Още за подправките

Дафинов лист:

снимката е от kulinar.gbg.bg

 

Използват се листата на вечнозеления, благороден лавър от сем. Лаврови. Той е храстовидно растение. Разпространен в Средиземноморската област и Мала Азия. Дафиновите листа са с високо съдържание на етерично масло, смоли, захари, калий, фосфор, манган, желязо, магнезий, цинк…  Има силен, приятен аромат, леко сладникав вкус. Етеричното масло се употребява за ароматизатор.

Както всяка подправка, има разнообразни лечебни ефекти: възбужда апетита, против газове в стомаха, червата, при проблеми на горните дихателни пътища.  Но не се препоръчва употребата му при проблеми в храносмилателната система, тъй като може да раздразни лигавицата на стомаха.

В кулинарията се използва предимно за пикантни ястия. Тъй като има консервиращо действие, дафиновия лист се слага в маринати, туршии. Казват, че преди да се използват листата, ако се потъркат едно в друго, свойствата им се усилват. Препоръчително е да се слага в храната малко преди да стане готова, защото продължителното излагане на топлинна обработка, или по-дългото престояване в ястията, им придава горчив вкус.

(Източник: Целебната сила на подправките, Интернет)

Първото, за което се сещам като чуя дафинов лист е зеле.  Зима, вънка вие вук (както се пее в една песен), ветър фучи, а вътре топло и мирише на вкусно. Или на друго, в зависимост от кухнята и любовта към зелето. В порцелановите кутийки на баба ми имаше едно изтъркано хартиено пликче, в което бяха скрити 10тина твърди листчета. Някак си странно ми миришеше подправката и така и не се научих да я използвам.  След време като прочетох Старогръцки митове и легенди, не можех да се отърся от представата, че лавровите венци са направени от  твърди сухи листчета. Жалко за нежната Дафне и влюбения Аполон.  Макар и до ден днешен като видя дафинов лист си представям класическа гръцка туристическа картина – бял мраворен храм, синьо море и силно слънце. Съвсем логично.

Личната ми полза от дафина е тоник за лице – накисвате за половин час 2-3 листчета в 250 мл гореща вода, прецеждате и почиствате лицето. Трае около 5-6 дни.  Тонизира, прочиства.

 

ЧЕСЪН:

снимката е от lekar.bg

 

Луковици и листа. За този зеленчук-подправка има сведения в стари Египетски източници, в Библията, а Херодот го описва в трудовете си и то твърде задълбочено. Той описва полезните свойства – с негова помощ раните зараствали по-бързо, немощните ставали полови атлети  :D, и ред други, но древния учен предупреждава и че прекалената му употреба може да доведе до главоболие и газове.  Учудващо точна диагноза.

Няма ясни сведения от къде произхожда днешната форма на това растение: тъй като чесън е открит в Египетските гробници се смята, че там е неговата родина. Робите-строители на тези паметници са получавали дневно определена доза и се смята, че един от първите бунтове е възникнал поради липса на чесън в  дажбите им.  Битува и мнение, че китайците са култивирали зеленчука и чрез търговия е дошъл до Близкия Изток и Европа. Интересното е, че в Северна Европа не е така популярен (горките хора).  В тъмните коридори на Световната история, чесънът е бил средство за прогонване на зли сили, вампири, дори самия Дявол бягал от невинните скилидки. Има известна логика в това, защото растението съдържа серни съединения, на които се дължи специфичния вкус и мирис.  Макар че не е имало химичен анализ на разположение, билкарите и лечителите (гении) са били наясно с неговите сили.  Една от легендите за чесъна се отнася и до борбата му с чумната епидемия в Средновековна Европа. Според източници в Интернет, във Франция, имало 4 души, които погребвали мъртвите, отнесени от злокобната болест. Те забогатявали, пребърквайки труповете и къщите им, но останали здрави. Майката на един от четиримата крадци била акушерка и им приготвяла винена настойка с чесън.

В  медицинско отношение подправката има такъв широк спектър на действие, че е невъзможно да се обхванат в кратките ми бележки. Съддържанието на етерично масло, органични киселини, витамини, хормони и още много вещества, му дават заслужено титлата природен антибиотик. В светлината на съвременната медицина чесънът се ползва като лекарство за болести от грипа до рака. Силните му антисептични свойства са доказани и обикновено през зимата всички телевизии се скъсват да препоръчват скилидките като панацея су грипа.

Що се отнася за кулинарните специфики на чесъна – те са неизброими.  Използва се в повече от половината Свят, печен, варен, суров, безценен вкусов подобрител.

(Източник: Целебната сила на подправките, Интернет)

Умишлено се въздържам от подробни описания на тази подправка-зеленчук, защото и двеста и две теми няма да са достатъчни за това. Какво да кажеш за нещо, което превръща най-блудкавия вкус в божествен (имам предвид червено цвекло – разполагам с рецепта за  най-елегантната салата, а сигурна съм и вие може да предложите чудесни неща).  Или пък за най-прекрасния летен вкус – постната лютеница на баба. За нея искам да разкажа: всяка къща в горната половина от картата на България, разполага с глинена проста купа и дървено приспособление, наречено клъцник (още клъчник) – нещо като по-голямо хаванче, макар да не са комплект. Щом настъпи лято, и в градината има вече чушки, домати, лук и чесън, манджата е готова. В купата се скълцват (не нарязват) глава лук, 10тина скилидки чесън, нарязани печени чушки и няколко пресни домата и става едно от най-възхитителните, прохладни и вкусни ястия, които може да ни предложи българската кухня. Естествено, да не забравяме и нарязания пресен магданоз, наръсен отгоре. А таратора, а претривката на другата ми баба, а салатата от печени чушки с магданоз и чесън, а чушките с доматен сос, а въздесъщата шкембе чорба… Или в тъмните зимни вечери – топъл боб и чесън на трапезата… Когато бяхме малки, някой донесе у дома буркан туршия от чесън (по-късно разбрах, че тази туршия е руски специалитет).   Мариновата скилидка става пикантна, хрупкава и нежна, леко сладни, леко те парва и не можеш да спреш, докато не видиш дъното на буркана. А около теб и ти самия миришеш на кисел чесън, та се не трае, ама хич не е интересен факта с миризмата, толкова е вкусно. Майка ми неудърфа на семейния напор и бе принудена да вземе рецептата и следващата година да направи тази гастрономична красота. Лошото беше, че използваше трилитрови буркани (тяхното дъно идва по-бавно) и щом отворехме капачката, цяла седмица у дома миришеше на туршия. За жалост на майка ми и писна и няколко години ни лиши от този деликатес.  При едната от бременностите ми, киселия чесън и мозък бяха единствените неща, които исках да хапна. Впрегнах всички роднини да търсят (щото беше лято, далеч от сезона на зимнината) и накрая получих едни 2 безценни буркана чеснова туршия, в колет, изпратен от близо 400 километра. Бяха оцелели и двата Стъклени буркана. Сега, както всички предполагате, в мазето имаме няколко бройки. Не ми се ще да пропусна и чесновото масло  за печената риба и … Няма толкова място.

Лична драма

Една история от влака:

 

За стотен път се заричах, че повече няма да пътувам с този влак – мръсен, мазен, студен, в 6,00 през януари. Бях сънлива и вече уморена от тежкия сак,…. който щях да мъкна цял ден по разни гари и да настанявам в разни купета, докато стигна крайната спирка. Тази перспектива ме подтискаше съвсем. През зимата влаковекте са тъжни. И още по-мизерни.

 Въпреки всичко, успяхме да намерим празно купе, в което да поседнем с моята позната, което означаваше, че ще поспим час – два преди поредната смяна на влака. Мечтай си миличка, обаче. Тъкмо сладко си задрямвах, когато вратата се отвори и среден на възраст, с лукава физиономия мъж попита има ли свободно място…  Той някак си се опитваше да  покаже, че не е простак-селяк – това подчертаваше по начина, по който ни запита:

- Свободно местенце да има, момичета? – звучеше някак си отракано Очевадно имаше и той се намъкна веднага след риторичната си реплика. Още докато сядаше с широка усмивка, разбрах, че  няма да ни остави да спим. Но аз упорито стисках очи увита в палтото си. Минаха 5-6 мин, благоприлично промълчани, когато мъжът запита:

• Момичета, а вие за къде?
• За Варна – на моята позната явно не и се спеше или бе решила да проведе социален експеримент.
• Ууу, много далече бе. Що чак там?
• Ами прибираме се, там учим.
• Аа, студентки  значи?
• Да де, нали ти казвам, че почваме да учим – момичето неуспешно се опитваше да влезе в тон, но и липсваше непринудената простоватост и нещо не и се получаваше.

Аз си мълчах и се правех, че спя като се ядосвах на глупостта на спътничката си.

• Ше може ли да запаля? – бе следващата куртоазна реплика и преди да отговори някой, мъжът палеше цигара. Щом подуших дима – лютив и остър на евтина марка, отворих рязко очи  и видях, че това май беше целта – нежелания събеседник искаше цялото внимание, което можеше да получи. Миризма на “Арда”,  без кафе, в този каубойски влак, преди да се е разсъмнало! Налагаше се да запаля насрещно, въпреки че не ми се пушеше.
• Цигарка? – едва  успях да се дръпна от натикания в лицето ми посмачкан пакет – чичкото ме гледаше дяволито, като че ли ми казваше “знаем ги ние тия кавалерските…”.
• Не, благодаря – промрънках.

