванем картинката директно от улицата.

Истанбул е странен град – съзнаваш че е огромен,  толкова сгъстен, че в някои райони игла не може да падне между сградите,  но в същото време, където и да се намираш усещаш една особена широта и комфорт.

 

Ние започваме от Лалели. Това е кварталът на търговците. Преди години, на мястото са били Султанските градини с лалета. Прочутите черни цветове са се полюшвали грациозно и са събирали световна слава. Днес, всяко местенце е оползотворено и тесни високи магазини  (с огромни витрини, високо нагоре по етажите), са се омешали с хотели.  Входовете към гостоприемниците са малки, за да пестят място. И цялото е една шарения, манекени и търговия. Хора като мравки са плъзнали – едни търгуват, други купуват, трети влачат  колички с карго – огромни пакети, омотани с кафяво тиксо. Кипеж.

След кратка суматоха, съвсем професионално и с българското знаменце в ръка, сред нас се появява Исмет.  Той, по стечение на обстоятелствата и късмет, е определен за наш екскурзовод. Събира всички около себе си, безцеремонно и уверено се запознава с нас. После вдига ръка и „следвайте знаменцето”. Този човек обича историята и се постарава да ни покаже най-хубавото от нея. Спира буквално на 10 метра. За всяко място вади разказ, притча,  легенда. Имах една учителка в основното училище, която преподаваше история като Шехеразада – така сладко разказваше, че ние, малките султанчета слушахме и забравяхме да и резнем дисциплината. Четяхме учебника като сборник на Шарл Перо.   Исмет беше истински Шехеразад (да ме прости красавицата), а освен това и с чувство за хумор. И практично сериозен:

Сега, искам да ви предупреда: докато аз ви говоря и си разказваме, ще идват разни хора, да ви правят смешки, интересно и т.н. Вие! Няма да им обръщате внимание. Защото, докато ви правят шоу, другарите им тършуват между вас. Разбрахме ли се? Хайде, следвайте знаменцето.

 

И след знаменцето, след знаменцето, стигнахме Капалъ Чарши – майййката на пазарите. Ако питате мен – като пазар не става. Но атмосферата му  усещаме щом се замотаваме  по коридорите, снимаме таваните и лееко пренебрегвам непознатия английски (ама наистина не се разбира на какъв език ти говорят). Вървим, а навсякъде блещукащи съкровища, шалове, чашки, чинии, купи, картини…. Не трябва да се пропусне – просто да се поразходи човек, да пообиколи – ей тъй, заради удоволствието. Аз установих (с яд и мъка от себе си), че нещо пазаренето не ми се отдава. Или просто не ми се ще – против възвишената ми природа е. Ай!

 

Междувременно Исмет – нашият човек в Истанбул – спира пред едно магазинче и отвътре излиза една прекрасна, усмяна жена. Тя е българка. Да ви кажа, скъпи гости – вика Исмет – тя може да ви намери всичко – каквото си пожелаете. Само заповядайте.

Продължаваме нататък, а хората в пазара са станали още повече. При единия изход настъпва кратко объркване. Снимали филм. Групата ни цъка и се диви. Разходката ни тече и стигаме с паузи до Синята джамия. 

Но преди това спираме на площада край нея – Ат Мейдан, за да видим Египетския обелиск, чието сребро ограбили кръстоносците (как е удобно да водиш война в името на благочестието), палатът на Ибрахим – велможа на Сюлейман Великолепни. Наистина красива сграда, строена с мисъл и вградена в бъдещето – звучи така реално и днес.

До него, разказва гидът, е шивачницата, в която Захари Стоянов получил тескерето си за право на шивашки майсторлък.  Междувременно, храбрият ни водач, получи повод да се докаже. Докато ни разказваше за веригите по вратите, край групата спря мотоциклетист с едно куче за навигатор. Исмет твърдо и учтиво го отпрати, а към нас горчиво се обърна: ама нали ви помолих да бъдте бдителни? Какво правите вие сега?

На портата към двора на джамията има окачена верига. Тя висяла там, за да може султанът да се поклони минавайки под нея – ще не ще, богът бил по-велик.  Много хора искаха да видят тази забележителност. Група младежи пъргаво раздаваха торбички – да пренесем обувките си, защото вътре се ходи бос. Една млада жена спираше дамите, които бяха по-леко облечени и им предлагаше сини шалове, за  да влязат уважително в храма. Вътре имаше много посетители – туристи, други, очакващи молитвения час, трети просто дошли да видят мястото. Край едната врата, под прозрачен капак имаше златно-сребърна миниатюра на Мека (дано не бъркам), донесена от арабски емир.

