Скътала си бях във фризера малко от соса, останал от заешката яхния. Гъст, силен бульон, искрящ, лъскав и жизнен. Скътала бях и малко смес от пържен патладжан с домати и чушки, която пълнеше устата ми със слюнка, веднага щом се сетех за нея. Имах и само печен патладжан, смлян на пюре, тиквички и бамя. Взех и от онези картофи, които като се изпекат стават меки, топли и нежни като бабина приказка, а морковите сладки като мед.
Сложих всичко това заедно, притурих и грах за веселба. Отворих шкафа с подправките и сипах щедро – черен пипер за щекотливост, кориандър за екзотика, риган за подплата и що ли – малко след като сложих наденицата, нарязана на парчета, – ръснах щипка махлеб за спойка.
Затворих гювеча и го пекох по всички правила, а най-накрая изключих фурната и си легнах доволна.
Защото денят ми беше пълен и макар да остана недовършен – едно започвах, друго свърших, третото отложих, легнах си с мисълта, че съм във вихъра на нещата.
На следващата вечер сипах за вечеря – останал само бе махлеба, а другото потънало в шеметното разнообразие, изгубило бе вкусната си същност.
Достатъчно е едно нещо да свършиш като хората, а не много глупости по малко.
