Истанбул – последен поглед през септември.

Истанбул – да видим още малко.

Istanbul – споделящият

Всеки град има по едно местенце, което чака да бъде намерено лично. Карфицата е забодена там и обиколките на посетителя се въртят спираловидно, докато не стигнат тази запазена територия. Нашата приятелка ни посъветва да намерим едно кафене (по-скоро чайна), до самия ъгъл на Топ Капъ и надвесено над някогашните градски стени. Забележителна с гледката си – Златния рог, Босфора и Мраморно море, чайната имаше своя атмосфера. Сутринта рано, слънцето е още мило и меко, вятърът все още нежен, а всичко останало милва сетивата. Малки масички, дървени столове, мушкато и захарчета, обрамчени с жив плет. Вече имах усещането за уют в този град, но това беше прекалено. Недопустимо идеално. Нямаше хора, – само две момчета пиеха чай, а персонала си се криеше ненатрапчиво зад храстите.

Отварям скоба: кафето, поне в обичайните за масовия турист хотели, няма нищо общо нито с еспресото, нито с шварц, нито с каквото и да било. То просто е нещо, което местните си представят, че гостите харесват. Те, от своя страна приемат сутрешното подобие като екзотична съставка в колорита на страната. От друга страна, в късния следобед, напълно приемливо е да се седне на турско кафе. С много утайка, то се пие по специален начин: първо се разклаща чашката (която е малко по-голяма от лабораторен тигел), отпива се – кратък момент за наслада от вкуса, а после глътка вода. Това поне е първата степен за заслужил турист. Вероятно в огромен Истанбул има и други начини да се пие кафе, приготвено не така традиционно и не така „екзотично” както в хотелите, но те са в курса за напреднали пътешественици. Ние маркирахме първо ниво. Затварям скобите.

Египетският пазар, Mısır çarşısı. Т.е. това е извън покритото помещение.

И така. Искахме кафе, но в никакъв случай разтворимо (подобна гавра, о, не, благодаря.). Естествено, получихме традиционно турско. Момчето, което взе поръчката се обърна към бармана: „Бате, дай две кафета, – рано-рано сутринта!” Местен хумор. Все пак вкуса беше страхотен.

След тихата чайна и йога-момента – отвори ни се апетит за глъчка и множество. Египетският пазар е само на 10 минутки пеша, точно срещу моста Галата. В никакъв случай не се пропуска.

Исках да намеря едно специално магазинче там, в което можеше да се купи парфюмно масло, подправки, ароматен сапун с дафинов екстракт, био продукти и какви ли не женски изкушения и въобще изкушения. Дюкянът предложи смущаващо богат избор. Нямах сили да поемам визуално това изобилие.  Направих покупката си и се върнах към обичайните предложения. Иначе рискувах да прекарам деня там, оглушала и ослепяла за всичко останало.

Е, всичкото останало вътре беше очаквана феерия – подправки, локум, шалове, бижута, кесии. Но отвън – пълна изненада. Подредени сергии, а на тях: поне сто вида сирена, по-навътре прибрани суджуци, деликатеси, тави с лъскави маслини, прясна риба, отново купчини с подправки.  Посреща ни аромат на бакалия, жив и упойващ, извикваше представата за хладно, леко сумрачно,  приземие с каменни сводести стени, препълнено с дървени каци и тезгяси. Сякаш жарката светлина на слънцето се кротваше, а излъскания от стъпки и миене калдаръм излъчваше хлад.

Хората, които купуваха, разглеждаха или минаваха – бяха се сляли в море. Ту прииждаха талази – групи от туристи, ту се отдръпваха в рехава колона. Търговците, обаче, бяха истинската изненада. Любезни, но бързи- никакво време за моткане, колебание, ох и ах. Купуваш – заповядай, не купуваш – заповядайте пак.

После денят премина като въздишка – Генуезката кула и арт-магазинчетата около нея, разходката по Босфора, сандвичите с риба и туршия на Еминьоню.

Докато бяхме на ферибота, за да се насладим на бреговете на провлака и си споделяхме впечатленията, изведнъж усетих побутване по рамото. Беше възрастна дама, облечена по западен маниер:

-          Вие от България ли сте? – попита на английски, без въобще да се запита можех ли да и отговоря

-          Ами да, казвам.

-          И аз, аз също съм от България – ето, вижте. Жената ми показа личната си карта, в която под графата място на раждане, стоеше (BG). Но отдавна не живея там. Бях малка, когато баща ми ни доведе в Турция, а после отидохме в Австралия. Вече 40 години живея в Сидни. Как е живота сега в България?

-          Ами трудно е, но се надяваме да стане по-добре. Връщали ли сте се в родното си място?

-          Опитах се, но беше отдавна и комунистите не ме пуснаха. Сега дали ще ме пуснат?

-          Разбира се. Можете да отидете съвсем спокойно.

В този момент жената, която седеше до заговорилата ме, се включи в разговора:

-          Нема вОда, дай ми вОда – баба така ни говореше, продължи на англо-немски.

-          Това е сестра ми, внесе яснота първата дама, тя живее в Берлин.

-          Как е живота в България сега? – сестрата от Германия ми зададе отново този въпрос.

-          Много ми е приятно да ви срещна, ох, колко се радвам, че виждам някой от България

Жените говореха една през друга, но скоро ме оставиха, за да си продължат помежду си.  В този момент корабът приближи сграда, чието име не знаех. Огледах се и видях съседката от другата ни страна да обяснява на дъщеря си нещо за обекта, който приближавахме. Попитах какво е това и получих доста любезен отговор. Двете представляваха интересна гледка. Майката облечена традиционно – забрадка на главата и тренчкот, а дъщерята, тинейджърка, в моден лилав гащеризон. Усмихваха се много мило. А до края на разходката, майката не пропускаше да се обърне и към мен в разясненията си. Накрая ни помоли да ни снима заедно с дъщеря си.

Предстоеше ни един последен предиобед, а после пътят към дома. Решихме да видим Водохранилището. Препоръчаха ни да отидем сутринта, когато хората все още не са се натрупали на опашки. Тъмнината, водата, камъка – всичко охлади прекомерното въодушевление и успокои емоциите.

Беше 10 сутринта, когато поискахме да пийнем един чай за последно в този град. В страни от Йеребатан видяхме сенчесто дворче, с масички и столове от ковано желязо. Възрастен мъж поливаше малките саксийки, подредени тук-там. Ние бяхме първите клиенти.

http://www.medusarestaurant.com/Eng/hakkimizda_eng.asp

Разговорихме се някак, човекът седна при нас, разказа ни смешна случка. Прекарахме приятен половин час, въпреки моя беден турски. Когато поискахме сметката, той се възмути: Каква сметка, вие сте ми гости, моля ви!

Преди да си тръгнем, човекът ни покани да погостуваме и в бутиковия му хотел.

http://hypnoshotel.com/

Това е предмет на съвсем друго ниво, обаче.

Това беше. Тръгнахме обратно към хотела, чантите, автобуса. Останаха хиляди подробности, недоусетени неща, непосетени места, неизпито вино, отложен салеп, невкусени моменти. Остана много за следващия път. Но струва ми се, успяхме да престъпим границите, очертани от краткостта на посещението, от статута ни на туристи. Толкова, че да искаме още.

Всъщност поразителното в този огромен град е, че има една особена атмосфера.  Не се усеща изолираност и хладнина, няма френетичност и устремна индустриализация – въпреки, че не му липсва нито белег от образа на съвременен мегаполис. Напротив, дългата византийска история му е дала аристократична изтънченост, Ориента – малко безцеремонност и съгласие с обратите на съдбата, а съвремието – кипеж и никога не спиращия ритъм.

Както казва нашата приятелка – това не е град за един дъх.