Излязохме на двора и от тук насетне мьı с групой разделились и поехали по свое усмотрение. Исмет ни обясни как да стигнем до следващата ни цел, само трябвало да хванем фюникюлера. Да хванем кое? Видяхме час и половина по-късно. Междувременно си купихме градска карта, върнахме се в хотела – беше обедно време – можехме да си получим стаята. Сетне обратно към трамвайната спирка.

Сега е моментът да се обясня за този трамвай.

Леко ще преувелича и ще го нарека Истанбулската проекция на Камино. Следвайки трамвайната линия, вървим през хълмовете, през Златната порта, Капалъ Чарши, покрай Египетския обелиск, Триглавия змей,  Синята Джамия, покрай Света София, близо до Топ Капъ и Йеребатан, близо до Египетския пазар,  кейовете на Еминьоню, през моста Галата, през Топхане и спира в подножието на хълма, на който се намира Таксим и започва изтънченият Истикляль.  Някои от тези места видях, някои си оставих за следващ път. Искам да открия лично всяко едно от посочените чудеса, в момент, когато мога да го усетя най-пълно и цялостно, без да се похабява емоцията от туристическа задължителност.   Сега исках градът. Една приятелка ми каза – Истанбул не е за един дъх. Не е. Как би могло? Това не е само Истанбул. Това е още Цариград, Константинопол, Византион.  Това е бляскав, великолепен образ на кажи-речи цялата История.

http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%92%D0%B8%D0%B7%D0%B0%D0%BD%D1%82%D0%B8%D0%BE%D0%BD

http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9A%D0%BE%D0%BD%D1%81%D1%82%D0%B0%D0%BD%D1%82%D0%B8%D0%BD%D0%BE%D0%BF%D0%BE%D0%BB

http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%92%D0%B8%D0%B7%D0%B0%D0%BD%D1%82%D0%B8%D0%B9%D1%81%D0%BA%D0%B0_%D0%B8%D0%BC%D0%BF%D0%B5%D1%80%D0%B8%D1%8F

За да се качим на трамвая, трябваше да влезем в спирката. За да влезем – трябваха жетони – по 2 лири бройката. Няма билети, няма кондуктори.  Сборихме се с тази технология – потеглихме към спирка Кабаташ и срещата ни с тайнствения фюникюлер. Последното звучеше като епизод на Стар Трек.

До тук добре – съпроводени, направлявани – разгледахме, чухме, посетихме. Сега ни оставаше да се насладим на свободния полет и да видим, аджеба, този Истанбул, предоставен само на нас. В личен ракурс.  Огледах се дискретно – хората и представа си нямаха, че ние сме на посещение тук, просто всеки си имаше нещо за мислене, за правене, за живеене. Отпуснах се и започнах да попивам атмосферата. Не можех да сваря да виждам и да разпознавам места. Не знаех да гледам ли, да мириша ли, да усещам ли. Но това беше само началото.

Стигнахме последната спирка – Кабаташ. Както ни беше обяснил нашия човек: без да излизате от ограждението, слизате едно ниво надолу и се качвате на фюни-нещото. Няма да плащате нищо, няма начин да се загубите. Да ама позна едно от три – не излязохме от спирката. След като се опитахме да минем без билети през КПП-тата (не беше нарочно, но наистина не можахме), да се върнем обратно край морето (само веднъж, докато загрея, че има указателни табели, които са и верни на всичкото отгоре), някак успяхме да си вземем жълти жетони (за повърхността са червени), да минем бариерите и следвайки хората да отидем да почакаме. Оказа се, че чакаме нещо като подземни трамвайчета. Както ми обясниха по-късно, те били 2, разминавали се по средата на 4 минутното трасе и се дърпали едно друго. Фюникюлерът!

Успяхме да минем и през това чудо на съвременната транспортна наука, да  излезем отново на светло слънце и да се озовем точно на Таксим. http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A2%D0%B0%D0%BA%D1%81%D0%B8%D0%BC

А  причината да стигнем до тук, бе една прекрасна (без грам преувеличения)  Истанбулчанка.

Плажни игри

Колкото и да ми се иска последващото няма да е Ода за Прекрасни Златни Плажове, няма да е сърцеразкъсващ копнеж по китно черноморско кътче, нито ще е Пътешествие-из-непрежалимопрекрасното детство. Напротив, ще ми се иска да е разтърстваща жалба, нещо като изпълнения с мъка въпрос от прекрасната българска песен – Къде са ми детските книжки. В моя конкретен случай – кой ми взе Созопол.

