Омаян следобед

Денят си беше типичен септемврийски.  Следобедът се точеше като захарен сироп – сладък, гладък, та чак нагарча.  Някъде на улицата свиреше акордеон и атмосферата окончателно доби вкус на бяло сладко.

Край едно дърво се бяха настанили двамата  другари – Пешо и Гошо. Пешо с обработен маниер нави ръкавите на тъмносиния пуловер. Стоеше му широчък – като на моряк. Сигурно и за да си пази кръста беше го напъхал в дънките и беше пристегнал със здрав, кожен колан.  С игрива походка и в ритъма на акордеониста чичи Пешо заситни към шадравана. Захапал цигарка, говорейки през рамо с Гошето, топна ръце във водата, преплакна ги и се върна обратно към струпаните до дървото торбета.  Приседна и сякаш всеки момент щеше да изкочи някоя пъргава стрина да им сложи чинийка с мезе.  Чичи Пешо  извади цигарата от устата си и започна да налива акъл на Гошо: защо така прпираш, къде си тръгнал, бе, ей монче? Живота  е мръсна, ама глеай сега – винце има ли? Има. И цигарки има. Опа. Мойте свършили. Запали една. Запали де! Ей ти – пийни малко. Чакай бе. Седни, шси изпушим сигарките и тръгваме. Тррррръгваме. Щом чичо Пешо ти обещал…

А Гошо сумтеше и се мъчеше да вземе решение, да стане и да се организира. Нещо смътно улавяше в главата си – мисъл, толкова замъглена и далечна, че се чувстваше ужасно объркан. Някъде, нещо – трябваше да има нещо друго. Изведнъж Гошо се изправи и се закова. Отчаяно се опитваше да надмогне алкохолът, слънцето, което му блестеше в очите и да спре, за секундичка само гласа на чичката.  Така съсредоточен, свъси вежди изведнъж тръгна. Трябваше да направи нещо.

Чичо Пешо спря да говори, усмихна се благо и реши първо да си допуши цигарата.

Три минути по-късно по-късно чичото аха да задреме. Но Гошо, тръгнал да се връща – този път изглеждаше по-сигурен в себе си. Застана край приятелчето си и се опита да вземе една торбичка. Наведе се,  но нещо наруши вътрешния му баланс, та се наложи да приклекне и да обмисли по-обстойно коя чанта да вземе. Така сърцераздирателно бе чувството на объркване, че другарят му го загледа. Чичи Пешо се опита да придаде посока на нещата: си искаш багажжа? Ше тръгваме. Ча – ето твойта – виж вътре. Твойта торба си е, нали? Не? А, че да се – а, ей т”ва е. Ставаме ли? Гоше, виж – шишенцето сме го привършили бе – да пийнем и т”ва последното и сме на гарата.

Извади измежду найлоновите пликове едно пластмасово половинлитрово шише, с малко вино. Трябва да му се признае на Пешо, че съвсем леко заваляше думите, личеше си закалката.  На Гошо не му хареса идеята, но нищо по-добро не му хрумна. Хвана шишето и дръпна една глътка, а после дълбоко се замисли.

3 thoughts on “Омаян следобед

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s