Istanbul – увличащият

Като отива някъде, човек си пожелава всичко най-хубаво, защото е далеч от дома и има нужда да види прекрасното. Предимно. Но пък не е лошо да не се отмества погледа и от неугледното, за да се научи да цени едното или другото, в зависимост от мирогледните си предпочитания. Философски, китайците са синтезирали това възможно най-кратко и цялостно: Ин и Ян. А Истанбул носи в себе си твърде много история, твърде много култура, твърде много, за да избяга от тази взаимовръзка.  Наред с красиви фрески и елегантни извивки,  стоят порутени фронтони и увиснали стрехи. Тълпата за кратко се разтваря и пред теб застава дете, което се опитва да ти продаде пумпал. Пълната с локуми и халва витрина се опира о поизоставена сграда, красива туркиня подминава опърпан уличен музикант.  Едното следва другото в неповторим ритъм, чийто стъпки не може да се уловят, единственият избор е да се следват.

Ние стояхме на плочките на Таксим, облени от навалица и звуци. Това бяха двете неща, които обхванаха сетивата ни и ни задържаха на земята. Чудех се, как ще се разпознаем с момиче, с което никога не сме се виждали, дори и снимки не бяхме разменили. Обаче, както винаги става при среща с непознат, още щом видиш чакания от теб човек, мигом разбираш, че точно това е той. Няма изключения, объркванията са толкова мимолетни, че според мен не стават и за статистика. Ето, през улицата, съзираме една широка усмивка и помахване, сигурни сме – това е чаканата от нас личност. Срещата ни с нея е лично преживяване,  но: имах късмета  да намеря деликатна и в същото време жилава дама, която по съвършен начин оформи времето и пространството за нас.  Ние бяхме гости получили позволение да надникнат в ежедневието на улиците, в пасажите, из кварталите. Дай Боже, всекиму.

This slideshow requires JavaScript.

Истиклял е неуловим. Ту имаш чувството, че търчи и се забавлява като немирен джин, когато изведнъж се отдръпва хладно-надменен, ту става ласкав и уютен.  Изумително е, че една улица носи толкова променливи по себе си. Повечето сгради са красиви и елегантни, но сред тях има и истински аристократи. Излъчването им е толкова силно, че наблюдателят остава поразен от индивидуалността, атмосферата и духа, които тухлите са запечатали. Не особено величави порти или сводове, разкриват истински съкровищници зад себе си – красиви дворове, богати и оживени пасажи, изпълнени с картини – Сезам се е отворил. Носталгичното трамвайче изведнъж прозвънява и отмива цялата мистика.

Едно от местата, които ни задържат, е почти ювелирният купол, събрал малки ресторантчета – вълшебната маса от приказките. Настанени, моментално заобиколени от загрижени сервитьори (независимо за какво), ние избираме храната си. Колебанието ни е безкрайно, защото се страхуваме да не изпуснем най-вкусното, всяко ястие надминава предходното в менюто и времето започва да става мъглява величина. Пред нас вече е положена тава, чието съдържание отсрамва сравнително добър рибен магазин. Момчетата от персонала сякаш ни продават коприни – така плавни, така богати жестове, толкова демонстриращи, че и без това бедните ни омаяни глави се завихрят в безкраен калейдоскоп.  А гладът е настойчив. И ужасТно сладострастно е отдаването на гастрономски удоволствия.

 

И в следващият момент режисьора се смени – всичко стана дармадан и минахме в комедийния жанр.  Сумтяхме, разглеждахме, изпотихме се. Пуфтяхме. Едното от момчетата изприпка и донесе котлет от сьомга – забравил бил да го сложи в тавата, може пък да ни се хареса? Не?  Половината забавление по време на обяда беше това цветно избиране.  И за разочарование на всичките лавраци, ципури и готвачът – избрахме си хамсия. Златиста, уханна, хрупкава. Разперени – като пеперуди, рибките просто  блещукаха. То вече всичко ми блещукаше.  Да не говорим, че в Турция без поне 10 чинии на масата и за кафе не се сяда. Немуниемо беше – хайдари, патладжан с доматен сос (класиката на класиките), аджи езме (баш класиката на класиките, дано не съм го объркала), рукола, салата, лук, ох! Хайдарито, например, е невероятно – прецедено кисело мляко с орехи и малко чесън сякаш. Патладжаненото бижу е несравнимо – в Турция шеф дьо кузин-ите  спят с патладжан под възглавницата и карат имамите да баялдисват.  Аджъ езме – една пикантна загадка, която вади на показ смъртен грях. И до всичкото това – кошничка мек бял хляб, който заклеймява всякакъв холестерол, инсулт и друга подобна паплач…

А нашата приятелка се усмихваше.

Тръгваме отново по бохемския булевард и сега се отбиваме в магазин на Koska. Това е търговска марка. А мястото е адът на диабетиците. Локум, бал суджук, бонбони, халви, сладка, мармелади, пак бонбони, ядки. Имаше едни зелени бонбони с шам фъстък. Шоколадови блокчета с кестенов пълнеж, халва с плодове, бадемов марципан, фонданови късчета…

Въздишахме на български, когато една жена – досущ като леля Петрана, от селото на баба, ме сбута. Здравей, вика, и аз съм тука, ти откъде си? А, ами 17 години съм вече, откакто ни изпратиха, знаеш…Добре съм – усмивката и беше така милна. Пожелахме късмет и здраве,  понесохме се нататък. Тръгнахме да пием кафе, но преди това минахме през Бейолу.

Това е бохемският квартал. Има клубове, барове, кръчми – по мярката на всеки. Е, не само това. Има клубове, в които пийва и се забавлява ограничен кръг от хора. Има дори такива бутици – нашата близка ни разказа, че те не са рядкост. 

Целта беше Джевахир – най-големият мол в Европа. Отделихме му няколко кадъра и кафе. В Истанбул има една верига – Светът на кафето.  Предлагат напитката чиста или в невероятно изкусителни комбинации. Моето кафе беше скрито под около 5 сантиметров слой сметана, сервирано с шоколадова лъжичка в естествен размер. Езикът ми залепна от сладост.

Като завършек на деня, обещаха ни тайнствена тераса с гледка към Истанбул и чаша бира. Как да откажеш?  Връщаме се на Истиклял, този път с метрото.  На ескалаторите се подреждаме в дясно – лявата част е за много бързащите. Пътьом разглеждаме прекрасни пана от цветно стъкло.

 

За да стигнем до панорамната гледка и бирата, овладяваме тясно, стръмно, много чисто дървено стълбище – извивка след извивка, броих до 5, после се отказах. ООО!

Тръгваме да се прибираме към хотела по тъмно, търсим автобус, който от Таксим пътува към Лалели. Лесно ще откриете спирката, казаха ни. Вярно – намираме нещо като централна автогара на голям областен град в България. Отказахме се почти на минутата, още повече, на касата за електронни билети имаше 50 метра опашка, поне. Междувременно вечерта вече вибрираше от светлини, звуци и хора. Отиваме към трамвайната линия. Тя е като нишката на Ариадна  – винаги връща в позната точка.  Съвременната представа на кълбото прежда са гладки, елегантни мотриси, чисти, с климатик и безупречна навигация.  Във всеки един момент е ясно къде си – електронно табло показва имената на спирките, има скица на линията, а мелодичен глас обявава имената на стоянките за по-невнимателните. 

В хотела едва намираме сили за душ. Трябва да проучим възможностите за отсядане в други части на града, кварталът е предназначен за търговия, не за нощуване. Но пък цените са приемливи. Въпреки че за всичко си има време.

Istanbul – пребогатият

Сутрин рано в Лалели. Един търговец влачи яркозелен маркуч по тротоара, стига до магазина си, вдига решетката на половина и с небрежен жест насочва струята вода към тротоара. Отмива внимателно всичко, което е останало от нощните птици по улицата. Не го е твърде грижа, че поизплаква и краката на туристите, които са се скупчили пред входа на хотела в съседство и си чакат екскурзовода. Водата се излива в канавката на улицата. Канавките на Истанбул са тесни и плитки – като обърнати керемиди – не задържат боклуци – всичко се оттича, неизвестно къде –  и придават на този огромен град успокояваща нота уют на селско градче. Невъобразимо. 