Тъй като ми е сантиментална душата, не мога да не спомена, как в детските ми години гащите не се продаваха по улиците, не се надпреварвахме с акумулаторни колички в парка и по улиците на гореспоменатото място миришеше на море. Днес мирише на озонатор от близкото заведение, на олио от по-далечното и какафонията е близка до микрофония.

Нейсе, ще рече човек, няма да се припичаш по икиндия на калдъръма, ще слезеш на плажа. Пясък и море, чайки – едно-друго по тематиката.

Как бе, как да стане тая работа, като трябва да разместиш поне 16 шезлонга, за да видиш пясъка и да затвориш около 134 чадъра, за да те напече слънцето. Погледнеш наляво и назад – бряг се не вижда – разностройно хотелско море. Погледнеш надясно – стрехи на плажни кръчми.

Но като свалиш гледната точка на метър и половина над морското равнище – ми то хората, май, същите. Само дето сме станали повече.

This slideshow requires JavaScript.

Примирили сме се с гъчканицата, боримЕ отегчението и изяждаме набързо плажното време като хамбургер от известна бърза верига. Поиграем си на море, пийнем по биричка и се запътим към колата.

Но! (как ми се зарадва душата!)

Между редиците с гащи, зад щендерите с боядисани мидички и прекаляващо с кича поп-арт, се вижда крайчето на карирана покривка, увила се около железните крака на една маса.  Кълна се, намерих си моя Созопол. С лимонадата, ментата, вкусната цаца, биричка и прекрасната прохлада на един демодиран навес (без грам озонатор, моля ви се).

Ах, как се стреснах от по-горните мелодрами и ревове.

И 3 км по-на север няма чак толкова много чадъри (освен ако не си сложиш сам), а шезлонгите са броени.

Изкуството да почиваш. Бягство на Юг 2 – Резово

В Резово

предисторията : http://hrupkavo.wordpress.com/2010/09/11/%D0%B8%D0%B7%D0%BA%D1%83%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%BE%D1%82%D0%BE-%D0%B4%D0%B0-%D0%BF%D0%BE%D1%87%D0%B8%D0%B2%D0%B0%D1%88-%D0%B8%D0%BB%D0%B8-%D0%B1%D1%8F%D0%B3%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%BE-%D0%BD%D0%B0-%D1%8E/

А е тихо, спокойно, дори внезапните шумове – музика или детски викове, шум от коли са някак омекотени – като през памук. Или след пълните градчета и плажове, селото ни се виждаше преспокойно?  Или 50 км насаме бяха постигнали изумителен успокоителен ефект?

Струваше ми се доста смешно и в същото време изумително странно да наложа двете представи – държавната карта, с червената гранична линия и това, което виждаха очите ми – кротка вода, дето спокойно влизаше в морето. Никъде другаде в не ми се е случвало подобно нещо…Огромните пана с имената на двете страни, едно невидимо присъствие на наблюдаващи те очи и в същото време свободата да виждаш как една река си тече напълно необезпокоявана от факта, че се явява важна клечка между границите на Народната ни Република…Значението и същевременно пълното му пренебрежение напомня  на огледалния свят на една детска приказка. Има си дори и заешка дупка.

Току  до реката е даляна на чичо Васко. Френдклубът, както го е нарекъл,  е извор на вкусна рибена чорба, невероятна пържена риба, бохемско настроение и радост от Живота, наред с Природата. Капитанът е толкова колоритен, че няма да ми стигнат думите. А пържената риба е страашна.

През един октомврийски следобед ни се отдаде случай да си хапнем и от рибената чорба: Не можеш да си я направиш, щото няма да имаш риба. Ще ти я кажа рецептата, ама нямаш ли материал – няма да стане! Риба да пържа ли?

Абсолютната ни грешка, тръгвайки към Резово е, че не си направихме резервация – Ние работим само с резервации, госпожо. Заето е всичко за два дни напред. Съжалявам, госпожа… Обадете се.

Важните неща трябва да се свършват овреме.  Понякога ентусиазмът не е достатъчен, трябва и малко организационна работа, обаче и с нея трябва да се внимава, тъй като пречи на непринудеността. Или махваш с ръка и оставаш още два дни.

