Изкуството да почиваш. Или Бягство на Юг


Всичкото онова нещо, събрано под  „Откраднете време за себе си”, „Организирайте бягство с любимия”, „Възродете любовните трепети в брака” и прочее – дето го пишат на всяка трета страница по женските списания, обсъждат го в сутрешните тв журнали или го дъвчат в следобедните радиоблокове Е ИСТИНА И ТРЯБВА ДА СЕ следва.

Като съвременна, сравнително ерудирана личност прескачам тези дискусии, защото смятам, че всичко ми е ясно. Както се видя обаче, съм си разсъждавала твърде самонадеяно. Ежедневието е подло нещо – така  окопава в рутина и навици, че загубвам ясна представа дори за слънцето над главата си.

Заради това мразя лозунгуването – намира се някое изречение, слага се на видно място и всеки се изтрепва да се възхищава на истината и мъдростта в него.   Обаче постоянно се случва нещо форсмажорно и ни пречи да преминем от  „де юре” в положение „де факто”

Като противоотрова предприехме на една по-длъжка разходка.  Единствено ясна ни беше крайната точка и числения състав – аз и той. Мама и татко не ги взехме. Децата оставихме да радват дядо и баба.

Не беше проста цел – за около 100 км и в рамките на два дена да постигнем пълно обновяване, нетренирани…За дълбочината на проблема си дадохме сметка след първите 50 километра. И след диалог:

–          Що не спряхме тук?

–          Че какво има тук, за да спираме?

–          Ами не знам. Можехме да видим.

–          Нали отиваме в Резово?

Успяхме да намалим скоростта, да преодолеем инерцията и паркирахме край плаж, някъде след Китен. Все още потръпвахме нервно, по навик – къде отиде едното дете, другото на плиткото ли е, какви са тия боклуци сега, взех ли слънцезащитното…Ух!  Седнахме на си на хавлиите и без да се наговаряхме, почнахме да съзерцаваме морето.  И – о, Боже! Единението с природата ни донесе спокойствие!  Погледът ми се разля и прогледнах.  Шегата настрана, но ми бе достатъчен половин час, за да изгладя перушината.Като стъпка втора – съвсем логично се разфръцках пред половинката (но само малко).

Т.е. почивката започна.

След като осъзнахме колко сме щастливи, оставихме плажа да радва туристите и всички останали, метнахме се в колата и продължихме надолу.

Беше ред на Варвара. Селце с къщи. Със скрити по стаите (вероятно)  туристи и кротък летен живот. Нищо особено, ако не броим един магазин-кръчма, навяващ подозрителни мисли за хоремаг (това си е било абсолютната селско-демократична институция). Шосето щеше да ни отвее, без да  отдадем дължимото на мястото, защото откъм парадната си част селото си е безлично.  Викам си, дай да му видим плажа на това място. Поехме по една улица в посока морето, все щяхме да го намерим. Но тръгнахме да излизаме от другата страна, а вести от пясък и вода – никакви. Понеже преминахме 7та критична брачна година, без бурни спорове, спряхме на около 50 метра от видимо работещ хотел – храбро преминах прашното разстояние  под палещите лъчи на слънцето и  полуобгоряла влязох в едно хотелско ресторантче.  Спрях се внезапно – също като в рекламите на омекотител за пране – главната героиня се заковава пред някоя дреха и после щастливо се озарява, осъзнала чудото на препарата. Моето чудо бе детски спомен в чист вид: миризма на обед, на топла храна, на морска вода и пясък, детски гласчета искащи нещо си и майчините шъткания, тропането на приборите о чиниите и една сънливост…Надмогнах себе си и попитах една от служителките къде е, аджеба, варвариния плаж. Първо направо, после свивате наляво и по стълбовете, по стълбовете ще го видите. Предадох на шофьора точно указанията, но малко се усъмних. Нима в края на съвсем обикновения и мнооого прашен път има море?  Почнахме да броим електрическите стълбове и попаднахме във вилната зона: оградени парцели върху които имаше добре застопорени каравани,  леки летни постройки или кой каквото си сложил, но задължително с трапеза на открито. Моментално у мен се породи копнеж да разбера какво е да прекараш поне месец в лагерни условия. Каква волност!

