танцови уроци – ориенталски стил

източник: интернет

Аз съм една от най-упоритите жени, които познавам. Вече две години упорито се занимавам с плуване. Започвам всеки понеделник – обмислям много внимателно банския, хавлията, чехлите. След което се занимавам с шампоана, душ-гела и лосиона за тяло.  Бях перфектна и подготвена за бленувания час в близкия до дома ми басейн. Всяка събота се събуждах с доволното чувство, че днес! Е деня. Все пак през седмицата съм на работа, после детето на балет, другото с домашно, вечерята…В неделя – подготовка за училище, дрехи, седмични менюта…Съботата беше идеален ден. Но, само една събота – имам нужда да се видя с приятелки, кафе, малко шопинг – денят преминаваше главоломно, като влак.

Очевидно, плуването е тежко. Колко усилия полагам и в крайна сметка – малкото камъче обръща колата.

Все пак, айде помислете  – голяма суетня – обличане, събличане, мокри коси, мирис на хлор…

Необходимо ми беше нещо друго.

В такъв един момент, съдбата ми даде знак – с деликатността на селска стрина, започна да ме обсипва с намеци за танго. То не би плакати по улиците,  не би обяви във фейса, не би участия в културно-масовата дейност на общината… И като се сетя, че е един от любимите ми музикални стилове… Обожавам танго. Цигулката – в елегантна дъга, те подхваща за лакътя, описва невероятна парабола на дансинга, привежда те ниско, а сърцето ти бие, бие – ще отлети.  Невероятно.  Пускам си Gotan project и мигновено се изправям – стягам глезен, бедро, задник, изпъвам раменете и се обръщам към мъжа ми. Той би танцувал танго само под смъртна заплаха, но и това е спорно. Въобще  – нищо не ми пречеше да ходя на уроци.

Но, тангото се оказа нещо съвсем различно, а цялата одисея е предмет на друг разказ. Понастоящем, оказах се, без никакво занимание, което да ме превърне в морска нимфа към м. юни, т. г. (2014 г. – бел. Авт.) . Страдах неимоверно.  И бях много спокойна, защото  – какво мога да направя? Няма да ходя на фитнес, я!

Един ден, случайно докопвам едно Анне по телефона. Шансът да отговори на позвъняването ми е 1:34, защото има поне тридесет и четири места, на които си зарязва телефона. Всъщност, може и тя да ми е звъннала. Та както си говорехме, взе че поривисто спомена Belly Dance и уроци. Тя, Аннето, е като дете в сладкарница – възторгната и щастлива и така ти вмъква своя ентусиазъм, че на теб не ти остава нищо друго, освен смеейки се да я последваш.

В случая тя спомена нещо, което ми обърна настроението.  Думичките бели денс се връщаха в предния ми мозъчен лоб (или където е речевия център, примерно) непрекъснато, ден след ден. И неусетно желанието ми да отида на уроци по ориенталски танци надмина нейното.

В ума си вече бях страхотно гъвкава, без корем, с по-фин ханш, стегнат крак и се носех по улиците плавна като фрегата. Не е ли прекрасно?

Дойде уреченият ден и аз пременена, нагласена, с клин и тениска в чантата, плюс едни чорапки – леко, леко, та право в залата. Катеря едни стълби, а отгоре звучи такъв ориенталски валс, че нямах думи. Влизам , гледам три момичета, вече готови – подготвят се.  И трите – като рисувани от Ел Греко – източени и слаби, такива едни. А мен Рубенс ме живописвал.  Преглътнах мъжката и влязох. Ел Греко, значи. Преподавателката ми се усмихна мило, показа ми къде да се преоблека и след три минути – наредих се и аз пред огледалата.  Огледах се, хм. Не чак Рубенс. Може би Реноар или по-точно – Моне. Чувствах се забележително по-добре.  Предложиха ми да си вържа шал на ханша. Не за друго, по-скоро, за да усещам нещата, улеснявал постигането на танцовите движения.  Вързах си един, после го смених, с нещо доста дрънчащо. Чудесен ефект имаше – чуваше се всяко помръдване от кръста надолу.  В крайна сметка – като си в Рим, прави като папата.

И се започнааа. Стъпка, врътка – изправи гърба, по-рязко, удари надолу с ханша. Не махай така с тия ръце, не мажеш латекс – грациозно трябва. Изправи брадичката, със самочувствие. Изправи тоя гръб. Стараех се сърцераздирателно. Отбелязах си да попитам родителите си, дали някой в рода не е страдал от камилска болест и дали не е наследствено, оглеждайки стойката си.

Половин час по-късно, успявах да направя едно-две от всеки десет повторения на необходимите движения.  Имах усещането, че съм била завита на топ и съм престояла едно 5-6 години на рафта в склада. Преподавателката непрекъснато ме уверяваше, че ще успея още следващия път. Толкова внимателно ми се усмихваше и коригираше, че започвах да ставам по-смела.

Не усещах времето. Врътках се щастливо. Следващ час в залата беше по танго. И докато си дрънчах с шала около ханша,  гледах внимателно как добре се справят останалите момичета, вратата на залата почна да се отваря-затваря. Пристигаха тангеросите. А ние имахме още време. Трябваше да повторим съчетание от два ханша, долно шими-шими, извивка, горно шими-шими и завъртане по часовниковата стрелка с грация. Хората пристигаха. Шими-шимито ми стана само шими. Извивката се превърна в преместване. Хапех си устните и се въртях обратно на часовниковата стрелка, грациозна като крава-медалист от ТКЗС-то.  И как дрънчааааааах. Тангото, другата моя любов. И ориенталските танци.  Преподавателката ми много се опитваше да ме успокои.  Ей, свърши този час.

Като си тръгвах, дори не се преоблякох – натъпках роклята в чантата, палтото върху клина и се обърнах към вратата. И видях – всичките тангероси, повечето начинаещи, подредени като на партийно събрание, смутено гушнали лакти, преместваха тежестта си от крак на крак.  Ха, рекох си, другата сряда пак ще се засечем!

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s