Френдклуба е в съвършена хармония с околността: самобитен селски двор, до който се стига по едни стъпала надолу.  Различни маси,подредени на празното пространство пред навеса с кухнята. Много храсталак – като че ли си слязъл на друга земя и в друго село. Бира, каси – абсолютно неподредено, но с мерак.  Пръстта, столовете, въздухът са пропити с морето, доведено от рибарите, пийващи си сладко.

В края на централната Резовска улица, на най-удобното кьоше е разположен един хотел. Всичките му три етажа се разпъваха пред една невероятна гледка към морето и меката извивка на пустеещия плаж откъм турската страна. Окото се пълни, пълни, пълни с широта и все остава ненапълнено. Пристъпям през входа и виждам един плот, а на него е оставена красиво написана бележка, в която любезно ни приканват, да се обърнем към собственика на ресторанта отстрани, в случай, че търсим стая. Едно такова домашно уютно… Въпреки любезността, не намерихме каквото ни трябваше – заети стаи само.

Но насрещната къща имаше една тераска, а на тераската  окачен един картон. На него, не особено красиво изписано, но за това пък изчерпателно съдържание:

Стаи

WC, TV, ХЛ

Последното разгадахме: хладилник.

Ми – къща, ама със свободни стаи, какво като не е хотел…приближаваме се ние към портата, а пред нея масичка. На масичката – сувенирчета – продават се. Влизаме в двора, под един богат асмалък, гледаме – седнали млад  мъж и  млада жена, лееко отегчени.

-          Добър ден, да попитаме за стая?

-          Момент, момент. Ей сега ще извикам майка – скочи оживен мъжът.

-          Чакайте, рекох, да питаме дали имате стая с гледка?

-          Амиии… Нека, ей сега ще извикам майка.

-          Но, все пак, ако нямате…

Мъжът изчезна да вика майка.

След секунди  иззад къщата изприпка майка и отпреде ми застана образът на същинската морска лятно-курортна хазайка.

Леля на възраст, леко приведена и полуусмихната, опитно око-рентген,  прясно боядисана червена коса.  Все пак – добронамерена (може би заради Кризата или просто Професионализъм).

-          Имаме, имаме. С гледка. Ето – тази, другите са заети.

Бабата-леля, мъжът и жена му, аз и моят мъж се струпахме на тераса на първия етаж, пред нас отметнаха едно перде и се отвори стая.

-          Малко разхвърляно, но ей сега ще я оправим. Ние спяхме тук, но ще идем в другата къща – сподели мъжът – Ще я оправим, само малко да изчакате.

Стаята широка, имаше и ВЦ, и ТВ и ХЛ. Пред прозореца – сложено столче, а като седнеш на столчето виждаш асма – много, много лозови листа. За да стигнеш до гледката, трябваше да се приведеш под ъгъл около 50-60 градуса.

-          Хубава е стаята, светла, широка, но на нас ни се искаше да има гледка към морето – поде упълномощеният за преговори член от нашето семейство, т.е аз

-          Е, как! Ето, има. Сядаш си тука и се гледа. Всичко се гледа – Майката-хазяйка се попреведе, впери поглед в малкото свободно от листа пространство  между градината и асмата.

-          Извиняваме се много, но ще потърсим нещо, пък ако не намерим…

-          Както искате, вие си преценявате – бабата присви възкисело устни и спря да ни обръща внимание.

Ами преценихме си и се изнесохме от двора. Върнахме се в началото на селото и се спряхме на едно малко хотелче.  Влязохме да попитаме за стая и попаднахме на хора. Един чичо-собственико-рецепционист благо ни погледна.

-          Добър ден, стая търсим, за една вечер, но искаме да се вижда морето…

-          Амии, ще ви настаним. Качете се нагоре по стълбите, ключа е на вратата, номер…

Ошашавих се дето се казва. То бива гостоприемство, бива борба с кризата, но такова експресно настаняване…Малко ни е пътуването, значи, не сме свикнали на обслужване.

-          Но цената? Ами ако искаме и повече време да останем…

-          Е, аз по принцип за 35 давам, но на вас и за 30. Плаща се сега.

И докато аз запитам за кафета, закуски, докато ми дойде в акъла да помоля да ни упътят за вечеря, влязоха едни момчета чужденчета и чичото се пренасочи. На нас не ни остана друго, освен да си хванем чантичките и да се качим по стълбите. Стаята беше прилична.