След няколко метра съзряхме скалист бряг, в чието подножие се гушеше малка пясъчна коса.

И хора – като мравчици щъкаха напред-назад. Това, обаче, не беше „нашето място”.  Пък и жегата се стелеше отгоре ни, поне половин тон прах беше полепнал по колата и влязъл в устите ни. Ясна беше работата – бира-тайм.

За жалост, не си харесахме местенце в селото и поехме нататък.

Царево разпъва  към входа си една булевардна част в абсолютно изчистен соц-дизайн. Малко места  по Черноморието  напомнят така силно на „С деца на море”  – рози, посадени между двете платна, високи лампи, едни такива декоративни елементи от 60те години.  Хората си го харесват, явно. Миналото лято спряхме в градчето, но от многото сергии с разни джинджифлюшки, подредени по пешеходните улици, нищо не усетихме от мястото.  Прескачаме тази година китайското изложение.

Да се движиш през лятото по крайбрежния път означава да навлезеш в една специална атмосфера.  Настроението на летовниците, на отиващите на почивка, на местните се пропива в дърветата, в асфалта, изпълва въздуха и те удря на едно лекомислие и безрасъдство. Засилваш музиката, отваряш прозорците и се радваш на морски бриз.

С  такова настроение влязохме в Ахтопол. Дойде време да наквасим гърла.

Централната част бе препълнена – хора, прибиращи се от плажа, обядващи, разхождащи се…Суматоха. Паркирахме в една странична уличка и веднага след нас спря един хасковски гражданин и неговото семейство. Като ги видях как се заизмъкваха от колата, с какво облекчение, с какво щастливо очакване се разпънаха по тротоара, благородно им завидях. Тръгнахме да търсим място да поседнем и си харесахме едни маси, наредени над стоянките на ахтополските лодки.

Малко след това, на съседна маса се настани семейство от София.  Докато ние съзерцавахме морето и се радвахме на спокойствието му, зад нас заструи глъчка, смях, едно суетящо се трептене, което само летуващите излъчват.  А в заливчето, един рибар невъзмутимо си работеше нещо по лодката, гмуркайки се. Водата беше чиста и прозрачна и въпреки многото съдове, нямаше петна от гориво, найлонови торбички или нещо смущаващо. Също като на Тасос.

Много изненадана осъзнах, че картофите, поръчани към бирата (ей така, по навик), не са изядени и сиренето не е разпиляно по масата.  Непривична ми се стори тая чиста подредена маса и на бърза ръка посипах малко сол и млечни стърготини  тук-там. Денят напредваше, а сякаш не ни се мърдаше. Приятно морска се чувствах.

За жалост, хармонията на тоя ден и на това място се нарушаваха грубо от започнати и недовършени строежи, които вдъхваха чувство на изоставеност. Половината от залива беше така гъсто застроен, че не оставаше въздух за дишане.

В морната жега, поразхладени от златиста бира,  преминахме през Синеморец, но не спряхме при устието на Велека. Там трябва да се ходи по наесен, когато кротката слънчева светлина и меки цветове се мъчат да усмирят съпротивата на морето.

И ето – един от символите на свободния дух: Силистар. Плажът. Мечтата на свободния дух и тн. Ако човек не внимава, като нищо ще пропусне невзрачната отбивка и екстравагантната табелка – надпис върху картон и закрепен с тел на едно дърво. Отбиваме колата и почваме да лазим по един път, криволичещ сред гора и хълмчета.

След няколко минути спираме пред импровизирана бариера,  добродушен чичо ни даде билет за удоволствието да продължим срещу 4.00 лв.  Чантата с хавлиите, другата с фотоапарата и ние двамата – на плажа.