Реших, че ако мълча и гледам тежко, този жизнерадостник ще ни остави намира. Поне мен.

• Значи сте студенткиии. А кво учите, момичета?
• Икономика – продължаваше моята позната.
• Сириозно? И Вие ли икономика? – виртуозен опит да ме включи в разговора
• Да – кратко и ядно, само от учтивост, но в същия момент разбрах, че учтивосттта пречи понакога.
• Е, ма вие сте се хванали с една от най-неблагодатните професии, бе момичета – изказа се чичото. Явно като чуе икономика, човекът си представяше един дебел тефтер със сметки и каса с пари в брой.

 

 

• То, това, не си е женска работа. Еле па има и по-лошо, верно, ама к”ви ще сте с икономиката, а? Счетоводителки. Ше се хванете на работа у некое предприятие и к”во? Мине директора, каже дай толко и толко пари, ама не ги пиши у тефтерите, мине после главния снабдител и он земе некой лев и после като дойде ревизия и те начетат и айдеее, бегай да лежиш у Сливен.
• Е, ама ние няма да даваме така пари, как ше стане то това – мойта позната вече се развесели, очевидно доловила забавлението преди мен.
• И кък нема да стане бе? Ти си сама, немаш мъж, кък ше кажеш на директор – нема да ти дам пари, а? Но по-лошо за жените е инженерската професия.  Те това, е ужас да знаете!
• Що бе? Доста добре е платена тази работа – сподели мнение момичето.
• А, да бе! Нека е платена, ама к”ва жена е инженерката – с ватенка, ботуши, цел ден калища, по обекти, разпраа се с мъже, нема време ни за къща, ни за мъж да си намери, не ми ги фали ти тия…   По мое мнение други са професиите за жени, ше ви кажем. Например – учителка. Ваканциите са си ваканции, празници колко щеш, да не приказваме, че работиш до обед или след обед, зависи от смената. Децата се вратът около тебе – Другарко, пардон Госпожо, т”ва, госпожо онова… Като ти свърши смената – градо е твой. Другата професия – библиотекарка. На топличко, кафенце, чайче. К”ва ти е работата – да изчетеш таа библиотека, цел живот. Не сте ли съгласни, момичета, а?
• Не са лоши, ама и там си имат проблеми, не са така безгрижни – реши да се противопостави моята позната, докато аз тъпо си мълчах, макар да слушах с нарастващ интерес.
• Бе и т”ва е верно, но най-убавото за една жена, знаете ли какво е? Искате ли да ви кажа – човека овладяваше аудиторията, като опитен оратор
• Кажи де, чакаме – намесих се най-накрая и аз, но ми беше вече много любопитно
• Най-убавото за една жена, това е детска медицинска сестра.
• Що детска?
• Ми щото нема да се разправяш с простаци и болни “ора. А с деца е по-лесно. На топло, у отделението, па облечеш една бела престилка, разкопчеш 2-3 копченца отгоре, 2-3 отдоле. Да облечеш един бански на точици, та да се познава под престилката и те това е! – очичките на мъжа блещукаха дяволито и доволно.  

• ИИ страшна работа, иронично се възхити спътницата ми, ти познаваш ли такива сестри?
• Не. Ама съм си го мислил и според мене, по-блага работа от тия за жени нема. Колко стана часа, бе момичета? – чичото си погледна часовника – Има време още, доволен установи.

 

Вече порядъчно разсънена, поогледах този акълия по-подробно.  Вълнен панталон с ръб, пуловер с остро деколте (от тия дето бяха популярни през 80-те години, класика) и реглан ръкав, ризка с голяма, твърда яка, оставена артистично извън ръба на блузата. Той целия беше дребен, нисък, жилав и енергичен. Чичото имаше тясно, живо лице – малки очички, тънки устни, с дълбоки бръчки покрай носа и устата. Пушеше, присвит като ер-малък, но от време на време се разпъваше, особено като споделяше за медицинската сестра.

• Аз обичам да чета, особено некои вестници – редовно си купувам Лична драма, например. Вие четете ли го тоя вестник?

• Стига бе, сериозно ли четеш това? Ми там са измислици разни, как можеш да четеш такива работи, лелееее…
• ААА, не е така! Изобщо! Сега ше ти кажа, например имаше едно писмо…за слабите ангели. На вас слаби ли са ви ангелите бе, момичета? – почти неузнаваемо чичото се промени – тънка коцкарска усмивчица, очичките играеха весело в слабоосветеното миризливо купе, стелеше се цигарен дим.

• Щото писмото беше с такова заглавие. Много интересно беше писмото – написано от едно младо момиче. То сигурно е като вас – чичото бърбореше, въодушевен от историята – Та обясняваше момичето, имало си приятел и много си го обичало. Ама нема нещо така да я боцне, да примира. И един ден срещнало друго момче. Като го видела, омекнали и колената и …Срещнали се после, тайно от нейния приятел. Като я пипнал тоя новия, и …се разтрепервала. Сега тя пита – там нали си отговаря специалист във вестника, психолози – та питало момичето се така ли ще е, как да се спаси. И там и отговарят, че са и слаби ангелите, щом така лесно се предава…

Чичото задълбочено анализираше женската психология, но аз вече не го слушах. Стигнахме, значи, до темата с главно Т. Влака влизаше в гарата, на която трябваше да сменим посоката. Искрено се зарадвах, че стария ергенин (както казваха в онзи край), затрогнат от драмите на непознати момичета,  ще си остане да каубойства в местния влак.

• Вие ше слизате ли момичета вече?
• Да, тука трябва да сменим влака.
• Е, пожелавам ви да си намерите по един такъв любовник, дето да ви омекват капачките от него…

Чичото нареждаше още такива леко еротични, но не стана да ни помогне с тежките сакове. По му вървеше приказката, а и ние не се вписвахме в житейските му норми. Все пак, добре беше, че имаше поне един доволен от сутрешното пътуване.

За подправките

 

ДЖИНДЖИФИЛ:

снимката е взета от napravisam.bg

Наречен още исиот или имбер. Представлява корените на аптечния джинджифил, сем. Зингиберови.  Вкуса е парлив, което се дължи на зингиберона. Има приятен освежаващ аромат.  Изключителен антиоксидант, джинджифила носи славата на афродизиак.  Освен това се прилага при простудни заболявания, кашлици, хреми, проблеми при храносмилането, висок лош холестерол.  Не се употребява при възпаление на храносмилателната или отделителната система.

Смята се, че произхожда от Китай – сам Конфуций е дал сведения за него.   Постепенно завладява Изтока, а след това достига Древния свят – Елада и Рим. Използван не само като подправка, но и като лечебно средство,  в Античността е бил равносилен на златото.  През Ренесанса испанците започнали да отглеждат исиот в Африка, това също спомогнало скъпата подправка да бъде по-общодостъпна.

Като подправка се използва във всяка една сфера на кулинарията – солени, сладки ястия, напитки.  В Китайската кухня, в зависимост от ястието се подлага на всякаква обработка, в Индия го предпочитат като съставка на къри смеси. В днешна Европа и Америка  (за широката популярност,  смята се, е допринесъл Марко Поло, 13 век) се използва за приготвяне на бира, лимонада, сладкиши и специално за джинджифилени човечета (мислете си за Шрек! )

Поради силата на аромата и вкуса, препоръчва се джинджифила да се използва самостоятелно или с по-интензивни подправки: карамфил, канела, черен пипер, кориандър, шафран, лук, чесън.

(Източник: Целебната сила на подправките, Интернет)

След печалния си опит с екзотиката (виж при Кориандъра), бях доста предпазлива, направо прекалено.  Преди 5-6 години,в сравнително голям град, единствения джинджифил, който намерих, беше на прах.  Реших да го използвам в пилешка супа – търсех си моята рецепта, но сложих толкова малко, че дори не си заслужаваше търсенето на прашеца.  После, щом придобих малко повече увереност, засилих дозата. С подправките трябва да си смел, но с твърда ръка.  И поне веднъж-дваж да опиташ да разсипеш някое ястие. Истината за исиота, научих като си купих пресен корен.  Като избирате в магазина, гледайте да имате усещането, че е сочен, но твърд. И да знаете, трудно се харчи (освен ако не готвите за 2 роти, 3 университета и Слънчев Бряг през Сезона).    В повечето случай са достатъчни 5-6 бръсвания по ситното на рендето.  Един успешен опит за мен беше с гъби, запечени на фурна, с масло, чесън и 3 капки соев сос.  У дома дадоха най-висока оценка, особено популярна сред хората с английски маниери: Бива. За да изясня огромното значение на това бива, трябва да кажа, че с години (вече) се боря с традиционната картофена яхния и мусака. Последната съм я преработила напълно, а първата не се готви почти (един-два пъти годишно).  В крайна сметка, за да подправиш някоя гозба, трябва да си нещо като композитор.  Пишеш симфония – основен мотив гарниран с духови инструменти, тимпани, барабани, малко арфа, клавиши  – небцето и стомаха трябва да останат поразени (все пак по-внимателно). Не съм стигнала толкова далеч, държа да отбележа, че още уча нотите.  Винаги като слагам дадена подправка,  си представям някое  място, което да отива на вкуса, който ще сервирам. За джинджифила моята картина е зелено море, бял пясък, прохладен бриз на дървена веранда, огромни ярки и пъстри цветя сред буйна зеленина, бяла покривка, зелени стъклени чаши, сребърни прибори.  Ако щете вярвайте, но и аз не знам защо.

