Екскурзия до и на о. Тасос

картата е от kalini.com

 

Тази гледка се разкрива от пейките на малкия амфитеатър над Лименас

 

Тръгнахме за Тасос рано една сутрин, в края на септември. Бяхме облечени, стегнати чанти, тръпнещи готови – в 7.00 щеше да мине едната кола да ни вземе. Другата кола щеше да бъде в нисък старт на една бензиностанция.  Цялата тази сутрешна история, лекия сумрак ми напомняше безгрижното детство, когато тръгвахме на море и нашите ни сваляха, носейки ни на ръце,  в натоварената кола.

Някак  в предварителната суматоха, изпуснах момента и не можах да си събера картинка, не си представях пейзажи, език, нищо направо. Отивахме в близка страна, така позната и все пак чужда.  Тъй като с нас щеше да пътува и детето, трябваше да му направим паспорт.  Снимане, документи, двама родители, това гише, онзи служител…чакахме търпеливо да получим легитимацията, а детето беше разтревожено единствено от въпроса дали ще го харесат достатъчно на снимката, за да го пуснат в Гърция. И другия, особено важен въпрос – на хотел ли ще спим.

Дойде денят и часът  Х, слязохме на бензиностанцията – вода, списания, закусчица. Беше толкова ранно-есенно, че чак жал да ти стане. Продавачът сънен, машината за кафе пукаше и проскърцваше, половината лампи не светеха – сумрак и леко хладно.  Някой от нас бяха посъбудени от идеята да се пропътуват 500те километра до острова. Аз упорито се мъчех да си представя какви пейзажи ще видим – до там и обратно.   Тръгнахме бързешката, улавяше се желанието да прескочим пътуването в Българско и да зяпаме любопитно през прозорците докато стигнем крайната цел у Съседско.  Дали ранния час, дали късното лято, не знам кое беше причината, но нивите, гората, селата изглеждаха  жално, някак  изсушено. Липсваха ми ярък цвят и пек.  

Първа спирка. 9.00, на децата им стана лошо. Шофьорът водач на кратката колона обещава незначителни километри до границата.  След  принудителната почивка с нови сили посрещаме останалите завои и дружно въздъхнахме щом видяхме Любимец (чудесно си пасва това име). Поне в нашата кола, а предполагам и в авангарда на частта.  Ето я границата. Любопитно оглеждаме пункта, така спокоен, без опашки – ето ти полза от Евросъюза. Да видим паспортите, ясно. Къде е детето, вие сте бащата, майката – аа до него седнала. Приятен път. В гръцко същото само, дето един чичо грък погледна строго детските документи, погледна чавето и измърмори нещо в стил Приятен път. Айдеее, Гърция. Хубава магистрала, няма дупки. Слънцето светна и тутакси ни стана по-весело.  Край нас минават голи полета, ааа гледай гръцки магазин Нисан. А, и Тойота, Фиат, бе ние на автопазар ли сме тръгнали?  Няма много села или градове. Тук-там, далече от аутобана. Поглеждаш и виждаш каменлива почва, чак твърдо ми стана на седалката. Тия дръвчета със странни тесни, бледозелени листа трябва да са маслини. Дааа.  Докато навлизахме все по-дълбоко в Гърция установих, че хората там са твърде набожни. Кажи-речи на всеки 50 метра, край асфалта си стои нещо като мини параклисче. Не знам как се казва, но се продават наред с градинските грънци и гъски (му другото гърците явно много харесват патици и гъски да им стърчат по дворовете и градините – всеки втори си  беше  инсталирал по некое пернато у личното владение ). В началото си мислехме, че тези малки олтарчета са за памет на катастрофирали или загинали, но по проста аритметика половин Гърция трябваше да се е изпотрепала баш на тоя път. Имаше нещо друго. В последствие, като прегледахме нещата по-отблизо, видяхме, че са в чест на различни светци.  Друг факт по темата:  във всяко населено място, което видяхме докато пътувахме, имаше църква. Големи, високи постройки,  с добре поддържани мазилка и дограми, прясно варосани, натъкмени като юбилейни парички.  

