БГ поща

Досадно е, но няма как. Понякога има неща, които трябва да се свършат. Ходенето до пощата, да речем. Този път бях стиснала десетина писма и щях да ги пращам с обратна разписка. Сама по себе си задача трудоемка. След което заслужавах поне 3 дни отпуска. Отблъсквам вратите и влизам. Шахматни плочки, приглушена светлина /крушките са малко/ и хора. Почти като в църква. Залата за писмата и малките колетни пратки е отделна Вселена. В нея са съчетани блясъка на огромните гишета /1,5 х 2,5 м поне/ на абонаментните кутии или Бог знае какво и двете бойници, където се предават писмата. Заминаващите. Контраста е унищожителен, размерите са обнадеждаващи – получавате мнооого, а давате чуть-чуть /по руски/. Гостоприемно топло. Един ден трябва да опиша по-подробно институцията Български пощи. Но стига за декора.

С пружинираща походка /бе нема да се плашите/ се приближавам до бойниците, извинявайки се, отмъквам всички бланки за обратни разписки и всеразбиращо отивам да пиша. Изписвам каквото е необходимо и тръгвам към гишето смело – аз съм подготвена.

– А къде Ви е списъка?

– Моля? Какъв списък?

– При повече от три писма трябва да има списък.

Точката беше окончателна. Обясниха ми технологията на списъка и края на точката проблесна в далечината. Измолих си листче. След 5 мин се обърнах към бойницата и спрях. Откъде се взеха три баби, една служителка леля и няколко други статисти не знам, но пресметнах още 20тина мин чакане.

Някъде към 17тата започнах да гледам пролетно и се улових,  че се усмихвам. Пред мен беше една от трите бабки, която носеше едно писъмце и следвах аз.

В този момент, след лека суетня втората от триото подозрително се престрои и някак си нехармонично застана м/у двете гишенца, с уклон към моята опашка.

Примляснах, поех си дъх и зададох учтиво-назидателно въпроса:

        Извинете, ВИЕ на коя опашка се редите?

        Марка само, няма, щото съм само за една марка и то не да се бавя не…

бабата говореше на нещо, което стоеше пред нея и то на 15-20 см от пода. Поне там гледаше.

Боже, помислих си, няма ли да има поне един път без неправомерно прелазване на нервозна жена? Извинете ако ви идва грубо тая моя мисъл, но прийома си е патентован от баби-пенсионерки. И то от един специален вид, предимно. Такива едни – нисички, с тънки усти, концентрирано разсеяни, миши поглед и ситни-ситни маниери. Често злобеят по входове и навикват деца по градинки.

Все пак реших да не се давам и с ясното съзнание, че няма да я възпра, освен ако не приложа физическа сила, продължих скандала, ей така за спорта:

        Ще Ви помоля да си спазвате реда!

Призовете за ред една баба и гледайте:

        ООО как не те е срам, ше почакаш, млада си още, я се научи да уважаваш …

Тренирано гладко, с поглед към гишето бабата споделяше мнения и аргументи за безпардонното ми държане. Е, погледна ме веднъж

 – Ами ако бяхте ме попитали, щях да ви отстъпя. Млада съм, но като гледам възрастта не спасява от простотия…

Разменихме и други реплики. Но след тежката работна седмица, този скандал прие формата на най-добрата антистрес терапия. Някъде в съзнанието ми проблесна статия за грубостта на хората в БГ, но как да устоиш на изкушението?

 

 

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s