Начало

Баба ми беше много праволинейна и много примерна жена. Едно не можеше да и се отрече – заемеше ли се с нещо,  то потъваше в него изцяло и свършваше всичко, което имаше да се върши по задачата. Беше перфектна. Но, все пак, никой не може да е перфектен. Тя вареше най-ужасното сладко. Съвършеното лепило, многоцветен твърд кристал, смес с тайно предназначение и с много захар.  Независимо какви плодове стигаха до огромната тепсия на огъня, те се превръщаха в искрящ диамант.

Другата ми баба вършеше всичко прекрасно, защото беше спокойна и уверена, знаеше че може и трябва да разчита на себе си. Сама хващаше пилето за прекрасната си пилешка супа и го сготвяше с онова съгласие и единение с природните закони, което  оправдаваше хищника по най-естествен начин.  Благодарение на нея, простият печен картоф с масло е един от шедьоврите в моите кулинарни спомени. Но тя бе доста сдържана.  И винаги подготвена за лошо стечение на обстоятелствата.

Третата ми баба обичаше красотата във всичките и проявления. Тя, единствена, пазеше няколко красиви шала и прекрасни чанти от младостта си, рисунките на дъщеря си,  тежко подвързаната дипломна работа на сина си и беше засадила ужасно много гладиоли, защото ги намираше разкошни и изтънчени. Но тя готвеше като пет за четири – набързо и единствено, защото беше нужно. Често дори не готвеше, щом имаше сирене и хляб (независимо от оня ден или днешен)

Аз, макар и малка, съм била пълна щастливка, защото колко момичета могат да се похвалят с такъв съвършен комплект?  Израстнах в сияйния отблясък на цветна градина, научена да бъда целеустремена, с вродена сръчност и с усет към вкуса.  За жалост,  всичкото това малко ме обърка и аз твърде късно започнах да научавам какво мога и какво бих могла.

Като във всяка приказка, всички богатства събрани заедно се превръщат във вълшебство, но, поотделно и сами по себе си, по-скоро препъват принцесата и я объркват.

Моята целеустременост ме завличаше по високоскоростната магистрала на ежедневието, в което „ей-сега-то” се превръща в „другия месец“. Заблеяна в естетиката, губех връзка с реалността и пропусках сочната жизненост в дните, ровейки в сухотата на понятията.

А неудържимостта ми във  вкуса ме отвеждаше до безумни кулинарни експерименти, които съсипваха едно напълно сигурно (иначе) нещо като пържените яйца.

Да, имах съвършен комплект, но инструкции за ползване – йок!

Тази шеметна въртележка ме превръщаше в непохватна, нетърпелива и свита страхливка.  Точно обратното на което трябваше да бъда.  Казват, че под крушата не падала ябълка – не е верно, това. Никак, даже, не е верно.

Стихиите не се управляват лесно.  Нужно е дълго време да се изучат закономерностите на съчетанията, появяват се безкрайно много пречки и спънки, защото Природата в повечето случаи е твърде нетърпелива и не оставя много време за размисъл. Но е мъдра – парата рано или късно се превръща в капка вода.

Най-вярното оръжие в борбата с фуриите е наблюдението. Доста трудно начинание.  Изисква постоянство и прецизност. Твърде самонадеяно считах, че тези двете неща не са ми нужни, че всичко ми е ясно и недоумявах над нездравата почва под краката си. Години ми бяха необходими да надделея на егото си и да се върна внимателно назад, където бях оставила безцените подаръци от бабите ми.

 

 Установих едно: в живота няма никакво разделение между реалния битовизъм и възвисените размисли.

Лятото беше горещо,  протяжно и с дъх на спечена земя. На село земята изсъхваше и се напукваше – по черните пътища отстрани, по краищата на градините, покрай дърветата.  На обяд всичко застиваше в един безкраен миг – сякаш  се изопваше под жарта, изтъняваше в ярката светлина и едва привечер се отпускаше в нежен шепот на ветрец и звучно хърхулене на моторните помпи по кладенците. Всяка вечер се разпъваха дълги мъркучи из градините, които от студената вода ставаха твърди, неподатливи,  бяха кални и винаги подло удряха глезените. Водата се изливаше в сухите лехи,  чушките ставаха по-твърди, доматите  по-червени.  Ужасно гадно и в същото време толкова привлекателно  беше усещането да стъпваш бос в калната фитория.  Цялото същество се противи, някъде в главата истерично гласче в кресчендо бесне: изцапвам се, изцапвам се, цапам се, изцапах сее! Но в същото време кадифината мекота на калта, която обхваща босото стъпало, напомня топла милувка, гъделичка и влиза между пръстите. Всичко е толкова естествено и леко, тялото става гъвкаво и трепти, като след любовна среща. Единението с Богинята-Майка.

–          Е, може ли такива глупости да приказваш сега, като требва бърже да опра`име градината. К` во си се заблейосала?

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s