Докато пътувахме и си обръщахме внимание ту на едни, ту на други подробности (за първи път видях на живо памучни ниви), колата отпред взе да забавя ход и спря. С удоволствие се поразтъпкахме, въпреки силния вятър.  Оказа се, че има повреда и се налагаше да спрем на някоя бензиностанция, където да се купи нещо техническо, за да може нашия дипломиран инженер да направи малко ремонтче.  Намерихме подходящо място и ето ти късмет. В съседната постройка имаше нещо като туристически обект за обществено хранене. На край града, в постройка с тежък складови дизайн, хората бяха разположили най-апетитните витрини. 

Бях попаднала в рая на сладкарниците. Малко невзрачна, но имаше тави с баклави, тулумбички, бадемови бели сладки, шоколадови бисквитки, карамелено-бадемони чудеса, кутии локум, шоколади, кокосови топчета, най-различни дребни и едри сладки… Имаше една огромна машина за кафе – месингови лъскави тръби, ухание на кафе. Може би бяхме тръгнали много рано и бяхме пътували твърде дълго.

Докато си изпием кафето, ремонта беше направен и можехме да тръгнем.  Естествено, за да излезем на магистралата ни трябваше правилния вход, а ние влязохме в едно разклонение, което съвсем категорично ни отведе до турско-гръцката граница. Минахме само 30-40 км повече (и то ако не се лъжа за числото).  Лека-полека приближавахме крайбрежието – маслините изчезваха и вече окото се радваше на невероятни палми. През целия път, а после и на самия остров, виждахме бели, варосани къщи на два етажа, с парапети от ковано желязо, с много саксии с мушкато или просто с нещо зелено.  Ако не бяха бели, къщите бяха боядисани в светли пастелни тонове, но и в двата случая изглеждаха грациозни, леки, летни. В градините или дворчетата, обичайно имаше някоя глинена патица (или гъска, а от време на време и лебед), застинала в небрежна поза. Целия пейзаж внушаваше безгрижието на почивка, ама съвсем тактично, лежерно – просто да се отпуснеш и да не се тревожиш. Умееха ги нещата съседите.  А палмите, о палмите – предизвикателство за всяка средностатистическа любителка на саксийни и градински чудеса. Бяха уж същите, като онези в дървените качета, които украсяваха морските градове у нас, но с двойно дебели стъбла, високи над човешки бой и растяха направо от земята. Все се оглеждах за скрити каци, но не, нямаше.

Т.е. бяхме в Керамоти, едното от двете места, където можеше да се хване ферибот към Зеления остров. 

Защо точно зелен, щеше да ни стане ясно точно след 30 до 40 минути.  Едно мъничко градче, на края на сезона, малко тъжно, носталгично. Но пък имаше палми. Намерихме лесно фериботното пристанище – имаше си табелки. Като стигнахме мястото, леко приръмяваше, облачното време леко наскърби очакването ни за Бяло море и неговите плажове. 

Ако не броим една двучасова морска разходка в детството ми, за първи път щях да се кача на ферибот и то морски. Зачудих се дали ще ми прилошее. Но понеже предварително бях посъбрала интересно инфо за пътешествието (в училище от време на време ми викаха зубър, но мисля, то си ми е от зодията), та взех да се разсейвам с лакомите чайки или май бяха гларуси.  Най-нахално си просеха бисквитки, хляб – к”вот”  дадеш.  Намерих си една пейчица на палубата и се разположих се  по посока на движението – баба ми сядаше във влака така – е, пак ми се позамая главата.  Явно, аз по море мога да пътувам единствено на големи, луксозни лайнери, дето не помръдват от вълните.  Ако може някое круизче към по-южните морета.  Но сега сме тръгнали за Тасос.  В древна Елада, Тасос тръгнал да търси отвлечената си от Зевс сестра – Европи, приютил се на малкия остров и за благодарност му дал името си.