 

Този път тръгнахме към Турция през септември – казват, най-хубавото време, което човек би могъл да си избере. Нито е горещо, нито е студено. Таях известен страх у себе си – до колко ще се осмеля да поема из този безкраен град – 183 км дължина, а? Имах само едни бегли езикови познания, надявах се да си купим карта почти веднага, събирах спомени и приятелски съвети.

Ако сега не се окопитя, няма за кога – имах около два часа да събера кураж – плюх в пазвата и загледах умно.

Пътуването с група е особено. Хем имаш зад гърба си толкова хора, хем едно такова групово ти е: обърнете глави надясно, следвайте ме, тук имате 10 минути за разглеждане, моля подредете се…Без малко да се обърна към водача с господин учителю… Нейсе, негодувах, но се възползвах безсрамно от  разходката  бонус –  доволно почерпих знания и насоки, за кратко избягах от отговорността да водя малката ни групичка. Туристическата агенция беше организирала всичко много добре – разпределение на времето, екскурзоводи, предложения за разходки.  Но ние искахме да усетим града сами, да си хванем картинката директно от улицата.

Истанбул е странен град – съзнаваш че е огромен,  толкова сгъстен, че в някои райони игла не може да падне между сградите,  но в същото време, където и да се намираш усещаш една особена широта и комфорт.

 

Ние започваме от Лалели. Това е кварталът на търговците. Преди години, на мястото са били Султанските градини с лалета. Прочутите черни цветове са се полюшвали грациозно и са събирали световна слава. Днес, всяко местенце е оползотворено и тесни високи магазини  (с огромни витрини, високо нагоре по етажите), са се омешали с хотели.  Входовете към гостоприемниците са малки, за да пестят място. И цялото е една шарения, манекени и търговия. Хора като мравки са плъзнали – едни търгуват, други купуват, трети влачат  колички с карго – огромни пакети, омотани с кафяво тиксо. Кипеж.

След кратка суматоха, съвсем професионално и с българското знаменце в ръка, сред нас се появява Исмет.  Той, по стечение на обстоятелствата и късмет, е определен за наш екскурзовод. Събира всички около себе си, безцеремонно и уверено се запознава с нас. После вдига ръка и „следвайте знаменцето”. Този човек обича историята и се постарава да ни покаже най-хубавото от нея. Спира буквално на 10 метра. За всяко място вади разказ, притча,  легенда. Имах една учителка в основното училище, която преподаваше история като Шехеразада – така сладко разказваше, че ние, малките султанчета слушахме и забравяхме да и резнем дисциплината. Четяхме учебника като сборник на Шарл Перо.   Исмет беше истински Шехеразад (да ме прости красавицата), а освен това и с чувство за хумор. И практично сериозен:

Сега, искам да ви предупреда: докато аз ви говоря и си разказваме, ще идват разни хора, да ви правят смешки, интересно и т.н. Вие! Няма да им обръщате внимание. Защото, докато ви правят шоу, другарите им тършуват между вас. Разбрахме ли се? Хайде, следвайте знаменцето.

 

И след знаменцето, след знаменцето, стигнахме Капалъ Чарши – майййката на пазарите. Ако питате мен – като пазар не става. Но атмосферата му  усещаме щом се замотаваме  по коридорите, снимаме таваните и лееко пренебрегвам непознатия английски (ама наистина не се разбира на какъв език ти говорят). Вървим, а навсякъде блещукащи съкровища, шалове, чашки, чинии, купи, картини…. Не трябва да се пропусне – просто да се поразходи човек, да пообиколи – ей тъй, заради удоволствието. Аз установих (с яд и мъка от себе си), че нещо пазаренето не ми се отдава. Или просто не ми се ще – против възвишената ми природа е. Ай!

 

Междувременно Исмет – нашият човек в Истанбул – спира пред едно магазинче и отвътре излиза една прекрасна, усмяна жена. Тя е българка. Да ви кажа, скъпи гости – вика Исмет – тя може да ви намери всичко – каквото си пожелаете. Само заповядайте.

Продължаваме нататък, а хората в пазара са станали още повече. При единия изход настъпва кратко объркване. Снимали филм. Групата ни цъка и се диви. Разходката ни тече и стигаме с паузи до Синята джамия. 

Но преди това спираме на площада край нея – Ат Мейдан, за да видим Египетския обелиск, чието сребро ограбили кръстоносците (как е удобно да водиш война в името на благочестието), палатът на Ибрахим – велможа на Сюлейман Великолепни. Наистина красива сграда, строена с мисъл и вградена в бъдещето – звучи така реално и днес.

До него, разказва гидът, е шивачницата, в която Захари Стоянов получил тескерето си за право на шивашки майсторлък.  Междувременно, храбрият ни водач, получи повод да се докаже. Докато ни разказваше за веригите по вратите, край групата спря мотоциклетист с едно куче за навигатор. Исмет твърдо и учтиво го отпрати, а към нас горчиво се обърна: ама нали ви помолих да бъдте бдителни? Какво правите вие сега?

На портата към двора на джамията има окачена верига. Тя висяла там, за да може султанът да се поклони минавайки под нея – ще не ще, богът бил по-велик.  Много хора искаха да видят тази забележителност. Група младежи пъргаво раздаваха торбички – да пренесем обувките си, защото вътре се ходи бос. Една млада жена спираше дамите, които бяха по-леко облечени и им предлагаше сини шалове, за  да влязат уважително в храма. Вътре имаше много посетители – туристи, други, очакващи молитвения час, трети просто дошли да видят мястото. Край едната врата, под прозрачен капак имаше златно-сребърна миниатюра на Мека (дано не бъркам), донесена от арабски емир.

Излязохме на двора и от тук насетне мьı с групой разделились и поехали по свое усмотрение. Исмет ни обясни как да стигнем до следващата ни цел, само трябвало да хванем фюникюлера. Да хванем кое? Видяхме час и половина по-късно. Междувременно си купихме градска карта, върнахме се в хотела – беше обедно време – можехме да си получим стаята. Сетне обратно към трамвайната спирка.

Сега е моментът да се обясня за този трамвай.

Леко ще преувелича и ще го нарека Истанбулската проекция на Камино. Следвайки трамвайната линия, вървим през хълмовете, през Златната порта, Капалъ Чарши, покрай Египетския обелиск, Триглавия змей,  Синята Джамия, покрай Света София, близо до Топ Капъ и Йеребатан, близо до Египетския пазар,  кейовете на Еминьоню, през моста Галата, през Топхане и спира в подножието на хълма, на който се намира Таксим и започва изтънченият Истикляль.  Някои от тези места видях, някои си оставих за следващ път. Искам да открия лично всяко едно от посочените чудеса, в момент, когато мога да го усетя най-пълно и цялостно, без да се похабява емоцията от туристическа задължителност.   Сега исках градът. Една приятелка ми каза – Истанбул не е за един дъх. Не е. Как би могло? Това не е само Истанбул. Това е още Цариград, Константинопол, Византион.  Това е бляскав, великолепен образ на кажи-речи цялата История.

http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%92%D0%B8%D0%B7%D0%B0%D0%BD%D1%82%D0%B8%D0%BE%D0%BD

http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9A%D0%BE%D0%BD%D1%81%D1%82%D0%B0%D0%BD%D1%82%D0%B8%D0%BD%D0%BE%D0%BF%D0%BE%D0%BB

http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%92%D0%B8%D0%B7%D0%B0%D0%BD%D1%82%D0%B8%D0%B9%D1%81%D0%BA%D0%B0_%D0%B8%D0%BC%D0%BF%D0%B5%D1%80%D0%B8%D1%8F

За да се качим на трамвая, трябваше да влезем в спирката. За да влезем – трябваха жетони – по 2 лири бройката. Няма билети, няма кондуктори.  Сборихме се с тази технология – потеглихме към спирка Кабаташ и срещата ни с тайнствения фюникюлер. Последното звучеше като епизод на Стар Трек.

