В Еленския Балкан – начало и част 1

Срамота, пролетно време, почивни дни – като Божигробска броеница наредени, а ние у дома. Не.

И като се емнахме (както казва баба) три жени работни, седнахме пред компютрите и запреброждахме гори и Балкани. Дълго избирахме, дискутирахме – не знам как живяхме без интернет преди – и пред погледите  ни (последователно, докато си разпратим линковете ) се раззелени един двор, на снимка, ама зелен, пухкав, просторен, открит и слънчев. Не може да бъде! Не, ама да! След кратки преговори излъчихме най-устатата и търговски ориентирана личност и тя се разбра със собствениците. Те си били разбрани по начало, де.

Ето ти цел. Почивка, спокойствие, природа и наслади за небцето. Последното отлагаше момента, в който се виждах стройна фиданка, но какво са няколко месеца пред 3 дни дишане с пълни гърди и сладко хапване? Ами не мога. Не искам, не ща! Никакви диети.

Съставихме меню, направихме списък, разделихме си го и в един ветровит но слънчево-мъглив ден се натоварихме по колите заедно с продуктите, разни екстри и тръгнахме към с. Яковци, на 3 км от Елена.  Пътувахме бодро и свежо и ей така небрежно свихме в едно от отклоненията към планината. Приятен път, свежо зелено – пресичането на планината се очертаваше кратко. Стъпихме в началото на Твърдишкия проход.  НЕ ГО ПРАВЕТЕ! НЕ ГО ДОБЛИЖАВАЙТЕ!

Измамно спокойствие

 

Началото

(Тук, смятам, е подходящо да отворим едни скоби: От Южното Черноморие, най-подходящ е пътя през Карнобат, а после Сливен, а после нагоре през планината – покрай Стара река, Зайчари, Майско, Константин, Марян… Шосето е в добро състояние, завойте – за страдащите от морска болест – не са страшни, пейзажа е великолепен).

Много мелодраматично се изразих, но само като се сетя как пътувахме 10-15 километра около 2 часа, люшкайки се като в лодка, ми става лошо на стомаха. Предполагам, започнали са да ремонтират прохода преди години, но се е случило нещо ужасно и всички работници са имали време да си съберат инструментите и да напуснат незабавно, насред работата. И още предполагам, че тая заплаха си стои, но само заплесите като нас, влизат в устата на вълка. Пардон, карат по чакълестия път 2 часа.  С две деца в колата, впрочем.  Карайки бавно, по пътеката се разминавахме с пешеходни туристи, кученца, дошли от невидими махали ни лаеха дружелюбно, опитвайки се да захапят гумите на колата. Аз се бях втренчила напред, в чакъла, като се опитвах със силата на мисълта си да го направя по-равен. Напрягах се, все едно, че дърпах колата, та чак рамената ме заболяха. Страх ме беше, че след 10 метра дори пътеката ще свърши, а ние ще се загубим и ще се наложи да останем сред дърветата. Лошото беше, че провизите не бяха у нас, ако не броим една торба домашни меденки. А единственото хубаво нещо беше пролетта – зелено, птички и липса на хорски шум (естествено, освен нашия). И слънце, което неочаквано засия. Милостивото утешение на планината.

Е,  ако не беше люшкането, можеше да приемем цялата работа за малко неадекватна разходка през гората. И изпитахме невероятно облекчение, когато влязохме в задната махала на някакво село и видяхме ръждясала, едва четяща се табела: „Елен… … км”. Никога не съм се радавала толкова на купа сено (имаше една до главния път), а малко поразбитото шосе ни се стори като магистрала. 

Скоро се показа и Елена. Градчето имам предвид, не някаква мома на пътя (то е ясно, но не можах да се сдържа и ще оставя поизтърканата шегичка).  В града беше настъпило страхотно оживление – беше пълно с автомобили от цяла България, хората се събираха на групички и си дискутираха нещо там. Никога не бях идвала тук. Къщите покриваха склоновете, а шосето се виеше като рекичка по дъното на клисура. Възрожденските сгради се кипреха, обновени от собствениците, тук-там се показваше и по-ново строителство. Доплавахме до малкия наклонен площад и слязохме, за да се срещнем и с другата част от компанията. В същия този миг, ярката слънчева светлина и бистрия планински въздух ми прерязаха погледа и сълзи рукнаха без време. Може ли от чист въздух да се плаче? Абсолютно възможно е. Площада, огрян от слънцето, с хора и коли беше като дъното на чаша, пълна с врява и ярко слънце. Как да не ревне човек? И въпреки суматохата, планината прибрала градчето сред баирите, уталожваше врявата и едно спокойствие се лееше отгоре ни.

Върнахме се по автомобилите и прекосихме града, за да намерим с. Яковци.  Главната улица на градчето постепенно загубваше населения си вид, къщите край нея изглеждаха все по-извънградски и изведнъж бяхме извън Елена. Поне така ми се стори.

Ако говорим за пътища, то този беше малък, като поизбеляла панделка, хвърлена  , ей така, сред полето, един такъв домашен, все едно те води в къщи.  Местните хора се стараеха да правят нещата добре и услужливо ни уведомяваха с различни табели, че ей там, 3 км по-нагоре е Еди коя си вила, или че 3 завоя дясно-дясно-ляво се намира Еди коя си къща…

Минахме през селото мимоходом, търсехме си нашата вила, та не обърнахме погледи към околността. След онова драпане по чакъла ни се щеше да се проснем в зеления двор от снимките.

Вилата се наричаше Йована и спокойно я открихме. Собствениците ни чакаха. Със страх, някак си, влязохме през голямата дървена порта. Мястото  се оказа точно каквото е и на снимките в нет-а. Абсолютно същия приказен двор, щъркеловото гнездо си беше върху стълба, гърнетата по двора държаха цъфнали грамофончета. А къщата беше невероятна.  Направена с желание, обмислена внимателно.

http://www.bgglobe.net/index.php?l=0&s=-2823

 

Следва продължение:

Екскурзия до и на о. Тасос – продължение IV и край

Гледката е невероятна!

 

На другия ден, след добра закуска, тръгнахме дружно да разгледаме Лименас – главния град.  Слязохме от колите и сякаш се озовахме на улицата в някое българско морско градче – чуваше се българска реч, търговците бяха наизнесли почти същите стоки като у нас, на същите сергии и щендери. Балканска работа!  Не ми хареса, а и другите не останаха впечатлени. За това тръгнахме по крайбрежната алея, пък сувенирите оставихме за после.

Както се изрази детето, хората си бяха паркирали лодките и моторниците, но за моя изненада, водата край тях беше чиста и бистра – една торбичка или пластмасова чашка не видях, само рибки се стрелкаха му тях.  Лека полека приближавахме центъра и се чудехме какво да разгледаме от историческите точки –   щеше ни се разгилдисването ни да е по-целево. Минахме край едно заведение за гирос – гръцкия дюнер и продавача-готвач весело ни заподканя – Ела, ела! Ама никой от нас не беше гладен  и артистичния търговски подход остана без отклик. Язък. Изведнъж  вляво от нас, сякаш някой разбута къщите, сергийките и павилионите и се откри площада. Казано автентично – агората. Сами по себе си останките бяха разхвърляни и не толкова интересни (аууу, какво пренебрежение към историята).  Встрани, обаче, имаше една ръждива табела с изрисувана и описана схема на всички сгради, колонади – каквито са били. Еййй, като се зачетох, направо влязох във филм. Само си представих, че на каменната плоча, върху която се бях изстъпанила понастоящем, са стъпвали още преди новата ера – настръхнах, вервайте ми.  После тръгнахме към амфитеатъра. Докато се чудих защо е направен толкова нависоко, по-образован член на групата ме светна, че така било по принцип в древна Елада. Докато катерехме стръмната улица, минахме покрай нещо като забравен отдавна изкоп. Е, не бе толкова затревнен, а  и имаше руини в него. При по- внимателен оглед, на мрежата забелязах табела – светилище на Дионис било, никакъв изкоп. После се сетих, че в някой от сайтовете за Тасос, бях чела за тази забележителност и се изумих. В Гърция не си оставяха и най-дребното магаренце в калта – няма антично местенце пропуснато за туристите. Едното от нашите момичета чак се разсърди, че го е пропуснала, ама с тоя малък мащаб… Малък се оказа и амфитеатъра, но определено си заслужаваше посещението.  Първо усилието, което си направил, за да се изкачиш, второ – самата пътека и входа на театъра сякаш те водят вътре в природата, в хълма – почувствах се уютно (по принцип се плаша от високото и от надвиснали скали, но само малко), трето – гледката, която, слава Богу,  запаметихме в хубава снимка, четвърто – пак онова усещане за допира с Античността.  Невероятно, как едно не толкова възвеличано място, може да ти донесе такива трепети. Забелязала съм, че по-известните туристически забележителности (поне посетените от мен)  въздействат, но не така откровено.  Местните се стараеха да поддържат атмосферата – ниски, с изчистени линии сгради, бяло варосани къщи (даже и уличната настилка тук-там).   

