2: Истанбул. Колко обидна е думата „турист”? Как да благодариш на човек, който споделя с теб същината?

Пекарните превръщат улиците в нещо като трапезарии.

От хола директно се озовах на закуска. В Турция умеят да закусват. Масата, проблясването на чиниите, чая, сиренето, червеното на доматите, свежото зелено на краставиците, жълтото на яйцето, острият мирис на маслините. В събота и неделя сутрините минават бавно и с усет към вкуса. В квартала има много места, където се предлага закуска. Не филийка с кашкавал и кръгче домат, нито дори сандвич. А маса, на която да се изсипе суетнята на майката, закачките на децата , безгрижието на таткото,  на която да се помълчи уютно или да се се посъска спортно.  Каквото ти сърце поиска.

Място за закуска. Надписът: Няма друго място като това. Пандо каймак. Дюкян за закуска. Каймак с мед.

В дъното – самият дядо Пандо. Моята приятелка ми сподели, че открили мястото случайно. Ще цитирам сестра и: Дядо ти Пандо сервира сам, каквото ти даде това ядеш, а после ти говори на българси, смята, че трябва да му платиш едно-две-три- тридесет лева и те праща по живо по здраво :))

А мен ме хванаха за ръчица и ме поведоха към кипежа на Истанбул. Нямах нито план, нито очакване.  Предадох се в ръцете на умел човек, който беше ми приготвил брилянтни местенца. Станах ходещо продължение на фотоапарата и се заех да запечатвам картини, звуци и усещания.  Не бих се учудила изобщо, ако по някое време приятелката ми беше закачила едно въженце за врата, за да не се заблея някъде. А тя самата по телепатичен път ме управляваше из сокаците и изчакваше да преминат пристъпите ми на възторг и желание да снимам третия камък на втория праг на къщата пред мен.   Това трая няколкостотин метра и три баира, когато стигнахме до пазара. Кварталният пазар. Там си оправих фокуса и спрях да залитам по камънак и фасади.

В Бешикташ не се ходи рано на такива места. Отива се спокойно, преди обед, по някое време и се гледа, проверява, рови, пита, пазари, разглежда се, пазари се и така докато дойде насита.
Лична вметка: Някъде към 12 – 12.30 установих, че от тук насетне, винаги ще се обиждам ако ме нарекат турист. Въпреки че приличах на японска група в Париж (например), бях привилегирована да съм на светлинни години от утъпканите масови пътеки. Но аз съм си късметлийка и животът ме среща с хора, които споделят с мен световете си. В това отношение съм глезена и този път грижата беше доста. Остава ми само да се надявам, че някой ден ще съумея да превърна това добро, което получавам, в още по-голямо.
Т.е. с две думи и без сантименти – предпочитам да се титулувам пътешественик. Туристът прилича на магаре в зеленчукова градина: тъпче зелето, мачка пипера и наръбва доматените стръкове. За това, хората предпочитат да оградят местата, предназначени за магарета, че да им е по-лесно да оправят поразиите после. Бих искала тези два дни да съм била не точно магаре или поне не голямо. Край на вметката.
Пазарът прилича на пазар. Дрехите са насипани по сергиите и жените ровят в куповете, за да измъкнат някоя блузка, която да ги направи щастливи. Продавачите стоят от страни и са предоставили пълна свобода на сетивата. Вдясно висят окачени толкова обувки, че все едно съм влязла във вълшебната гора. По-надолу има сергия, върху която се е покатерил продавач, обут в чисти бели чорапи и управлява царството си, като да води военен парад. Зад него висят чаршафи – дъга, не спално бельо. И шапки имаше, шалове, маслини в огромни тави. Помазана с привилегията да имам ангел хранител на живо, стремително се възползвах от офертата 3 шала за изгодна сума. (Скъпа, благодаря!) . Два метра по-късно не устоях на изкушението и се зарових сред щендер панталони. О, Боже! Кое да взема?!

пазарът е зад ъгъла.

купчина находки

Във вълшебната обувчена гора

Здравей бе!

да има!

Чисти бели чорапи.

Един от началниците на парада.

ярко шарено

официалният сектор

Слизаме на долния етаж, в сумрак. Мирише на домати, на лимон и сирене. Както си вървим, от едната сергия сърцераздирателно се развика един младеж: Снимай ме, снимай, хайде де, ето както съм седнал, не съм ли за снимка – или поне нещо такова. Веднага щракнах. Снимката стана отвратителна. Докато се порицавах яростно и се опитвах да пренастроя  фотоапарата (ентусиазъм бол, малко професионализъм) , някъде от страни долетя друг младеж – Аз съм му батко, трябва и мен да снимаш. Сложи едни тъмни очила за престиж и се захили скромно. Щракнах, независимо, че техниката се дърпаше и в смях, шеги и закачки си тръгнахме. На друга сергия имаше леген с вода и в нея плуваха бели шайби ангинарий. Продавачът, въоръжен с малко ножче в ръката белеше и режеше зеленчука, мигновено опаковаше покупката на лелите-домакини в плик с лимонена вода – не спираше за секунда.

Той и батко (батко е с тъмни очила)

артишок-ангинарий

пазарно настроение

вегетариански рай

Към светлото

Покрай 10 вида салати и тавите с булгури излязохме на светлото и горещото. Ох, каква цветнотия!
Утре: Оставете булката, снимайте фотографа, кумпирът на Ортакьой, вълшебен Босфор.

5 thoughts on “2: Истанбул. Колко обидна е думата „турист”? Как да благодариш на човек, който споделя с теб същината?

  1. Теди! :)))
    Оф, амааа – направо „видях“, „чух“ и „подуших“ Истанбул отново. Просто кеф! Евалла, саол!

    • Благодаря и аз – от твоите уста, то е голям комплимент!
      Имам и една пре-любопитна серия снимки, тия дни ще ги пусна.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s