Моята разходка из Истанбул – последен ден

Улица за аточасти

Улица за аточасти

Дюнер

Дюнер

От тук насетне, щом седнехме някъде да хапнем или пийнем, винаги се намираше някой, който поне разбира български (но повечето момчета, които ни помагаха в поръчването си бяха българи). Щом разбра, че сме гладни, нашенчето от дюнерите веднага ни донесе 2 чинии с парчета топла пита и нещо като шарена сол – да не вземем да примрем докато притича с поръчката. Тук отварям скоба и искам да кажа нещо за хляба:  яжте хляб ако посетите Турция. Има много видове, с мая, без мая, но всичките са вкусни. Някои от питите бяха поръсени с една подправка: чорек оту – челебитка. Представлява черни, дребни семенца, с които турците поръсват хляба (особено празничните – така ми разказаха) и придава един по-особен вкус: на печено, земя, на сух вятър (или може би ставам прекалено отнесена).   Все още имам у дома такава, но си я пазя за зимата, като стане студено – да замеся питки , да сложа аромата отгоре и да си мислим за лято и екзотика. За хляба, питите, питките и прочее може още много да се говори, но темата ми е друга.
Като донесоха препълнени чинии, едно от момичетата от компанията рече: Бе това аз не мога да го разбера. Нали у нас, уж, същите неща слагат, само дето ти го завиват в питка, пак турци или араби ги правят дюнерите, пък вкуса е толкова различен тука?. От въздуха е, от въздуха.
Успях да изям половината порция от глад, другата половина изядох от лакомия.  И вие така ще постъпите, да знаете.
След като качихме средно по 1,5 кг на човек, тръгнахме да си ходим към хотела. Да отморим, да вземем душ и да ходим да пушим наргиле на Златния рог. Тръгнахме пеш, но като установихме колко сме далеч от резиденцията ни, решихме да ползваме трамвай. М/у другото в Истанбул, противно на очакванията, лесно се ориентираш. Трябва да знаеш името на квартала, а по-добре да имаш и карта.  Улиците са пълни с табели, в трамваите има ясна схема, един приятен женски глас ти казва всеки път къде точно спира трамвая, а като капак вървят надписи по светлинно табло. Ако не бяха мащабите и прийома на движение, човек ще сметне, че се е качил в някои ултрамодерен японски влак.  Освен това, вагоните са чисти, билета не беше скъп. Какво повече.
Привечер, пременени, освежени и гладни решихме да си спазим едно обещание. Седнахме да пийнем и евентуално да хапнем в ресторанта на момчето, което първата вечер ни помогна да намерим работеща кухня.   За огромно съжаление, менюто не даваше добри сигнали. Бяхме настроени за искендер кебап, гозбички, разни глезотийки, а картата споделяше ограничени възможности.  В интерес на истината, уговарящите те да влезеш някъде прекаляват с рекламите.  Така че, осведомете се предварително, доколкото можете, какво ще намерите и дали това искате, в харесаното от вас място.  Но понеже момчето на всяка цена искаше да отбележи точка , много прекали. Един от групата  се предаде и си поръча кебап, с уговорката, че същото ще сторят  и останалите, стига яденето да е добро.  На тръгване, нашия домакин се натъжи (ми не ставаше кебапа), но веднага ни покани да видим магазина за сребро 10 метра по-надолу. Няма празно!
В следващия ресторант ни увериха, че искендер кебапа там е най-идеалния възможен, другите кебапи са от перфектен нагоре и всичко мигом светна пред нас, докато не стигнахме до бирата. Келнера с един замах изби всички: ми ние не предлагаме алкохол. Обаче, професионалистът  си е професионалист, каза, чакайте да кажа на боса и няколко минутки по късно видяхме 2-3 сервитьори, наредени в колонка, победоносно усмихнати, да ни носят бира в чаши  за безалкохолно.  В Турция най-масово предлаганата бира е Ефес, която е доста приятна, стига да не забравят, че тази напитка се пие студена.  Запознати споделиха, че в  по-малките градове било още по-трудна работата с алкохола, имало места, където тази екстра е непозволена. Веднъж им сервирали бирата хем в шарени чашки, хем  увита в торбички.

Ресторант на уличка в старата част на Истанбул

Ресторант на уличка в старата част на Истанбул

След като хапнахме, решихме че е добре да разпуснем покрай някое наргиле. За място бяхме си харесали моста Галата, който е двуетажен. На първия етаж имаше кафенета, ресторантчета, локали, а втория етаж си беше обикновен мост, с много рибари. Разказаха, че ако са в пълен състав, кордите (наредени една до друга) образували нещо като перде за седналите на долния кат.
Разположихме се на една маса, поръчахме си каквото пожелахме и донесоха наргилето. Хигиенно, хората бяха решили проблема така: раздаваха накрайници. Който си пожелае, получаваше пластмасов накрайник, във весел цвят и си пушеше с негова помощ. Имаше богат избор от аромати: ябълка, капучино, роза, незнамкакво си и тн. Богата палитра беше. Ние поръчахме нещо и запушихме. На практика пушене нямаше. Образуваше се един дим в малко по-обемни количества, но не се усещаше. Все пак купона е голям и става весело. В кафенетата наоколо, хората също добре се веселяха – пийваха, хапваха. В едно от заведенията имаше музика на живо, свиреха китари, пееха страстно. Публиката също се намесваше в пеенето.
Когато си тръгнахме (вече за лягане – дълъг ден мина), оживлението по улиците беше намаляло, но хора имаше въпреки късния час. На близкия кей, имаше спряна лодка, а по брега бяха разхвърляни малки масички и столчета. На лодката димеше скара, рибаря предлагаше улова си, готов за късна вечеря. 5 метра по-вляво димеше количка, от която продаваха царевица. По-встрани имаше тараба, на която се продаваше нещо друго за хапване. Омаяващо – всичко около тебе се движи, дими, всеки (едва ли не) продаваше нещо. Калейдоскоп!
Малко по-нагоре от брега, улиците бяхя тихи, тук таме имаше малко боклуци, последните работещи магазини затваряха. Трябва да е било около 23.00 –  24.00. Явно мястото беше от по-спокойните откъм нощен живот. Но каква радост – сладкарничка, тясна като коридор, все още предлагаше баклавички. Щом се спряхме, продавача извади 2 парчета, наряза ги като възрастен и опитен хирург и почерпи. Купихме по малко – да засладим.
На другия ден, събрахме багажа и с малък пазарлък на платения паркинг тръгнахме на последен рейд, а после към дома. Макар да предполагахме, че в неделя магазините не работеха, направихме опит за пазарене. Освен на пустия търговски квартал (Аксарай, мисля, че беше) се насладихме на огромните витрини. Прозорци, колкото два етажа, грабваха погледа и го препращаха към следващия. Е, натоварихме се на колите и тръгнахме към границата. Планирахме да спрем в Силиври, а после и в Къркларели (така май се пишеше). Във второто градче имаше магазинче за баклави, които били от типа да си оближеш пръстите. Най-добрите.