Настоящето ни застигна в една пекарна, където сред хляба и сладките имаше достатъчно шоколадови яйца и вафли, за да може децета да си получат обичайните радости, наред с възрастните, разбира се. Парче хляб след разходка има най-вкусния вкус.  Вече нямахме оправдание да пропуснем и търговския въпрос. Подправките, узото и зехтина имаха твърде напудрен вид, аз исках нещо по-истинско и ги пропуснах. Задължителното магнитче за хладилника беше избрано измежду най-кичозните, с форма на острова, детето и то  си посочи  нещичко. Мама искаше да  си купи чехли от естествена кожа с античен дизайн. Няма смисъл да се отделяме от туристопотока, я. Влязох в един магазин – мерих, гледах, накрая пипнах заветния чифт. Търговецът самоуверено ме осведоми: Ханд мейд. Вери стронг. Вери, вери, ама на другия ден успях да ги поразлепя .  Да ни е жив и здрав кварталния обущар. За сметка на това, на тати купихме най-бялата, памучна, гръцка риза.  Но успеха на тоя алъшвериш оценихме малко по-късно. 

Прибрахме се в хотела, за да се реорганизираме за самостоятелни забави. Пътьом поразгледахме и няколко градини с бунгала. Имаше доста български автомобили – някои с ремаркета за лодки, други без. Къщичките бяха разположени в градини или дворове, изглеждаха така сякаш отиваш на гости на леля си на село (да речем). Бунгалата са предпочитани предимно от хората, които искат да ходят на риболов – място има повечко, свобода на движението също.  Около целия остров има места, където запалените по темата могат да си ловуват на воля – Пиргос Кейп, Бабурас Кейп  (Ставрос), Салоникос Кейп, Скала Марион, Пачис Кейп  -  за подводен риболов, а за обикновен с лодка, по-запознати посочваха крайбрежието от Алики до Скала Марион.  

Паркингът за лодки

 

Поглед към Материка

 

Лименас, Агората

 

Част от пристанището

 

Водата край акостиралите лодки

 

Малко по-мътна, но с повече риби

 

 

Качихме се на колата и тръгнахме без определена цел, мислехме евентуално да стигнем до някое градче – Лименария, например. Крайбрежният път беше изключително красив. Напомняше ми на френски филм. Както на континента, така и на острова край шосето стояха в тихо поклонение малки параклисчета. Спряхме край едно такова – на Свети Рафаел, мисля.  Вътре светеше нещо като кандилце, имаше картичка с образа на светеца и чинийка с монетки. Тутакси ми лъхна на тамян, свещи, пост и молитва. Твърде набожно.  Чак нередно ми се струваше в земя на амфитеатри и Дионис да бъдат така прилежно подредени църкви и светци.  Но ми беше така любопитно да разгледам някоя света обител, да видя каква е  тая ревностна набожност, че тръгнахме навътре към планинското сърце на острова, да търсим напосоки манастир.  Лежерната атмосфера на крайбрежието постепенно се смени с отрудени домашни зеленчукови градини, дворове с домати и пипер, а те естествено се преляха в организирани маслинени градини.  Селца, по-скоро махали си стояха сред баирите, но и там застиналия живот беше застигнат от бързейте на туризма – вили и къщи за гости, малки ресторантчета имаше навсякъде. След  един завой су нас се изправи строеж, увенчан с българска табела – купете си апартамент!  Чак хлъцнах, толкова невероятно ми се видя, червена точка за бг бизнеса.  До този момент си мислех, че нашенеца- турист, надали е фактор за успех, но ето ти опровержение.   Шосето се виеше нагоре, все по-тясно, накрая мина в чакълена алея. Спряхме и се наложи да се разберем с един местен, колко има до манастира по пътя. Почти телепатично, на смес от сума ти езици, разбрахме, че има около 5 км.  Слънцето напичаше, ние бяхме с малко дете и стръмния път мигом ни изпари ентусиазма. До тук с проучването на религиите.  Върнахме се на панорамния път и продължихме към   Лименария.  Курортното градче беше малко, стръмни улички и магазинчета за сувенири.  И там се чуваше българска реч. Седнахме да пийнем кафе. Пристигна сервитьорката  и заразпитва на гръцки, какво, аджеба, ще си поръчваме. Мъжът ми се усмихна на гръцки и я помоли да проговори на английски. Момичето ни се извини мународно и сподели, че ни е помислила за местни. Ето го успеха на гръцката риза.  Гръцкото кафе, беше досущ като турското – сварено и поднесено в джезве, сервирано с чаша вода.  Какво удоволствие – слънчев, мързелив, топъл следобед.  Времето ни беше ограничено, така че се наложи да тръгнем обратно към хотела.  Имахме план да минем през някоя рафинерия, да си купим зехтин. За наш късмет, хората си почиваха в неделя. Хубавото беше, че рецепционистката в  хотела ни беше запозната с подобни тежки проблеми и ни предложи да си купим от зехтина на собственика на хотела, който пък имаше и маслинени насаждения някъде си. Това беше най-хубавия зехтин, който бях пробвала до сега. Ако отидем пак до там, то една от причините ще бъдат поне няколко тенекии.

На другия ден помирисахме като за последно розмарина и тръгнахме към ферибота за Кавала. Времето пак беше мрачно и люшкането на ферибота разстрои децата. Тъкмо и на мен да ми стане лошо, когато града се разстла пред кораба. Сякаш нарисувани ву планината белите къщи и сгради се разсипаха на шарени части, украсени тук-там с палми, щом ферито приближи пристанището. На високото стоеше крепост и из града се виеше акведукт. Впечатлението от Кавала ставаше смесено – морско, южно, старинно. Естествено, щом навлязохме в улиците, съвременността ни се изсмя в лицето. Твърде силно трябва да ни е полюшкало морето.  Групата се раздели на две – едната част тръгна да търси шопинг из търговската част, а другата се натоварихме в едната кола и се запътихме към Джъмбо – огромния магазин за играчки и детски стоки. Направо изпитвах нетърпение, представях си как цялото изобилие ще разтърси синчето и как превъзбудено ще припка.  Чак и аз потропвах с крака.  Мястото напълно оправда очакванията ни и хлапакът излезе от двучасовия тур предоволен. Струваше си да се откажем от градската обиколка, само заради усмивката на разбойника – умилих се.

Няколко часа по-късно бяхме на вечеря у дома, отпуснати  от спокойната почивка.  

