Изпадам в една култувирана плоскост – хората са телефон, електронна поща, подпис и печат. Денят минава, а аз съм хипнотизирана от синьото на монитора. Необходим ми е ритуал, за да се отърся от инерцията. Трябва ми горещина и огън, трябва ми промяна и сътворение. Нужно ми е нещо да сготвя, защото е по-напряко от бюрото към останалата част на всичко друго.
Трябва ми силно и сладко – лук. Докато го срежа и се разплаквам, рева като магаре, само аз си знам за какво, но стискам очите и подсмърчам. След малко в мазнината ще запукат лучените парченца и ще лъхне на сладко. Тиква. Ароматът е неописуем. В тигана слагам червен пипер – една щипчица само, индийско орехче, канела и маалко кориандър. Свалям от котлона, пускам стафиди и захар. Цялата сентеция се излива в думите плътен и сладък.
Слагам кора, прясна и фина, малко от онова с тиквата, събрало се в тигана и така докато всичко свърши, защото е редно всяко нещо да си има начало и край. Иначе ми се замайва главата, получавам световъртеж и почвам да припадам по ъглите.
Като се изпече, вкуса е един парлив, игрив, пикантен. 
П.П. Тъй като не мога да се отделя от вътрешното си аз, а моят огромен недостатък е да раздавам непоискани съвети, ще споделя. Парливостта във вкуса определено идва от индийското орехче. Но то трябва да се уплътни – комбинацията с червен пипер, канела и кориандър е чудесна, обаче определено изисква проби, докато се уцели подходящата за всеки комбинация и съотношения.
На това отива вино, внимателно избрано, за да не се съсипе покрай подправките.
Hrupkavo's Weblog 