До тук добре – съпроводени, направлявани – разгледахме, чухме, посетихме. Сега ни оставаше да се насладим на свободния полет и да видим, аджеба, този Истанбул, предоставен само на нас. В личен ракурс.  Огледах се дискретно – хората и представа си нямаха, че ние сме на посещение тук, просто всеки си имаше нещо за мислене, за правене, за живеене. Отпуснах се и започнах да попивам атмосферата. Не можех да сваря да виждам и да разпознавам места. Не знаех да гледам ли, да мириша ли, да усещам ли. Но това беше само началото.

Стигнахме последната спирка – Кабаташ. Както ни беше обяснил нашия човек: без да излизате от ограждението, слизате едно ниво надолу и се качвате на фюни-нещото. Няма да плащате нищо, няма начин да се загубите. Да ама позна едно от три – не излязохме от спирката. След като се опитахме да минем без билети през КПП-тата (не беше нарочно, но наистина не можахме), да се върнем обратно край морето (само веднъж, докато загрея, че има указателни табели, които са и верни на всичкото отгоре), някак успяхме да си вземем жълти жетони (за повърхността са червени), да минем бариерите и следвайки хората да отидем да почакаме. Оказа се, че чакаме нещо като подземни трамвайчета. Както ми обясниха по-късно, те били 2, разминавали се по средата на 4 минутното трасе и се дърпали едно друго. Фюникюлерът!

Успяхме да минем и през това чудо на съвременната транспортна наука, да  излезем отново на светло слънце и да се озовем точно на Таксим. http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A2%D0%B0%D0%BA%D1%81%D0%B8%D0%BC

А  причината да стигнем до тук, бе една прекрасна (без грам преувеличения)  Истанбулчанка.

Подправъчни смеси (събрана информация)

Заатар

Тази дума ни пренася по поречието на река Йордан. Засипва ни с аромат на мащерка, сусам и сумак. И, естествено други потайни съставки.  Една от изключителните комбинации – аромат и вкус. Само си представете: невероятна, омайна мащерка, хрускав, печен сусам и кисел сумак.

в руския форум има предложени варианти за приготвяне на заатар

Всъщност заатар се използва с няколко значения. Едно от тях е име на вид дива мащерка, която  е известна и като Персийска (тя е защитена със закон в някои страни). Друг вид растение, известно с това име е Европейски риган.  Тези треви са съставка на подправъчна смес, която също се нарича заатар. Основно съдържа мащерка, риган, сусам, сумак.  Невероятен баланс на вкусове, бих споделила.

Всяка страна е оставила свои собствен отпечатък в тази смес. Различните видове мащерка и риган се комбинират с други подправки, предпочитани в определен регион. В Израел добявят кедрови ядки и сол. В Палестина, където заатар е емблематична , добавят кимион, в Ливан предпочитат различни видове сумак, в някои арабски страни (не от тази част на света) добавят кориандър, дори копърови семена.  Сместта има свои вариации в Мароко, Сирия, Турция, Армения…

Заатарът, вярват, прави ума гъвкав, а тялото издръжливо.  И не е чудно – сусамът е такова съкровище – витамини от Б групата, фосфор, калций, желязо, магнезий, цинк… (много добро правят на нервната система, костите, сърцено, метаболизма…). Ненормално полезно нещо. Сумакът, така чудесно успокояващ стомаха е невероятен партньор на мащерката и природното чудо. Т.е. освен удоволствие, заатарът носи и огромна полза.

Подправъчната смес е предочитана както за месо, така и за хляб и сирене. Невероятно лакомство е събраните в едно безквасен хляб, меко сирене и заатар.  Както цедено кисело мляко, хлебни залци, зехтин и купа от сместта. Както и късчета прясно сирене, оваляни в тази подправка. Както и…

Сега си представям:  шарена сянка, под която е постлан дебел килим. По средата му наредени медни лъскави съдини със сирене, гъсто кисело мляко, посипани със заатар, купички със златист зехтин, един огромен поднос пити, друг с печено месо, оваляно в подправката. В кани искри вино, пази се студена вода. Слънчеви петънца, процедили се през листата затоплят ястията, карат ароматите да избухват, цветовете да блестят. А ние (аз – задължително, вие – при желание), разположени край трапезата, доволни съзерцаваме.

Няколко варианта:

- 1/4 чч сумак

- 1/2 чч мащерка или риган, или смес

- 2 чл печен сусам

- може да се добави 1/2 л сол, морска

Подправките се смилат на прах и се пазят добре затворени, на тъмно.

Втори вариант:

- 1 част риган

- 1 част мащерка

- 1 част сумак

- 1/2 част сусам печен

Мащерката и ригана се смилат на прах, сумака също ако не е на прах, сусамът се добавя към прахообразната смес цял, подправя се със сол на  вкус.

Към някоя от горните рецепти може да се добави майорана, босилек, кимион. Подправките сумак и кимион са с една част по-малко, в сравнение с останалите съставки.

 

Начин на приготвяне:

 

П.П.

Допълнителна информация:

http://en.wikipedia.org/wiki/Za’atar (англ. ез.)

http://booknik.ru/colonnade/kulinar/?id=29672 (руски ез.)

 

Изкуството да почиваш. Бягство на Юг 2 – Резово

В Резово

предисторията : http://hrupkavo.wordpress.com/2010/09/11/%D0%B8%D0%B7%D0%BA%D1%83%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%BE%D1%82%D0%BE-%D0%B4%D0%B0-%D0%BF%D0%BE%D1%87%D0%B8%D0%B2%D0%B0%D1%88-%D0%B8%D0%BB%D0%B8-%D0%B1%D1%8F%D0%B3%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%BE-%D0%BD%D0%B0-%D1%8E/

А е тихо, спокойно, дори внезапните шумове – музика или детски викове, шум от коли са някак омекотени – като през памук. Или след пълните градчета и плажове, селото ни се виждаше преспокойно?  Или 50 км насаме бяха постигнали изумителен успокоителен ефект?

Струваше ми се доста смешно и в същото време изумително странно да наложа двете представи – държавната карта, с червената гранична линия и това, което виждаха очите ми – кротка вода, дето спокойно влизаше в морето. Никъде другаде в не ми се е случвало подобно нещо…Огромните пана с имената на двете страни, едно невидимо присъствие на наблюдаващи те очи и в същото време свободата да виждаш как една река си тече напълно необезпокоявана от факта, че се явява важна клечка между границите на Народната ни Република…Значението и същевременно пълното му пренебрежение напомня  на огледалния свят на една детска приказка. Има си дори и заешка дупка.

Току  до реката е даляна на чичо Васко. Френдклубът, както го е нарекъл,  е извор на вкусна рибена чорба, невероятна пържена риба, бохемско настроение и радост от Живота, наред с Природата. Капитанът е толкова колоритен, че няма да ми стигнат думите. А пържената риба е страашна.

През един октомврийски следобед ни се отдаде случай да си хапнем и от рибената чорба: Не можеш да си я направиш, щото няма да имаш риба. Ще ти я кажа рецептата, ама нямаш ли материал – няма да стане! Риба да пържа ли?

Абсолютната ни грешка, тръгвайки към Резово е, че не си направихме резервация – Ние работим само с резервации, госпожо. Заето е всичко за два дни напред. Съжалявам, госпожа… Обадете се.

