В средата на април (почти де), човек очаква да е малко по-топличко, да е по-живичко и да усеща трепетната пролет по-интензивно. За жалост, нашият е стиснат като селски тарикат – за сега. Но пък човек не бива да се отчайва.
Лазаров ден е. Моята мома е още малка, за да тръгне из село и да събира яйца, пък и с баща и не мислим скоро да я омъжваме, така че днес е айляк. Двете излизаме, аз на кафе, тя на търчане в близката градинка. Докато си говорим сладко, сладко с приятни дами, лявото ми око следва зеленото якенце. Щастлив емоционален релакс, приятно направено кафе и свобода за подрастващите. Не се удържам и си викам Ке Долче Вита!
Пристига след известно време дъщеря ми, носа и студен – април, казахме, пуска слънцето от 10.00 до 11.00 в събота и от 12.30 до 13.00 в неделя. Наприказвала съм се хубаво, малката е оплевила половината зелени площи и си тръгваме. Пътьом минаваме през „Плод и зеленчука”.
Кварталните зарзаватчийници са неизследвано, неописано и изстрадано поле. Има едни мънички – 5 до 10 щайги – приемливи картофи, приемливи лимони, нещо като моркови, обезводнени ябълки и примерно ряпа от миналогодишната реколта. 15тина пакета боблещаориз. По-артистичните са с тематична аранжировка на някоя стеничка – сушена връзка кукуруз, пластмасово грозде, поизбелял плакат. Друг типичен магазин е свързан със сезонната продукция – продават по много – зимата картофи, ряпа, пролетно време марули, лук и тн. Минаваш, пълниш два чувала и заминаваш. Но тук-там има такива шедьоври на търговияята, че когато влезеш през вратата, замираш благоговейно: авокадо?!?, броколи?!?, мента?!? (освен обичайната продукция)?!? Влизам в такъв приятен храм на земеделието, хем да взема необходимото, хем така нащрек – каква находка ще имаме днес? Хващам небрежно свежа марулка и подскачам. До салатките, прилежно прихваната с ластиче – свежа, зелена, боцкава коприва.
За първи път вкусих копривена каша, когато бях около пет-шест годишна. Бях на село при баба и с нея отидохме до съседи. Не помня защо, но влязохме в кухнята. Там където е печката на дърва, там се готви, през зимата се спи на топло и там е сърцето на селската къща. Обикновено неугледна, само с най-необходимите мебели плюс телевизор. Но романтичното, духовното стои в бродираните ковьори по стените – русалки, цветя, ябълки, красиви момичета с разкошни коси, избродирани със син конец. Седнахме на масата и ми сипаха в една чиния каша. Никога не бях кусвала подобно нещо и докато чаках да изстине, видях готварската лъжица на къщата. Голяма, алуминиева – като срязана в долната част. Защо лъжицата ти е счупена? Не е, от много време готвиме с нея и се е остъргала, ми каза бабата. Взех си от копривата и ми се стори най-вкусното нещо – сладко, маслено, крехко и свежо – едновременно. У нас никой не готвеше такова ядене. Не помня дали съм искала някой да ми го приготви, но тази чиния ми остана в главата. И някак трийсетина години по-късно, намерих книга, чиято рецепта ме върна на село.
Нужното:
1 кг коприва,
Лук, най-добре пресен
Масло
5-6 л брашно
Орехи
Яйца.
Попарва се копривата, защото иначе остава твърда и не толкова приятна на вкус. В маслото се запържва лука, после брашното и после копривата. Орехите в кашата. Цялата хубава смес е повряла 5 минутки и се прехвърля в тава, отгоре яйцата, запича се за малко и си пак на пет години. 
Ух, че сиии… и на мен ми се прияде! 🙂
Да ти направя – с най-голямо удоволствие, ще знаеш!
Когато бях дете баба ми ни правеше такава кашичкаа. Винаги успяваше да ме убеди във всичко, което наготви, че е много вкусно, още преди да го опитам.