 

Като за добре дошли, морето беше кротко като езерце

 

Лодки шетат непрекъснато - като градски автобуси

 

Поглед към континента

 

Морските птици се трудят съвестно, за да си изкарат прехраната

 

 Понеже бяхме в чужбина, си мислех, че  народа около нас едва ли разбира български. Докато се възхищавах на чайките (или гларусите) ми стана ясно, че едва ли има и половин грък на палубата. Предимно софиянци (дестинацията е отлична, погледнато откъм София – близко, евтино, различно и приятно),  всички си бяхме нашенци. Направо се разочаровах,  не беше честно да ми отнемат чужбинското усещане.

 

Зелени гори са покрили острова, дърветата сякаш завземат мястото и къщите скоро ще почнат да падат в морето.

 

Следва продължение…

Лична драма

Една история от влака:

 

За стотен път се заричах, че повече няма да пътувам с този влак – мръсен, мазен, студен, в 6,00 през януари. Бях сънлива и вече уморена от тежкия сак,…. който щях да мъкна цял ден по разни гари и да настанявам в разни купета, докато стигна крайната спирка. Тази перспектива ме подтискаше съвсем. През зимата влаковекте са тъжни. И още по-мизерни.

 Въпреки всичко, успяхме да намерим празно купе, в което да поседнем с моята позната, което означаваше, че ще поспим час – два преди поредната смяна на влака. Мечтай си миличка, обаче. Тъкмо сладко си задрямвах, когато вратата се отвори и среден на възраст, с лукава физиономия мъж попита има ли свободно място…  Той някак си се опитваше да  покаже, че не е простак-селяк – това подчертаваше по начина, по който ни запита:

- Свободно местенце да има, момичета? – звучеше някак си отракано Очевадно имаше и той се намъкна веднага след риторичната си реплика. Още докато сядаше с широка усмивка, разбрах, че  няма да ни остави да спим. Но аз упорито стисках очи увита в палтото си. Минаха 5-6 мин, благоприлично промълчани, когато мъжът запита:

• Момичета, а вие за къде?
• За Варна – на моята позната явно не и се спеше или бе решила да проведе социален експеримент.
• Ууу, много далече бе. Що чак там?
• Ами прибираме се, там учим.
• Аа, студентки  значи?
• Да де, нали ти казвам, че почваме да учим – момичето неуспешно се опитваше да влезе в тон, но и липсваше непринудената простоватост и нещо не и се получаваше.

Аз си мълчах и се правех, че спя като се ядосвах на глупостта на спътничката си.

• Ше може ли да запаля? – бе следващата куртоазна реплика и преди да отговори някой, мъжът палеше цигара. Щом подуших дима – лютив и остър на евтина марка, отворих рязко очи  и видях, че това май беше целта – нежелания събеседник искаше цялото внимание, което можеше да получи. Миризма на “Арда”,  без кафе, в този каубойски влак, преди да се е разсъмнало! Налагаше се да запаля насрещно, въпреки че не ми се пушеше.
• Цигарка? – едва  успях да се дръпна от натикания в лицето ми посмачкан пакет – чичкото ме гледаше дяволито, като че ли ми казваше “знаем ги ние тия кавалерските…”.
• Не, благодаря – промрънках.

Реших, че ако мълча и гледам тежко, този жизнерадостник ще ни остави намира. Поне мен.

• Значи сте студенткиии. А кво учите, момичета?
• Икономика – продължаваше моята позната.
• Сириозно? И Вие ли икономика? – виртуозен опит да ме включи в разговора
• Да – кратко и ядно, само от учтивост, но в същия момент разбрах, че учтивосттта пречи понакога.
• Е, ма вие сте се хванали с една от най-неблагодатните професии, бе момичета – изказа се чичото. Явно като чуе икономика, човекът си представяше един дебел тефтер със сметки и каса с пари в брой.