Важните неща трябва да се свършват овреме.  Понякога ентусиазмът не е достатъчен, трябва и малко организационна работа, обаче и с нея трябва да се внимава, тъй като пречи на непринудеността. Или махваш с ръка и оставаш още два дни.

Френдклуба е в съвършена хармония с околността: самобитен селски двор, до който се стига по едни стъпала надолу.  Различни маси,подредени на празното пространство пред навеса с кухнята. Много храсталак – като че ли си слязъл на друга земя и в друго село. Бира, каси – абсолютно неподредено, но с мерак.  Пръстта, столовете, въздухът са пропити с морето, доведено от рибарите, пийващи си сладко.

В края на централната Резовска улица, на най-удобното кьоше е разположен един хотел. Всичките му три етажа се разпъваха пред една невероятна гледка към морето и меката извивка на пустеещия плаж откъм турската страна. Окото се пълни, пълни, пълни с широта и все остава ненапълнено. Пристъпям през входа и виждам един плот, а на него е оставена красиво написана бележка, в която любезно ни приканват, да се обърнем към собственика на ресторанта отстрани, в случай, че търсим стая. Едно такова домашно уютно… Въпреки любезността, не намерихме каквото ни трябваше – заети стаи само.

Но насрещната къща имаше една тераска, а на тераската  окачен един картон. На него, не особено красиво изписано, но за това пък изчерпателно съдържание:

Стаи

WC, TV, ХЛ

Последното разгадахме: хладилник.

Ми – къща, ама със свободни стаи, какво като не е хотел…приближаваме се ние към портата, а пред нея масичка. На масичката – сувенирчета – продават се. Влизаме в двора, под един богат асмалък, гледаме – седнали млад  мъж и  млада жена, лееко отегчени.

-          Добър ден, да попитаме за стая?

-          Момент, момент. Ей сега ще извикам майка – скочи оживен мъжът.

-          Чакайте, рекох, да питаме дали имате стая с гледка?

-          Амиии… Нека, ей сега ще извикам майка.

-          Но, все пак, ако нямате…

Мъжът изчезна да вика майка.

След секунди  иззад къщата изприпка майка и отпреде ми застана образът на същинската морска лятно-курортна хазайка.

Леля на възраст, леко приведена и полуусмихната, опитно око-рентген,  прясно боядисана червена коса.  Все пак – добронамерена (може би заради Кризата или просто Професионализъм).

-          Имаме, имаме. С гледка. Ето – тази, другите са заети.

Бабата-леля, мъжът и жена му, аз и моят мъж се струпахме на тераса на първия етаж, пред нас отметнаха едно перде и се отвори стая.

-          Малко разхвърляно, но ей сега ще я оправим. Ние спяхме тук, но ще идем в другата къща – сподели мъжът – Ще я оправим, само малко да изчакате.

Стаята широка, имаше и ВЦ, и ТВ и ХЛ. Пред прозореца – сложено столче, а като седнеш на столчето виждаш асма – много, много лозови листа. За да стигнеш до гледката, трябваше да се приведеш под ъгъл около 50-60 градуса.

-          Хубава е стаята, светла, широка, но на нас ни се искаше да има гледка към морето – поде упълномощеният за преговори член от нашето семейство, т.е аз

-          Е, как! Ето, има. Сядаш си тука и се гледа. Всичко се гледа – Майката-хазяйка се попреведе, впери поглед в малкото свободно от листа пространство  между градината и асмата.

-          Извиняваме се много, но ще потърсим нещо, пък ако не намерим…

-          Както искате, вие си преценявате – бабата присви възкисело устни и спря да ни обръща внимание.

Ами преценихме си и се изнесохме от двора. Върнахме се в началото на селото и се спряхме на едно малко хотелче.  Влязохме да попитаме за стая и попаднахме на хора. Един чичо-собственико-рецепционист благо ни погледна.

-          Добър ден, стая търсим, за една вечер, но искаме да се вижда морето…

-          Амии, ще ви настаним. Качете се нагоре по стълбите, ключа е на вратата, номер…

Ошашавих се дето се казва. То бива гостоприемство, бива борба с кризата, но такова експресно настаняване…Малко ни е пътуването, значи, не сме свикнали на обслужване.

-          Но цената? Ами ако искаме и повече време да останем…

-          Е, аз по принцип за 35 давам, но на вас и за 30. Плаща се сега.

И докато аз запитам за кафета, закуски, докато ми дойде в акъла да помоля да ни упътят за вечеря, влязоха едни момчета чужденчета и чичото се пренасочи. На нас не ни остана друго, освен да си хванем чантичките и да се качим по стълбите. Стаята беше прилична.

Доуточнявам: Вечер във френдклуба БЕЗ РЕЗЕРВАЦИЯ е невъзможна. Поне за нас – беше.  Малко ме е яд, защото тъй се надявах на една непринудено-бохемска…Но, не стана.  Рекохме си да пийнем по едно малко на терасата на панорамното хотелче и да си оплакнем уморените взори в морето. Бре!

Че имаше панорама – имаше – накъдето и да отправиш поглед – все морe и тук там бряг.

Седнахме  както се полага -  анасоново питие и подходящото хапване  към него. И не е като да нямаше меню. Но, вероятно, аз не ги разбирам нещата, защото нито ме грабна, нито можа да предложи нещо кой знае какво, освен  висоооооки цени (верно бяха височки). Сервитьор – с досада някак си ни обслужи, а момичето след него …Станахме и тръгнахме.  Повървяхме си гладни и жадни, заиграхме се с идеята да си хапнем на балкона в хотела… И насред селото, като че ли изведнъж се появи едно чудо на бетона, невероятно авангардна архитектура – само дето на мен ми приличаше на изоставен строеж. Но както казах, не ги разбирам аз тия работи и не пуснах съпругЪт  дори да приближи табелката на морските градини. Не че той се дърпаше много, де… Та повървяхме пак, минахме покрай един магазин, който силно напомняше социалистическото снабдяване  и а-ха да се упътим към тераската, пред нас едно чудно местенце:  градинка, с няколко маси (два броя и половина) и къща за гости.  Като казвам градина – имам предвид селска градина – домати, краставици, мушкато и Хортензия.

Зеленчуковата градина

Къщата  имаше  странен вид – дърво по нея повечко, един планински покрив.  Сякаш мястото висеше в друго измерение .

Хортензията

Влязохме в дворчето и гледам – на едната маса наредени прибори, а по средата – китна табелка Резерве. Нема страшно, рече половинката – то е , за да плаши клиентите.  Ей ти, след секунди, излиза един човечец.  Нисичък, на крачка преди думата „позакръглен”  (то и аз съм в тази група, но то е от любовта към небцето. Мога да се оправдая и със здравословни проблеми.) .  Домакинът имаше тънки устни, бягащ поглед и носеше малък номер обувки. Тази комбинация никак не ми допадна, но чичо Васко не ни прие, пък една рибена чорбичка ме викаше, викаше… С известно колебание, човекът изрази благоволението си да ни приеме (нямаме криминален вид, нито приличаме на клошари, кълна се). Нещо като услуга, един вид…

Атмосферата беше особена – сякаш бяхме извън времето,  извън всичко. Някъде на село, но в коя година? Седнахме там. На половинката маса, тъй като бяхме само двама.  Апо-късно се изясни останалата част от картинката. Рибената чорба беше прясна, ухаеща, невероятна.

Ароматната, вкусната, рибената чорба

Както и чернокопът на скара. Но, за мое най-дълбоко съжаление, следва едно Но.  И тук, както и още тук-таме в това морско селце цените следваха философията – ден година храни. Човек трябва да си плати за качеството – добре, обаче, дали от цинцарлък или от глупост, не мога да проумея тази сумарно изразена грандиозност.  Бих го простила, но се оказа грешка и това, че не си поръчахме половината меню, както и факт е, че не сме французи. Каквито били  хитовите туристи.  Хапнахме разкошно, пийнахме приятно, но обслужването беше сметкаджийско.  Верно  – сами си влязохме, не ни бутаха. Все пак – , друго щеше да е, ако си бяхме тръгнали с мисълта  „заслужаваше си”.