 

МАЩЕРКА:

bulherbs.com

Още: бабина душица, овчарски босилек, овчарска мерудия, тимиан…Всъщност у нас са познати около 15 вида от рода мащерка.  Градинската мащерка е предпочитаната за подправяне на ястия – полухраст от сем. Устоцветни. Силен билков мирис, стипчив, парлив вкус.  Растението има многостранно действие: отхрачващо, болко- и нервноуспокояващо, газогонно и дезинфекционно. Като компрес  служи за налагане на рани. Това се дължи предимно на етеричното масло, не без значение са и органичните киселини, минералните соли и др.

Мащерката е описвана като лечебно средство още от Античността и  Средновековието.

В кулинарията - за подправяне на супи, птичи ястия, яхнии и тн.

Изполва се в подправъчни смеси в Средиземноморска Европа,  Близкия Изток, дори Ямайка:

Френските букет подправки,  билки от Прованс , арабският заатар,  джърк.

(Източник: Целебната сила на подправките, Билките в България, http://www.rigana.net/?id=72&lang=bulgarian)

Мащерката я знам като чаена отвара.  Дъхти на зима и на кашлица.  Купувах сироп за болното гърло на детето и щом го отворих ме лъхна приятния аромат. От там насетне се заредих от билковата аптека, сега запарвам няколко лъжици и подслаждам с мед. Най-вкусния чай, според наследника. Е, той не знае, че в чайника има поне 3 вида билки. Също така, никой у дома не знае, че в супите слагам по мъничко, че  салатата от суровите гъби поръсвам и …

МАЙОРАНА:

kulinar.gbg.bg

Трева, от сем. Устоцветни

Използват се листата, понякога заменя ригана, но има по-мек и сладък вкус. Нейното действие свързано с подобряване функциите на храносмилателната система, спазмолитично, антисептично.

Произхожда и се ползва най-много по Средиземноморието.

Всезнаещите ни баби са лекували колики, спастична кашлица, задух у деца и възрастни.

Предпочитана съставка за колбаси, пастети, супи, ястия с домати, салати. Съчетават я с лук, черен пипер, чесън.

(Източник:  Целебната сила на подправките, Билките в България)

Честно казано, не е много популярна у нас, сякаш. Аз лично предпочитам риган, но него не можах да завъдя, сега се опитвам майорана да отгледам. Поне ще ми ароматее на прозореца. Ако оцелее, де.

 Всички снимки са взети от Интернет. Под всяко изображение е посочен източника.

И пак за подправките

КАРДАМОН:   

forum.bgkulinar.net

Това са плодовете на елетария от сем. Зингиберови.
Както повечето подправки, използвани в Източната и Далекоизточната кухня има антисептичен ефект, леко дразни нервната система, стимулира апетита. Предпочитана подправка в Индия – често срещана съставка в различните кърита. В арабския свят е предпочитана за ароматизиране на кафе.
(Източник: Целебната сила на подправките, Интернет)
Някъде (за мой срам не си спомням къде) прочетох, че в арабите предпочитат кафето си ароматизирано с кардамон. Понеже съм отявлен любител на кафето, реших да проверя какво е. В едни по-далечни години, екзотичните подправки не бяха често срещани, та ми се наложи доста да потърся, докато се сдобия с пакетче кардамон. Първата ми работа беше да си направя кафе.  Доста… странно,  съвсем различно на вкус и невероятно източно ми се стори кафето. Но не повторих. Силен аромат – не може да се опише – има лимон, има канелен нюанс, има индийско орехче и какво ли не още. Използвам познати имена, за да дам някакво обяснение.
В последствие намерих незаменимо място на кардамона у дома. Счукан, заедно с още някои други неща  го слагам във фалафела (пусти фалафел), някои други блюда, сладкиши. Например аз правя най-хубавите меденки от всички мои познати (боже колко съм скромна).

Дойде ред на няколко подправки, които всеки познава. Лично на мен са ми много скъпи – връщат ме в деството, свързвам ги с пролетта и лятото. Става ми топло, мило, родно на душата. Предполагам като на всички вас.

КОПЪР:  

citygarden.eu

Тревисто растение от сем. Целинови – Сенникоцветни.  Етеричното масло, съдържащо се в растението, му придава сладникаво-парлив вкус. Източник на вит. С, А, соли на калия, фосфор, желязо, фолиева киселина…
От медицинска гледна точка има изразен диуретичен ефект, положително въздействие при ферментационните процеси в чревния тракт, понижава артериалното налягане, засилва лактацията, газогонно действие.
Една от най-използваните подправки в родната кухня.                                                                                                                                 

(Източник: Интернет, Целебната сила на подправките)
Копърът е основата на таратора. За тази студена супа спорим с почти всички съседи,  и всеки твърди, че е родител на това ястие. Аз си спомням летните жеги на село, когато баба правеше претривка. Тя е  почти като таратора, но не съвсем: вместо мляко се използва ледена вода, няма мазнина. Само краставици, много копър и чесън. Охлаждащия ефект е гарантиран!  Щом ми замирише на копър, значи е настъпило най-хубавото време на годината, време на слънчеви дни и топли нощи, студена мастика, йени ракъ  или каквото си му е реда. Тиквички, зелен фасул, сърмички, боже… Били ли сте в  селска градина, в късния следобед или привечер, да берете зеленчуци за салатата? Не е възможно да липсва копъра – мирише, напечен от слънцето и гъделичка като хванеш цвета в шепа. 
Може да се каже, че копъра е една от най-интернационалните подправки – от Азия, през близкия Изток до Скандинавия – никой не се отказва от свежестта и жизнерадосното чувство на аромата.  Използвала съм (освен свежия) и сушен, и замразен.  Със сушени листенца няма да готвя, решила съм твърдо. Някак си измамно ми е – липсва свежестта.  Ако нямам замразен, бих използвала семена от копър.

МАГДАНОЗ:   

agrointegral.com

Двугодишно растение от семейството на копъра – Целинови.  Това растение е изключителен източник на витамини и микроелементи: калиеви, калциеви, железни соли. Един от първенците сред природата по съдържание на вит. С, каротин, вит. Е.
В народната медицина има широк спектър на приложение (нищо чудно с толкова ценни съставки), в козметиката също е доста прилага – например сока избелва.
(Източник: Целебната сила на подправките)

Къща без магданоз в България аз не знам. Слага се навсякъде. Тази подправка носи вкуса на лятото. Салата от печени чушки с  чесън и магданоз, шопска салата, всяка лятна гозба, поръсена със ситно нарязан магданоз…
Един мой преподавател разказваше, че според исторически източници, по време на балове във френския двор, по подовете било пълно с магданоз. Етеричното масло имало, хм, едно специално въздействие в/у дамите и господата, карало ги да се сприятеляват доста бързо едни с други…

ДЖОДЖЕН:    

bgcookbook.hit.bg

Многогодишно тревисто растение от сем. Устоцветни. Култивиран вид. Съджа ментол (много ясно).
Природет атисептик, спазмолитично действие, подобрява работата на стомашно-чревния тракт. В народната медицина се прилага при болки в стомаха,  при простуди, заболявания на черния дроб, при преумора и тн.
(Източник: Целебната сила на подправките)

Не мога да си представя боб, бял ориз, агнешко без джоджен. Ръся щедро, сушен, пресен, каквото има. В Турция  е доста ползвана подправка.  Имаше една рецепта за агнешко със сос от кисело мляко и много джоджен.   
Това растение също е неразделна част от късната пролет и лятото.  През зимата, когато сина почне да накашля, вадя торбички и бурканчета и щом пусна малко джоджен в чайника, ми става по-оптимистично.

