5. Истанбулското измерение ме прие, помами и ми каза да си ходя в къщи.

Няма нищо по-прекрасно от едно хубаво и продължително приказване по женски. Особено, когато е подпомогнато от премислени и ярки блюда. „Нощта е млада”, а покривката все още чиста.
Започваме със студена супа от ориз, нахут и тайни съставки. Оризът е кадифен, а закачките свежи. Има хляб в това небце!

Поглеждам въпросително в следващата чиния.
– Нарича се Muammara. (няма да загърбвам факта, че моментално изключих и забравих името. Наложи се да питам още два пъти за него – обаче вкусааааа, как помня – като слон!)
Опитвам – свежестта на червени печени чушки, усещам магданоз, орехов вкус уплътнява, но има още нещо, което придава невероятно усещане за ароматен топъл вятър. Хапка симфония на езика. Какво е това нещо, бе?!
– Кимион. Има кимион.
Кимион и чушки? Леле!.
– А това?
– Пиле по черкезки.
Орехът беше се преместил в съседната купа, само за да допълни друг вкус, който напомняше пролетна поляна. Копърът, естествено, и чесън. Има и галета, която държи всички аромати заедно. И още нещо скрито, защото мистерията гъделичка и те кара да си сипеш 5-6 пъти в повече, да разпитваш, да цъкаш, да предполаггаш загадъчно наследство, рецепта препредавана от втората на втората дъщеря. Съспенс! Тайната съставка е тайна, пък.
На масата има и чий-кюфте. Отваряш листо салата, слагаш чий-кюфтето, стръкче магданоз – по-добре две, стрък джоджен, увиваш, отхапваш и си в рая. Като седмица по-късно го обяснявах на приятелки, едната ме заплаши, че взема булгура и идва у нас да месим. И преглътна. Аз преглътнах още два пъти.
Ако вечерята започна удивително, то тя се превърна в пиршество на сетивата. Разговорът измести значението на храната. Децата, мъжете, градът , носталгията и ежедневието, религията, работата, семейството и отново храната, и в обратен ред. И после още.Ставам за цигара. Не знам, вероятно ми личи какъв комфорт изпитвам.
На масата е Кarnıyarık. Ако имамите припадат от патладжан с домати, то над тази чиния ще се извисят. Това ястие преоформя усещането и пренася на резбовани осмоъгълни масички, поставени пред ниски дивани, до шадравани със сини плочки и пръскащи розов аромат. Завесите на прозорците се повдигат от нощен бриз и влиза жасмин, канела и приказка. Еее!
Говорим за лета в България и Истанбулски усещания, за бабини рецепти, за днешната история. Горещината от вън е припълзяла в хола и се мотае в краката, но ние я сритваме нежно – въобще не пречи.
Отрязах си крайчето на патладжана, сложих от плънката отгоре му и се отплеснах. Ама много се отплеснах.
Само за да изпадна в още по-голямо замайване, защото следват ангинарии със зехтин и зеленчуци. Аристократичното изящество на вкуса (когато попитах Айлин дали е подходящо да взема нещо за трапезата, тя направо ме събори с поглед – Искаш да носиш храна на масата на мама Ася?!!!!).
Пиршеството се увенчава с Tavuk göğsü. Мек, млечен крем, богат и разкошен. Имало пилешки гърди. В това кадифе, дето се разстила на езика и те кара да се чувстваш 6 годишен? Мирисът на канела ме довърши. Ох, бе, мама Ася е това!

Говорим си за нещата от живота, но вече омекотени от засита и удоволствие.
На другата сутрин вълшебната приказка продължава . Пием кафе, за да седнем на закуска, която може да съперничи с обяд от ежедневието. На масата грее като слънце тиган бюрек. Като дете много обичах баничките, които се продаваха само на едно място в малкия ми роден градец. Вкусни, хрупкави и топящи се в устата. Бюрека имаше същия вкус, заклевам се, ей на!
А за бал каймака – като на Дядо Пандо – не ща да споменавам, щото ми докарва кило, кило и нещо отгоре.
Пишман-туристката в мен е спала сладко до 10.30. Но Истанбул ще ми прости. Втурваме се отново към него.
Прекосяваме половината мегаполис, опитваме се да усетим аромата на шоколад от една бисквитена фабрика. Колата лети по магистралата, забавляваме се по завоите и весело се шмугваме из градските тунелчета. Малкият – около километър и половина. Баткото – 2 км и около 400 метраа. Правешки ханове, а?

летен поглед над града

съвременните младежи по хлебарниците са ужасно срамежливи. ама аромата е томителен.

Символът на Бешикташ.

има живот на улицата

рибен квартален пазар. А рибните ресторантчета са наоколо.

къпят една баница тука

хората около нас

и всеки си върви по пътя

Следва кратък панаир на суетата -смяна на перушината и отиваме в Yildiz park.
Приближаваме портите на градините – не съм си представяла, че отново ще вляза в 1001 нощ. Такива едни впечатляващи са.

Hoş Geldiniz!

Но тук всичко е зелено, шарени сенки покриват поляните и стръмните пътеки. Под дърветата се е събрал народ колкото за няколко манифестации – на теферич.