Позабавлявахме се, обаче. На съседната маса, домакинът цяла вечер обяснява на свои гости как си води бизнеса, щото, видиш ли, от другата работа получавал скромен доход. Ние чувахме, но не бяхме принудени да вземаме отношение.  И тъй като си носехме фотоапарат изпонащракахме всичко, включително  собственика. Но снимката му ще си остане за семейния ни архив. Както и фотографията на бутафорният фар, в ъгъла до масите и който човекът с гордост ни посочи.

В крайна сметка, останах с усещането, че на повечето хора, занимаващи се с туризъм, не им е ясно какво предлагат – ни риба, ни рак, ако решим да останем в морската сфера. Селска почивка, но толкова изключително уникална, че се брои еквивалент на нощувка в Бурж Ел Араб (дано не съм му сбъркала името).

И също – не могат да си пресметнат какъв процент е разумно  да се изкара от една риба на скара, защото всичко си има граници…

Вечерта довършихме на хотелското балконче – с вълшебната гледка и питие в ръка.  Огромно удоволствие – топла лятна нощ, тишина, море в тъмното.

Като оставим настрана гастроноческото ни фиаско, Резово е прекрасно и пази някаква самобитност.  Би могло да се получи

потенциалните коне

чудесен Планиран  уикенд, би могло. Но единственото, което сега ще ме върне там, е гледката и настойчивото желание да проверя, дали френдклуба е все още приятелски и все още непринуден.

След като си тръгнахме, много ми се искаше да открия нещо вдъхновяващо. И преди да влезем във Варвара, спряхме край едно заливче – предния ден видях с крайчеца на окото коне в морето. Викам на мойта половинка, дай да спрем, да си наснимаме хергелето и да се приберем спокойно. Извадихме техниката, фокусирахме и  - вместо коне, от морето апатично ни огледа стадо крави. Преживящи. И един философски настроен щъркел.

 

кравите от с. Варвара

 

размислите на един щъркел

Но пък истинската награда посрещна неумелия ни пътешественически дух на плажа Аркутино.  Слязохме от колата и аз л повярвах на всеки екстрасенс, който твърди, че тук-таме по земята се разнасят някакви енергии.  Дюните, пясъчните храсти и треви, чистото море, меките вълни – лежерна, чиста картина.  Дървените пътеки, белите завеси на баровете и ресторанта, премерения брой чадъри довършваха еклектично усещането за това място. Но не в полза на еклектиката е спреният строеж над плажната ивица.

(Там има един хотел, който съм си обещала да проверя догодина. )

Не знам как преминаха няколко часа, но след като  тръгнахме, имахме чувството като да сме били подложени на пълна детоксикация.

Всъщност, тези два дни доказаха, че шаблона в женските списания е абсолютно верен – всеки самоуважаващ се, трябва да си почива редовно, за да  „освежава” духа и тялото.

 

В Еленския Балкан – 2

Разположена в края на селото, на леко възвишение – с поглед към язовира, къщата беше построена така, че да има достъп от двора до всяка стая, без да се налага някой да бъде притеснен. Изключителна привилегия – попочерпените с повечко огнена вода могат да се изшмулят на чист въздух, да се поокопитят, без, непременно, да се излагат.  Едно от най-привлекателните места във вътрешността на къщата е, естествено, кухнята (съвсем практично да споделя – добре заредена с посуда и подправки).  Прозорецът пред мивката ти дава възможност да пуснеш душата да лети над прекрасния пейзаж, докато ръцете се занимават с нещо толкова тривиално като миенето на чинии. Или тави.

Защото да идеш на планина и да не хапнеш агнешко си е нелеп пропуск.

Т.е. вземате си една агнешка плешка, хубаво я омазвате с подправки – сол, брашно, може малко червен пипер, сипвате малко вода в тавата и загръщате нежно с фолио да пази влагата. Прибирате тавата във фурната и от време на време проверявате как вървят нещата. При нужда поливате със сосчето. Малко преди края на печенето махате фолиото, запичате красиво и нека ви е сладко!

Но мястото, освен че предразполага към задушевни разговори край масата (особено вечер), към кулинарни и пр.  преживелици, е невероятно успокояващо и зарежда с енергия. Поне така аз го усетих. Седнали на масата на двора сутрин, с мнооого дълго кафе и закуска – меденки, кекс или нещо по-питателно или просто така, се радвахме на слънцето, без приказки. Просто доволни да си поседим на открито и чисто място, много зелено.

Последваха няколко тихи дни – в двора, пълен със слънце и трева. И не само. Понеже с риболова не се получи, баш-рибарина от компанията разкри тайната си технология за ловене на жаби.  Но аз няма да я споделя. Ще кажа само, че изисква висока концентрация, не се допуска треперене на ръката, а също и упоритост. От тези три прости правила зависи колко бутчета ще има на масата.

 Разходките из околността бяха особени. Нещо средно между пътуване във времето и из съвременния селски туризъм. Повечето къщи бяха обновени, ремонтирани, нагиздени – приготвени за гости. Но тук-там, в тая пъстра гледка, се врязваха по-обикновените – като за всеки ден.  Живота на хората си течеше и без граждани, с ония детайли, присъщи на средата: маса на двора, покрита със захабена мушама, сложени да съхнат на слънце разни дребни посуди и шишета, каруцата под стрехата. Селското училище може и да беше затворено за деца, но теленца се радваха на буйната трева в двора му. Насред село, на малко площадче (то място за по-голямо просто няма) имаше прашна сграда, със заковани прозорци и изписан корниз „Танцуваленъ салонъ”.  За момент си представих как млади хора с  нови изгладени до скърцане дрехи да танцуват валс или да вият хоро. Какво ли са танцували на село в годините на „Ъ”-то?

В тези дни, поради многото хора наоколо, а също и поради светлите майски празници, църквата беше затворена.  Каква изненада! Винаги съм се надявала да открия, ако не религиозно чувство, то поне съпричасност към православната общност у себе си. Но нашето църковно ръководство има доста проблеми и работи отгоре-надолу (от центъра към периферията, искам да кажа).  Като истинско чедо на социализъма, у мене няма създаден поглед към религията. Малкото познати от баби и майки  ритуали, приемам по-скоро като народна, не като църковна традиция.  Но или аз съм твърде далеч от тия неща, или на църквата и е все едно къде са хората като мен и си стоим разделени  и без всякакви колективни преживявания в тоя дух.  Може би така и трябва. След като  присъствах на няколко от „светите тайнства”  на различни места, а и след кратки разговори с някои свещеници, т.е. след като видях и чух  – като дявол от тамян ще побегна, нежели да стоя.  Но, все си мисля, че в такова вълшебно кътче, една служба, която да събере хората, за радост само, ако не за друго, би помогнало да усетим по-различно тези Гергьовски празници.  Несъмнено литургии (служби, може би), е имало в града. Да приемем, че има кадрови недостиг в тая област (и без това се обяснявам колко съм нецърковно настроена, какво ли искам и аз) и да приветстваме с Майката Природа Възраждането на Живота.  

Хубавите неща стават бавно, но отминават твърде бързо. Краткото ни пътешествие извън рутината свърши и трябваше да се обърнем обратно в ежедневните си навици. 

 

В Еленския Балкан – начало и част 1

Срамота, пролетно време, почивни дни – като Божигробска броеница наредени, а ние у дома. Не.

И като се емнахме (както казва баба) три жени работни, седнахме пред компютрите и запреброждахме гори и Балкани. Дълго избирахме, дискутирахме – не знам как живяхме без интернет преди – и пред погледите  ни (последователно, докато си разпратим линковете ) се раззелени един двор, на снимка, ама зелен, пухкав, просторен, открит и слънчев. Не може да бъде! Не, ама да! След кратки преговори излъчихме най-устатата и търговски ориентирана личност и тя се разбра със собствениците. Те си били разбрани по начало, де.