Панорамният крайбрежен път

 

Поглед от терасата на хотел Лулудис (Louloudis)

 

И малко светлини на острова

 

На тръгване от Тасос

 

Панорама на Кавала

 

Кавала по-отблизо

Екскурзия до и на о. Тасос – II; III

Тази гледка се разкрива от пейките на малкия амфитеатър над града

Когато стигнахме острова, времето се пооправи – малко слънчице,  зелените гори, от които лъхаше хлад. Ферито акостира в Лименас. Отне ми половин ден докато разбера, че града се именува и Тасос – като острова. Там е главното пристанище, сиреч най-голямото.  По най-бързия начин се натоварихме на колите и слязохме на твърда земя. Тръгнахме да си търсим хотела – пътувахме по панорамния път (то няма друг). Красота, като картичка. За жалост нямам снимки, бързахме да се разпънем от свитата поза и ни се щеше спокойно да се поразтъпчем. Но гледките, ооо, гледките! Синьо-зелена вода, красиви извивки на заливчетата, малки, уютни плажчета със светъл пясък.  И всичкото това поръбено с тъмнозелени гори. Цветовете искряха на ярката слънчева светлина. На друго място не би имало Елада – тези острови, континенталната част, макар и една идея по-топли от нашите земи, и никое друго кътче не би могло да роди гръцките трагедии и философия. Идеше ми да заредя строфи за розовопръсти богини и слънцелики богове.  Българската красота е по-различна.  В полите на планината, сред маслинени дръвчета имаше малки селца, махали, вили, къщи, бунгала, хотели. Но нито една от сградите, които видяхме не бе по-висока от 3-4 етажа. Самата архитектура притежаваше лекота и въздушност, съвсем в унисон с пейзажа.  Нашия хотел беше стъпаловиден, синьо око на басейн приблясваше в единия му край. В задната част, умело скрита зад високи храсти имаше пречиствателна станция.  И тишина, спокойствие. Край хотела бяха посадени толкова много храсти розмарин, че уханието, гъсто и наситено, можеше да се улови с ръка.  Тук-там имаше  ароматни рози и много маслинени дървета. Декари от градини, стари възлести дървета.  Сред тях се гушеха красиви вили. Е, сред част от градините, стопаните се бяха обърнали към селския бит, защото свободно си развъждаха кокошки, пуйки, някоя и друга козичка – мила, натурална свобода.  Всред цялата тая красота не срещнахме нито еднин самостоятелен ресторант, или каквото и да е заведение, ако не броим хотелите.  Ако имаше някоя таверна, то тя бе добре скрита.  Искаше се малко по-сериозен оглед.  

 Хвърлихме чантите по стаите, сменихме чорапите и тръгнахме на опознавателен тур.

Пуйки в маслинени градини

 

Самото Бяло море, поглед интимен

 

Всъщност да си кажем, целта на опознавателния тур беше да намерим място, където да седнем, да хапнем и пийнем – дето се казва – с душа и небце да вкусим Тасос.  Хотелът, както казах, беше сред маслинени градини, наблизо имаше бунгала (за тях след малко), частни вили.  Най-близкото населено място беше на няколко километра. Всъщност цялата крайбрежна част на острова беше застроена – сградите следваха една след друга, без да си пречат, сред природата, сякаш са си порасли там заедно с дърветата. Тук-там имаше селца или градчета, преливаха се плавно в планината и морето. На пръв поглед не си личеше да има някакво еко-противоречие, въпреки силно туристическата цел на мястото.  Та, вървяхме си ние покрай дворове и маслини, без да видим много хора – през септември свършва сезона.  Казахме здрасти на няколко кокошки, две-три пуйки и стигнахме Бялото море.  На малкия плаж имаше и едно малко кейче, колкото да се съберат  десетина човека. Близо до него съвсем безметежно се рееха морски таралежи, предполагам и риби им гостуваха, но пред нас ги досрамя. Локализирахме една таверничка, но ни се видя малко изолирана, а ние бяхме твърде въодушевени от всичко и ни се щеше нещо по-веселко, по-шумничко. Като походихме още малко в обратна посока, видяхме друго гостоприемно местенце.  За да улеснят и себе си, и туристите, хората бяха изнесли един попютър, върху който имаше меню. Илюстрирано, с ценоразпис – нямаше нужда да се чудим дали ако питаме калмарис  не, ще сме уцелили гръцкия превод. Между другото  да на гръцки се превежда ето така: не. Съвсем успокоени – видяхме наснимани калмари в майсторски пози -  влязохме в двора, под асмите, избрахме си маса и се задълбочихме в менюто. Като ни чу, че се пънем на английски, ама сме си чисти българи, келнера побягна към вътрешността на къщата. След малко от там дойде един спокоен човек, който ни поздрави с чисто и ясно „Добър вечер” . Направо се почувствахме като едни англичани – където и да отидем, ни заговаряха на роден език.  Добре, че Балканите са малки, иначе света щеше да е наш.  Обясни кое какво е, даде някой и друг съвет и се прибра. Опънахме една маса и напоръчвахме. Понеже бях проверила кои са местните специалитети, моментално си заръчах рицина – местно бяло вино, с билки. Има малко по-особен вкус, подобно на нашия пелин, но само прилича, вкуса е друг. Билковия привкус не се нрави на всеки,  половината, които си поръчаха такова питие, не останаха доволни. Удобно беше, че се продаваше на бутилчици от 0.5 литра.  За жалост, риба не си харесах, но отдадох дължимото на цациките – пълнени патладжани, с бешамелов сос, леко запечени със сирене отгоре – вълшебно.  Невероятно добра комбинация с виното – топлото и плътно ястие сгря тялото (щото беше захладняло край морето), а виното стопли духа. Мъжете, естествено, получиха по 0.2 литрови бутилчици узо, салатки с морски дарове, калмари. И тръгна една приказка – цялата умора от пътя отмина,  асмите грейнаха меко от светлина  (включиха осветление в двора, не бяхме пияни)   – почти в рая влязохме.   Като отмина анасоновата еуфория, съпружието си поръча и гръцка мусака. Е, няма да ви казвам колко тона литература изчетох докато намерих най-близката (според мен) рецепта. Това отне време и  1 година по-късно триумфално я сервирах на масата.  Макар, нашия съветник да сподели, че жена му много пъти я приготвяла в България, дори с донесени от Гърция зехтини, патладжани и прочее, не бил същия вкуса. За нас, обаче,  си беше наред. Не, че съм перфектната готвачка, просто успях да си припомня усещането.  Всъщност, за да можеш наистина да се потопиш в някое място, най-доброто  е, да се отделиш от туристическия поток – дали на друго място, дали по друго време. Емоцията е по-пълна, а спомените по-дълготрайни.   

След такова отпускане едва долазихме до хотела.

Следва продължение…

 

бистро, бистро

Екскурзия до и на о. Тасос

картата е от kalini.com

 

Тази гледка се разкрива от пейките на малкия амфитеатър над Лименас

 

Тръгнахме за Тасос рано една сутрин, в края на септември. Бяхме облечени, стегнати чанти, тръпнещи готови – в 7.00 щеше да мине едната кола да ни вземе. Другата кола щеше да бъде в нисък старт на една бензиностанция.  Цялата тази сутрешна история, лекия сумрак ми напомняше безгрижното детство, когато тръгвахме на море и нашите ни сваляха, носейки ни на ръце,  в натоварената кола.

Някак  в предварителната суматоха, изпуснах момента и не можах да си събера картинка, не си представях пейзажи, език, нищо направо. Отивахме в близка страна, така позната и все пак чужда.  Тъй като с нас щеше да пътува и детето, трябваше да му направим паспорт.  Снимане, документи, двама родители, това гише, онзи служител…чакахме търпеливо да получим легитимацията, а детето беше разтревожено единствено от въпроса дали ще го харесат достатъчно на снимката, за да го пуснат в Гърция. И другия, особено важен въпрос – на хотел ли ще спим.