    

КАРАМФИЛ:

cuisineeurope.com

Недоразвитите цветни пъпки на карамфиловото дърво – сем. Миртови. Изсушени, те имат тъмнокафяв, червеникав цвят. Позната подправка в целия Изток, по-късно пренесена в Европа.
На пазара се срещат два вида: едър и дребен. Разликата освен в размера на пъпките е и в съдържанието на етеричното масло – при първите то е около 20%, при вторите наполовина.
Качествените пъпки плуват изправени или потъват, когато се пуснат във вода, „изветрелите” остават на повърхността.
Карамфила е важна съставка в различни подправъчни смеси в арабската и индийската кухня: „седем подправки“, „гарам масала“ и др.
Неговият вкус е силен, парлив, натрапчив. Не се препоръчва смесването му със зелени пресни подправки. Има антисептично и болкоуспокояващо действие.
В ориенталските кухни се прибавя към месни ястия. В Европа, като чели, се прибавя предимно към маринати, туршии, компоти, сладкиши.  Подпомага храносмилането и се слага в гозби от зеле. У нас се подправят дребни сладки, медени сладкиши…
(Източник: Интернет, Целебната сила на подправките)

Както казах някъде, първата ми среща с карамфила беше когато открих едно пакетче в стара дамска чанта. Такъв тайнствен, остър мирис. Баба ми, която го беше забравила там, ми обясни какви са тези странни неща. Като сдъвках една пъпка, имах впечатлението, че поех капка силен алкохол. Тогава съм била дете и имах странни асоциации. Дълго време не го харесвах – всяка Коледа майка ми купуваше немски бисквити, които не понасях. Едва като собственичка на кухня (е, първата беше под наем) си купих едно пакетче. И то заради Коледно вино (нали знаете колко е заразно това време на годината). После стана неотменна част от бурканчетата ми с подправки.  Не мога да си спомня – меденки ли се опитвах да правя или фалафел  (тъй като налучквах рецептата за любимия ми фалафел -от него започна всичката ми любов към източните вкусове).  Или пък просто съм чела истории за Ориента, или пък Габриел Гарсия Маркес, Исабел Алиенде… Но карамфила е специална подправка. Когато го счуквам в хаванчето аромата ме понася, избистря ми погледа. Всъщност в моята кухня, обичайно, той и канелата са неделима комбинация. Различни са само пропорциите.  Но, интересна работа:  карамфила също както и канелата слагаме в сладко, солено, в напитки, дори в парфюми.
 Някъде прочетох, че при зъбобол ако се сдъвче едно карамфилче, страданието се уталожва.  Не съм имала случай да  пробвам, но щом още китайците са го дъвкали при срещи с императора,   надявам се до наши дни да е донесъл само добри неща. 

ЧЕРЕН ПИПЕР:
Това са плодовете на едно увивно тропическо растение – сем. Пиперови.  Отглежда се по доста интересен начин – ще посоча линкове, където това вече е обяснено.
Подправката произхожда от Индия и има богата история.  Тя е една от първите, пренесена в античния свят на стара Европа, преминала през Средновековието и останала до днешни дни.  В миналото, поради високата си цена е използван като залог, валути, въобще като разменна монета му държавите. Черният пипер е бил част от причините за развитието на Португалската, Испанската, Холандската морска история.
Растението съдържа  етерично масло, вит. С, пиперин и тн. Колкото по-високо е съдържанието на пиперин, толкова е по-качествен. Пиперът се цени заради консервиращите му свойства, приятния аромат и вкус, които подобряват вкуса на храните. Но употребен в по-големи количества, пиперът дразни, дори може да увреди храносмилателната система.

В зависимост от момента на бране и последвалата обработка има няколко вида пипер:
черен

spicesbg.com

недоузрели, изсушени на сянка плодове. Най-популярния вариант, всестранно приложение

зелен

rigana.net

недозрели плодове, изсушени или мариновани, интензивен вкус и аромат. Използват се предимно като добавка в сирена, меки колбаси

бял

rigana.net

узрели плодове, с отстранена обвивка. По-слаб вкус, аромат. Използва се при нужда да се запази първоначалния вид на ястието.
Ето допълнителна информация: http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A7%D0%B5%D1%80%D0%B5%D0%BD_%D0%BF%D0%B8%D0%BF%D0%B5%D1%80

(Източник: Целебната сила на подправките, Интернет )

Едва ли мога да кажа нещо ново за тази подправка. Тя наред със солта е задължителна във всяка къща. Като малка много се забавлявах да броя зрънцата за всеки буркан щом станеше време да правим кисели краставички. Като по-големи се разкихвахме с негова помощ. Като още по-големи, вече далеч от дома, много вървеше със сутрешните супи след нощните купони.  Едва ли сте пропуснали да хапнете гореща пилешка супа към 4.00 някоя сутрин, поръсена с много черен пипер – когато страстите са поуталожени, краката тръпнат от танци (бесни), а вкуса на водката вече не  е толкова приятен.  
Зимата, щом почне кихавица, кашлявица и хрема – пилешки бульон с черен пипер и лимон, ми връща всичката сила за живот. Това е много по-лекия вариант на греяно червено вино с черен пипер (казват, че и ледник може да стопи).  Ех, спомени.

 

 

РОЗОВ ПИПЕР:

kulinar.gbg.bg

Въпреки името и външния си вид, това не е пипер.  Представлява изсушени плодове на един вид дърво – американски ясен. Имат много приятен розово-червен цвят.  Използва се предимно за рибни ястия и различни подправъчни смеси.
(Източник: Интернет)

По принцип аз съм идеалния потребител – винаги пробвам всичко ново, което видя на пазара. И понеже съм ценител на добрия вкус – доколкото ми стигат акъла и възможностите – предпочитам пресните неща, вкл. Прясно смлени подправки. За това си купих една мелничка със зърнена смес – да си я сложа на масата и да си подправяме сервираните ястия. В мелничката имаше всички видове пипер – черен, бял, зелен и розов. Дали прекалявам, не знам, но мога да се закълна, че вкуса става божествен.  Основните ноти се засилват, по-пикантно звучене и тн.
Розовият пипер е използван и в парфюмерийната индустрия. Свеж, подправъчен аромат, някои от доста изнестните парфюми, с аромат на розов пипер:  Burberry the beat, Chanel allure sensuelle,  Kenzo Tokyo и тн.

 

РОЗМАРИН:

kulinar.gbg.bg

Листата на вечнозелен храст от сем. Устоцветни . Те са игловидни и твърди, с много силен аромат, щом се сдъвкат се усеща лека горчивина.   По химичен състав е доста богата тази ароматна билка, най-ценени са етеричното масло, антибиотичните вещества.  От медицинска гледна точка има диуретичен, противомикробен, тонизиращ ефект.  С него се лекуват много неща: болки в стомаха, сърдечни неврози, астма, кашлица, ревматизъм.  За козметичното и парфюмерийното производство е много ценна съставка.
Розмаринът, в превод от латински ros marınus – морска роса, има силна историческа аура. Вярвало се, че съхранява младостта, подпомага паметта, използван е дори в църковните китки при миропомазване и тн.
Тъй като произхожда от Средиземноморието, розмаринът е част от така наречената Средиземноморска диета. Той е характерен още за френската, немската, английската кухня. Предпочитан при приготвянето на пиле, риба. Освен това, подпомага храносмилането и се слага в подкрепа на същото в трудносмилаеми храни (особено в някои немски ястия).
Това е силна подправка и подтиска по-нежните аромати. Предпочитат се комбинации с дафинов лист, лукове, черен пипер.
(Източник: Целебната сила на подправките, Билките в България, Интернет)
Когато открих розмарина, тъкмо започвах да задълбавам в кулинарните науки.  Един от първите подаръци на моята свекърва (честно заявявам – много добра жена, благодарна съм на съдбата, че тя ми се е паднала в тази роля) беше една кулинарна поредица – „Уверени в кухнята”. Та в нея имаше една изключително апетитна снимка (заедно с рецептата, разбира се) на печено пиле с клончета розмарин. Естествено, че я сготвих,  френска кухня… Но, както казах, доста силен аромат и вкус, пестеливо трябва да се работи.  При мен се получи малко пренасищане, защото като всеки новак, не успях да преценя  количеството, не бяхме свикнали със силния аромат, и не можахме да изядем чудното пиле. Ето колко е важно да се слушат по-умните хора.  Е, после вече ставаха нещата – риба, бисквити…
Един септември бяхме на о. Тасос. В градината на хотела, бяха посети толкова много храсти розмарин, че аромата му се носеше из въздуха, плътен и омайващ (може някой път да разкажа и за това пътуване), с ръка да го хванеш.  Имах огромното желание да си разровя някоя леха и да помъкна към дома колкото корени успея да взема. Естествено, не го направих.  Ама  сега съжалявам, защото поне три пъти се опитвах да засея храстчета у дома, докарвам ги до 20-30 см и после си заминават.  Уханието с нищо не може да се сравни, напомня зноен летен ден на брега на морето. Всъщност като си помисля още малко и на топла лятна нощ, отрупана с много романтика, може да напомня също.

Всички приложени снимки са взети от интернет. Под всяко изображение е посочен източник.

Още малко за подправките

КУРКУМА:   

chudesa.net

Представлява смлян и изсушен корен на растение от сем. Зингиберови.  Често казват, че тя е заместител на шафрана. Има силен тъмножълт до оранжев цвят и специфичен аромат, парлив вкус.  Използва се за подправяне на ориз – пилафи, ризото, рибни ястия, супи, пилешко и тн.
Куркумата беше първата по-така подправка, която си купих и заедно с няколко други я сипах щедро в моята вариация на пилешка супа.  Лично на мен ужасно ми харесва, но ако прекаля, ориза остава за кучето (например).   Продавят я в малки, тъмно оцветени шишенца, което нявава усещането за магически дейности в кухнята.