Ето ти цел. Почивка, спокойствие, природа и наслади за небцето. Последното отлагаше момента, в който се виждах стройна фиданка, но какво са няколко месеца пред 3 дни дишане с пълни гърди и сладко хапване? Ами не мога. Не искам, не ща! Никакви диети.

Съставихме меню, направихме списък, разделихме си го и в един ветровит но слънчево-мъглив ден се натоварихме по колите заедно с продуктите, разни екстри и тръгнахме към с. Яковци, на 3 км от Елена.  Пътувахме бодро и свежо и ей така небрежно свихме в едно от отклоненията към планината. Приятен път, свежо зелено – пресичането на планината се очертаваше кратко. Стъпихме в началото на Твърдишкия проход.  НЕ ГО ПРАВЕТЕ! НЕ ГО ДОБЛИЖАВАЙТЕ!

Измамно спокойствие

Началото

(Тук, смятам, е подходящо да отворим едни скоби: От Южното Черноморие, най-подходящ е пътя през Карнобат, а после Сливен, а после нагоре през планината – покрай Стара река, Зайчари, Майско, Константин, Марян… Шосето е в добро състояние, завойте – за страдащите от морска болест – не са страшни, пейзажа е великолепен).

Много мелодраматично се изразих, но само като се сетя как пътувахме 10-15 километра около 2 часа, люшкайки се като в лодка, ми става лошо на стомаха. Предполагам, започнали са да ремонтират прохода преди години, но се е случило нещо ужасно и всички работници са имали време да си съберат инструментите и да напуснат незабавно, насред работата. И още предполагам, че тая заплаха си стои, но само заплесите като нас, влизат в устата на вълка. Пардон, карат по чакълестия път 2 часа.  С две деца в колата, впрочем.  Карайки бавно, по пътеката се разминавахме с пешеходни туристи, кученца, дошли от невидими махали ни лаеха дружелюбно, опитвайки се да захапят гумите на колата. Аз се бях втренчила напред, в чакъла, като се опитвах със силата на мисълта си да го направя по-равен. Напрягах се, все едно, че дърпах колата, та чак рамената ме заболяха. Страх ме беше, че след 10 метра дори пътеката ще свърши, а ние ще се загубим и ще се наложи да останем сред дърветата. Лошото беше, че провизите не бяха у нас, ако не броим една торба домашни меденки. А единственото хубаво нещо беше пролетта – зелено, птички и липса на хорски шум (естествено, освен нашия). И слънце, което неочаквано засия. Милостивото утешение на планината.

Е,  ако не беше люшкането, можеше да приемем цялата работа за малко неадекватна разходка през гората. И изпитахме невероятно облекчение, когато влязохме в задната махала на някакво село и видяхме ръждясала, едва четяща се табела: „Елен… … км”. Никога не съм се радавала толкова на купа сено (имаше една до главния път), а малко поразбитото шосе ни се стори като магистрала.

Скоро се показа и Елена. Градчето имам предвид, не някаква мома на пътя (то е ясно, но не можах да се сдържа и ще оставя поизтърканата шегичка).  В града беше настъпило страхотно оживление – беше пълно с автомобили от цяла България, хората се събираха на групички и си дискутираха нещо там. Никога не бях идвала тук. Къщите покриваха склоновете, а шосето се виеше като рекичка по дъното на клисура. Възрожденските сгради се кипреха, обновени от собствениците, тук-там се показваше и по-ново строителство. Доплавахме до малкия наклонен площад и слязохме, за да се срещнем и с другата част от компанията. В същия този миг, ярката слънчева светлина и бистрия планински въздух ми прерязаха погледа и сълзи рукнаха без време. Може ли от чист въздух да се плаче? Абсолютно възможно е. Шегата настрана, но за изнежените градски очи е по-полезно да са скрити с тъмни очила, поне докато свикнат с чистия въздух. Площада, огрян от слънцето, с хора и коли беше като дъното на чаша, пълна с врява и ярко слънце. Как да не ревне човек? И въпреки суматохата, планината прибрала градчето сред баирите, уталожваше врявата и едно спокойствие се лееше отгоре ни.

Върнахме се по автомобилите и прекосихме града, за да намерим с. Яковци.  Главната улица на градчето постепенно загубваше населения си вид, къщите край нея изглеждаха все по-извънградски и изведнъж бяхме извън Елена. Поне така ми се стори.

Ако говорим за пътища, то този беше малък, като поизбеляла панделка, хвърлена  , ей така, сред полето, един такъв домашен, все едно те води в къщи.  Местните хора се стараеха да правят нещата добре и услужливо ни уведомяваха с различни табели, че ей там, 3 км по-нагоре е Еди коя си вила, или че 3 завоя дясно-дясно-ляво се намира Еди коя си къща…

Минахме през селото мимоходом, търсехме си нашата вила, та не обърнахме погледи към околността. След онова драпане по чакъла ни се щеше да се проснем в зеления двор от снимките.

Вилата се наричаше Йована и спокойно я открихме. Собствениците ни чакаха. Със страх, някак си, влязохме през голямата дървена порта. Мястото  се оказа точно каквото е и на снимките в нет-а. Абсолютно същия приказен двор, щъркеловото гнездо си беше върху стълба, гърнетата по двора държаха цъфнали грамофончета. А къщата беше невероятна.  Направена с желание, обмислена внимателно.

http://bgglobe.net/bg/objects/gallery/4401/%D0%9A%D0%AA%D0%A9%D0%90%20%20%D0%97%D0%90%20%D0%9F%D0%9E%D0%A7%D0%98%D0%92%D0%9A%D0%90%20%E2%80%9E%D0%99%D0%9E%D0%92%D0%90%D0%9D%D0%90%E2%80%9D

Следва продължение:

Екскурзия до и на о. Тасос – продължение IV и край

Гледката е невероятна!

 

На другия ден, след добра закуска, тръгнахме дружно да разгледаме Лименас – главния град.  Слязохме от колите и сякаш се озовахме на улицата в някое българско морско градче – чуваше се българска реч, търговците бяха наизнесли почти същите стоки като у нас, на същите сергии и щендери. Балканска работа!  Не ми хареса, а и другите не останаха впечатлени. За това тръгнахме по крайбрежната алея, пък сувенирите оставихме за после.

Както се изрази детето, хората си бяха паркирали лодките и моторниците, но за моя изненада, водата край тях беше чиста и бистра – една торбичка или пластмасова чашка не видях, само рибки се стрелкаха му тях.  Лека полека приближавахме центъра и се чудехме какво да разгледаме от историческите точки –   щеше ни се разгилдисването ни да е по-целево. Минахме край едно заведение за гирос – гръцкия дюнер и продавача-готвач весело ни заподканя – Ела, ела! Ама никой от нас не беше гладен  и артистичния търговски подход остана без отклик. Язък. Изведнъж  вляво от нас, сякаш някой разбута къщите, сергийките и павилионите и се откри площада. Казано автентично – агората. Сами по себе си останките бяха разхвърляни и не толкова интересни (аууу, какво пренебрежение към историята).  Встрани, обаче, имаше една ръждива табела с изрисувана и описана схема на всички сгради, колонади – каквито са били. Еййй, като се зачетох, направо влязох във филм. Само си представих, че на каменната плоча, върху която се бях изстъпанила понастоящем, са стъпвали още преди новата ера – настръхнах, вервайте ми.  После тръгнахме към амфитеатъра. Докато се чудих защо е направен толкова нависоко, по-образован член на групата ме светна, че така било по принцип в древна Елада. Докато катерехме стръмната улица, минахме покрай нещо като забравен отдавна изкоп. Е, не бе толкова затревнен, а  и имаше руини в него. При по- внимателен оглед, на мрежата забелязах табела – светилище на Дионис било, никакъв изкоп. После се сетих, че в някой от сайтовете за Тасос, бях чела за тази забележителност и се изумих. В Гърция не си оставяха и най-дребното магаренце в калта – няма антично местенце пропуснато за туристите. Едното от нашите момичета чак се разсърди, че го е пропуснала, ама с тоя малък мащаб… Малък се оказа и амфитеатъра, но определено си заслужаваше посещението.  Първо усилието, което си направил, за да се изкачиш, второ – самата пътека и входа на театъра сякаш те водят вътре в природата, в хълма – почувствах се уютно (по принцип се плаша от високото и от надвиснали скали, но само малко), трето – гледката, която, слава Богу,  запаметихме в хубава снимка, четвърто – пак онова усещане за допира с Античността.  Невероятно, как едно не толкова възвеличано място, може да ти донесе такива трепети. Забелязала съм, че по-известните туристически забележителности (поне посетените от мен)  въздействат, но не така откровено.  Местните се стараеха да поддържат атмосферата – ниски, с изчистени линии сгради, бяло варосани къщи (даже и уличната настилка тук-там).   