 

 

• То, това, не си е женска работа. Еле па има и по-лошо, верно, ама к”ви ще сте с икономиката, а? Счетоводителки. Ше се хванете на работа у некое предприятие и к”во? Мине директора, каже дай толко и толко пари, ама не ги пиши у тефтерите, мине после главния снабдител и он земе некой лев и после като дойде ревизия и те начетат и айдеее, бегай да лежиш у Сливен.
• Е, ама ние няма да даваме така пари, как ше стане то това – мойта позната вече се развесели, очевидно доловила забавлението преди мен.
• И кък нема да стане бе? Ти си сама, немаш мъж, кък ше кажеш на директор – нема да ти дам пари, а? Но по-лошо за жените е инженерската професия.  Те това, е ужас да знаете!
• Що бе? Доста добре е платена тази работа – сподели мнение момичето.
• А, да бе! Нека е платена, ама к”ва жена е инженерката – с ватенка, ботуши, цел ден калища, по обекти, разпраа се с мъже, нема време ни за къща, ни за мъж да си намери, не ми ги фали ти тия…   По мое мнение други са професиите за жени, ше ви кажем. Например – учителка. Ваканциите са си ваканции, празници колко щеш, да не приказваме, че работиш до обед или след обед, зависи от смената. Децата се вратът около тебе – Другарко, пардон Госпожо, т”ва, госпожо онова… Като ти свърши смената – градо е твой. Другата професия – библиотекарка. На топличко, кафенце, чайче. К”ва ти е работата – да изчетеш таа библиотека, цел живот. Не сте ли съгласни, момичета, а?
• Не са лоши, ама и там си имат проблеми, не са така безгрижни – реши да се противопостави моята позната, докато аз тъпо си мълчах, макар да слушах с нарастващ интерес.
• Бе и т”ва е верно, но най-убавото за една жена, знаете ли какво е? Искате ли да ви кажа – човека овладяваше аудиторията, като опитен оратор
• Кажи де, чакаме – намесих се най-накрая и аз, но ми беше вече много любопитно
• Най-убавото за една жена, това е детска медицинска сестра.
• Що детска?
• Ми щото нема да се разправяш с простаци и болни “ора. А с деца е по-лесно. На топло, у отделението, па облечеш една бела престилка, разкопчеш 2-3 копченца отгоре, 2-3 отдоле. Да облечеш един бански на точици, та да се познава под престилката и те това е! – очичките на мъжа блещукаха дяволито и доволно.  

• ИИ страшна работа, иронично се възхити спътницата ми, ти познаваш ли такива сестри?
• Не. Ама съм си го мислил и според мене, по-блага работа от тия за жени нема. Колко стана часа, бе момичета? – чичото си погледна часовника – Има време още, доволен установи.

 

Вече порядъчно разсънена, поогледах този акълия по-подробно.  Вълнен панталон с ръб, пуловер с остро деколте (от тия дето бяха популярни през 80-те години, класика) и реглан ръкав, ризка с голяма, твърда яка, оставена артистично извън ръба на блузата. Той целия беше дребен, нисък, жилав и енергичен. Чичото имаше тясно, живо лице – малки очички, тънки устни, с дълбоки бръчки покрай носа и устата. Пушеше, присвит като ер-малък, но от време на време се разпъваше, особено като споделяше за медицинската сестра.

• Аз обичам да чета, особено некои вестници – редовно си купувам Лична драма, например. Вие четете ли го тоя вестник?

• Стига бе, сериозно ли четеш това? Ми там са измислици разни, как можеш да четеш такива работи, лелееее…
• ААА, не е така! Изобщо! Сега ше ти кажа, например имаше едно писмо…за слабите ангели. На вас слаби ли са ви ангелите бе, момичета? – почти неузнаваемо чичото се промени – тънка коцкарска усмивчица, очичките играеха весело в слабоосветеното миризливо купе, стелеше се цигарен дим.

• Щото писмото беше с такова заглавие. Много интересно беше писмото – написано от едно младо момиче. То сигурно е като вас – чичото бърбореше, въодушевен от историята – Та обясняваше момичето, имало си приятел и много си го обичало. Ама нема нещо така да я боцне, да примира. И един ден срещнало друго момче. Като го видела, омекнали и колената и …Срещнали се после, тайно от нейния приятел. Като я пипнал тоя новия, и …се разтрепервала. Сега тя пита – там нали си отговаря специалист във вестника, психолози – та питало момичето се така ли ще е, как да се спаси. И там и отговарят, че са и слаби ангелите, щом така лесно се предава…

Чичото задълбочено анализираше женската психология, но аз вече не го слушах. Стигнахме, значи, до темата с главно Т. Влака влизаше в гарата, на която трябваше да сменим посоката. Искрено се зарадвах, че стария ергенин (както казваха в онзи край), затрогнат от драмите на непознати момичета,  ще си остане да каубойства в местния влак.