Златния рог.

Златният рог.

Потеглихме към Силиври, а по пътя разсъждавахме, какво ще правим в това градче. Там някъде имало добър МОЛ, но на нас мерака за пазар беше секнал – 2-3 дена изкарахме на педал и май се бяхме поуморили. Решихме просто да походим, а ако нещо ни хареса – да се подкрепим. Естествено всички пътища водят към Рим – без изненада се озовахме на прекрасна крайбрежна алея.  В неделния ден, хората бяха се отдали на прости удоволствия – по тревата, в беседки, в кафенета и ресторантчета,
а даже и по лодки в морето, хапваха, пийваха, пееха – общуваха си. В България семейните забавления текат, като че ли, по друг начин. В една беседка имаше особено весела компания – свиреха на китара и пееше един мъж, имаше много добър глас. Понеже песента ми звучеше странно, но ми харесваше, пък и да си кажа правичката от ученическите си години (с малки изключения) не бях виждала някой да свири и да си пее от душа и сърце, та аз така нахално се зазяпах в хората (ама наистина не се усетих), че чак им привлякох вниманието. Засрамено заситних след моите хора.
На края на алеята имаше едно прекрасно кафене – градина с различни уютни кътчета, цветя, лозници, съвсем до морето, направо на носа. Имаше от меките фотьоли (онези странни работи, дето са пълни с нещо като едър пясък и заемат формата на тялото ти и то в каквато поза си се проснал отгоре им). Ако не беше здравото турско кафе, хич нямаше да удържа фронта и със сигурност щях да дремна там, край Мраморно море, а останалите вероятно биха припявали полегнала е Тудора…
Както и да е, тръгнахме си и таман излязохме на открит път и като се изля един дъжд, ама от щедро по-щедро валеше – някой изливаше пълни кофи върху земята и то със замах. Наложи се да спрем на пътя, защото чистачките не смогваха.  Като спря дъжда, тръгнахме по едно странично шосе към Къркларели. Еми нямаше дупки да ви кажа. Малко градче, по улиците нямаше много хора, но и часа беше един такъв – 15.00. Тръгнахме да търсим едно специално място за хапване, водача на групата още помнел кюфтетата дето му ги поднесли там преди време. Ресторантът беше като от каталог. На Балкантурист, обаче, каталога. Качиха ни на луксозния втори етаж – там нямаше никой, пазеха го за по-специални случай
явно. Веднага се намери едно българче, което ни обясни спецификите по менюто, донесе една супа от съседния хоремаг (щото не бяха я сготвили този ден, но за клиента няма няма) и ни остави.
Там ядох най-вкусния адана кебап. Като тръгнахме да плащаме, всеки събра каквото може: евро, лири,
левове, хората приеха всичко с усмивка, благодариха и ни пратиха със здраве към Българско.
Като тръгнахме към колите, нападнахме една сергия за плодове и зеленчуци, откъдето си купихме пъпеш, изкупихме киселото мляко от един магазин и влязохме в баклаваджийницата. Лелеееее – напълни ни се окото: обикновена, с орехи, с мед, с шам фъстък и сигурно и още е имало, а като гарнитура малки тулумбички (ама нежни, нежни). В малко помещение, с две масички, и мнооого тави, майстора сам предлагаше стоката си. Колкото и забутана да беше сладкарницата човека нареди всекиму баклавичките във фирмена кутия, като че ли ни ги подаряваше. Когато дойде ред да плащам, нямах под ръка 50 куруша
(така мисля, се казнаха техните стотинки) , тръгнах да търся, продавача чак се притесни. Едва успя да ми обясни жестомимично да не се тревожа за глупости.
Вечерта се прибрахме у дома, обаче така ме омая Истанбул, както и страната, че 3-4 години по-късно все още мога да разкажа с такива подробности за нашата разходка.
Надявям се, че успях да предам и на вас малко от чара и гостоприемността на съседите, както и онова, което мен е привлякло.
Драго ми беше!

Крайбрежната алея в Силиври. Малко преди да завали.

Крайбрежната алея в Силиври. Малко преди да завали.

Силиври. Промоция на рибно меню с кока кола.

Силиври. Промоция на рибно меню с кока кола.

Лодка в Мраморно море. В неделния ден хората в Силиври се наслаждаваха на почивката. В парка свиреха и пееха, в морето - пикник.

Лодка в Мраморно море. В неделния ден хората в Силиври се наслаждаваха на почивката. В парка свиреха и пееха, в морето - пикник.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s