(Есе за вътъка)

Пиета

 

Пиета. Микеланджело.
В детството четем приказки и за първи път научаваме, че светът се дели на Добро и Зло. Срещаме Неволята, Несправедливостта, Лошата участ. И завладяно от приказния свят, всяко дете иска да бъде добро. Съхраняваме у себе си някой положителен (тая дума я научаваме от госпожата по литература по-късно) герой, но докато растем научаваме още, че никак не е лесно да разделиш зърното от плявата и границите се позамитат.

Съсредоточена съм в личния си план, заета с битки, с мисли и току Животът ме чукне по главата:  Алооо, погледни тука! Гледай, гледай – недей да се егоцентрираш. Виж хората,  няма ли да заемеш позиция някаква?  И изпълнен с „гяволък” застава отстрани да ми гледа гърченето.  За мой срам, понякога не ми стига вътък. Понякога се втурвам през глава за дадена кауза и се получава клишето „слон в стъкларски магазин” . А понякога, тъкмо доволно се потупам по рамото, че съм намерила най-правилния път, същия този се позакикоти и ми покаже колко ми е тесен погледа.

Първи пример:

Преди време, вървя си умислена по улицата и напреде ми заподскача едно ромче. Като чух, како дай… – автоматично изключих и продължих. Защото всички знаем къде отиват парите от просията. Уж. Да, обаче ме бодна, дете е, все пак. Мина ми още и цял облак мисъл през главата. Врътнах се: Я, ела, ела с мене. Доприпка детето. Продължавам аз: Виж, пари няма да ти дам, но ако искаш, ела, ще ти купа вафла. Съгласи се, взе си вафлата, захапа я и изчезна. Продавачката от павилиона ме запита: Добре де, на Вашето дете дали ще му купят вафла, а? Ми не искам да му купуват. Вафлите ще му ги купувам аз, а като порасне – той сам. Но и циганчето си е дете, нали? Подминах и будката, и моралния казус. Нали се позарадва хлапето, бягам си по задачите.  Запомних този момент, леко гузно-самодоволен. После ми остана само гузното.  Не притежаваш милосърдие ако си доволен от проявата му.

Времето си върви, а урока не научих. И го получих за втори път: Пак – како дай…Но аз съм готова,  знам начина, разсъждавам по американски. Ела, ще ти купя пица – гладен ли си? Искаш ли? Светнаха му очичките, застана до мен. Подадох му пицата, вряла беше, опарих се. И като заръфа онова дете – като кученце, бърза, горещото не го спира. Хукна нанякъде, дъвчейки. Стоя аз, чудя му се и що да видя (любим въпрос по приказките)? Отчете се детето на един дънгалак, предаде му пасивно-агресивно парчето. Противният деспот, на свой ред започна да се храни, а  в сянката на храстите, старата циганка – баш надзирателката – подвикна нещо, младежа с пълна уста отиде на свой ред да се отчита. Егати и стройната организация, егати и тъпото ми ноу-хау. Къде ми бяха очите, да ги видя тия йерархични елементи?  Много глупаво, нещастно и тъжно се почувствах.  За да бъдеш милосърден, трябва да знаеш как.

Втори пример:…

Всичко това са глупости. В интерес на истината не мога да кажа какво е да си милосърден. Само си мисля разни работи и не стигам до съществен напредък. Може би Майка Тереза е точният образ на добротата към ближния? Тогава понятието придобива страхотно тежък, унищожителен направо, заряд.  То става притежание на изключително необикновени хора.

Което води до естествения и логичен извод, че милосърдието в чистия си, истински вид е непосилно за мен.  За жалост.

Мисля си, обаче, нещо друго. В отношенията си с хората, да проявиш милосърдие, не винаги е положително нещо. Или по-точно – не винаги милосърдието трябва да е в общоприетия си вид.

Наскоро си говорихме с една приятелка по този повод. Блъскахме си главите, стъргахме от тук, от там и установихме с облекчение, че понякога не е добре да си добър. С облекчение, защото конкретната дискусия  касаеше конкретна личност.  Тя вихрено и страстно споделяше за настъпили нещастия, за лоши изходи, за поредица от неприятности, които се струпваха на такава купчина, че оставах без дъх от безизходица. Споменатият вече извод ми даде възможност за спасение.

От друга страна,  черната грамада не предизвика  съчувствие у мен, по-скоро си зададох въпроса: възможно ли е? Още повече, че бях уловила някои доста разминаващи се детайли.  Има хора, които се пристрастяват към нещастието. Запитах се, с това ли съм се сблъскала? Еднозначен отговор няма и подозирам, че непрекъснато ще ми тежи дилемата вярно или не.  Обаче се питам, случва ли се в реалността „черна (ама много черна) серия”?  Или всичко опира до „наполовина пълна” срещу „наполовина празна”.

В подобни случаи съпричасността може да се изкриви и да се преврне в дрога, понякога и за двете страни – онзи, който получава, този който дава.  Докосвам се до огромното „манипулация”, а егото ми е завидно и много се обиждам на интелект. И тъй като всичката ми мисъл не дава резултат, а интелекта не достига, предпочитам да се дистанцирам.  Редно ли е?

Ами не знам. Но понеже не ми достига вътък, ще се наложи да почакам. Пък дано го събера.

 

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s