• Вие ше слизате ли момичета вече?
• Да, тука трябва да сменим влака.
• Е, пожелавам ви да си намерите по един такъв любовник, дето да ви омекват капачките от него…

Чичото нареждаше още такива леко еротични, но не стана да ни помогне с тежките сакове. По му вървеше приказката, а и ние не се вписвахме в житейските му норми. Все пак, добре беше, че имаше поне един доволен от сутрешното пътуване.

Безсилието като начин на работа

Днес за сетен път преживях момент на безсилие. Тъй като напоследък подобни моменти са редки за мен /непоправим оптимист съм и рядко губя надежди/,  се почувствах покъртена и смачкана душевно. Когато срещаш добронамереност на служителя, но недобросъвестност на фирмата, с която си принуден да работиш, как да реагираш? Когато  до толкова е изстискала служителите си, че те реагират неадекватно и единственото което повтарят е – не зависи от мен?

Не сторих най-доброто. Бях ненужно саркастична и това не ме удоволетвори.

Но ето, че ме развълнува въпроса как да изграждаш професионални отношения. Аз, до този момент се справях с щипка лично чувство. Намирам идеята за чудесна – винаги съм готова да проявя разбиране, а опитът ми доказва, че това предизвиква същото насреща и хората стават съпричастни и мили един към друг. Освен всичко друо – работата върви. В Ориента – пазарлъка е сладък, но извоюваната дума си тежи. Западния стил /според мен/ е прекалено студен и нефантазен – прилича на луминисцентна лампа.

Но не винаги се получава. Има хора, които приемат служебните си контакти като надцакване със срещуположните. Да настъпиш някого, да го смачкаш, да го унижиш. Създали са хибрид м/у Изтока и запада. Пазарлък има, но е сух като стара вафла, а думата е неон и човещината по презумпция е боклучава работа.

В такъв случай си наврян в ъгъла и се мяташ безсилно, гледайки да захапеш здраво мъчителя. Какъв е смисъла, се питам, и този прастар, дори екзестнециален въпрос ме прави ужасно старомодна.

За нещастие – България е буферна зона – у нас се преливат едно в друго ориенталската лежерност и западния маниер, а ние се мятаме ту тук, ту там и не можем да решим ЕУ ли сме или нещо друго.

Ще ми се да спра да работя, но идиоти има навсякъде, а пари малко по-нарядко.

Тази неделя

Както споменах веднъж, неделята е много важна част от седмицата. Ако през съботата все още те носи инерцията с нюанс на свобода, то неделята е истинската наслада. От сутрешното кафе, до следобедното чистене. Защото, ние жените сме си малко мазохисти – няма нищо по-гадно от чистенето и нищо по-удоволетворямащо от чист и подреден апартамент. Т.е. удоволствие без болка няма. 

 Тази неделя валеше. И у дома трябваше да светнем лампите, иначе си просех пролетна депресия, гарнирана с маниакално разстройство некакво. Велоезденето отпада значи – сбогом морски простор, здравей любима кухня. Защото аз обичам да готвя. Все ми се мержелее един образ на семеен неделен обед – бели покривки, свежи китки и красоти. Та ето я значи идеята. Преглеждам набързо хладилници и фризери – съставям си план меню и отивам да разходя кучето, щото и то милото душа носи и се води член на домакинството.

Първата част от кулинарния ми план беше салата фатуш.  Или по-скоро да приготвя питките за салатата. А гвоздеят на програмата – еклери.  В къщи ще замирише на вкусно, аз ще си поготвя, а вечерта всички на масата и бялата, т.е. зелената покривка. План за милиони – тихо си капе дъждецът, печката топли – направо да се разстопиш.   Да бях се сецнала на питките още.

