Майките и срамът.

източник на снимката: интернет

източник на снимката: интернет

В  сайтът Еdna.bg  (http://www.edna.bg/za-roditeli/deca/sramyt-za-majkite-4631699) попаднах на статия относно изследване.  То обобщава няколко причини, които биха навряли една майка вдън гори Тилилейски. Ако наистина е вярно това,  жална ни майка на майките.

Топ 10 засрамващи поводи:

1.    Внезапен изблик на раздразнение у детето и последващи крясъци на публично място.

Невъзпитаните деца са шок и ужас за горките им прилични майки. Особено ако са над 20 и нагоре години. Обаче, я да видим как едногодишното хлапе ще се обърне към света, когато е изпитало внезапен дискомфорт от сблъсъка с околността: Уважаеми граждани, изключително съм раздразнен и излъчвам лоша емоционална картина. Моля да ме извините.

2.    Моментите, когато детето говори неприлични думи.

Блажено детенце се усмихва ангелски, някоя мила леличка от опашката в магазина го задява нежно, а то се усмихва и кипро изтърства: п….а!  Е, и? Провокацията е важна в случая и детето с пълна сила я потребява. Има ли поне един родител да не е преживял същото? Сигурно, преди да излязат, майката е подучвала невинното бебенце как да изтърси прекрасното слово. 
3. Повръщане на обществено място.

Ейййй, не се научиха тия деца, значи! 
4. Мъмрене от учителката заради лошо поведение на детето.

Първо: дефинирай мъмрене. В много случаи има учители, които възприемат думата съпричастност като мерзка, а и родители, които смятат възпитанието за малотраен колбас са доста често срещани. Изключително забавно става, когато съберем два такива образа пред една класна стая. 
5. Ходене по малка нужда в басейн

Еми – срамно си е. 
6. Ядене на храна в супермаркета преди тя да е платена.

Значи, ако двегодишното хлапе започне да плаче за малко топло хлебче, за нищо на света няма да му дадем. Нищо, че ще си го платим. Виж, друга работа е, когато отваряме пакетче масло и го набучваме с пръст, за да преценим „как ни лъжат в качеството”, а после го върнем назидателно някъде по рафтовете така, както сме го разцъфтели.
7. Въпроси относно това как се появяват бебетата.

Ай, това още ли? И оставаме силно изненадани, когато на родителската среща ни обяснят, че личните ни второкласници са се натискали по ъглите. 
8. Заразяване с въшки.

Ех, как можа да те заболи тоя апендисит? Какво ще те правим сега? 
9. Заключване на детето в колата.

Разбираемо е, но си е за срам. 
10. Дамската чанта е пълна с играчки.

Значи водопроводчика, дърводелеца, доктора и прочее са пълни безсрамници.

Преди два дни бяхме с децата на разходка и пътьом минахме през книжарницата. В този момент двете ми сладки и уж възпитани деца се превърнаха в полудели непознати. Единият въздишаше тежко пред лавиците и заплашваше да се колебае 7-8 часа какво да си избере, а малката търчеше наляво, надясно, срещу мен, зад мен и от всякъде се чуваше глас – мамо, мамо, това може ли, мамо, онова, мамо, тази книжка, сега ще залепя този стикер, не, не искам тази, искам онази, виж Уинкс…А бяхме в детския отдел. Не беше ли естествено, децата да се чувстват естествено? Аз се притесних, после се вбесих и от хубавото начинание, остана скърцане със зъби. Не беше проблем нито търчането, нито дългото стоене, нито виковете. Синдромът „какво ще кажат хората” ме погълна за секунди. Въпреки че, никой не събаряше книги, не късаше, не се опитваше да срути сградата. Какво по-естествено да вкореня страх от чуждата преценка (обективна или не) у децата си. Тук не говоря за етически и нравствени норми, а просто се опитвам да уцеля въжения мост над пропастта от несигурност, чувство за малоценност, овчедушие и конформизъм.

Но, докато опипвам с крак стръмния склон, непрекъснато се хващам ту за едно, ту за друго. Като един Дамоклев меч, ми виси нежно спомен от есе на Нора Ефрон, в което тя смело удря по масата: привързаното родителство – не сме ли прекалени?  Благодаря и от все сърце. Мигом се изпариха всичките ми притеснения относно това колко качествена майка съм, щом не търча след децата по детските площадки и училищни коридори.

След като усещах все по-напрегнато, че изпадам в цайтнот – атакувах и направих предложение: нека днес да четем пътеводители. Лошото е, че тъкмо тогава течеше някакво ужасно интересно филмче. Наложи се да употребя „авторитет” и да завлека децата си и пътеводителя в стая без телевизор, да се смрънкаме и да се сръчкаме. Първите три минути се чувствах като Боби Фишер и Спаски – стратегии, игра на нерви, туширане и прочее терминология.  Но след това, оооо! Получих Наградата на Майката Победител. Децата освен, че се заинтересоваха, взеха и да питат.  После няколко дни бях заета, те също – с телевизия и компютърни игрички. Снощи предложението ми да ядем ябълки и да се гушкаме на дивана бе прието на първо четене, без обсъждания. Утре чакам сами да предложат нещо, а в момента си преразглеждам вечерните ангажименти.

Е, това е сценарий , чието развитие би ме радвало. Но, единственото важно нещо е, че децата откликват – на всяко действие има равно противодействие – Нютон го е доказал. Или както обича да казва майка ми: Природата не търпи празно.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s