Дойде денят и часът  Х, слязохме на бензиностанцията – вода, списания, закусчица. Беше толкова ранно-есенно, че чак жал да ти стане. Продавачът сънен, машината за кафе пукаше и проскърцваше, половината лампи не светеха – сумрак и леко хладно.  Някой от нас бяха посъбудени от идеята да се пропътуват 500те километра до острова. Аз упорито се мъчех да си представя какви пейзажи ще видим – до там и обратно.   Тръгнахме бързешката, улавяше се желанието да прескочим пътуването в Българско и да зяпаме любопитно през прозорците докато стигнем крайната цел у Съседско.  Дали ранния час, дали късното лято, не знам кое беше причината, но нивите, гората, селата изглеждаха  жално, някак  изсушено. Липсваха ми ярък цвят и пек.  

Първа спирка. 9.00, на децата им стана лошо. Шофьорът водач на кратката колона обещава незначителни километри до границата.  След  принудителната почивка с нови сили посрещаме останалите завои и дружно въздъхнахме щом видяхме Любимец (чудесно си пасва това име). Поне в нашата кола, а предполагам и в авангарда на частта.  Ето я границата. Любопитно оглеждаме пункта, така спокоен, без опашки – ето ти полза от Евросъюза. Да видим паспортите, ясно. Къде е детето, вие сте бащата, майката – аа до него седнала. Приятен път. В гръцко същото само, дето един чичо грък погледна строго детските документи, погледна чавето и измърмори нещо в стил Приятен път. Айдеее, Гърция. Хубава магистрала, няма дупки. Слънцето светна и тутакси ни стана по-весело.  Край нас минават голи полета, ааа гледай гръцки магазин Нисан. А, и Тойота, Фиат, бе ние на автопазар ли сме тръгнали?  Няма много села или градове. Тук-там, далече от аутобана. Поглеждаш и виждаш каменлива почва, чак твърдо ми стана на седалката. Тия дръвчета със странни тесни, бледозелени листа трябва да са маслини. Дааа.  Докато навлизахме все по-дълбоко в Гърция установих, че хората там са твърде набожни. Кажи-речи на всеки 50 метра, край асфалта си стои нещо като мини параклисче. Не знам как се казва, но се продават наред с градинските грънци и гъски (му другото гърците явно много харесват патици и гъски да им стърчат по дворовете и градините – всеки втори си  беше  инсталирал по некое пернато у личното владение ). В началото си мислехме, че тези малки олтарчета са за памет на катастрофирали или загинали, но по проста аритметика половин Гърция трябваше да се е изпотрепала баш на тоя път. Имаше нещо друго. В последствие, като прегледахме нещата по-отблизо, видяхме, че са в чест на различни светци.  Друг факт по темата:  във всяко населено място, което видяхме докато пътувахме, имаше църква. Големи, високи постройки,  с добре поддържани мазилка и дограми, прясно варосани, натъкмени като юбилейни парички.  

Докато пътувахме и си обръщахме внимание ту на едни, ту на други подробности (за първи път видях на живо памучни ниви), колата отпред взе да забавя ход и спря. С удоволствие се поразтъпкахме, въпреки силния вятър.  Оказа се, че има повреда и се налагаше да спрем на някоя бензиностанция, където да се купи нещо техническо, за да може нашия дипломиран инженер да направи малко ремонтче.  Намерихме подходящо място и ето ти късмет. В съседната постройка имаше нещо като туристически обект за обществено хранене. На край града, в постройка с тежък складови дизайн, хората бяха разположили най-апетитните витрини. 

Бях попаднала в рая на сладкарниците. Малко невзрачна, но имаше тави с баклави, тулумбички, бадемови бели сладки, шоколадови бисквитки, карамелено-бадемони чудеса, кутии локум, шоколади, кокосови топчета, най-различни дребни и едри сладки… Имаше една огромна машина за кафе – месингови лъскави тръби, ухание на кафе. Може би бяхме тръгнали много рано и бяхме пътували твърде дълго.

Докато си изпием кафето, ремонта беше направен и можехме да тръгнем.  Естествено, за да излезем на магистралата ни трябваше правилния вход, а ние влязохме в едно разклонение, което съвсем категорично ни отведе до турско-гръцката граница. Минахме само 30-40 км повече (и то ако не се лъжа за числото).  Лека-полека приближавахме крайбрежието – маслините изчезваха и вече окото се радваше на невероятни палми. През целия път, а после и на самия остров, виждахме бели, варосани къщи на два етажа, с парапети от ковано желязо, с много саксии с мушкато или просто с нещо зелено.  Ако не бяха бели, къщите бяха боядисани в светли пастелни тонове, но и в двата случая изглеждаха грациозни, леки, летни. В градините или дворчетата, обичайно имаше някоя глинена патица (или гъска, а от време на време и лебед), застинала в небрежна поза. Целия пейзаж внушаваше безгрижието на почивка, ама съвсем тактично, лежерно – просто да се отпуснеш и да не се тревожиш. Умееха ги нещата съседите.  А палмите, о палмите – предизвикателство за всяка средностатистическа любителка на саксийни и градински чудеса. Бяха уж същите, като онези в дървените качета, които украсяваха морските градове у нас, но с двойно дебели стъбла, високи над човешки бой и растяха направо от земята. Все се оглеждах за скрити каци, но не, нямаше.

Т.е. бяхме в Керамоти, едното от двете места, където можеше да се хване ферибот към Зеления остров. 

Защо точно зелен, щеше да ни стане ясно точно след 30 до 40 минути.  Едно мъничко градче, на края на сезона, малко тъжно, носталгично. Но пък имаше палми. Намерихме лесно фериботното пристанище – имаше си табелки. Като стигнахме мястото, леко приръмяваше, облачното време леко наскърби очакването ни за Бяло море и неговите плажове. 

Ако не броим една двучасова морска разходка в детството ми, за първи път щях да се кача на ферибот и то морски. Зачудих се дали ще ми прилошее. Но понеже предварително бях посъбрала интересно инфо за пътешествието (в училище от време на време ми викаха зубър, но мисля, то си ми е от зодията), та взех да се разсейвам с лакомите чайки или май бяха гларуси.  Най-нахално си просеха бисквитки, хляб – к”вот”  дадеш.  Намерих си една пейчица на палубата и се разположих се  по посока на движението – баба ми сядаше във влака така – е, пак ми се позамая главата.  Явно, аз по море мога да пътувам единствено на големи, луксозни лайнери, дето не помръдват от вълните.  Ако може някое круизче към по-южните морета.  Но сега сме тръгнали за Тасос.  В древна Елада, Тасос тръгнал да търси отвлечената си от Зевс сестра – Европи, приютил се на малкия остров и за благодарност му дал името си.

 

Като за добре дошли, морето беше кротко като езерце

 

Лодки шетат непрекъснато - като градски автобуси

 

Поглед към континента

 

Морските птици се трудят съвестно, за да си изкарат прехраната

 

 Понеже бяхме в чужбина, си мислех, че  народа около нас едва ли разбира български. Докато се възхищавах на чайките (или гларусите) ми стана ясно, че едва ли има и половин грък на палубата. Предимно софиянци (дестинацията е отлична, погледнато откъм София – близко, евтино, различно и приятно),  всички си бяхме нашенци. Направо се разочаровах,  не беше честно да ми отнемат чужбинското усещане.

 

Зелени гори са покрили острова, дърветата сякаш завземат мястото и къщите скоро ще почнат да падат в морето.

 

Следва продължение…

Лична драма

Една история от влака:

 

За стотен път се заричах, че повече няма да пътувам с този влак – мръсен, мазен, студен, в 6,00 през януари. Бях сънлива и вече уморена от тежкия сак,…. който щях да мъкна цял ден по разни гари и да настанявам в разни купета, докато стигна крайната спирка. Тази перспектива ме подтискаше съвсем. През зимата влаковекте са тъжни. И още по-мизерни.