Като един истински готвач отпочнах оптимално рано:

16,00 – замесване на тесто. Тавата порядъчно нацапана, плота обсипан с брашно, фурната грее. Точа питки, а навън вали. Малкото подскача около мен – Мамо, а като спре дъжда, ще отидем…Ей, сега мамо – да спретна еклерчетата

16,45 Последните питки се пекат. Топло и приятно, в мивката все още има място.

17,00 След кратка почивка почвам еклерите.

18,00 Еклерите са отвратителни – по-плоски от вафли, а крема прилича на млечен шейк. На мивката ако и кажа дий – ще тръгне.

19,00 Крема е малко по-гъст от боза, еклерите са все така плоски. Детето чака за баня, защо не си поспах следобеда, ми на готвачка се правя.

19,30 Налага се да поизмия нещо, за за има как утре да направим кафе

20,30 Мога да седна на зелената покривка, но не искам.

Имаше един грузински тост:  Възрастен грузинец: Когато бях млад, исках да имам кон, но можех да си купя само коза. Сега мога да си купя кон, но предпочитам коза. Да пием за това, желанията ни винаги да съвпадат с възможностите.

 

Неделни сутрини

Най-напред ще кажа нещо, което е очеизваждащо – блога все още е в строеж. Очевидно съм от най-простите консуматори на ПЦ, та нещата стават по-бавничко при мен. Но темата днес е друга.

Сутрин в неделя. Един от възловите моменти в седмицата. Поне за мен е така. Винаги се разкъсвам между желанието да се наспя, ама хубаво да се наспя и идеята да не изпусна нито част от деня. Първото си е доста рисково. Поне три години ми отне да науча дакела да спи с нас /не да ми заиска разходки по тъмно/. Но четвърта година се боря да внуша на сина, че МАМА ИСКА ДА СПИ. Детето обаче си има характер и не винаги се съгласява с горния постулат. И естествено, спането в неделя отдавна не е постулат, а по-скоро наивно пожелание в събота вечер.

От известно време насам се запалих по темата здравословни навици. Имам едно колело, което ръждясва и плаши мишките в мазето. Редно беше да си оправдае инвестицията и подвластна на едно хрумване, го заведох на профилактика. Предната събота. А днешната неделя пристъпих към изпълнение на хрумването. Цяла седмица се уговарях с една приятелка кога точно да паркираме пред входа, да проверим запасите от вода и да се изнесем към морето. Сложих една аларма да ми бипне в 7,00 и с молитви за слънце си легнах. Лошото беше, че непредвидих смяната на часа. Криво-ляво /повече криво, защото нямах време за кафе у дома/ тръгнахме към 7,45 по новото, 6,45 по старото време. Така ми се спеше, така отвратителен ми беше факта, че бях забравила да си напомпя гумите, че аурата ми стана отровно-зелена. Крепеше ме единствено мисълта, че все пак кафе ще има. Повярвайте ми, човекът е единственото същество, което има глупостта да поставя абсурдни желания по-високо от неделното спане. От друга страна, един примамливо отслабнал силует, със стегнат крак се оказва твърде важен стимул.

Събудена и прилично охладена влязох в едно кафе. За секунди се пренесох в друг свят – мека светлина на бара, проблясват частите на огромна и сложна кафемашина, мирише на италианска лаваца, на вкусно изпечени закуски и е домашно топло. През големите стъклени стени се вижда сивия пясък и зеленото море. Направо си извън времето. На масата вече сме 4 броя. Кафе и small talks – какво повече и трябва на една жена?. Голяма работа, че е 8,00, пардон 7,00. И рецептата за рибената чорба си струваше.

След двойното еспресо съм готова да карам до Пловдив. Навън е доста хладно от насрещния вятър, след профилактиката велосипеда лети. Морето нещо се сърди на някой, но пък на мен не пречи – дишам си йод на воля, копнея за ръкавици /насрещен вятър казах/ и си карам. И пак смол токс – не сме на състезание де.

Краката ме наболяват и с мисълта за мускулна треска се отказахме от курса до Пловдив и си останахме с няколкото километра по морския бряг. Все пак – граници трябва да има.

Към 10,00 отивам да купя картофи и съм свежа и бодра като пионерче на тържествен сбор.