Лирично отклонение

Отварям очи изморена –

в прозореца вече се блъска денят.

Стаята – мрачно студена,

избледнели въпроси пак се роят.

Суетата си леко покривам,

дори я заравям в някой миг от съня.

Плувам в минутите,

в страха си се вливам,

навътре към себе си бавно вървя.

…………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………….

ЕДНА СЕДМИЦА

Когато я удари за първи път, тя застина и стоя така повече от минута. Не посегна към удареното място, нито извика, просто се вкамени. След това усети как очите и се изпълват със сълзи, изведнъж и стана усилно и заплака без звук.  Той стоеше срещу нея и трепереше, дишаше тежко и като че ли за миг се сви уплашен. Но веднага след това закрещя:

–          Няма да обиждаш майка ми, чу ли! Да не си споменала думичка, разбра ли! Виж се само, некадърница! Не смей да казваш нищо, ясно ли ти е?

Тя го гледаше и не чуваше нищо – виждаше устните му да се мърдат, ушите и пищяха.  После той почна да я бута, явно продължаваше да и крещи, но тя стоеше вкаменена.

Върна се и и подаде  бебето, което пищеше, чак тогава тя усети, че може да помръдне. Света и се върна и се стовари върху главата и.  Писъците на малката, виковете на мъжа и, боботещия телевизор, пералнята, колите от улицата – всичко нахлу изведнъж и тя си пое въздух като плувец, изскочил над водата.

–          ти ненормална ли си, не чуваш ли,  смотлооо!

Тя грабна детето, отиде в детската и се опита да го успокои, но то продължаваше да плаче.  Даде му да пие вода, опита се да му запее и тогава усети колко я боли лицето.

Бебето хленчеше, а тя само тихичко напяваше нещо неразбрано, въобще не се досети, че е дошъл часът за хранене.  Песента и приличаше на заглушено ридание. На вратата застана мъжът и, държеше бебешкото шише с млякото. Посегна да и го даде, а тя вдигна ръце, в които държеше дъщеря си. Той спря, беше застанал до нощната лампа, която единствена даваше кръг светлина в малката стая. Лицето му остана в сянка – тя не видя сълзите по страните му, страхуваше се.

–          Извинявай. Не знам какво ми стана. Изведнъж ми причерня, просто извинявай, не знам как да ти се извиня. Толкова ме е срам.  Извинявай – повтаряше думата, плачейки, сякаш се молеше в църква – автоматично, изпълнена с отчаяние – моля те, моля те – извинявай…, моля те

Пристъпи съвсем плахо напред  подаде и шишето, обърна се и излезе от стаята.  Тя започна да храни детето  и седна на дивана, готова всеки момента да скочи и да хукне.   Остана в детската, като се ослушваше за всеки шум, държеше малката – така и заспа – приседнала, с бебето в ръце.

Мъжът и остана в кухнята и спа подпрял глава на масата. На сутринта, преди да излезе, спря пред вратата на детската, постоя малко и тръгна.  Дори бебето не се обади.

Щом чу тръшването на външната врата, остави малката в креватчето и и отиде в спалнята.  Посегна да отвори гардероба, но се спря и се отпусна по лице на леглото.

–          Какво стана, Славее, защо … –  тя зарида с глас, тихичко зави.

Цялата обида я изпълни наново и натежа, не и даваше да си поеме дъх.  Полека тежките ридания отминаха и тя плака тихо и дълго, докато нищо не остана. Почувства се някак лека и утешена.  Но изведнъж се стресна и хукна да види дъщеря си.

Мислеше  да си събере багажа и да се прибере у дома. При майка си, която щеше да я пита как е допуснала това да се случи.

Как усещаше липса по  баща си сега. Казват, че времето лекува, но само ако човек поиска.  Баща и я разбираше и подкрепяше, а майка и  непрекъснато настояваше и изискваше –класически случай.  Веднъж  беше признал, че за малко не се развели.  Но понеже тъкмо била първокласничка , опитали се да оправят нещата.  Пък и родния и град не бе от големите, нямало да понесат шушуканиците по техен адрес.

Не можеше да се прибере при майка си. Не знаеше как да обясни всичко, не разбираше.  Не беше възможно, просто не се случи.

–           Сладка Аничка, ти, мъничка душица – Веселина взе детето – кажи ми Ани, какво да правим.

Следващите няколко дни преминаха като насън.  Веселина непрекъснато се терзаеше между решението да си замине и страха от след това. Тези две думи „след това” се бяха превърнали в мантра на страха. Нажежаваха я, стряскаха я, гонеха я като животно, без милост.  Срамуваше се, но не смееше да си тръгне. Детето беше едва на 6 месеца.

Тя се криеше в детската, но готвеше всеки ден, а масата за вечеря бе наредена точно в 18.30. Щом Станислав се прибираше, миеше си ръцете, преобличаше се и сядаше на салата с аперитив.  На крайчеца на стола тя  чоплеше с вилица храната и едва дочакваше да стане седем без десет, за да храни детето. Точно на минутата  побягваше от трапезата с облекчение. После изчакваше да чуе телевизора в хола и отиваше в кухнята да прибере и измие чиниите.