 Въпреки всичко, успяхме да намерим празно купе, в което да поседнем с моята позната, което означаваше, че ще поспим час – два преди поредната смяна на влака. Мечтай си миличка, обаче. Тъкмо сладко си задрямвах, когато вратата се отвори и среден на възраст, с лукава физиономия мъж попита има ли свободно място…  Той някак си се опитваше да  покаже, че не е простак-селяк – това подчертаваше по начина, по който ни запита:

- Свободно местенце да има, момичета? – звучеше някак си отракано Очевадно имаше и той се намъкна веднага след риторичната си реплика. Още докато сядаше с широка усмивка, разбрах, че  няма да ни остави да спим. Но аз упорито стисках очи увита в палтото си. Минаха 5-6 мин, благоприлично промълчани, когато мъжът запита:

• Момичета, а вие за къде?
• За Варна – на моята позната явно не и се спеше или бе решила да проведе социален експеримент.
• Ууу, много далече бе. Що чак там?
• Ами прибираме се, там учим.
• Аа, студентки  значи?
• Да де, нали ти казвам, че почваме да учим – момичето неуспешно се опитваше да влезе в тон, но и липсваше непринудената простоватост и нещо не и се получаваше.

Аз си мълчах и се правех, че спя като се ядосвах на глупостта на спътничката си.

• Ше може ли да запаля? – бе следващата куртоазна реплика и преди да отговори някой, мъжът палеше цигара. Щом подуших дима – лютив и остър на евтина марка, отворих рязко очи  и видях, че това май беше целта – нежелания събеседник искаше цялото внимание, което можеше да получи. Миризма на “Арда”,  без кафе, в този каубойски влак, преди да се е разсъмнало! Налагаше се да запаля насрещно, въпреки че не ми се пушеше.
• Цигарка? – едва  успях да се дръпна от натикания в лицето ми посмачкан пакет – чичкото ме гледаше дяволито, като че ли ми казваше “знаем ги ние тия кавалерските…”.
• Не, благодаря – промрънках.

Реших, че ако мълча и гледам тежко, този жизнерадостник ще ни остави намира. Поне мен.

• Значи сте студенткиии. А кво учите, момичета?
• Икономика – продължаваше моята позната.
• Сириозно? И Вие ли икономика? – виртуозен опит да ме включи в разговора
• Да – кратко и ядно, само от учтивост, но в същия момент разбрах, че учтивосттта пречи понакога.
• Е, ма вие сте се хванали с една от най-неблагодатните професии, бе момичета – изказа се чичото. Явно като чуе икономика, човекът си представяше един дебел тефтер със сметки и каса с пари в брой.

 

 

• То, това, не си е женска работа. Еле па има и по-лошо, верно, ама к”ви ще сте с икономиката, а? Счетоводителки. Ше се хванете на работа у некое предприятие и к”во? Мине директора, каже дай толко и толко пари, ама не ги пиши у тефтерите, мине после главния снабдител и он земе некой лев и после като дойде ревизия и те начетат и айдеее, бегай да лежиш у Сливен.
• Е, ама ние няма да даваме така пари, как ше стане то това – мойта позната вече се развесели, очевидно доловила забавлението преди мен.
• И кък нема да стане бе? Ти си сама, немаш мъж, кък ше кажеш на директор – нема да ти дам пари, а? Но по-лошо за жените е инженерската професия.  Те това, е ужас да знаете!
• Що бе? Доста добре е платена тази работа – сподели мнение момичето.
• А, да бе! Нека е платена, ама к”ва жена е инженерката – с ватенка, ботуши, цел ден калища, по обекти, разпраа се с мъже, нема време ни за къща, ни за мъж да си намери, не ми ги фали ти тия…   По мое мнение други са професиите за жени, ше ви кажем. Например – учителка. Ваканциите са си ваканции, празници колко щеш, да не приказваме, че работиш до обед или след обед, зависи от смената. Децата се вратът около тебе – Другарко, пардон Госпожо, т”ва, госпожо онова… Като ти свърши смената – градо е твой. Другата професия – библиотекарка. На топличко, кафенце, чайче. К”ва ти е работата – да изчетеш таа библиотека, цел живот. Не сте ли съгласни, момичета, а?
• Не са лоши, ама и там си имат проблеми, не са така безгрижни – реши да се противопостави моята позната, докато аз тъпо си мълчах, макар да слушах с нарастващ интерес.
• Бе и т”ва е верно, но най-убавото за една жена, знаете ли какво е? Искате ли да ви кажа – човека овладяваше аудиторията, като опитен оратор
• Кажи де, чакаме – намесих се най-накрая и аз, но ми беше вече много любопитно
• Най-убавото за една жена, това е детска медицинска сестра.
• Що детска?
• Ми щото нема да се разправяш с простаци и болни “ора. А с деца е по-лесно. На топло, у отделението, па облечеш една бела престилка, разкопчеш 2-3 копченца отгоре, 2-3 отдоле. Да облечеш един бански на точици, та да се познава под престилката и те това е! – очичките на мъжа блещукаха дяволито и доволно.  

• ИИ страшна работа, иронично се възхити спътницата ми, ти познаваш ли такива сестри?
• Не. Ама съм си го мислил и според мене, по-блага работа от тия за жени нема. Колко стана часа, бе момичета? – чичото си погледна часовника – Има време още, доволен установи.

 

Вече порядъчно разсънена, поогледах този акълия по-подробно.  Вълнен панталон с ръб, пуловер с остро деколте (от тия дето бяха популярни през 80-те години, класика) и реглан ръкав, ризка с голяма, твърда яка, оставена артистично извън ръба на блузата. Той целия беше дребен, нисък, жилав и енергичен. Чичото имаше тясно, живо лице – малки очички, тънки устни, с дълбоки бръчки покрай носа и устата. Пушеше, присвит като ер-малък, но от време на време се разпъваше, особено като споделяше за медицинската сестра.

• Аз обичам да чета, особено некои вестници – редовно си купувам Лична драма, например. Вие четете ли го тоя вестник?

• Стига бе, сериозно ли четеш това? Ми там са измислици разни, как можеш да четеш такива работи, лелееее…
• ААА, не е така! Изобщо! Сега ше ти кажа, например имаше едно писмо…за слабите ангели. На вас слаби ли са ви ангелите бе, момичета? – почти неузнаваемо чичото се промени – тънка коцкарска усмивчица, очичките играеха весело в слабоосветеното миризливо купе, стелеше се цигарен дим.

• Щото писмото беше с такова заглавие. Много интересно беше писмото – написано от едно младо момиче. То сигурно е като вас – чичото бърбореше, въодушевен от историята – Та обясняваше момичето, имало си приятел и много си го обичало. Ама нема нещо така да я боцне, да примира. И един ден срещнало друго момче. Като го видела, омекнали и колената и …Срещнали се после, тайно от нейния приятел. Като я пипнал тоя новия, и …се разтрепервала. Сега тя пита – там нали си отговаря специалист във вестника, психолози – та питало момичето се така ли ще е, как да се спаси. И там и отговарят, че са и слаби ангелите, щом така лесно се предава…

Чичото задълбочено анализираше женската психология, но аз вече не го слушах. Стигнахме, значи, до темата с главно Т. Влака влизаше в гарата, на която трябваше да сменим посоката. Искрено се зарадвах, че стария ергенин (както казваха в онзи край), затрогнат от драмите на непознати момичета,  ще си остане да каубойства в местния влак.

• Вие ше слизате ли момичета вече?
• Да, тука трябва да сменим влака.
• Е, пожелавам ви да си намерите по един такъв любовник, дето да ви омекват капачките от него…

Чичото нареждаше още такива леко еротични, но не стана да ни помогне с тежките сакове. По му вървеше приказката, а и ние не се вписвахме в житейските му норми. Все пак, добре беше, че имаше поне един доволен от сутрешното пътуване.

