Източна мистика. Как ходих на йога

Имаше един период, през който малцина бяха останали равнодушни към Йога. Всеки ден се случваше ново чудо –  някой си придобил невиждана  (дори в илюстрациите на Кама Сутра, а те както знаем са ръководство по еквилибристика) гъвкавост . Жена, която отслабнала така прекрасно, че принцове идвали от всички краища на страната да и се възхищават. Друга, която малко преди да изтрепе купонджийте от горния апартамент (а вероятно и свекърва си), добила такъв вътрешен мир, че благостта в усмивката и водила до изследвания за диабет. А всички останали цъфтяха по улиците, свежи и жизнерадостни.  Нима, казах си, ще се оставя на стреса, на схванатия си гръбнак и ще се откажа от полагащия ми се покой?  Нима няма да постигна нирваната?

Устремено и праволинейно се явих на йога занятия.

Това си го повтарях в залата, носейки килимчето, на което мислех да туширам всичките си колебания.  Смирявах се, поседнала неудобно на твърдия под и оглеждах останалите.  Тях не ги помня, обаче, с изключение на една възрастна (80годишна!)  баба, която правеше свещ  и се радваше като дете, когато и казвахме – невероятна си! В чистата си радост правеше още една свещ.  Помня също и този, който ни показваше йогата. Щото преподавател не беше, учител още по-малко. Честно – имаше си и брада, беше висок, сух и слаб, изглеждаше един такъв немарлив. Като заговореше, имаше някои проникновения, но някак си като шведките, които не са от Швеция.

Нейсе. Курсът се разпадна и аз нито можех да направя свестен поздрав към Слънцето (прощавай), нито развих някаква благост. Един вид – абсолютно загадъчно си остана това учение за мен.

Животът ме понесе и неусетно 10тина години по-късно с Мими – едно чудесно приятелче (допълваме се вино и италиански гризини, примерно), стигнахме до извода, че  вътрешната ни хармония много зависи от звуците на ситар и малко йога. Аз си припомних, че така и не мога да поздравя слънцето. Почти се разплаках, за момент се зачудих как съм загубила толкова време. Мария (Мими де) ми дойде като Блага вест с нейното – „Какво ще кажеш за йога?”. То не е като тангото – не трябва да се ходи на такива занимания по двойки, обаче аз исках да споделям с някой, който разбира колко е важен тоя поздрав (към Слънцето). Пък и друго си е, като си вържеш краката на фльонга под брадичката, да има сигурен човек, дето ще те развърже, за да допълзиш до семейното лоно след час и нещо асани.

В един неделен следобед, с  аутфит, решен в йога стайл, ние двете с Мария, седяхме в много приятна зала, цялата облицована в дърво. Имаше и други хора.  Всичките слушахме въпросния ситар, който се чуваше от уредбата  и повечето дишаха вглъбено и мистично. А още не беше започнало занятието. Опитах се да сведа поглед и да не се кокоря толкова селски. Загледах се в чорапите – кълна си се, сложих ги чисти, какъв е тоя цвят сега? О, да не би да ми миришат краката?  Приведох се надолу леко – влизането на преподавателката ме спаси от сецване м-у четвъртия и пети прешлен.

Бяхме избрали един от най-добрите йога-центрове. Встъпителни думи за учението, леки загрявки и стигаме до  Суря-Намаскар . А поздрава към Слънцето? Бях запомнила, че жив-умрял, всеки йогист почва с него. Това било то, казаха ми мило.   Правихме го няколко пъти и ако не броя трите жалки опита да падна – един  от коляно и два при изправяне – перфектно се огънах.  Дори преподавателката ми се усмихна одобрително. Мария беше неразпознаваема до мен – съсредоточена, дишаше особено индийски.  Спрях малко да поздравявам и се опитах да проверя дали не съм изпотена.  Всички дишаха дълбоко и не беше уместно да стигаме до крайности, все пак. Сякаш не бях.

Предстоеше първата сериозна асана – утхита триконасана. източник на снимката: интернет

Всички съвесно си се заеха. Мен обаче ме зачопли, за какво бяха одеалцата и възглавничките, натрупани в единия ъгъл на залата?  Има ли нощни занимания или може би, хората си нощуват тук като имат семинар. Вероятно толкова се усукват, че после има определен период за разпускане, да не получат травми?

Мария ми изшътка и се върнах към триконасаната.  Имаше още доста, но лека-полека стигнахме до медитацията.  Една от присъстващите легна удобно на постелката, сложи си възглавничка, дори се зави. Стана ми много чудно, но вече се унасях и ситара ме люшкяше…

Все пак, не устоях на любопитството и се огледах – останалите медитираха – лежаха със затворени очи.  Мен ме сърбеше носа и ми се кихаше, а дясната подбедрица беше в лек тремор, май.

Петнайсет минути по-късно като си тръгвахме, с Мария бяхме много доволни. Живнали  (много приятна тая медитация – дремваш 10 минутки и си като нов).

И така всяка събота присигахме чинно. Залягах над асаните, но философията ми убягваше. В началото дори не си го признавах – щото дори на себе си изглеждах тъпа. Как ли не я търсех тази вътрешна релаксация, но не и не!  Отчайващо. А пролетта настъпваше  – контраста  с кипящата природа навън и медитационния  ситар вътре – някак започна да ме притеснява.

Примерно, ставаш, пиеш кафе, джиткаш из парка, мухички и пеперуди, замаяни от слънцето се блъскат в тебе на всеки три метра, децата пищят като новооткрити индианци, любимия изглежда много привлекателен  –  а аз  в това време – да се гъна на килимчето?  (не можах!)

С жал се порицавам до ден днешен. Но тая надеждата, че като стана на осемдесет, все една свещ ще мога да правя. И да поздравявам Слънцето, разбира се.

източник на снимката: интернет

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s