Доуточнявам: Вечер във френдклуба БЕЗ РЕЗЕРВАЦИЯ е невъзможна. Поне за нас – беше.  Малко ме е яд, защото тъй се надявах на една непринудено-бохемска…Но, не стана.  Рекохме си да пийнем по едно малко на терасата на панорамното хотелче и да си оплакнем уморените взори в морето. Бре!

Че имаше панорама – имаше – накъдето и да отправиш поглед – все морe и тук там бряг.

Седнахме  както се полага -  анасоново питие и подходящото хапване  към него. И не е като да нямаше меню. Но, вероятно, аз не ги разбирам нещата, защото нито ме грабна, нито можа да предложи нещо кой знае какво, освен  висоооооки цени (верно бяха височки). Сервитьор – с досада някак си ни обслужи, а момичето след него …Станахме и тръгнахме.  Повървяхме си гладни и жадни, заиграхме се с идеята да си хапнем на балкона в хотела… И насред селото, като че ли изведнъж се появи едно чудо на бетона, невероятно авангардна архитектура – само дето на мен ми приличаше на изоставен строеж. Но както казах, не ги разбирам аз тия работи и не пуснах съпругЪт  дори да приближи табелката на морските градини. Не че той се дърпаше много, де… Та повървяхме пак, минахме покрай един магазин, който силно напомняше социалистическото снабдяване  и а-ха да се упътим към тераската, пред нас едно чудно местенце:  градинка, с няколко маси (два броя и половина) и къща за гости.  Като казвам градина – имам предвид селска градина – домати, краставици, мушкато и Хортензия.

Зеленчуковата градина

Къщата  имаше  странен вид – дърво по нея повечко, един планински покрив.  Сякаш мястото висеше в друго измерение .

Хортензията

Влязохме в дворчето и гледам – на едната маса наредени прибори, а по средата – китна табелка Резерве. Нема страшно, рече половинката – то е , за да плаши клиентите.  Ей ти, след секунди, излиза един човечец.  Нисичък, на крачка преди думата „позакръглен”  (то и аз съм в тази група, но то е от любовта към небцето. Мога да се оправдая и със здравословни проблеми.) .  Домакинът имаше тънки устни, бягащ поглед и носеше малък номер обувки. Тази комбинация никак не ми допадна, но чичо Васко не ни прие, пък една рибена чорбичка ме викаше, викаше… С известно колебание, човекът изрази благоволението си да ни приеме (нямаме криминален вид, нито приличаме на клошари, кълна се). Нещо като услуга, един вид…

Атмосферата беше особена – сякаш бяхме извън времето,  извън всичко. Някъде на село, но в коя година? Седнахме там. На половинката маса, тъй като бяхме само двама.  Апо-късно се изясни останалата част от картинката. Рибената чорба беше прясна, ухаеща, невероятна.

Ароматната, вкусната, рибената чорба

Както и чернокопът на скара. Но, за мое най-дълбоко съжаление, следва едно Но.  И тук, както и още тук-таме в това морско селце цените следваха философията – ден година храни. Човек трябва да си плати за качеството – добре, обаче, дали от цинцарлък или от глупост, не мога да проумея тази сумарно изразена грандиозност.  Бих го простила, но се оказа грешка и това, че не си поръчахме половината меню, както и факт е, че не сме французи. Каквито били  хитовите туристи.  Хапнахме разкошно, пийнахме приятно, но обслужването беше сметкаджийско.  Верно  – сами си влязохме, не ни бутаха. Все пак – , друго щеше да е, ако си бяхме тръгнали с мисълта  „заслужаваше си”.

Позабавлявахме се, обаче. На съседната маса, домакинът цяла вечер обяснява на свои гости как си води бизнеса, щото, видиш ли, от другата работа получавал скромен доход. Ние чувахме, но не бяхме принудени да вземаме отношение.  И тъй като си носехме фотоапарат изпонащракахме всичко, включително  собственика. Но снимката му ще си остане за семейния ни архив. Както и фотографията на бутафорният фар, в ъгъла до масите и който човекът с гордост ни посочи.

В крайна сметка, останах с усещането, че на повечето хора, занимаващи се с туризъм, не им е ясно какво предлагат – ни риба, ни рак, ако решим да останем в морската сфера. Селска почивка, но толкова изключително уникална, че се брои еквивалент на нощувка в Бурж Ел Араб (дано не съм му сбъркала името).

И също – не могат да си пресметнат какъв процент е разумно  да се изкара от една риба на скара, защото всичко си има граници…

Вечерта довършихме на хотелското балконче – с вълшебната гледка и питие в ръка.  Огромно удоволствие – топла лятна нощ, тишина, море в тъмното.

