Екскурзия до и на о. Тасос

картата е от kalini.com

картата е от kalini.com

 

Тази гледка се разкрива от пейките на малкия амфитеатър над Лименас

Тази гледка се разкрива от пейките на малкия амфитеатър над Лименас

 

Тръгнахме за Тасос рано една сутрин, в края на септември. Бяхме облечени, стегнати чанти, тръпнещи готови – в 7.00 щеше да мине едната кола да ни вземе. Другата кола щеше да бъде в нисък старт на една бензиностанция.  Цялата тази сутрешна история, лекия сумрак ми напомняше безгрижното детство, когато тръгвахме на море и нашите ни сваляха, носейки ни на ръце,  в натоварената кола.

Някак  в предварителната суматоха, изпуснах момента и не можах да си събера картинка, не си представях пейзажи, език, нищо направо. Отивахме в близка страна, така позната и все пак чужда.  Тъй като с нас щеше да пътува и детето, трябваше да му направим паспорт.  Снимане, документи, двама родители, това гише, онзи служител…чакахме търпеливо да получим легитимацията, а детето беше разтревожено единствено от въпроса дали ще го харесат достатъчно на снимката, за да го пуснат в Гърция. И другия, особено важен въпрос – на хотел ли ще спим.

Дойде денят и часът  Х, слязохме на бензиностанцията – вода, списания, закусчица. Беше толкова ранно-есенно, че чак жал да ти стане. Продавачът сънен, машината за кафе пукаше и проскърцваше, половината лампи не светеха – сумрак и леко хладно.  Някой от нас бяха посъбудени от идеята да се пропътуват 500те километра до острова. Аз упорито се мъчех да си представя какви пейзажи ще видим – до там и обратно.   Тръгнахме бързешката, улавяше се желанието да прескочим пътуването в Българско и да зяпаме любопитно през прозорците докато стигнем крайната цел у Съседско.  Дали ранния час, дали късното лято, не знам кое беше причината, но нивите, гората, селата изглеждаха  жално, някак  изсушено. Липсваха ми ярък цвят и пек.  

Първа спирка. 9.00, на децата им стана лошо. Шофьорът водач на кратката колона обещава незначителни километри до границата.  След  принудителната почивка с нови сили посрещаме останалите завои и дружно въздъхнахме щом видяхме Любимец (чудесно си пасва това име). Поне в нашата кола, а предполагам и в авангарда на частта.  Ето я границата. Любопитно оглеждаме пункта, така спокоен, без опашки – ето ти полза от Евросъюза. Да видим паспортите, ясно. Къде е детето, вие сте бащата, майката – аа до него седнала. Приятен път. В гръцко същото само, дето един чичо грък погледна строго детските документи, погледна чавето и измърмори нещо в стил Приятен път. Айдеее, Гърция. Хубава магистрала, няма дупки. Слънцето светна и тутакси ни стана по-весело.  Край нас минават голи полета, ааа гледай гръцки магазин Нисан. А, и Тойота, Фиат, бе ние на автопазар ли сме тръгнали?  Няма много села или градове. Тук-там, далече от аутобана. Поглеждаш и виждаш каменлива почва, чак твърдо ми стана на седалката. Тия дръвчета със странни тесни, бледозелени листа трябва да са маслини. Дааа.  Докато навлизахме все по-дълбоко в Гърция установих, че хората там са твърде набожни. Кажи-речи на всеки 50 метра, край асфалта си стои нещо като мини параклисче. Не знам как се казва, но се продават наред с градинските грънци и гъски (му другото гърците явно много харесват патици и гъски да им стърчат по дворовете и градините – всеки втори си  беше  инсталирал по некое пернато у личното владение ). В началото си мислехме, че тези малки олтарчета са за памет на катастрофирали или загинали, но по проста аритметика половин Гърция трябваше да се е изпотрепала баш на тоя път. Имаше нещо друго. В последствие, като прегледахме нещата по-отблизо, видяхме, че са в чест на различни светци.  Друг факт по темата:  във всяко населено място, което видяхме докато пътувахме, имаше църква. Големи, високи постройки,  с добре поддържани мазилка и дограми, прясно варосани, натъкмени като юбилейни парички.  

Докато пътувахме и си обръщахме внимание ту на едни, ту на други подробности (за първи път видях на живо памучни ниви), колата отпред взе да забавя ход и спря. С удоволствие се поразтъпкахме, въпреки силния вятър.  Оказа се, че има повреда и се налагаше да спрем на някоя бензиностанция, където да се купи нещо техническо, за да може нашия дипломиран инженер да направи малко ремонтче.  Намерихме подходящо място и ето ти късмет. В съседната постройка имаше нещо като туристически обект за обществено хранене. На край града, в постройка с тежък складови дизайн, хората бяха разположили най-апетитните витрини. 