ШАФРАН:   

bg.wikipedia.org

Това са тичинките на един вид минзухар от сем. Перуникови. Добър източник на тази подправка е Средния Изток.  Това е една от най-скъпите подправки по света, тъй като от суровата маса се получава съвсем малко количество (минзухара има само 3 тичинки и се бере ръчно).
Съществуват няколко нива в качеството на шафрана, най-високо е, когато влакната на са тъмночервени.  Има доста инфо из мрежата, както и в повечето книги.
Ето нкл линка:
http://www.gotvetesmen.com/useful/spices/index.php?alphabet=%D0%A8&id=71
http://forum.bgkulinar.net/viewtopic.762.html
http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A8%D0%B0%D1%84%D1%80%D0%B0%D0%BD

Естествено, шафрана беше една от причините да посетим Египетския пазар в Истанбул. И също така, естествено, си купих. Предполагам, че е имало шафран, в това, което си купих, де.
Но си го използвах с удоволствие. С него, както и до известна степен с куркумата , супите, въобще ястията, придобиват един кадифен, леко загадъчен вкус. В линковете, посочени по-горе има добри съвети как да разпознаем, да използваме и тн този аромат.
ИНДИЙСКО ОРЕХЧЕ:   

jenite.net

Орех – вечнозелено дърво от сем. Миристикови. Слад като узреят плодовете, от сърцевината им се добива твърдо орехче, което е плътно.   Пикантен, парлив вкус, свеж (на мен ми напомня боров) аромат.  Прието в големи количества е токсично.
Увеличава отделянето на стомашен сок, антисептик (може би за това е широко използвано в източната кухня), имуностимулант в известна степен.
(източник: Интернет, Целебната сила на подправките, коментарите са си мои )
Не само в нашата, но и по чуждите кухни са се мотаели едни пораздърпани пакетчета с по 2 орехчета вътре. Мама стържеше орехчето (с много нерви) на обикновено ренде.  Наистина ми миришеше на борче. Спомням си, че го слагаше в разни прасковки, черешки и прочее дребни радости. Сега аз го използвам доста пестеливо. Има една от главните роли у фалафела. При ястия и кебапи от кайма също е част от спецификата на ориенталската кухня.

Всички приложени снимки са взети от интернет. Под всяко изображение е посочен източник.

Малко за подправките

Когато бях малка, много обичах да чета приказки. Винаги се намираше някоя баба знахарка или друг подходящ персонаж, който да приготвя нещо – гозба, печено, даже просто обикновено еликсирче . Все още живо си спомням приказките от 1001 нощ – дъха на амбра в Синдбад, розовата вода, шербетите от трапезите… В българските приказки винаги се намира омайно биле – ако си припомним разните самодиви, дето пленявяли юнаците с вълшебните треви, които пък с помощта на други чародейни съставки се спасявали, картината става така ухаеща, че се загубвам.

През летните ваканции живеехме на село – при баба и дядо, което да ни даваше доста свободна среща с природата. Вечер, често ме пращаха до градината да набера магданоз или копър за салатата или таратора. Заседявах се край ароматните треви – обичах да мириша копъра, но магданоза си го хапвах като младо яренце – направо от лехата. Друг един ярък спомен е стенния сервиз за подправки на баба. Докато пиша това, ужасно съжалявам, че не помолих родителите си, да ми го запазят. На една дървена етажерка, бяха подредени порцеланови кутийки, всяка надписана: брашно, захар, дафинов лист, канела, бахар… Кой знае какво чудо на соцдизайна е този сервиз, но като малка умирах да бърникам из купичките. Всъщност, само в една-две от кутийките се съхраняваха написаните отпред аромати. Баба ми гледаше да свърши домашната работа, а тя не включваше волни програми с кухненски подправки. Използваше стандартните, без много церемонии – черен, червен пипер, сол, магданоз, копър, дафинов лист, индрише за компота от дюли и май друго нямаше. Но когато ми се отдадеше случай, разпитвах какво е бахара, за какво се ползва лимонтозуто и тн. При другата ми баба се забавлявах, като ровех из старите дамски чанти, в една от които имаше пакетче карамфил. Миришеше ми странно, някак си далечно и необикновено. Щом се почувствах по-уверена сред тенджерите, зеленчуците и всичките там екстри, почнах да се оглеждам. Гозбите, които знаех, бяха вкусни, но все мислех, че са леко скучновати. Едно по едно бурканчета с подправки оживяваха етажерките. Бума настъпи, когато проявих здраво (или нездраво според мъжа ми понякога) любопитство към екзотичната кухня на Ориента (а после и към тази на съседите). Ако подходя научно, ще кажа, че съм използвала нещо дидактично в методите ми на опознаване с подправките. От познатото към необятното, дето се казва.

Интереса ми към подправките расте и ето моя челен опит:

КАНЕЛА: 

e-vestnik.bg

Общо инфо: Тя се добива от кората на различви видове дървета и храсти от рода Канела на сем. Лаврови. Предпочитана е цейлонската, а разновидност е китайската (която е с по-горчив вкус, по-евтина е и по-масово се използва. Изсушената канелена кора има деликатен аромат, сладко-парлива. Медицински погледнато: успокоява стомаха, възбужда апетита, има противомикробни свойства.

 (източник: Интернтет, Целебната сила на подправките)

Спомням си преди всичко семейното летуване във Варна. В една закусвалня продаваха мляко с ориз и когато си купувахме, една леля благодатно ръсеше супени лъжици от кафявия прашец отгоре му. В началото старателно избягвах поръсените участъци, докато не се прелъгах някак си и от тогава едното без другото не може. Плахо употребявах канела – в началото само в кексовете и сутляша. Един ден в пристъп на екстравагантност сложих малко на картофената яхния. Никой (т.е. мъжа ми) не изпротестира. Канела та е задължителна подправка у дома. Като удар в десетката е присъствието и в рецептата ми за фалафел. Много обичам фалафел и доста материал изчетох – благодаря на майчетата от Турция и Близкия изток от форума на БГ Мамма – докато открия точната комбинация на съставките (за нашето семейство). Миди с ориз – имам невероятна рецепта, която считам за подарък от едно момиче – Кайги, споделило я с мен пак в БГ Мамма, както и едни пилешки филенца, скътани в невероятен сос… Несъмненото предимство на тази подправка е двойнствената, че и тройнствената и природа: можеш да я сложиш и в солено, и в сладко, и в напитки. Патент у дома са много бързи и лесни меденки. Коледното вино открих преди 2 години, кафета разни. През зимата любима напитка на мен и сина ми, е топло мляко с канела.

КОРИАНДЪР:   

agrosaveti.com

Общо инфо: Тревисто растение от сем. Целинови. Използват се плодовете и листата. Невероятно широк спектър: консервиращи, лечебни свойства. Спомга храносмилането. В Ориента е еквивалент на магданоза у нас. Слага се в началото на готвенето, за да се развие и засили аромата. В Европа е предпочитан като съставка на различни маринати.

(източник: Интернтет, Целебната сила на подправките)

Като младши готвач мислех, че експириментите в кухнята са винаги успешни. Ми всеки сготвил нещо повече от бъркани яйца, знае, че подобно твърдение, често, си е чиста глупост. Дълбоко бях разочарована, че мъжа ми не хареса супената лъжица кориандър (не смлян) в една от картофените ми вариации. Кориандъра има един такъв остър лъх, който напомня на сушен лимон, че обръща езика, когато е непремерен. Да ви кажа, половината от сготвеното отказа да се раздели с кориандровите семена и отиде в коша. Сега много внимавам къде слагам и гледам да ползвам предимно смлян. ……..

БАХАР:      

dionel.net

Това са плодове на дърво – аптечна пимента, сем. Миртови. Стипчиво-люти зрънца. Повишават апетита, подобно на кориандъра има добри консервиращи свойства. Успокоява стомаха.

(източник: Интернтет, Целебната сила на подправките)

Много често си купувам някоя подправка, дето не я знам за какво е, после почвам да я проучвам и да и търся манджата. Нещо като копчето и балтона съм аз. Докато нацеля рецепта за рибена чорба минаха години. Едва наскоро поднових съдържанието на бурканчето с бахар в къщи.

КИМИОН:    

cuisineeurope.com

Това са плодове на тревисто растение, сем. Целинови. Подобрява храносмилането – затова се използва в ястия от зеле и други трудносмилаеми храни (тлъсти меса също).

(източник: Интернтет, Целебната сила на подправките)

Първата мисъл е кебапчета. Втората е салам. Третата е всичко останало. Но най-добра е комбинацията с риба, колкото и странно да звучи. Фалафела (макар да го споменах при канелата) също е част от отражението на тази подправка у дома.

СУМАК:   

kulinar.gbg.bg

Плодове на храст (Rhus coriaria). Използват се смляни, има кисел вкус, подправят се салати, кебапи. След като открих любовта си към турската кухня, мъжът ми реши да ме изненада за оня празник, дето уж не го празнуваме. Т.е. ние си го празнуваме, ама по друг начин. След един 8 март, за един 10 ли беше, 15 ли – няма значение – отидохме семейно, без детето, на вечеря в турски ресторант. След дълго проучване на менюто, съпруга ми, който е доста взискателен относно храната си, избра да опита салата фатуш. Невероятна е, от нас да го знаете. И аз като добра съпруга също така, реших да я приготвя у дома. Само дето зациклих. Нямах сумак. В нашия град не знаех къде да търся, за това прегледах пазарното инфо и ангажирах една камара хора да ми донесат от София. Тази подправка е странна. Малки тъмночервени зрънца (все си спомням една картинка от учебник по руски, която беше озаглавена рябинка), с леко кисел вкус. Това е най-познатата част от вкуса му. За останалото се иска въображение, но аз няма да се възползвам.