Е, това място съумя да ме извади от унеса на свободно-вееща се особа.  Прекрасният пясък, топлата морска вода и въздухът направо вряха. Толкова много хора имаше.  И въпреки че хората не си пречеха, нямаше крясъци по децата,  не се получи.

.   Волният дух беше побегнал, но пък за сметка на това се бе събрало сякаш интелигентно общество.

Аз лично си имам класификация на плажовете:

–          Семейни  –  деца с майки, татковци, баби, лели…кипи буйна строителна и изкопна дейност, обичайно това са градски плажове. Обикновено има кът на младите – тинейджъри без придружители.

Атмосферата е многопластова и шумна – като се почне от „ела да те намажа”, „излизай, бързо ти казвам, излизай”, „лягаш и 10 минути по гръб, 10 по корем”  и се стигне до „аз колко пъти ще ти казвам, остави ги тия деца да подишат малко”, „пешо върна ли дрелката”, „чушките тая година са малко и скъпи”, „ей тая здравна реформа…” , „ский, к”во яко е т”ва”… Това многообразие на три минутни интервали се прорязва от „тоооопла царевичка”, „преееесни гевреци” и прочее.  Капанчета, ресторантчета, колички и сергии допълват декора

–          „природно-любителски” – ивици пясък, извън населени места, без облагородяване – липса на всякаква стопанска дейност. Обичайно красиви местенца, с горичка. Атмосфера спокойна, без викове, разговорите на съседите почти не се чуват, щото хавлиите на вашата и техните групи са достатъчно отделени. Обикновено се ходи с барбекю и храна за цял ден. Има и палатки, каравани. В горичката мирише на дървени въглища, смях и музика. И добре, че димят барбекютата, тъй като  димът е необходим за дезинфекция –  любителите на природата  оставят след себе си идеално оформени купчинки  отпадъци.  Е, това не ми е ясно как става – отиваш, за да ти е драго на душата, с лекота се отърваваш от стреса, но и от боклуците.  Като сме коментирали с близки и далечни познати въпроса, винаги се подчертава как си чистим и нашите, и чуждите боклуци. Но, фактите сочат точно обратното. Да се засрамим ли, що ли?

–          Бохемски – ако попаднете на такъв плаж, значи сте намери перфектното място. Защото обитателите на хабитата знаят не само как да епикурействат, но и да се грижат за себе си и нещата около себе си. Денят е веселяшки, свеж и хората са радостни и щастливи. Това са места с традиции и дългогодишни посетители. Нещо като клуб. Чудно красиви места, скрили нега и спокойствие.  Тук децата стават ужасно послушни, а вие ужасно добри. Даже се чувствате секси.

Силистар, според мен, е на път да премине от третата към втората категория. Недейте така, хора. И експлоатацията си има граници…

След като оставих настрана тези нравоучителни екологично-назидателни и прочее мисли събрахме багажите и тръгнахме към  границата. Колата се люшка до последно по една ивица асфалт – то лентите за епилиране са по-широки. Да не говорим за дупките, но общината, явно, залага на екзотиката.  Може и някакъв проект да е спечелила – за планински туризъм…

Пристигнахме в по-късния следобед, когато белите улици на селото бяха събрали всичката жега от деня и всъщност се опитваха да я върнат  обратно.

Авангардът на стопанския живот в селището се оказа едно добре заредено с бира лятно магазинче. То предлагаше и други неща, главно студени. Попитахме за стая – просто информативно и веднага ни предложиха вариант в една от съседните къщи. Ние, все пак, решихме да потърсим нещо с гледка към морето и , благодарейки продължихме надолу.

Ако не сте ходили в Резово, представете си приказките,  в които е описан края на света. Свършва улицата, има още малко и отведнъж се отсичат едни скали, а долу – море…

следва продължение…

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s