Рутина и екстравагантност. Миди омаени

Една приятелка ми разказа как пътували със семейната кола по трасето Берлин-България-Гърция. Берлин-България минало добре, болежките на колата се пообаждали, но нищо съществено. Пътуването било антиконвенционално и не струвало колкото три самолетни билета. Страхотно. Помотали се с роднини, ръшнали наляво-надясно и подкарали към гръцките плажове. Нощно каране. Перкали по съседската автомагистрала и чакали да просветне Слънцето. Изведнъж предните гуми ударили нещо, колата се поизкривила и едвам-едвам продължила. Сторило и се, че някакъв автомобил поддържал подозрителна дистанция зад тях.

Шипове бяха, да знаеш – с изразена тоналност и доста насечено, казала тя – на немски.

Не, дупка беше – отвърнал съпругът на хладно-устойчив романски език.

Шипове бяха – ето, карат зад нас, искат да ни оберат. Използвала един немски глагол, който имал общ корен с думата разбойник – зловещина и страх се разнесли из купето.

Романският съпруг замълчал, но ъгълчето на устата му трепнало два-три пъти.

Слава Богу, детето спяло.

В крайна сметка, не можели да продължат  –  отбили – препотени, притихнали и предали се на Събдата си.

На другата сутрин стрестнато се събудили и се ужасили от спуканите предни гуми – две на брой. Оказало се, че наблизо имало село, а в селото сервиз. В края на деня, с неприятно омекнали капачки на коленете приседнали на някой си Халкидикин ръкав.  Детето било весело, въпреки досадата от автосервиза.

Като прочете тази история, приятелката ми ще викне чак от Александерплац – как нагло лъжеееш! Истината е, че се натикали в една грозна дупка, която им поразвалила семейния автомобил. И те си го знаели, защото спрели и видели.

Всъщност поразкрасено или не, тази част се оказва неприятната екстравагантност, придала точната доза горчивина, в сладката им, иначе, рутина. Останалото е познато – плаж, море, узо, портокалов сок за детето, спокойствие и прочее двуседмични радости.

Ето – както си се носиш волно из сиропа на рутината, екстравагантностите сами те срещат – нужно е да се радваш на подобни срещи.

В един спокоен ден, аз се прибрах от детската площадка с децата, с кончето-играчка, с джедайския меч и една торба около 3-4 кг миди. С черупките. Дадоха ми стръв за екстравагантност и аз се възползвах. Само дето за първи път ми беше да чистя подобни черупчести.

Мидите изхлопаха в старата кофа и събрала всичката си смелост започнах да бъркам с една голяма дървена лъжица, а банята се заля от мирис на море. И цялата рутина на вечерта изчезна. Мих, търках, въргалях, стъргах – децата, накацали около мен, кучето предпазливо надничаше иззад шкафа (дъщеря ми му създава една напрегнатост вечер – счита го за много гушкаво), а мъжът ми хвърляше мимоходом някой и друг поглед.  В този момент, ако бях почнала да мърморя на латински и да мятам мистично ръце  щеше да си пасне идеално. Толкова вглъбени и омаени бяхме. Мидените черупки заблестяха с черна мокрота и нито налепче не бе останало отгоре им, мустачетата откъснах чевръсто и в ритъм.

 Последното кило ме изтерза само с вида си и го отделих – за други тайнства.  Преместих се в кухнята, заедно с мидите, размятах полите на хитона и продължих.

Взех една хубава глава лук и разсипчийски я нарязах на едро-ситно (къде на едро, къде на ситно – много плаках), обелих си три-четири скилидки чесън. Сложих мазнина в тенджерата и зачаках.  Всъщност – омръзнало ми беше спокойната последователност – 8 часа офис, 2 часа детска площадка, мълчаливото присъствие на Бъкингам у дома. Нужно ми бе да повъздишам, да си поодраскам ръцете, да раздразня скъпият ми Принц и малко мистика никак не беше излишна. Моментът беше дошъл.

Олиото трябва да е сгорещено, но не прекалено – за да не напои лука, нито да го изгори. Това го знае всяка себеуважаваща се свекърва – на моята и трябваше много зор, а на мене много лук и олио, докато го науча доброволно. Когато ще се слага и лук,  и чесън, добре е първо лука. Чесънът прегаря твърде бързо и прекаленото му готвене прецаква ястието с един мърляв аромат на гранясало – някак си. Т.е. скилидките – нарязани на едро се добавят, чак когато лука се пусне из кухнята.

Като реших, че са готови – сложих домати – нарязани на кубчета, посмачкани, само и само да избягам от леността на лука. Избива на носталгия и меланхолия, трябва му нещо възкиселко (шипове по магистралата).  За повече изисканост сипах чаша бяло вино, чаша вода и сложих прекрасно измитите миди в тенджерата. Щипка черен пипер, щипка-две лютив червен пипер, малко копър и две шепи ориз. Беше стиснато от моя страна да сложа само две шепи на толкова миди, но какво пък. Приумиците са за това.

Когато четях Афродита на Исабел Алиенде, непременно си представях как готвя нещо морско. И който я е чел, неминуемо се е оказвал очи в очи с една морна нега.  В мидите има едно сладострастие, сласт и в същото време ведрина, която обърква. Те не са храна за всеки ден и навсякъде. (Децата си легнаха преди да станат готови и вечеряха също така).

Като се отвори черупката, най-естествено е да се поеме съдържанието с език.

А моят принц не яде миди. На него му стигна да си хапна аз. Това също е екстравагантност и добре е, че можем да си я позволим.

This slideshow requires JavaScript.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s