 

Всички приложени снимки са взети от интернет. Под всяко изображение е посочен източник.

Моята разходка из Истанбул – последен ден

Улица за аточасти

 

Дюнер

От тук насетне, щом седнехме някъде да хапнем или пийнем, винаги се намираше някой, който поне разбира български (но повечето момчета, които ни помагаха в поръчването си бяха българи). Щом разбра, че сме гладни, нашенчето от дюнерите веднага ни донесе 2 чинии с парчета топла пита и нещо като шарена сол – да не вземем да примрем докато притича с поръчката. Тук отварям скоба и искам да кажа нещо за хляба:  яжте хляб ако посетите Турция. Има много видове, с мая, без мая, но всичките са вкусни. Някои от питите бяха поръсени с една подправка: чирото или чурото – никой не можа да ми даде българско име на това нещо. Представлява черни, дребни семенца, с които турците поръсват хляба (особено празничните – така ми разказаха) и придава един по-особен вкус: на печено, земя, на сух вятър (или може би ставам прекалено отнесена).   Все още имам у дома такава, но си я пазя за зимата, като стане студено – да замеся питки , да сложа аромата отгоре и да си мислим за лято и екзотика. За хляба, питите, питките и прочее може още много да се говори, но темата ми е друга.
Като донесоха препълнени чинии, едно от момичетата от компанията рече: Бе това аз не мога да го разбера. Нали у нас, уж, същите неща слагат, само дето ти го завиват в питка, пак турци или араби ги правят дюнерите, пък вкуса е толкова различен тука?. От въздуха е, от въздуха.
Успях да изям половината порция от глад, другата половина изядох от лакомия.  И вие така ще постъпите, да знаете.
След като качихме средно по 1,5 кг на човек, тръгнахме да си ходим към хотела. Да отморим, да вземем душ и да ходим да пушим наргиле на Златния рог. Тръгнахме пеш, но като установихме колко сме далеч от резиденцията ни, решихме да ползваме трамвай. М/у другото в Истанбул, противно на очакванията, лесно се ориентираш. Трябва да знаеш името на квартала, а по-добре да имаш и карта.  Улиците са пълни с табели, в трамваите има ясна схема, един приятен женски глас ти казва всеки път къде точно спира трамвая, а като капак вървят надписи по светлинно табло. Ако не бяха мащабите и прийома на движение, човек ще сметне, че се е качил в някои ултрамодерен японски влак.  Освен това, вагоните са чисти, билета не беше скъп. Какво повече.
Привечер, пременени, освежени и гладни решихме да си спазим едно обещание. Седнахме да пийнем и евентуално да хапнем в ресторанта на момчето, което първата вечер ни помогна да намерим работеща кухня.   За огромно съжаление, менюто не даваше добри сигнали. Бяхме настроени за искендер кебап, гозбички, разни глезотийки, а картата споделяше ограничени възможности.  В интерес на истината, уговарящите те да влезеш някъде прекаляват с рекламите.  Така че, осведомете се предварително, доколкото можете, какво ще намерите и дали това искате, в харесаното от вас място.  Но понеже момчето на всяка цена искаше да отбележи точка , много прекали. Един от групата  се предаде и си поръча кебап, с уговорката, че същото ще сторят  и останалите, стига яденето да е добро.  На тръгване, нашия домакин се натъжи (ми не ставаше кебапа), но веднага ни покани да видим магазина за сребро 10 метра по-надолу. Няма празно!
В следващия ресторант ни увериха, че искендер кебапа там е най-идеалния възможен, другите кебапи са от перфектен нагоре и всичко мигом светна пред нас, докато не стигнахме до бирата. Келнера с един замах изби всички: ми ние не предлагаме алкохол. Обаче, професионалистът  си е професионалист, каза, чакайте да кажа на боса и няколко минутки по късно видяхме 2-3 сервитьори, наредени в колонка, победоносно усмихнати, да ни носят бира в чаши  за безалкохолно.  В Турция най-масово предлаганата бира е Ефес, която е доста приятна, стига да не забравят, че тази напитка се пие студена.  Запознати споделиха, че в  по-малките градове било още по-трудна работата с алкохола, имало места, където тази екстра е непозволена. Веднъж им сервирали бирата хем в шарени чашки, хем  увита в торбички. 

Ресторант на уличка в старата част на Истанбул

След като хапнахме, решихме че е добре да разпуснем покрай някое наргиле. За място бяхме си харесали моста Галата, който е двуетажен. На първия етаж имаше кафенета, ресторантчета, локали, а втория етаж си беше обикновен мост, с много рибари. Разказаха, че ако са в пълен състав, кордите (наредени една до друга) образували нещо като перде за седналите на долния кат.
Разположихме се на една маса, поръчахме си каквото пожелахме и донесоха наргилето. Хигиенно, хората бяха решили проблема така: раздаваха накрайници. Който си пожелае, получаваше пластмасов накрайник, във весел цвят и си пушеше с негова помощ. Имаше богат избор от аромати: ябълка, капучино, роза, незнамкакво си и тн. Богата палитра беше. Ние поръчахме нещо и запушихме. На практика пушене нямаше. Образуваше се един дим в малко по-обемни количества, но не се усещаше. Все пак купона е голям и става весело. В кафенетата наоколо, хората също добре се веселяха – пийваха, хапваха. В едно от заведенията имаше музика на живо, свиреха китари, пееха страстно. Публиката също се намесваше в пеенето.
Когато си тръгнахме (вече за лягане – дълъг ден мина), оживлението по улиците беше намаляло, но хора имаше въпреки късния час. На близкия кей, имаше спряна лодка, а по брега бяха разхвърляни малки масички и столчета. На лодката димеше скара, рибаря предлагаше улова си, готов за късна вечеря. 5 метра по-вляво димеше количка, от която продаваха царевица. По-встрани имаше тараба, на която се продаваше нещо друго за хапване. Омаяващо – всичко около тебе се движи, дими, всеки (едва ли не) продаваше нещо. Калейдоскоп!
Малко по-нагоре от брега, улиците бяхя тихи, тук таме имаше малко боклуци, последните работещи магазини затваряха. Трябва да е било около 23.00 –  24.00. Явно мястото беше от по-спокойните откъм нощен живот. Но каква радост – сладкарничка, тясна като коридор, все още предлагаше баклавички. Щом се спряхме, продавача извади 2 парчета, наряза ги като възрастен и опитен хирург и почерпи. Купихме по малко – да засладим.
На другия ден, събрахме багажа и с малък пазарлък на платения паркинг тръгнахме на последен рейд, а после към дома. Макар да предполагахме, че в неделя магазините не работеха, направихме опит за пазарене. Освен на пустия търговски квартал (Аксарай, мисля, че беше) се насладихме на огромните витрини. Прозорци, колкото два етажа, грабваха погледа и го препращаха към следващия. Е, натоварихме се на колите и тръгнахме към границата. Планирахме да спрем в Силиври, а после и в Къркларели (така май се пишеше). Във второто градче имаше магазинче за баклави, които били от типа да си оближеш пръстите. Най-добрите.

Златният рог.

 

 

Потеглихме към Силиври, а по пътя разсъждавахме, какво ще правим в това градче. Там някъде имало добър МОЛ, но на нас мерака за пазар беше секнал – 2-3 дена изкарахме на педал и май се бяхме поуморили. Решихме просто да походим, а ако нещо ни хареса – да се подкрепим. Естествено всички пътища водят към Рим – без изненада се озовахме на прекрасна крайбрежна алея.  В неделния ден, хората бяха се отдали на прости удоволствия – по тревата, в беседки, в кафенета и ресторантчета,
а даже и по лодки в морето, хапваха, пийваха, пееха – общуваха си. В България семейните забавления текат, като че ли, по друг начин. В една беседка имаше особено весела компания – свиреха на китара и пееше един мъж, имаше много добър глас. Понеже песента ми звучеше странно, но ми харесваше, пък и да си кажа правичката от ученическите си години (с малки изключения) не бях виждала някой да свири и да си пее от душа и сърце, та аз така нахално се зазяпах в хората (ама наистина не се усетих), че чак им привлякох вниманието. Засрамено заситних след моите хора.
На края на алеята имаше едно прекрасно кафене – градина с различни уютни кътчета, цветя, лозници, съвсем до морето, направо на носа. Имаше от меките фотьоли (онези странни работи, дето са пълни с нещо като едър пясък и заемат формата на тялото ти и то в каквато поза си се проснал отгоре им). Ако не беше здравото турско кафе, хич нямаше да удържа фронта и със сигурност щях да дремна там, край Мраморно море, а останалите вероятно биха припявали полегнала е Тудора…
Както и да е, тръгнахме си и таман излязохме на открит път и като се изля един дъжд, ама от щедро по-щедро валеше – някой изливаше пълни кофи върху земята и то със замах. Наложи се да спрем на пътя, защото чистачките не смогваха.  Като спря дъжда, тръгнахме по едно странично шосе към Къркларели. Еми нямаше дупки да ви кажа. Малко градче, по улиците нямаше много хора, но и часа беше един такъв – 15.00. Тръгнахме да търсим едно специално място за хапване, водача на групата още помнел кюфтетата дето му ги поднесли там преди време. Ресторантът беше като от каталог. На Балкантурист, обаче, каталога. Качиха ни на луксозния втори етаж – там нямаше никой, пазеха го за по-специални случай
явно. Веднага се намери едно българче, което ни обясни спецификите по менюто, донесе една супа от съседния хоремаг (щото не бяха я сготвили този ден, но за клиента няма няма) и ни остави.
Там ядох най-вкусния адана кебап. Като тръгнахме да плащаме, всеки събра каквото може: евро, лири,
левове, хората приеха всичко с усмивка, благодариха и ни пратиха със здраве към Българско.
Като тръгнахме към колите, нападнахме една сергия за плодове и зеленчуци, откъдето си купихме пъпеш, изкупихме киселото мляко от един магазин и влязохме в баклаваджийницата. Лелеееее – напълни ни се окото: обикновена, с орехи, с мед, с шам фъстък и сигурно и още е имало, а като гарнитура малки тулумбички (ама нежни, нежни). В малко помещение, с две масички, и мнооого тави, майстора сам предлагаше стоката си. Колкото и забутана да беше сладкарницата човека нареди всекиму баклавичките във фирмена кутия, като че ли ни ги подаряваше. Когато дойде ред да плащам, нямах под ръка 50 куруша
(така мисля, се казнаха техните стотинки) , тръгнах да търся, продавача чак се притесни. Едва успя да ми обясни жестомимично да не се тревожа за глупости. 
Вечерта се прибрахме у дома, обаче така ме омая Истанбул, както и страната, че 3-4 години по-късно все още мога да разкажа с такива подробности за нашата разходка.
Надявям се, че успях да предам и на вас малко от чара и гостоприемността на съседите, както и онова, което мен е привлякло.
Драго ми беше!