Настоящето ни застигна в една пекарна, където сред хляба и сладките имаше достатъчно шоколадови яйца и вафли, за да може децета да си получат обичайните радости, наред с възрастните, разбира се. Парче хляб след разходка има най-вкусния вкус.  Вече нямахме оправдание да пропуснем и търговския въпрос. Подправките, узото и зехтина имаха твърде напудрен вид, аз исках нещо по-истинско и ги пропуснах. Задължителното магнитче за хладилника беше избрано измежду най-кичозните, с форма на острова, детето и то  си посочи  нещичко. Мама искаше да  си купи чехли от естествена кожа с античен дизайн. Няма смисъл да се отделяме от туристопотока, я. Влязох в един магазин – мерих, гледах, накрая пипнах заветния чифт. Търговецът самоуверено ме осведоми: Ханд мейд. Вери стронг. Вери, вери, ама на другия ден успях да ги поразлепя .  Да ни е жив и здрав кварталния обущар. За сметка на това, на тати купихме най-бялата, памучна, гръцка риза.  Но успеха на тоя алъшвериш оценихме малко по-късно. 

Прибрахме се в хотела, за да се реорганизираме за самостоятелни забави. Пътьом поразгледахме и няколко градини с бунгала. Имаше доста български автомобили – някои с ремаркета за лодки, други без. Къщичките бяха разположени в градини или дворове, изглеждаха така сякаш отиваш на гости на леля си на село (да речем). Бунгалата са предпочитани предимно от хората, които искат да ходят на риболов – място има повечко, свобода на движението също.  Около целия остров има места, където запалените по темата могат да си ловуват на воля – Пиргос Кейп, Бабурас Кейп  (Ставрос), Салоникос Кейп, Скала Марион, Пачис Кейп  -  за подводен риболов, а за обикновен с лодка, по-запознати посочваха крайбрежието от Алики до Скала Марион.  

Паркингът за лодки

 

Поглед към Материка

 

Лименас, Агората

 

Част от пристанището

 

Водата край акостиралите лодки

 

Малко по-мътна, но с повече риби

 

 

Качихме се на колата и тръгнахме без определена цел, мислехме евентуално да стигнем до някое градче – Лименария, например. Крайбрежният път беше изключително красив. Напомняше ми на френски филм. Както на континента, така и на острова край шосето стояха в тихо поклонение малки параклисчета. Спряхме край едно такова – на Свети Рафаел, мисля.  Вътре светеше нещо като кандилце, имаше картичка с образа на светеца и чинийка с монетки. Тутакси ми лъхна на тамян, свещи, пост и молитва. Твърде набожно.  Чак нередно ми се струваше в земя на амфитеатри и Дионис да бъдат така прилежно подредени църкви и светци.  Но ми беше така любопитно да разгледам някоя света обител, да видя каква е  тая ревностна набожност, че тръгнахме навътре към планинското сърце на острова, да търсим напосоки манастир.  Лежерната атмосфера на крайбрежието постепенно се смени с отрудени домашни зеленчукови градини, дворове с домати и пипер, а те естествено се преляха в организирани маслинени градини.  Селца, по-скоро махали си стояха сред баирите, но и там застиналия живот беше застигнат от бързейте на туризма – вили и къщи за гости, малки ресторантчета имаше навсякъде. След  един завой су нас се изправи строеж, увенчан с българска табела – купете си апартамент!  Чак хлъцнах, толкова невероятно ми се видя, червена точка за бг бизнеса.  До този момент си мислех, че нашенеца- турист, надали е фактор за успех, но ето ти опровержение.   Шосето се виеше нагоре, все по-тясно, накрая мина в чакълена алея. Спряхме и се наложи да се разберем с един местен, колко има до манастира по пътя. Почти телепатично, на смес от сума ти езици, разбрахме, че има около 5 км.  Слънцето напичаше, ние бяхме с малко дете и стръмния път мигом ни изпари ентусиазма. До тук с проучването на религиите.  Върнахме се на панорамния път и продължихме към   Лименария.  Курортното градче беше малко, стръмни улички и магазинчета за сувенири.  И там се чуваше българска реч. Седнахме да пийнем кафе. Пристигна сервитьорката  и заразпитва на гръцки, какво, аджеба, ще си поръчваме. Мъжът ми се усмихна на гръцки и я помоли да проговори на английски. Момичето ни се извини мународно и сподели, че ни е помислила за местни. Ето го успеха на гръцката риза.  Гръцкото кафе, беше досущ като турското – сварено и поднесено в джезве, сервирано с чаша вода.  Какво удоволствие – слънчев, мързелив, топъл следобед.  Времето ни беше ограничено, така че се наложи да тръгнем обратно към хотела.  Имахме план да минем през някоя рафинерия, да си купим зехтин. За наш късмет, хората си почиваха в неделя. Хубавото беше, че рецепционистката в  хотела ни беше запозната с подобни тежки проблеми и ни предложи да си купим от зехтина на собственика на хотела, който пък имаше и маслинени насаждения някъде си. Това беше най-хубавия зехтин, който бях пробвала до сега. Ако отидем пак до там, то една от причините ще бъдат поне няколко тенекии.

На другия ден помирисахме като за последно розмарина и тръгнахме към ферибота за Кавала. Времето пак беше мрачно и люшкането на ферибота разстрои децата. Тъкмо и на мен да ми стане лошо, когато града се разстла пред кораба. Сякаш нарисувани ву планината белите къщи и сгради се разсипаха на шарени части, украсени тук-там с палми, щом ферито приближи пристанището. На високото стоеше крепост и из града се виеше акведукт. Впечатлението от Кавала ставаше смесено – морско, южно, старинно. Естествено, щом навлязохме в улиците, съвременността ни се изсмя в лицето. Твърде силно трябва да ни е полюшкало морето.  Групата се раздели на две – едната част тръгна да търси шопинг из търговската част, а другата се натоварихме в едната кола и се запътихме към Джъмбо – огромния магазин за играчки и детски стоки. Направо изпитвах нетърпение, представях си как цялото изобилие ще разтърси синчето и как превъзбудено ще припка.  Чак и аз потропвах с крака.  Мястото напълно оправда очакванията ни и хлапакът излезе от двучасовия тур предоволен. Струваше си да се откажем от градската обиколка, само заради усмивката на разбойника – умилих се.

Няколко часа по-късно бяхме на вечеря у дома, отпуснати  от спокойната почивка.  

Панорамният крайбрежен път

 

Поглед от терасата на хотел Лулудис (Louloudis)

 

И малко светлини на острова

 

На тръгване от Тасос

 

Панорама на Кавала

 

Кавала по-отблизо