поетично

и бита в поезията

Хапват, пийват и дишат с пълни гърди неделния въздух. За момент си представих изумените физиономии, заобиколили барбекюто, което ще се опитам да занеса в нашия парк идущата неделя – утопии…
И не пикникът е забележителното сред дърветата и покрай романтичните мостчета. Виждам булка! Изведнъж ме обзема въодушевлението на малките момиченца, които с бухнали рокли търчат около младоженците, на всяка малка красавица, която съзира принцесата в бяла рокля и разширява очички в невинно възхищение. Вдигам фотоапарата и щраквам трескаво, за да не изгубя картинката. Но ето и втора булка, след нея трета, и четвърта върви по пътечка в далечината.

Булка! Първата двойка.

понякога животът предлага необичайни срещи

хванаха ме, от мен папарак не става, слава богу

втората двойка

в трафика на булките

няма описание

в най-малката социална клетка на обществото трябва да се подкрепяме и утешаваме

Булката си отива.

Айлин е търпелива с мен и ме оставя да снимам каквото си пожелая. Обяснява ми, че тук младоженците правят фотосесии. Налага се да чакат реда си, за един прекрасен изглед на мостче сред гората. Придружител на двойка младоженци поглежда към обектива ми точно, когато натискам копчето и моментално ме изпълва гузно чувство.
– На туристите са позволени много неща (обаче аз не съм турист, нали се разбрахме вече) , вероятно няма да те набият, подсмихва се
моята гуру. Тя е усетила прекрасно каква емоция ме завладя. Докато си вървим бавно нагоре, попадаме отново на човека, заловил ме да го снимам – преместили са булката с кола на друго романтично завойче. Очаквам да сбърчи вежди, но той се усмихва и ми пожелавама приятен ден на английски – аз едва успявам да кимна в отговор. Разпростряла съм сетивата си на 360 градуса и се движа като през вода.
– Разбра ли какво ти каза?
– Не, едвам успях да му се усмихна.
Продължаваме нататък, защото отиваме в Şale köşkü.
Това е място, което изпълва със смисъл думите изящна филигранност. Всъщност малкият дворец е султански подарък (едно време какви султани е имало…), превърнал се по-късно в резиденция на Ататюрк и място, посрещало важни личности.

така се прави пътуване в историята

Дават ни терлици за обувките и заедно с две невинни япончена, заставаме пред гида. Той се опитва да разпознае от къде съм, но аз – стиснала зъби и не казвам. Приятелката ми просто споделя, че съм нейн гост. Питам се, дали е достатъчно любопитен, за да попита директно. Все още тактичен, той осведомява малката си групичка, че снимките са забранени. И поглежда в ръцете ми, указателно. Загасям апарата. В интерес на истината, не реагирам на английски. Разбирам, но не реагирам. Това се нарича сливане с атмосферата. И усещам английския толкова чужд на всичко наоколо, че се подчинявам несъзнателно и не чувам думите. Особено това, да не снимам.

все пак ми позволиха да си отнеса някои кадри за спомен


Украсата вътре в кьошка е толкова изящна и в бел епок, че ми отнема хъса. Започвам да пристъпям, все едно съм овързана с около 3 километра панделки и имам 20 букли на главата. Стигаме до огромна зала, чийто килим е бил причина да се събори една от стените – за да влезе. После я построили .
Излизаме навън и направо не мога да включа, че сме 2 и 12та.
Спускаме се през другата част на парка, а там – още булки. Искам да си сменя професията. Ще модерирам булченски фотосесии. Такива са едни красиви, блещукащи и сериозни. А фотографите – лягат, пълзят, сгъват се – чудеса правят.

Това са патетата. Булките след малко.

момичета навън

По-малката сестра

Всичко е възможно, особено зад обектива

динамична двойка младоженци

неочаквано, в двора на един кьошк

ако леко изместим гледната точка, перспективите са неочаквани

Това жигули е на пазара, но могат да си го позволят единствено да го погледат: Продава се, но няма да ви стигне „вътъка“

Тръгваме към къщи – трябва да си събера багажеца и да стигна до шатъла за автогарата. Истанбулското измерение ме прие, помами ме и ме прати обратно с целувка по носа.
Един Карнъярак по-късно, натоварена с каквото си имам, качвам се на маршрутката. С Айлин си махаме и се разделяме. Прекрасната ми гуру!
Поемаме през града, а аз се чудя, защо, аджеба, това нещо тръгна два часа по-рано. Пътуваме си по тепета и квартали, мина час, час и нещо, когато с ужас се запитах, ами ако си изпусна автобуса? Хората в микробуса, обаче, си цъкат смс-и, говорят си по телефона и се държат спокойно. Момичето до мен казва, че ще се понесе към Ерзурум (май) след около 20 минутки и е по-невъзмутима от йога – инструктор. Еми, сядам си на седалката.
Шофьорът е отработил маршрута, явно, и съм навреме пред фирмената табела на превозвача. Хвърлям раницата в ръцете на стюарда и започвам да се оглеждам. Шумотевицата е в пълна сила. Пийвам един чай, а чичкото дето ми го продаде показва едно детенце в близкия автобус – Внукът ми. Ще си тръгва.

Дядото, който изпраща внука си.

Заповядайте, моля!

Един друг младеж се опитва да ми продаде „чайкафестудениплодове” ама аз не ща.
Е, качвам се.
За да излезем от Истанбул пътуваме 2-3 часа.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s