Миниатюри из път

Сутринта, найстия завой към билото на Шипка. След завоя симпатична отбивка. Спираме да възстановим вестибуларните апарати, децата да подушат мащерката. Слънце, билки и птички. Зелено – много зелено и цветенца. Сред кротките въпроси „мамо, може ли да се кача там, ама защо, татко се качи, а аз защо да не отида при него, мамо може ли да си откъсна цетенце, това какво е, може ли да мириша, да стъпна там може ли, а онова…” от горе тихо се задава камионче тип ТИР. В кабината се изпънал като струна шофьор: ситен и гьоджав, със син потник, тъмни очила „силвестърки” (като на Роки), рошав и брадясал, захапал цигара със зъби – изглежда като да се хили злобно. Изпънал се и със страшна сила настъпва спирачката, че ако се сурне тирчето…Плъзна се бавно, с ръмжене, покрай нас и се изгуби в дебрите на тесния път.

Обедно време, жега – асфалтова, лепкава, тежка, влиза през отворените прозорци на колата. Цикади ли са, бръмбари ли – насекомо пищи и скърца. Тук- там сенчица край пътя. Отдалеч се вижда отбивка, не нея едно правоъгълно и скулпторно творение, упаметяващо я някоя община, я нечий творчески дух. Изведнъж, от танцуващия напечен въздух, из зад белия варовик, изплува момиче – дългокоса, чернокоса, бял потник и тъмносиня пола. Или мираж нещо, или се объркала като че ли. Не на място. Показа се, сложи ръка на кръста, огъна се някак – изгуби невинен вид и всичко. Видя ни, обърна се и взе да си рови в чантата.

Спрели сме на едно малко паркингче, близо до природна зебележителност. Чудим се на къде и тръгваме пеша към някаква алея. Зад нас паркира друга кола и от нея слизат възрастни мъж и жена с едно детенце – 5-6 годишно. Изведнъж от гората, иззад табелата „забранено за автомобили” се задава едно комби и спира пред нас. Вътре чичо в светлоотразителна жилетка – униформен. Паркира и вади билети за паркинга. Докато ние се чудим и аз не знам над какво, пристигналите след нас питат защо се плаща паркинг. Ние от другия край на България пристигаме, що пари изпотрошихме – целия Врачански край разгледахме, сега и паркинг ли се плаща? Няма, ще ида да паркирам на друго място. Лелята и детенцето застават настрана и чакат. Служителят с билетите обяснява къде може да се паркира. Чичото тръгва към колата си, прави крачка-две, връща се и подава банкнота на отговорника. Е, аз пък какво ще се циганя сега. Нали сме тръгнали да гледаме. Жената не обръща внимание на нищо друго, освен на детенцето. А то стои кротко до нея, разтворило широко очи и гледа дърветата, колите, табелите. Така може да гледа само някой, който вижда за първи път чуждо място.
Татко, насам ли да вървим? Насам, хайде. Всички заедно стигаме до касата. Възрастният човек високо и ясно казва: Два билета за пенсионери и един за детенце. Обръща се към семейството си и усмихнат пита: да видим сега, дали е по-хубава от Леденика тая пещера. Жената също се усмихва и приглажда шапката на момченцето.

П.П.  Снимки, за жалост, няма.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s