Моята разходка из Истанбул – последен ден

Улица за аточасти

 

Дюнер

От тук насетне, щом седнехме някъде да хапнем или пийнем, винаги се намираше някой, който поне разбира български (но повечето момчета, които ни помагаха в поръчването си бяха българи). Щом разбра, че сме гладни, нашенчето от дюнерите веднага ни донесе 2 чинии с парчета топла пита и нещо като шарена сол – да не вземем да примрем докато притича с поръчката. Тук отварям скоба и искам да кажа нещо за хляба:  яжте хляб ако посетите Турция. Има много видове, с мая, без мая, но всичките са вкусни. Някои от питите бяха поръсени с една подправка: чирото или чурото – никой не можа да ми даде българско име на това нещо. Представлява черни, дребни семенца, с които турците поръсват хляба (особено празничните – така ми разказаха) и придава един по-особен вкус: на печено, земя, на сух вятър (или може би ставам прекалено отнесена).   Все още имам у дома такава, но си я пазя за зимата, като стане студено – да замеся питки , да сложа аромата отгоре и да си мислим за лято и екзотика. За хляба, питите, питките и прочее може още много да се говори, но темата ми е друга.
Като донесоха препълнени чинии, едно от момичетата от компанията рече: Бе това аз не мога да го разбера. Нали у нас, уж, същите неща слагат, само дето ти го завиват в питка, пак турци или араби ги правят дюнерите, пък вкуса е толкова различен тука?. От въздуха е, от въздуха.
Успях да изям половината порция от глад, другата половина изядох от лакомия.  И вие така ще постъпите, да знаете.
След като качихме средно по 1,5 кг на човек, тръгнахме да си ходим към хотела. Да отморим, да вземем душ и да ходим да пушим наргиле на Златния рог. Тръгнахме пеш, но като установихме колко сме далеч от резиденцията ни, решихме да ползваме трамвай. М/у другото в Истанбул, противно на очакванията, лесно се ориентираш. Трябва да знаеш името на квартала, а по-добре да имаш и карта.  Улиците са пълни с табели, в трамваите има ясна схема, един приятен женски глас ти казва всеки път къде точно спира трамвая, а като капак вървят надписи по светлинно табло. Ако не бяха мащабите и прийома на движение, човек ще сметне, че се е качил в някои ултрамодерен японски влак.  Освен това, вагоните са чисти, билета не беше скъп. Какво повече.
Привечер, пременени, освежени и гладни решихме да си спазим едно обещание. Седнахме да пийнем и евентуално да хапнем в ресторанта на момчето, което първата вечер ни помогна да намерим работеща кухня.   За огромно съжаление, менюто не даваше добри сигнали. Бяхме настроени за искендер кебап, гозбички, разни глезотийки, а картата споделяше ограничени възможности.  В интерес на истината, уговарящите те да влезеш някъде прекаляват с рекламите.  Така че, осведомете се предварително, доколкото можете, какво ще намерите и дали това искате, в харесаното от вас място.  Но понеже момчето на всяка цена искаше да отбележи точка , много прекали. Един от групата  се предаде и си поръча кебап, с уговорката, че същото ще сторят  и останалите, стига яденето да е добро.  На тръгване, нашия домакин се натъжи (ми не ставаше кебапа), но веднага ни покани да видим магазина за сребро 10 метра по-надолу. Няма празно!
В следващия ресторант ни увериха, че искендер кебапа там е най-идеалния възможен, другите кебапи са от перфектен нагоре и всичко мигом светна пред нас, докато не стигнахме до бирата. Келнера с един замах изби всички: ми ние не предлагаме алкохол. Обаче, професионалистът  си е професионалист, каза, чакайте да кажа на боса и няколко минутки по късно видяхме 2-3 сервитьори, наредени в колонка, победоносно усмихнати, да ни носят бира в чаши  за безалкохолно.  В Турция най-масово предлаганата бира е Ефес, която е доста приятна, стига да не забравят, че тази напитка се пие студена.  Запознати споделиха, че в  по-малките градове било още по-трудна работата с алкохола, имало места, където тази екстра е непозволена. Веднъж им сервирали бирата хем в шарени чашки, хем  увита в торбички. 

Ресторант на уличка в старата част на Истанбул

След като хапнахме, решихме че е добре да разпуснем покрай някое наргиле. За място бяхме си харесали моста Галата, който е двуетажен. На първия етаж имаше кафенета, ресторантчета, локали, а втория етаж си беше обикновен мост, с много рибари. Разказаха, че ако са в пълен състав, кордите (наредени една до друга) образували нещо като перде за седналите на долния кат.
Разположихме се на една маса, поръчахме си каквото пожелахме и донесоха наргилето. Хигиенно, хората бяха решили проблема така: раздаваха накрайници. Който си пожелае, получаваше пластмасов накрайник, във весел цвят и си пушеше с негова помощ. Имаше богат избор от аромати: ябълка, капучино, роза, незнамкакво си и тн. Богата палитра беше. Ние поръчахме нещо и запушихме. На практика пушене нямаше. Образуваше се един дим в малко по-обемни количества, но не се усещаше. Все пак купона е голям и става весело. В кафенетата наоколо, хората също добре се веселяха – пийваха, хапваха. В едно от заведенията имаше музика на живо, свиреха китари, пееха страстно. Публиката също се намесваше в пеенето.
Когато си тръгнахме (вече за лягане – дълъг ден мина), оживлението по улиците беше намаляло, но хора имаше въпреки късния час. На близкия кей, имаше спряна лодка, а по брега бяха разхвърляни малки масички и столчета. На лодката димеше скара, рибаря предлагаше улова си, готов за късна вечеря. 5 метра по-вляво димеше количка, от която продаваха царевица. По-встрани имаше тараба, на която се продаваше нещо друго за хапване. Омаяващо – всичко около тебе се движи, дими, всеки (едва ли не) продаваше нещо. Калейдоскоп!
Малко по-нагоре от брега, улиците бяхя тихи, тук таме имаше малко боклуци, последните работещи магазини затваряха. Трябва да е било около 23.00 –  24.00. Явно мястото беше от по-спокойните откъм нощен живот. Но каква радост – сладкарничка, тясна като коридор, все още предлагаше баклавички. Щом се спряхме, продавача извади 2 парчета, наряза ги като възрастен и опитен хирург и почерпи. Купихме по малко – да засладим.
На другия ден, събрахме багажа и с малък пазарлък на платения паркинг тръгнахме на последен рейд, а после към дома. Макар да предполагахме, че в неделя магазините не работеха, направихме опит за пазарене. Освен на пустия търговски квартал (Аксарай, мисля, че беше) се насладихме на огромните витрини. Прозорци, колкото два етажа, грабваха погледа и го препращаха към следващия. Е, натоварихме се на колите и тръгнахме към границата. Планирахме да спрем в Силиври, а после и в Къркларели (така май се пишеше). Във второто градче имаше магазинче за баклави, които били от типа да си оближеш пръстите. Най-добрите.

Златният рог.

 

 

