Моята разходка из Истанбул

 

Когато  тръгнахме за Истанбул, нямах никаква идея с какво ще се срещна. Интересно ми беше и толкова. На границата разглеждах турския митнически пункт – имаше туристически плакати, чашки чай по бюрата  – недопити, както и празни. Беше привечер. Сменихме малко пари и потеглихме към Мегаполиса. Първото впечатление беше за пътя. Нямаше дупки. След това заспах и се събудих някъде на магистралата преди големия град. Колкото повече наближавахме изхода на пътя, толкова повече коли отминавахме, а и ни застигаха.  Скоро застанахме на опашка. А около нас имаше возила от всякакъв калибър .  Нови модели с пътник, два най-много, по-стари коли  извозваха цели семейства. Най-впечатляващи бяха камионите, натоварени на няколко етажа над кабината, обвързани с въжета и омотани в платнища.  Макар да си подсвиркваха, шофьорите се държаха прилично.

Най-накрая влязохме в Истанбул. Море от светлинки, табели и пътища като лунни пътеки . Не улици, не булеварди, а пътища.  През нощта движението беше също така интензивно, както през деня. Така си мислех. През деня колите буквално се втечняваха и заливаха всеки сантиметър свободно пространство. Правилото, което се съблюдаваше: пази задницата на предния. И всички караха с лакът върху клаксона.  

Беше късно – към 23.00, но  уцелихме нужната посока и добри хора ни помогнаха да намерим хотела.  Преди да влезем в стаите, оставихме багажа на рецепция и тръгнахме да хапнем. 

Пътешествениците по призвание са казали, че за да усетиш една страна, трябва да се потопиш в нея, да забравиш туристическите маршрути и да тръгнеш по малките улички.  Понеже ние бяхме в старата част на Истанбул не можахме да избегнем туристическия полъх в обслужването, но се опитахме. Отворения наблизо ресторант не можеше да предложи нищо за хапване, но едно момче, което имаше неопределена длъжност (управител ли беше, собственик ли, само канеше гости по масите ли, така и не разбрахме) се зае с проблема. Каза, чакайте малко, сега ще ви намеря място с работеща кухня и то ей тука така, съвсем наблизо. Това всичкото го изрече на турско-англо-български вокален жестомимичен език, но се разбрахме от раз. След три минутки повика с пръст малката ни група и като завихме зад ъгъла, видяхве едни сервитьори да подреждат едни маси на тротоара, сложиха покривчици, столчета и заповядайте, готово е.  В последствие разбрахме, че имаме баш сервитьор и сложна система от калфи и чираци. Баш майстора взе поръчката, а после ни видя сметката и прибра паричките, а останалите носеха чинийки, чаши, ястия – всеки носеше каквото там трябва според позицията си. Вихър от обслужване (а имаше и още маси). Града си работеше около нас, светеше си, движеше си се, без да се впечатлява от налазилите го туристи, но ми се струваше, че гостоприемството си е съвсем искрено.  След като въодушевено коментирахме менюто, пийването, а и хапването, някой от сервитьорите донесе две плата плодове. Да си разпуснем душата още мъничко (малко трудно стана, щото вкусни бяха кебапите преди това и място не остана за друго). Въпреки че не беше ги поръчал никой, хората си знаеха работата – едва ли щяхме да спим спокойно, ако нямахме плодове на масата. Оказа се, че на много места използват този трик – да ти донесат нещо без поръчка. Всяко заведение си ползваше екстрата с различна цел: веднага щом седвеш пред теб се появяваха чинии с изумителни вкусотийки – да те задържат  или да се отпуснеш докато чакаш онова дето си си поръчал, или просто да те поглезят.  Знам ли. Но беше нещо ново за мен и много ми харесваше. 

На другия ден станах по-рано и погледнах през прозореца на стаята. Искам да кажа, че празно място между сградите не видях. Оползотворен беше максимално всеки сантиметър. Сега си дадох сметка, защо стаята ни беше толкова малка, а коридора с много чупки (избрали си бяхме по-обикновен хотел). А после,  свежи и наспани, закусихме в хотелската трапезария. Управата искрено се стараеше и имаше странно подобие на кафе (по-късно разбрах, че турците не пият кафе на закуска, също така и други работи си обясних по-късно), някакви колбаси и други обичайни за Авропата неща (конфитюри , масло и тн). Прелюбопитни зачакахме екскурзовод някакъв, която естествено закъсня.  Отидохме пеш до Синята джамия, тя беше съвсем наблизо. Въпреки очакванията ми, нищо необичайно не видяхме – магазинчета, парк един хубав, даже напротив улиците ги почуствах странно близки, познати. Малко гюролтия, малко жега, хора като у нас. И все пак долавях усещането, за нещо по-лежерно, по-спокойно наоколо. Е, когато стъпихме на улицата пред Св. София, а после и на площада пред Джамията  видяхме каквото си мислехме: туристи – на групи и самостоятелно,  забулени жени (екскурзоводката обясни, че облечените в черно жени, със закрити лица са по-скоро арабки), хора, които просто си почиваха по пейките. Защото на площада пред турския храм имаше пейки, подредени като в лятно кино. Имаше и най-разнородни търговци: мъже-продавачи на шалове,  бижута,  сандали, вода, деца предлагаха пътеводители, имаше дори бозаджия. Той, обаче, продаваше сок ,  тъй като беше горещо.

Една от най-красимите сгради по света

Една от най-красивите сгради по света

 

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s