Като оставим настрана гастроноческото ни фиаско, Резово е прекрасно и пази някаква самобитност.  Би могло да се получи

потенциалните коне

чудесен Планиран  уикенд, би могло. Но единственото, което сега ще ме върне там, е гледката и настойчивото желание да проверя, дали френдклуба е все още приятелски и все още непринуден.

След като си тръгнахме, много ми се искаше да открия нещо вдъхновяващо. И преди да влезем във Варвара, спряхме край едно заливче – предния ден видях с крайчеца на окото коне в морето. Викам на мойта половинка, дай да спрем, да си наснимаме хергелето и да се приберем спокойно. Извадихме техниката, фокусирахме и  - вместо коне, от морето апатично ни огледа стадо крави. Преживящи. И един философски настроен щъркел.

 

кравите от с. Варвара

 

размислите на един щъркел

Но пък истинската награда посрещна неумелия ни пътешественически дух на плажа Аркутино.  Слязохме от колата и аз л повярвах на всеки екстрасенс, който твърди, че тук-таме по земята се разнасят някакви енергии.  Дюните, пясъчните храсти и треви, чистото море, меките вълни – лежерна, чиста картина.  Дървените пътеки, белите завеси на баровете и ресторанта, премерения брой чадъри довършваха еклектично усещането за това място. Но не в полза на еклектиката е спреният строеж над плажната ивица.

(Там има един хотел, който съм си обещала да проверя догодина. )

Не знам как преминаха няколко часа, но след като  тръгнахме, имахме чувството като да сме били подложени на пълна детоксикация.

Всъщност, тези два дни доказаха, че шаблона в женските списания е абсолютно верен – всеки самоуважаващ се, трябва да си почива редовно, за да  „освежава” духа и тялото.

 

Изкуството да почиваш. Или Бягство на Юг

Всичкото онова нещо, събрано под  „Откраднете време за себе си”, „Организирайте бягство с любимия”, „Възродете любовните трепети в брака” и прочее – дето го пишат на всяка трета страница по женските списания, обсъждат го в сутрешните тв журнали или го дъвчат в следобедните радиоблокове Е ИСТИНА И ТРЯБВА ДА СЕ следва.

Като съвременна, сравнително ерудирана личност прескачам тези дискусии, защото смятам, че всичко ми е ясно. Както се видя обаче, съм си разсъждавала твърде самонадеяно. Ежедневието е подло нещо – така  окопава в рутина и навици, че загубвам ясна представа дори за слънцето над главата си.

Заради това мразя лозунгуването – намира се някое изречение, слага се на видно място и всеки се изтрепва да се възхищава на истината и мъдростта в него.   Обаче постоянно се случва нещо форсмажорно и ни пречи да преминем от  „де юре” в положение „де факто”

Като противоотрова предприехме на една по-длъжка разходка.  Единствено ясна ни беше крайната точка и числения състав – аз и той. Мама и татко не ги взехме. Децата оставихме да радват дядо и баба.

Не беше проста цел – за около 100 км и в рамките на два дена да постигнем пълно обновяване, нетренирани…За дълбочината на проблема си дадохме сметка след първите 50 километра. И след диалог:

-          Що не спряхме тук?

-          Че какво има тук, за да спираме?

-          Ами не знам. Можехме да видим.

-          Нали отиваме в Резово?

Успяхме да намалим скоростта, да преодолеем инерцията и паркирахме край плаж, някъде след Китен. Все още потръпвахме нервно, по навик – къде отиде едното дете, другото на плиткото ли е, какви са тия боклуци сега, взех ли слънцезащитното…Ух!  Седнахме на си на хавлиите и без да се наговаряхме, почнахме да съзерцаваме морето.  И – о, Боже! Единението с природата ни донесе спокойствие!  Погледът ми се разля и прогледнах.  Шегата настрана, но ми бе достатъчен половин час, за да изгладя перушината.Като стъпка втора – съвсем логично се разфръцках пред половинката (но само малко).

Т.е. почивката започна.

След като осъзнахме колко сме щастливи, оставихме плажа да радва туристите и всички останали, метнахме се в колата и продължихме надолу.