Бях попаднала в рая на сладкарниците. Малко невзрачна, но имаше тави с баклави, тулумбички, бадемови бели сладки, шоколадови бисквитки, карамелено-бадемони чудеса, кутии локум, шоколади, кокосови топчета, най-различни дребни и едри сладки… Имаше една огромна машина за кафе – месингови лъскави тръби, ухание на кафе. Може би бяхме тръгнали много рано и бяхме пътували твърде дълго.

Докато си изпием кафето, ремонта беше направен и можехме да тръгнем.  Естествено, за да излезем на магистралата ни трябваше правилния вход, а ние влязохме в едно разклонение, което съвсем категорично ни отведе до турско-гръцката граница. Минахме само 30-40 км повече (и то ако не се лъжа за числото).  Лека-полека приближавахме крайбрежието – маслините изчезваха и вече окото се радваше на невероятни палми. През целия път, а после и на самия остров, виждахме бели, варосани къщи на два етажа, с парапети от ковано желязо, с много саксии с мушкато или просто с нещо зелено.  Ако не бяха бели, къщите бяха боядисани в светли пастелни тонове, но и в двата случая изглеждаха грациозни, леки, летни. В градините или дворчетата, обичайно имаше някоя глинена патица (или гъска, а от време на време и лебед), застинала в небрежна поза. Целия пейзаж внушаваше безгрижието на почивка, ама съвсем тактично, лежерно – просто да се отпуснеш и да не се тревожиш. Умееха ги нещата съседите.  А палмите, о палмите – предизвикателство за всяка средностатистическа любителка на саксийни и градински чудеса. Бяха уж същите, като онези в дървените качета, които украсяваха морските градове у нас, но с двойно дебели стъбла, високи над човешки бой и растяха направо от земята. Все се оглеждах за скрити каци, но не, нямаше.

Т.е. бяхме в Керамоти, едното от двете места, където можеше да се хване ферибот към Зеления остров. 

Защо точно зелен, щеше да ни стане ясно точно след 30 до 40 минути.  Едно мъничко градче, на края на сезона, малко тъжно, носталгично. Но пък имаше палми. Намерихме лесно фериботното пристанище – имаше си табелки. Като стигнахме мястото, леко приръмяваше, облачното време леко наскърби очакването ни за Бяло море и неговите плажове. 

Ако не броим една двучасова морска разходка в детството ми, за първи път щях да се кача на ферибот и то морски. Зачудих се дали ще ми прилошее. Но понеже предварително бях посъбрала интересно инфо за пътешествието (в училище от време на време ми викаха зубър, но мисля, то си ми е от зодията), та взех да се разсейвам с лакомите чайки или май бяха гларуси.  Най-нахално си просеха бисквитки, хляб – к”вот”  дадеш.  Намерих си една пейчица на палубата и се разположих се  по посока на движението – баба ми сядаше във влака така – е, пак ми се позамая главата.  Явно, аз по море мога да пътувам единствено на големи, луксозни лайнери, дето не помръдват от вълните.  Ако може някое круизче към по-южните морета.  Но сега сме тръгнали за Тасос.  В древна Елада, Тасос тръгнал да търси отвлечената си от Зевс сестра – Европи, приютил се на малкия остров и за благодарност му дал името си.

 

Като за добре дошли, морето беше кротко като езерце

Като за добре дошли, морето беше кротко като езерце

 

Лодки шетат непрекъснато - като градски автобуси

Лодки шетат непрекъснато - като градски автобуси

 

Поглед към континента

Поглед към континента

 

Морските птици се трудят съвестно, за да си изкарат прехраната

Морските птици се трудят съвестно, за да си изкарат прехраната

 

 Понеже бяхме в чужбина, си мислех, че  народа около нас едва ли разбира български. Докато се възхищавах на чайките (или гларусите) ми стана ясно, че едва ли има и половин грък на палубата. Предимно софиянци (дестинацията е отлична, погледнато откъм София – близко, евтино, различно и приятно),  всички си бяхме нашенци. Направо се разочаровах,  не беше честно да ми отнемат чужбинското усещане.

 

Зелени гори са покрили острова, дърветата сякаш завземат мястото и къщите скоро ще почнат да падат в морето.

Зелени гори са покрили острова, дърветата сякаш завземат мястото и къщите скоро ще почнат да падат в морето.

 

Следва продължение…

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s