Обичам да пиша. Смея да кажа, че се справям добре, стига да не позирам.
Като се замисля позата е неделима част от ежедневието ми. И не мога да си отговоря защо го правя.
Сега, ако си се разприказваме с Фройд или компания, ще открия куп извинителни бележки, понатрупани през прекалено спокойното ми детство. И юношество без предизвикателства. И всъщност ето я отправната точка. Слабохарактерност или липса на добри навици? Но някак си, не ми се иска да се гмуркам в тези падини.
На свой ред аз самата съм родител и ми става твърде страшно да броя „добрите“ моменти и да се тюхкам над слабостите на сина си. Редно ли е да манипулирам детето си по свой образ и подобие? Защото колкото и да се стремя, аз оценявам детето си през моя поглед. И цял ден да си внушавам да бъда обективна, не съм. Роят се въпроси, напират идейки, но …Вероятно отговори има – не са в моята тетрадка, обаче. Сигурно златния път блести ослепително, а аз не виждам. Сто процента ако се зачета в родителските книги ще намеря по темата поне една глава. И сигурно съм ги чела, даже по едно време си водех и бележки. Сега трябва да си прочета бележките, а после да повторя книгата и де го баланса де? Свободно движение или координирано подбутване родителско. Креативност или строг режим?
Без да искам, се оплитам в ежедневието и намеренията си, че в 22,30 честичко си питам как забравих идеята с глината, или пък – как пропуснахме кукления театър, или пък колко пъти да си напомня да му напомня да си подрежда дрехите…
Не е честно да се оправдавам, но е неизбежно.
Вечер, преди да заспя, се моля да успея да съм приличен родител, да не забравям, да не се разсейвам.
И подличка се промъква мисълта: Ами аз? Един съвсем различен аспект.