Беше ред на Варвара. Селце с къщи. Със скрити по стаите (вероятно)  туристи и кротък летен живот. Нищо особено, ако не броим един магазин-кръчма, навяващ подозрителни мисли за хоремаг (това си е било абсолютната селско-демократична институция). Шосето щеше да ни отвее, без да  отдадем дължимото на мястото, защото откъм парадната си част селото си е безлично.  Викам си, дай да му видим плажа на това място. Поехме по една улица в посока морето, все щяхме да го намерим. Но тръгнахме да излизаме от другата страна, а вести от пясък и вода – никакви. Понеже преминахме 7та критична брачна година, без бурни спорове, спряхме на около 50 метра от видимо работещ хотел – храбро преминах прашното разстояние  под палещите лъчи на слънцето и  полуобгоряла влязох в едно хотелско ресторантче.  Спрях се внезапно – също като в рекламите на омекотител за пране – главната героиня се заковава пред някоя дреха и после щастливо се озарява, осъзнала чудото на препарата. Моето чудо бе детски спомен в чист вид: миризма на обед, на топла храна, на морска вода и пясък, детски гласчета искащи нещо си и майчините шъткания, тропането на приборите о чиниите и една сънливост…Надмогнах себе си и попитах една от служителките къде е, аджеба, варвариния плаж. Първо направо, после свивате наляво и по стълбовете, по стълбовете ще го видите. Предадох на шофьора точно указанията, но малко се усъмних. Нима в края на съвсем обикновения и мнооого прашен път има море?  Почнахме да броим електрическите стълбове и попаднахме във вилната зона: оградени парцели върху които имаше добре застопорени каравани,  леки летни постройки или кой каквото си сложил, но задължително с трапеза на открито. Моментално у мен се породи копнеж да разбера какво е да прекараш поне месец в лагерни условия. Каква волност!

След няколко метра съзряхме скалист бряг, в чието подножие се гушеше малка пясъчна коса.

И хора – като мравчици щъкаха напред-назад. Това, обаче, не беше „нашето място”.  Пък и жегата се стелеше отгоре ни, поне половин тон прах беше полепнал по колата и влязъл в устите ни. Ясна беше работата – бира-тайм.

За жалост, не си харесахме местенце в селото и поехме нататък.

Царево разпъва  към входа си една булевардна част в абсолютно изчистен соц-дизайн. Малко места  по Черноморието  напомнят така силно на „С деца на море”  – рози, посадени между двете платна, високи лампи, едни такива декоративни елементи от 60те години.  Хората си го харесват, явно. Миналото лято спряхме в градчето, но от многото сергии с разни джинджифлюшки, подредени по пешеходните улици, нищо не усетихме от мястото.  Прескачаме тази година китайското изложение.

Да се движиш през лятото по крайбрежния път означава да навлезеш в една специална атмосфера.  Настроението на летовниците, на отиващите на почивка, на местните се пропива в дърветата, в асфалта, изпълва въздуха и те удря на едно лекомислие и безрасъдство. Засилваш музиката, отваряш прозорците и се радваш на морски бриз.

С  такова настроение влязохме в Ахтопол. Дойде време да наквасим гърла.

Централната част бе препълнена – хора, прибиращи се от плажа, обядващи, разхождащи се…Суматоха. Паркирахме в една странична уличка и веднага след нас спря един хасковски гражданин и неговото семейство. Като ги видях как се заизмъкваха от колата, с какво облекчение, с какво щастливо очакване се разпънаха по тротоара, благородно им завидях. Тръгнахме да търсим място да поседнем и си харесахме едни маси, наредени над стоянките на ахтополските лодки.

Малко след това, на съседна маса се настани семейство от София.  Докато ние съзерцавахме морето и се радвахме на спокойствието му, зад нас заструи глъчка, смях, едно суетящо се трептене, което само летуващите излъчват.  А в заливчето, един рибар невъзмутимо си работеше нещо по лодката, гмуркайки се. Водата беше чиста и прозрачна и въпреки многото съдове, нямаше петна от гориво, найлонови торбички или нещо смущаващо. Също като на Тасос.

Много изненадана осъзнах, че картофите, поръчани към бирата (ей така, по навик), не са изядени и сиренето не е разпиляно по масата.  Непривична ми се стори тая чиста подредена маса и на бърза ръка посипах малко сол и млечни стърготини  тук-там. Денят напредваше, а сякаш не ни се мърдаше. Приятно морска се чувствах.

За жалост, хармонията на тоя ден и на това място се нарушаваха грубо от започнати и недовършени строежи, които вдъхваха чувство на изоставеност. Половината от залива беше така гъсто застроен, че не оставаше въздух за дишане.