Докато изтече седмицата всичко се разми. Синината на лицето и избледняваше, но дори тя не можеше да даде някака категоричност. Напротив.  Веселина не искаше да мисли за боя, беше се съсредоточила върху детето и готвенето. Приготвяше нови рецепти, салатите за вечерната ракия бяха повече от изискани.  Съпругът и приемаше поднесеното без да каже и дума.   Ежедневието им, без усилие, започна да се завръща. В събота сутринта, той я попита не иска ли да излязат. Тя мълчаливо кимна  и това приключи всичко.

Вечерта Веси си легна  в семейната спалня. Беше напрегната, но толкова уморена, че заспа почти веднага.  Станислав се изпъна доволен под общата завивка и я прегърна.

В седем часа още не беше просветляло съвсем. Тя се събуди и в първия момент не разбра къде се намира. Усети ръката на мъжа си, преметната през корема и, но не помръдна, за да не го събуди.

Добър е.  Всъщност не е искал да я нарани, понякога човек изпушва от напрежение. Тя самата беше тръшнала вратата оня ден и беше се изказала доста остро. В крайна сметка, той се извини и наистина не е искал да я удря.

Веси внимателно се плъзна вън от леглото и отиде да прави закуска. Хладилника беше поизпразнен, след тая интензивна кулинария. Нищо, днес щяха да пазаруват. Първо ще направи нещо за хапване, а после – списъка на продуктите. Все чуваше твърдия глас на майка си: всичко е наред и всичко е ясно, когато подредиш нещата. Това го научи  и списъци имаше винаги.

Докато шеташе из кухнята, Веси  се замисли, че  не бяха излизали много отдавна. Свекърва и не можеше да гледа Ана, тя беше твърде мъничка. Не и се искаше да  извежда бебето на студа за дълго – тая зима не се радваха на меко време.  Въпреки че  Слави  настояваше повечко да я разходят,  беше я страх. Не искаше да разболее детето,  за това нямаха спор. И вчера, все едно пак бяха на среща, нищо че бебето спеше в количката до масата.  Обичаше той да е внимателен с нея, да я води на нови места, да поръчва храната. Това го умееше, дори майка и не отричаше, макар да го обвини в неувереност.  Веселина се разнежи окончателно – вместо препечени филийки, реши да поглези мъжа си с палачинки.  Не бяха закусвали заедно откакто се случи онова.

Обърна се щом чу вратата да се отваря, скова се за миг, но веднага си наложи да се отпусне. Слави влезе и седна на масата. Тя усети погледа му по себе си, разбра желанието му, но не искаше да му отвърне.  Завъртя си и продължи да мие съдовете, за да не седне на масата.  Не разбираше какво изпитва, просто вече не беше гладна.  Веселина усети неловкост и сякаш стаята се напълни с това чувство, мъжът и се размърда на стола.  Когато изми всичко и приготви Хуманата, нямаше как да си потърси друго занимание, ако не искаше да се усети напрежение. Той не беше започнал, чакаше я търпеливо, цъкаше с дистанционното.  Сложи му палачинка в чинията, после на себе си, въпреки липсата на апетит.  Започнаха да се хранят мълчаливо, тя изяде половината и отмести чинията.

–          Малко диета?  Не е лошо, щом си решила. – Слави се усмихваше

–          Амиии…Да. Може малко да се огранича. Хайде да идем малко да пазаруваме, нищо не остана.  Виж какво съм написала, допълни ако има нужда.

Микровълновата фурна изключи, Веси отиде към детската стая да вземе малката, беше дошло  време за хранене.

Щом се върна с бебето, видя че мъжът и е дописал само няколко реда.  Тя се усмихна, взе шишето и го даде на бебето. Почти веднага го дръпна – забрави да провери колко е топло млякото.  Малката ревна, а Слави повиши тон:

–          Пак го разрева, нали преди малко провери, стига вече и ти де!

Веси веднага сложи биберона обратно в детската устичка. Наистина, как все забравя, прав беше.

Мъжът и се опита да каже още нещо, но спря. Погледна към списъка и го сложи пред нея.

–          Това е, като сте готови да тръгваме – Замълча за секунда- две и продължи – Може да си сложиш малко…грим.

Той излезе от стаята, а тя спря поглед на чехлите си.  Почувства се като ученичка, която са смъмрили за нехайство.  Какви глупости, сега не мъмрят. Но беше прав, сутринта се разглежда на огледалото в банята – отблизо синината все още личеше. Напомнянето извади обидата и отново на повърхността, всъщност нищо не беше преминало, все още усещаше унижение.  Гушна Ани по-здраво. Не искаше да се връща отново в онзи момент, ще премине, ще отмине, само малко време е нужно.  Бебето безметежно дърпаше млякото от шишето. Сети се, че не бе звъняла на майка си цяла седмица.  Трябваше, иначе ще има да се обяснява.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s