Крайбрежната алея в Силиври. Малко преди да завали.

 

Силиври. Промоция на рибно меню с кока кола.

 

Лодка в Мраморно море. В неделния ден хората в Силиври се наслаждаваха на почивката. В парка свиреха и пееха, в морето - пикник.

Моята разходка из Истанбул – продължение

Крехки фрески

Игра на сетивата

Всички големи и значителни храмове имат странна харизма – ако въобще може да се използва тази дума. За да влезем вътре, трябваше да използваме един страничен вход, жените трябваше да покрием голите рамене и крака, да си събуем обувките – имаше един сандък пълен с празни торбички, за да си  пренесем обувките по-лесно. В джамията беше тихо, имаше доста хора, които разглеждаха. Екскурзоводката ни обясни накратко как се молят вярващите и ни остави сами да добием впечатление. Независимо от вярата, храма носеше спокойствие – поне аз така го усетих. Чувствах се като в църква.

Древност

След като излязохме, тръгнахме да търсим микробус, който да ни закара в Азия. Как звучи само, а? Пътьом се спряхме край Египетския обелиск. Е, няма начин да не се стреснеш от древността на града, на мястото, както и да оставиш мимолетните грижи настрана. Допира с историята или отрезвява, или те завихря някъде далеч от реалността.  
Малко пообикаляхме и след  15тина минути екскурзоводката откри нужния микробус. Последва такова назидателно слово към шофьора, че искрено се изплаших, жената да не си навехне нещо устата. Той, обаче, чинно мълчеше и подкара към Босфорския мост. Пътуването продължи достатъчно, за да се успокои момичето и да ни разкаже за Долмабахче, Парка на розите (Гюлхане), Цистерните и тн. Понеже бяхме решили да използваме кратка екскурзоводска програма, сега просто минахме покрай забележителностите. Всеки щеше да си ги посети отделно,  доста са популярни и лесно се намират. Минахме през Моста и въпреки липсата на фанфари или поне камбанен звън, аз се почуствах нещо като полу хаджия. Не всеки ден прескачам до Азия де. Самия провлак е особено място. По него пътуват кораби, плават лодки, рибари   , къщи, вили, красиви местенца са нанизани по бреговете, да не говорим за дворците. Има място за всеки и за всичко, независимо колко си голям.  

От Запада към Изтока. Минаваш по моста и си на прага на напълно различен свят.

Омара и платноходки

Красноречиво

Красота

Поглед от Азия

Мостът

На азиатския бряг, бяхме надлежно осведомени за цените на имотите край и под моста, и разтърсени от невероятните им висоти отидохме да пийнем кафенце, чайче – каквото имаше. Като правехме поръчка за кафетата, сервитьора попита (с превод от екскурзоводката естествено) какво го искате – голямо, малко или средно. Таман да отговорим и придружителката ни информира, че това било въпрос за количеството захар, не за милилитрите. Много забавно ни се видя. Сега, когато понаучих  турски (колкото уверено да си изкарам боя) щях веднага да отговоря : orta – средно демек. Щото турското кафе, според мен, трябва да сладни.
Като точка на организираното, решихме да сложим посещението на известната Желязна църква, Св. Стефан. Невероятно красива!  
Докато пътувахме към мястото, забелязахме край пътя паркове, градини или просто зелени тревни площи – навсякъде имаше хора: семейства с деца, без деца, просто компании… Почти при всички димяха малки барбекюта, хората си правеха пикник. Уточнявам, че беше събота и това било нещо като задължително събитие – жителите на града използваха почивните дни, за да си починат на открито.
Стигнахме до Св. Стефан – църквата беше разположена в малка градина (после прочетох, че е била разположена в частен имот на Княз Богориди. Неговата история е доста интересна, може по-късно да се опитам да събера материали).
Ето и допълнително инфо за сградата:

http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A1%D0%B2%D0%B5%D1%82%D0%B8_%D0%A1%D1%82%D0%B5%D1%84%D0%B0%D0%BD_(%D0%A6%D0%B0%D1%80%D0%B8%D0%B3%D1%80%D0%B0%D0%B4)

Самата църква е много интересна и повтарям: великолепна.  Всичко в нея,  (с малки изключения за някои декоративни елементи) е желязно. Дори стъпълата и парапетите, самия втори етаж – всичко е железно.  А като поседнахме за почивка в градинката, аз отново се почувствах спокойна и омиротворена. Явно и този храм има силна харизма – като място докоснато от Бог.
Поради неизяснени въпроси и проблеми в Българската Църква, една необходима реставрация е била доста затруднена. Екскурзоводката разказа, че български фамилии от Истанбул, събрали нужните средства и направили каквото трябва, за да спасят постройката и символите, които представлява. Но били много обидени на църковните власти в родината, поради незаинтересоваността им. После с тъга продължи, че измежду тези семейства имало доста богати и било голяма чест да станеш снаха в такава фамилия. Това, обаче, било просто мечта. Някак си успяхме да почувстваме искрената и горест и малко се умислихме по проблемата, но магията на това кътче от българската история и на древния град, който ни обгръщаше, са виновни да не вземем по присърце този житейски казус.

Желязната църква

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Св. Стефан

 

Под влияние на завладяващата космополитност на града, се отдадох на философски размисли за същината на религиите и спрях да разсъждавам почти веднага. Умът ми, твърде малък, отказа да мисли и предпочете да даде път на емоцията.  
След като си тръгнахме от храма, решихме да минем през Египетския пазар. Много исках да си купя подправки и това било най-доброто място.  Самият пазар представлява големичка правоъгълна сводеста сграда и там (както приляга на гореща туристическа точка) се предлагаха естествено много туристически атрибути: всякакви сувенирчета, облекла за ориенталски танци и прочее, те по-скъпичко вървяха, но …
Тук е мястото да направя неприлична забележка:  Момичета, внимавайте. Сред тълпите, ненадейно, може да усетите неприятно опипване по някои характерни места.  На по-висок риск са изложени по-пищните дами, както и онези, облечени с панталон или по-къса пола. Държа да подчертая, че това не е задължително да ви се случи, но нас ни предупредиха. Една от жените в групата сподели – става така неочаквано и всички около теб са с каменни физиономии, че не разбираш как и кога е станало.  За това гледайте около вас да има мъж, който поне си дава вид, че ви следи внимателно, за да пресече подобни мераци. С тази информация не целя да засегна никой и не искам да нарушавам очарованието на разказа (поне се надявам да има такова), просто доста се смяхме след случката с жената и решихме единодушно, че това е част от екзотиката на нещата.
Докато се чудех какво и от къде да си купя, на една маса видях връзки канелени пръчици. Спрях се очарована и готова да пазарувам, че даже не усетих как успях да се спазаря.  ОООО, булгаристан, комшууу, заповядайте!  Веднага ми подадоха реплика. Когато продавача каза 5 лири за връзка, тръгнах да си ходя, че веднага ми свалиха на 3 лири.  Като за комшия, нали? Момчето искрено ми се радваше и правеше САМО НА МЕН СПЕЦИАЛНАТА ОТСТЪПКА.  Каква глупачка – съгласих се. Ей тъй, за сладостта, трябваше да се попазаря още малко, то си беше ясно, че вземам канелата. Между другото пръчици  от тая връзка още се намират из къщи. Купихме си подправки и разни други неща и решихме да търсим нетуристическо място за хапване.  За жалост едва сега научих, че в Египетския пазар имало магазинче, където могат да сътворят специално за теб парфюм. Това го разказва BZ във форума на БГ мама.  Не разгледах съвсем всичко там, но виновни бяха гладните от групата ни (а тези гладните бяха мъжете естествено), които гледаха като изпосталели вълчета напролет.  Т.е. не бързайте!