В морната жега, поразхладени от златиста бира,  преминахме през Синеморец, но не спряхме при устието на Велека. Там трябва да се ходи по наесен, когато кротката слънчева светлина и меки цветове се мъчат да усмирят съпротивата на морето.

И ето – един от символите на свободния дух: Силистар. Плажът. Мечтата на свободния дух и тн. Ако човек не внимава, като нищо ще пропусне невзрачната отбивка и екстравагантната табелка – надпис върху картон и закрепен с тел на едно дърво. Отбиваме колата и почваме да лазим по един път, криволичещ сред гора и хълмчета.

След няколко минути спираме пред импровизирана бариера,  добродушен чичо ни даде билет за удоволствието да продължим срещу 4.00 лв.  Чантата с хавлиите, другата с фотоапарата и ние двамата – на плажа.

Е, това място съумя да ме извади от унеса на свободно-вееща се особа.  Прекрасният пясък, топлата морска вода и въздухът направо вряха. Толкова много хора имаше.  И въпреки че хората не си пречеха, нямаше крясъци по децата,  не се получи.

.   Волният дух беше побегнал, но пък за сметка на това се бе събрало сякаш интелигентно общество.

Аз лично си имам класификация на плажовете:

-          Семейни  -  деца с майки, татковци, баби, лели…кипи буйна строителна и изкопна дейност, обичайно това са градски плажове. Обикновено има кът на младите – тинейджъри без придружители.

Атмосферата е многопластова и шумна – като се почне от „ела да те намажа”, „излизай, бързо ти казвам, излизай”, „лягаш и 10 минути по гръб, 10 по корем”  и се стигне до „аз колко пъти ще ти казвам, остави ги тия деца да подишат малко”, „пешо върна ли дрелката”, „чушките тая година са малко и скъпи”, „ей тая здравна реформа…” , „ский, к”во яко е т”ва”… Това многообразие на три минутни интервали се прорязва от „тоооопла царевичка”, „преееесни гевреци” и прочее.  Капанчета, ресторантчета, колички и сергии допълват декора

-          „природно-любителски” – ивици пясък, извън населени места, без облагородяване – липса на всякаква стопанска дейност. Обичайно красиви местенца, с горичка. Атмосфера спокойна, без викове, разговорите на съседите почти не се чуват, щото хавлиите на вашата и техните групи са достатъчно отделени. Обикновено се ходи с барбекю и храна за цял ден. Има и палатки, каравани. В горичката мирише на дървени въглища, смях и музика. И добре, че димят барбекютата, тъй като  димът е необходим за дезинфекция –  любителите на природата  оставят след себе си идеално оформени купчинки  отпадъци.  Е, това не ми е ясно как става – отиваш, за да ти е драго на душата, с лекота се отърваваш от стреса, но и от боклуците.  Като сме коментирали с близки и далечни познати въпроса, винаги се подчертава как си чистим и нашите, и чуждите боклуци. Но, фактите сочат точно обратното. Да се засрамим ли, що ли?

-          Бохемски – ако попаднете на такъв плаж, значи сте намери перфектното място. Защото обитателите на хабитата знаят не само как да епикурействат, но и да се грижат за себе си и нещата около себе си. Денят е веселяшки, свеж и хората са радостни и щастливи. Това са места с традиции и дългогодишни посетители. Нещо като клуб. Чудно красиви места, скрили нега и спокойствие.  Тук децата стават ужасно послушни, а вие ужасно добри. Даже се чувствате секси.

Силистар, според мен, е на път да премине от третата към втората категория. Недейте така, хора. И експлоатацията си има граници…

След като оставих настрана тези нравоучителни екологично-назидателни и прочее мисли събрахме багажите и тръгнахме към  границата. Колата се люшка до последно по една ивица асфалт – то лентите за епилиране са по-широки. Да не говорим за дупките, но общината, явно, залага на екзотиката.  Може и някакъв проект да е спечелила – за планински туризъм…

Пристигнахме в по-късния следобед, когато белите улици на селото бяха събрали всичката жега от деня и всъщност се опитваха да я върнат  обратно.

Авангардът на стопанския живот в селището се оказа едно добре заредено с бира лятно магазинче. То предлагаше и други неща, главно студени. Попитахме за стая – просто информативно и веднага ни предложиха вариант в една от съседните къщи. Ние, все пак, решихме да потърсим нещо с гледка към морето и , благодарейки продължихме надолу.

Ако не сте ходили в Резово, представете си приказките,  в които е описан края на света. Свършва улицата, има още малко и отведнъж се отсичат едни скали, а долу – море…

следва продължение…