Потеглихме към Силиври, а по пътя разсъждавахме, какво ще правим в това градче. Там някъде имало добър МОЛ, но на нас мерака за пазар беше секнал – 2-3 дена изкарахме на педал и май се бяхме поуморили. Решихме просто да походим, а ако нещо ни хареса – да се подкрепим. Естествено всички пътища водят към Рим – без изненада се озовахме на прекрасна крайбрежна алея.  В неделния ден, хората бяха се отдали на прости удоволствия – по тревата, в беседки, в кафенета и ресторантчета,
а даже и по лодки в морето, хапваха, пийваха, пееха – общуваха си. В България семейните забавления текат, като че ли, по друг начин. В една беседка имаше особено весела компания – свиреха на китара и пееше един мъж, имаше много добър глас. Понеже песента ми звучеше странно, но ми харесваше, пък и да си кажа правичката от ученическите си години (с малки изключения) не бях виждала някой да свири и да си пее от душа и сърце, та аз така нахално се зазяпах в хората (ама наистина не се усетих), че чак им привлякох вниманието. Засрамено заситних след моите хора.
На края на алеята имаше едно прекрасно кафене – градина с различни уютни кътчета, цветя, лозници, съвсем до морето, направо на носа. Имаше от меките фотьоли (онези странни работи, дето са пълни с нещо като едър пясък и заемат формата на тялото ти и то в каквато поза си се проснал отгоре им). Ако не беше здравото турско кафе, хич нямаше да удържа фронта и със сигурност щях да дремна там, край Мраморно море, а останалите вероятно биха припявали полегнала е Тудора…
Както и да е, тръгнахме си и таман излязохме на открит път и като се изля един дъжд, ама от щедро по-щедро валеше – някой изливаше пълни кофи върху земята и то със замах. Наложи се да спрем на пътя, защото чистачките не смогваха.  Като спря дъжда, тръгнахме по едно странично шосе към Къркларели. Еми нямаше дупки да ви кажа. Малко градче, по улиците нямаше много хора, но и часа беше един такъв – 15.00. Тръгнахме да търсим едно специално място за хапване, водача на групата още помнел кюфтетата дето му ги поднесли там преди време. Ресторантът беше като от каталог. На Балкантурист, обаче, каталога. Качиха ни на луксозния втори етаж – там нямаше никой, пазеха го за по-специални случай
явно. Веднага се намери едно българче, което ни обясни спецификите по менюто, донесе една супа от съседния хоремаг (щото не бяха я сготвили този ден, но за клиента няма няма) и ни остави.
Там ядох най-вкусния адана кебап. Като тръгнахме да плащаме, всеки събра каквото може: евро, лири,
левове, хората приеха всичко с усмивка, благодариха и ни пратиха със здраве към Българско.
Като тръгнахме към колите, нападнахме една сергия за плодове и зеленчуци, откъдето си купихме пъпеш, изкупихме киселото мляко от един магазин и влязохме в баклаваджийницата. Лелеееее – напълни ни се окото: обикновена, с орехи, с мед, с шам фъстък и сигурно и още е имало, а като гарнитура малки тулумбички (ама нежни, нежни). В малко помещение, с две масички, и мнооого тави, майстора сам предлагаше стоката си. Колкото и забутана да беше сладкарницата човека нареди всекиму баклавичките във фирмена кутия, като че ли ни ги подаряваше. Когато дойде ред да плащам, нямах под ръка 50 куруша
(така мисля, се казнаха техните стотинки) , тръгнах да търся, продавача чак се притесни. Едва успя да ми обясни жестомимично да не се тревожа за глупости. 
Вечерта се прибрахме у дома, обаче така ме омая Истанбул, както и страната, че 3-4 години по-късно все още мога да разкажа с такива подробности за нашата разходка.
Надявям се, че успях да предам и на вас малко от чара и гостоприемността на съседите, както и онова, което мен е привлякло.
Драго ми беше!

Крайбрежната алея в Силиври. Малко преди да завали.

 

Силиври. Промоция на рибно меню с кока кола.

 

Лодка в Мраморно море. В неделния ден хората в Силиври се наслаждаваха на почивката. В парка свиреха и пееха, в морето - пикник.

Моята разходка из Истанбул – продължение

Крехки фрески

Игра на сетивата

Всички големи и значителни храмове имат странна харизма – ако въобще може да се използва тази дума. За да влезем вътре, трябваше да използваме един страничен вход, жените трябваше да покрием голите рамене и крака, да си събуем обувките – имаше един сандък пълен с празни торбички, за да си  пренесем обувките по-лесно. В джамията беше тихо, имаше доста хора, които разглеждаха. Екскурзоводката ни обясни накратко как се молят вярващите и ни остави сами да добием впечатление. Независимо от вярата, храма носеше спокойствие – поне аз така го усетих. Чувствах се като в църква.

Древност

След като излязохме, тръгнахме да търсим микробус, който да ни закара в Азия. Как звучи само, а? Пътьом се спряхме край Египетския обелиск. Е, няма начин да не се стреснеш от древността на града, на мястото, както и да оставиш мимолетните грижи настрана. Допира с историята или отрезвява, или те завихря някъде далеч от реалността.  
Малко пообикаляхме и след  15тина минути екскурзоводката откри нужния микробус. Последва такова назидателно слово към шофьора, че искрено се изплаших, жената да не си навехне нещо устата. Той, обаче, чинно мълчеше и подкара към Босфорския мост. Пътуването продължи достатъчно, за да се успокои момичето и да ни разкаже за Долмабахче, Парка на розите (Гюлхане), Цистерните и тн. Понеже бяхме решили да използваме кратка екскурзоводска програма, сега просто минахме покрай забележителностите. Всеки щеше да си ги посети отделно,  доста са популярни и лесно се намират. Минахме през Моста и въпреки липсата на фанфари или поне камбанен звън, аз се почуствах нещо като полу хаджия. Не всеки ден прескачам до Азия де. Самия провлак е особено място. По него пътуват кораби, плават лодки, рибари   , къщи, вили, красиви местенца са нанизани по бреговете, да не говорим за дворците. Има място за всеки и за всичко, независимо колко си голям.  

От Запада към Изтока. Минаваш по моста и си на прага на напълно различен свят.

Омара и платноходки

Красноречиво

Красота

Поглед от Азия

Мостът

На азиатския бряг, бяхме надлежно осведомени за цените на имотите край и под моста, и разтърсени от невероятните им висоти отидохме да пийнем кафенце, чайче – каквото имаше. Като правехме поръчка за кафетата, сервитьора попита (с превод от екскурзоводката естествено) какво го искате – голямо, малко или средно. Таман да отговорим и придружителката ни информира, че това било въпрос за количеството захар, не за милилитрите. Много забавно ни се видя. Сега, когато понаучих  турски (колкото уверено да си изкарам боя) щях веднага да отговоря : orta – средно демек. Щото турското кафе, според мен, трябва да сладни.
Като точка на организираното, решихме да сложим посещението на известната Желязна църква, Св. Стефан. Невероятно красива!  
Докато пътувахме към мястото, забелязахме край пътя паркове, градини или просто зелени тревни площи – навсякъде имаше хора: семейства с деца, без деца, просто компании… Почти при всички димяха малки барбекюта, хората си правеха пикник. Уточнявам, че беше събота и това било нещо като задължително събитие – жителите на града използваха почивните дни, за да си починат на открито.
Стигнахме до Св. Стефан – църквата беше разположена в малка градина (после прочетох, че е била разположена в частен имот на Княз Богориди. Неговата история е доста интересна, може по-късно да се опитам да събера материали).
Ето и допълнително инфо за сградата:

http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A1%D0%B2%D0%B5%D1%82%D0%B8_%D0%A1%D1%82%D0%B5%D1%84%D0%B0%D0%BD_(%D0%A6%D0%B0%D1%80%D0%B8%D0%B3%D1%80%D0%B0%D0%B4)

Самата църква е много интересна и повтарям: великолепна.  Всичко в нея,  (с малки изключения за някои декоративни елементи) е желязно. Дори стъпълата и парапетите, самия втори етаж – всичко е железно.  А като поседнахме за почивка в градинката, аз отново се почувствах спокойна и омиротворена. Явно и този храм има силна харизма – като място докоснато от Бог.
Поради неизяснени въпроси и проблеми в Българската Църква, една необходима реставрация е била доста затруднена. Екскурзоводката разказа, че български фамилии от Истанбул, събрали нужните средства и направили каквото трябва, за да спасят постройката и символите, които представлява. Но били много обидени на църковните власти в родината, поради незаинтересоваността им. После с тъга продължи, че измежду тези семейства имало доста богати и било голяма чест да станеш снаха в такава фамилия. Това, обаче, било просто мечта. Някак си успяхме да почувстваме искрената и горест и малко се умислихме по проблемата, но магията на това кътче от българската история и на древния град, който ни обгръщаше, са виновни да не вземем по присърце този житейски казус.