Нашенските сергии. Само дето са по-отрупани. И въпреки всичко ти става мило и родно. Близко. Така сме омешани на Балканите, че кой от къде е никога няма да разберем.

 

Пълни окото. И ти се ще да грабиш с пълни шепи.

 

Моята разходка из Истанбул

 

Когато  тръгнахме за Истанбул, нямах никаква идея с какво ще се срещна. Интересно ми беше и толкова. На границата разглеждах турския митнически пункт – имаше туристически плакати, чашки чай по бюрата  – недопити, както и празни. Беше привечер. Сменихме малко пари и потеглихме към Мегаполиса. Първото впечатление беше за пътя. Нямаше дупки. След това заспах и се събудих някъде на магистралата преди големия град. Колкото повече наближавахме изхода на пътя, толкова повече коли отминавахме, а и ни застигаха.  Скоро застанахме на опашка. А около нас имаше возила от всякакъв калибър .  Нови модели с пътник, два най-много, по-стари коли  извозваха цели семейства. Най-впечатляващи бяха камионите, натоварени на няколко етажа над кабината, обвързани с въжета и омотани в платнища.  Макар да си подсвиркваха, шофьорите се държаха прилично.

Най-накрая влязохме в Истанбул. Море от светлинки, табели и пътища като лунни пътеки . Не улици, не булеварди, а пътища.  През нощта движението беше също така интензивно, както през деня. Така си мислех. През деня колите буквално се втечняваха и заливаха всеки сантиметър свободно пространство. Правилото, което се съблюдаваше: пази задницата на предния. И всички караха с лакът върху клаксона.  

Беше късно – към 23.00, но  уцелихме нужната посока и добри хора ни помогнаха да намерим хотела.  Преди да влезем в стаите, оставихме багажа на рецепция и тръгнахме да хапнем. 

Пътешествениците по призвание са казали, че за да усетиш една страна, трябва да се потопиш в нея, да забравиш туристическите маршрути и да тръгнеш по малките улички.  Понеже ние бяхме в старата част на Истанбул не можахме да избегнем туристическия полъх в обслужването, но се опитахме. Отворения наблизо ресторант не можеше да предложи нищо за хапване, но едно момче, което имаше неопределена длъжност (управител ли беше, собственик ли, само канеше гости по масите ли, така и не разбрахме) се зае с проблема. Каза, чакайте малко, сега ще ви намеря място с работеща кухня и то ей тука така, съвсем наблизо. Това всичкото го изрече на турско-англо-български вокален жестомимичен език, но се разбрахме от раз. След три минутки повика с пръст малката ни група и като завихме зад ъгъла, видяхве едни сервитьори да подреждат едни маси на тротоара, сложиха покривчици, столчета и заповядайте, готово е.  В последствие разбрахме, че имаме баш сервитьор и сложна система от калфи и чираци. Баш майстора взе поръчката, а после ни видя сметката и прибра паричките, а останалите носеха чинийки, чаши, ястия – всеки носеше каквото там трябва според позицията си. Вихър от обслужване (а имаше и още маси). Града си работеше около нас, светеше си, движеше си се, без да се впечатлява от налазилите го туристи, но ми се струваше, че гостоприемството си е съвсем искрено.  След като въодушевено коментирахме менюто, пийването, а и хапването, някой от сервитьорите донесе две плата плодове. Да си разпуснем душата още мъничко (малко трудно стана, щото вкусни бяха кебапите преди това и място не остана за друго). Въпреки че не беше ги поръчал никой, хората си знаеха работата – едва ли щяхме да спим спокойно, ако нямахме плодове на масата. Оказа се, че на много места използват този трик – да ти донесат нещо без поръчка. Всяко заведение си ползваше екстрата с различна цел: веднага щом седвеш пред теб се появяваха чинии с изумителни вкусотийки – да те задържат  или да се отпуснеш докато чакаш онова дето си си поръчал, или просто да те поглезят.  Знам ли. Но беше нещо ново за мен и много ми харесваше. 

На другия ден станах по-рано и погледнах през прозореца на стаята. Искам да кажа, че празно място между сградите не видях. Оползотворен беше максимално всеки сантиметър. Сега си дадох сметка, защо стаята ни беше толкова малка, а коридора с много чупки (избрали си бяхме по-обикновен хотел). А после,  свежи и наспани, закусихме в хотелската трапезария. Управата искрено се стараеше и имаше странно подобие на кафе (по-късно разбрах, че турците не пият кафе на закуска, също така и други работи си обясних по-късно), някакви колбаси и други обичайни за Авропата неща (конфитюри , масло и тн). Прелюбопитни зачакахме екскурзовод някакъв, която естествено закъсня.  Отидохме пеш до Синята джамия, тя беше съвсем наблизо. Въпреки очакванията ми, нищо необичайно не видяхме – магазинчета, парк един хубав, даже напротив улиците ги почуствах странно близки, познати. Малко гюролтия, малко жега, хора като у нас. И все пак долавях усещането, за нещо по-лежерно, по-спокойно наоколо. Е, когато стъпихме на улицата пред Св. София, а после и на площада пред Джамията  видяхме каквото си мислехме: туристи – на групи и самостоятелно,  забулени жени (екскурзоводката обясни, че облечените в черно жени, със закрити лица са по-скоро арабки), хора, които просто си почиваха по пейките. Защото на площада пред турския храм имаше пейки, подредени като в лятно кино. Имаше и най-разнородни търговци: мъже-продавачи на шалове,  бижута,  сандали, вода, деца предлагаха пътеводители, имаше дори бозаджия. Той, обаче, продаваше сок ,  тъй като беше горещо.

Една от най-красивите сгради по света

 

БГ поща

Досадно е, но няма как. Понякога има неща, които трябва да се свършат. Ходенето до пощата, да речем. Този път бях стиснала десетина писма и щях да ги пращам с обратна разписка. Сама по себе си задача трудоемка. След което заслужавах поне 3 дни отпуска. Отблъсквам вратите и влизам. Шахматни плочки, приглушена светлина /крушките са малко/ и хора. Почти като в църква. Залата за писмата и малките колетни пратки е отделна Вселена. В нея са съчетани блясъка на огромните гишета /1,5 х 2,5 м поне/ на абонаментните кутии или Бог знае какво и двете бойници, където се предават писмата. Заминаващите. Контраста е унищожителен, размерите са обнадеждаващи – получавате мнооого, а давате чуть-чуть /по руски/. Гостоприемно топло. Един ден трябва да опиша по-подробно институцията Български пощи. Но стига за декора.

С пружинираща походка /бе нема да се плашите/ се приближавам до бойниците, извинявайки се, отмъквам всички бланки за обратни разписки и всеразбиращо отивам да пиша. Изписвам каквото е необходимо и тръгвам към гишето смело – аз съм подготвена.

- А къде Ви е списъка?

- Моля? Какъв списък?

- При повече от три писма трябва да има списък.

Точката беше окончателна. Обясниха ми технологията на списъка и края на точката проблесна в далечината. Измолих си листче. След 5 мин се обърнах към бойницата и спрях. Откъде се взеха три баби, една служителка леля и няколко други статисти не знам, но пресметнах още 20тина мин чакане.

Някъде към 17тата започнах да гледам пролетно и се улових,  че се усмихвам. Пред мен беше една от трите бабки, която носеше едно писъмце и следвах аз.

В този момент, след лека суетня втората от триото подозрително се престрои и някак си нехармонично застана м/у двете гишенца, с уклон към моята опашка.

Примляснах, поех си дъх и зададох учтиво-назидателно въпроса:

-        Извинете, ВИЕ на коя опашка се редите?

-        Марка само, няма, щото съм само за една марка и то не да се бавя не…

бабата говореше на нещо, което стоеше пред нея и то на 15-20 см от пода. Поне там гледаше.

Боже, помислих си, няма ли да има поне един път без неправомерно прелазване на нервозна жена? Извинете ако ви идва грубо тая моя мисъл, но прийома си е патентован от баби-пенсионерки. И то от един специален вид, предимно. Такива едни – нисички, с тънки усти, концентрирано разсеяни, миши поглед и ситни-ситни маниери. Често злобеят по входове и навикват деца по градинки.

Все пак реших да не се давам и с ясното съзнание, че няма да я възпра, освен ако не приложа физическа сила, продължих скандала, ей така за спорта:

-        Ще Ви помоля да си спазвате реда!

Призовете за ред една баба и гледайте:

-        ООО как не те е срам, ше почакаш, млада си още, я се научи да уважаваш …

Тренирано гладко, с поглед към гишето бабата споделяше мнения и аргументи за безпардонното ми държане. Е, погледна ме веднъж

 - Ами ако бяхте ме попитали, щях да ви отстъпя. Млада съм, но като гледам възрастта не спасява от простотия…

Разменихме и други реплики. Но след тежката работна седмица, този скандал прие формата на най-добрата антистрес терапия. Някъде в съзнанието ми проблесна статия за грубостта на хората в БГ, но как да устоиш на изкушението?