Желязната църква

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Св. Стефан

 

Под влияние на завладяващата космополитност на града, се отдадох на философски размисли за същината на религиите и спрях да разсъждавам почти веднага. Умът ми, твърде малък, отказа да мисли и предпочете да даде път на емоцията.  
След като си тръгнахме от храма, решихме да минем през Египетския пазар. Много исках да си купя подправки и това било най-доброто място.  Самият пазар представлява големичка правоъгълна сводеста сграда и там (както приляга на гореща туристическа точка) се предлагаха естествено много туристически атрибути: всякакви сувенирчета, облекла за ориенталски танци и прочее, те по-скъпичко вървяха, но …
Тук е мястото да направя неприлична забележка:  Момичета, внимавайте. Сред тълпите, ненадейно, може да усетите неприятно опипване по някои характерни места.  На по-висок риск са изложени по-пищните дами, както и онези, облечени с панталон или по-къса пола. Държа да подчертая, че това не е задължително да ви се случи, но нас ни предупредиха. Една от жените в групата сподели – става така неочаквано и всички около теб са с каменни физиономии, че не разбираш как и кога е станало.  За това гледайте около вас да има мъж, който поне си дава вид, че ви следи внимателно, за да пресече подобни мераци. С тази информация не целя да засегна никой и не искам да нарушавам очарованието на разказа (поне се надявам да има такова), просто доста се смяхме след случката с жената и решихме единодушно, че това е част от екзотиката на нещата.
Докато се чудех какво и от къде да си купя, на една маса видях връзки канелени пръчици. Спрях се очарована и готова да пазарувам, че даже не усетих как успях да се спазаря.  ОООО, булгаристан, комшууу, заповядайте!  Веднага ми подадоха реплика. Когато продавача каза 5 лири за връзка, тръгнах да си ходя, че веднага ми свалиха на 3 лири.  Като за комшия, нали? Момчето искрено ми се радваше и правеше САМО НА МЕН СПЕЦИАЛНАТА ОТСТЪПКА.  Каква глупачка – съгласих се. Ей тъй, за сладостта, трябваше да се попазаря още малко, то си беше ясно, че вземам канелата. Между другото пръчици  от тая връзка още се намират из къщи. Купихме си подправки и разни други неща и решихме да търсим нетуристическо място за хапване.  За жалост едва сега научих, че в Египетския пазар имало магазинче, където могат да сътворят специално за теб парфюм. Това го разказва BZ във форума на БГ мама.  Не разгледах съвсем всичко там, но виновни бяха гладните от групата ни (а тези гладните бяха мъжете естествено), които гледаха като изпосталели вълчета напролет.  Т.е. не бързайте!

Нашенските сергии. Само дето са по-отрупани. И въпреки всичко ти става мило и родно. Близко. Така сме омешани на Балканите, че кой от къде е никога няма да разберем.

 

Пълни окото. И ти се ще да грабиш с пълни шепи.

 

Моята разходка из Истанбул

 

Когато  тръгнахме за Истанбул, нямах никаква идея с какво ще се срещна. Интересно ми беше и толкова. На границата разглеждах турския митнически пункт – имаше туристически плакати, чашки чай по бюрата  – недопити, както и празни. Беше привечер. Сменихме малко пари и потеглихме към Мегаполиса. Първото впечатление беше за пътя. Нямаше дупки. След това заспах и се събудих някъде на магистралата преди големия град. Колкото повече наближавахме изхода на пътя, толкова повече коли отминавахме, а и ни застигаха.  Скоро застанахме на опашка. А около нас имаше возила от всякакъв калибър .  Нови модели с пътник, два най-много, по-стари коли  извозваха цели семейства. Най-впечатляващи бяха камионите, натоварени на няколко етажа над кабината, обвързани с въжета и омотани в платнища.  Макар да си подсвиркваха, шофьорите се държаха прилично.

Най-накрая влязохме в Истанбул. Море от светлинки, табели и пътища като лунни пътеки . Не улици, не булеварди, а пътища.  През нощта движението беше също така интензивно, както през деня. Така си мислех. През деня колите буквално се втечняваха и заливаха всеки сантиметър свободно пространство. Правилото, което се съблюдаваше: пази задницата на предния. И всички караха с лакът върху клаксона.  

Беше късно – към 23.00, но  уцелихме нужната посока и добри хора ни помогнаха да намерим хотела.  Преди да влезем в стаите, оставихме багажа на рецепция и тръгнахме да хапнем. 

Пътешествениците по призвание са казали, че за да усетиш една страна, трябва да се потопиш в нея, да забравиш туристическите маршрути и да тръгнеш по малките улички.  Понеже ние бяхме в старата част на Истанбул не можахме да избегнем туристическия полъх в обслужването, но се опитахме. Отворения наблизо ресторант не можеше да предложи нищо за хапване, но едно момче, което имаше неопределена длъжност (управител ли беше, собственик ли, само канеше гости по масите ли, така и не разбрахме) се зае с проблема. Каза, чакайте малко, сега ще ви намеря място с работеща кухня и то ей тука така, съвсем наблизо. Това всичкото го изрече на турско-англо-български вокален жестомимичен език, но се разбрахме от раз. След три минутки повика с пръст малката ни група и като завихме зад ъгъла, видяхве едни сервитьори да подреждат едни маси на тротоара, сложиха покривчици, столчета и заповядайте, готово е.  В последствие разбрахме, че имаме баш сервитьор и сложна система от калфи и чираци. Баш майстора взе поръчката, а после ни видя сметката и прибра паричките, а останалите носеха чинийки, чаши, ястия – всеки носеше каквото там трябва според позицията си. Вихър от обслужване (а имаше и още маси). Града си работеше около нас, светеше си, движеше си се, без да се впечатлява от налазилите го туристи, но ми се струваше, че гостоприемството си е съвсем искрено.  След като въодушевено коментирахме менюто, пийването, а и хапването, някой от сервитьорите донесе две плата плодове. Да си разпуснем душата още мъничко (малко трудно стана, щото вкусни бяха кебапите преди това и място не остана за друго). Въпреки че не беше ги поръчал никой, хората си знаеха работата – едва ли щяхме да спим спокойно, ако нямахме плодове на масата. Оказа се, че на много места използват този трик – да ти донесат нещо без поръчка. Всяко заведение си ползваше екстрата с различна цел: веднага щом седвеш пред теб се появяваха чинии с изумителни вкусотийки – да те задържат  или да се отпуснеш докато чакаш онова дето си си поръчал, или просто да те поглезят.  Знам ли. Но беше нещо ново за мен и много ми харесваше. 

На другия ден станах по-рано и погледнах през прозореца на стаята. Искам да кажа, че празно място между сградите не видях. Оползотворен беше максимално всеки сантиметър. Сега си дадох сметка, защо стаята ни беше толкова малка, а коридора с много чупки (избрали си бяхме по-обикновен хотел). А после,  свежи и наспани, закусихме в хотелската трапезария. Управата искрено се стараеше и имаше странно подобие на кафе (по-късно разбрах, че турците не пият кафе на закуска, също така и други работи си обясних по-късно), някакви колбаси и други обичайни за Авропата неща (конфитюри , масло и тн). Прелюбопитни зачакахме екскурзовод някакъв, която естествено закъсня.  Отидохме пеш до Синята джамия, тя беше съвсем наблизо. Въпреки очакванията ми, нищо необичайно не видяхме – магазинчета, парк един хубав, даже напротив улиците ги почуствах странно близки, познати. Малко гюролтия, малко жега, хора като у нас. И все пак долавях усещането, за нещо по-лежерно, по-спокойно наоколо. Е, когато стъпихме на улицата пред Св. София, а после и на площада пред Джамията  видяхме каквото си мислехме: туристи – на групи и самостоятелно,  забулени жени (екскурзоводката обясни, че облечените в черно жени, със закрити лица са по-скоро арабки), хора, които просто си почиваха по пейките. Защото на площада пред турския храм имаше пейки, подредени като в лятно кино. Имаше и най-разнородни търговци: мъже-продавачи на шалове,  бижута,  сандали, вода, деца предлагаха пътеводители, имаше дори бозаджия. Той, обаче, продаваше сок ,  тъй като беше горещо.

Една от най-красивите сгради по света