До Доспат и обратно

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Имахме няколко дни свободни, беше лято и напук на морето, решихме да пътуваме към Родопите, по-специално яз. Доспат и околностите.

На отиване тръгнахме по царския път, т.е. хванахме магистралата, като след Пловдив поехме надолу.  Погледът се почна да се губи в гори, пътят стана интересен и децата се ошашавиха на задната седалка.  Чудехме се къде да спрем, за да си пренастроим вестибуларните апарати, защото почнаха да дават отклонения.  От Пещера се отказахме – беше много рано за по-сериозна  пауза, пък и не беше редно да профукам джобните за екскурзията в магазините за обувки (какви ботуши видях на една витрина и извиках от възхищение дори, но мъжът ми реагира с рязко подаване на газ ).  Така или иначе, следваше Батак и там искахме да разгледаме.

Разтропахме се по площада и влязохме в музея. Добре е да се знае, че с един билет, може да се посетят Църквата от Батак, както и още една къща-музей.

Ние почнахме от историческия музей, за да си направим по-цяла картина. Изглежда не бяхме си научили урока от миналата година, когато заведохме децата в Националния в и те се отегчиха от третата зала нататък. Интересът тук трая един етаж (от мъничките)  – мъчно ми е да го обявя на всеослушание. Обаче имам питане. Защо повечето от музеите са останали в древни времена и експозициите им са скучни като пионерска витрина в пионерски дом? Схемата е една и съща, във всеки град, няма нищо, което да привлече вниманието на подрастващите ако придружителят им не се е захванал с трудната задача да ги умири, преведе през витрините и им налее факти с фуния в главата. А има толкова интересни неща скрити зад табелки и усукани описания. Готова съм да споря с всеки музеен работник ако и да съм лаик.   Въпреки че за мен е изключително ползотворно – ако искам да им остане нещо в главите на бедните ми деца, налага се да направя някаква подготовка и да играя ролята на Индиана Джоунс (макар и без камшик, за жалост, с него щях да съм привлекателна гледка).  Мога и да си отговоря на въпроса, също така – пари няма, хора няма. Но, за някои идеи не се иска много пари и много хора. Би било добро начало. А съм сигурна, че ако се отвори някой форум по пътешествия, идеите ще са хиляди и то съвсем безплатно. Да не говорим колко доброволци ще се намерят. Моля, министъра да си го отбележи. М-у другото какво стана с онази скъпоструваща ПР кампания, дето създаде фейсбук профил на министерство ли беше, министър ли (честно, не помня на кого или кой).

В този музей за първи път се сблъсках с нещо, което ми даде обширна тема за размисъл. Имаше изложени артефакти за партизани и други от ония смутни времена. С фашисти и антифашисти сме добре запознати, да речем до 78ми набор. След това запознаватето става все по-бегло и рязко изчезва. Нищо особено, но ме стресна фактът, че трябва да обяснявам този  момент като исторически и физически свидетел на времето. Съвсем различно става, когато се чувстваш участник, а не разказваш нещо далечно и леко имагинерно като битката при село Ключ, например.  Пак опираме до раздалечаването ни от култура и история.

След това прочувствено проникновение, излизаме на площада и влизаме в двора на църквата, където още се усеща мрачина и скръб. От всичко учено, четено, гледано, слушано за Баташкото клане, най-силно въздействие за мен имат стиховете на Иван Вазов. Църквата е гола, тъмна, малка и настръхваш като си вътре. Дори децата се умълчаха.  Скръбни се чувствахме.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA OLYMPUS DIGITAL CAMERA OLYMPUS DIGITAL CAMERA OLYMPUS DIGITAL CAMERA OLYMPUS DIGITAL CAMERA

 

 

 

 

 

 

Малко след това тръгваме за Доспат, защото искаме да приключим с пътуването за днес колкото се може по-скоро.  Много завои, много нивелация, денивелация, смяна на морското равнище – бяхме като пребити. Наложи се да спрем на отбивка, за да се осаферим малко. Бяхме съвсем близо до Доспат и гледката беше изумителна. В следващите два дни все щеше да е така.

Предварително бяхме резервирали  стая, което се оказа грешка по моему. Не, че беше лош хотелът, но на място щяхме да направим по-добър и колоритен избор. Въпреки че Доспат стана доста желана дестинация напоследък, места за нощувка има много. Популярни са разни вилни селища и други край язовира, но те се търсят от хора, които идват специално заради водоема. За обикалящи изборът е богат (цените са прилични – от 15 лв за стая в частна къща, през 30 до 60 лв за приличен хотел и нагоре ако имате желание)

Настанихме се и тръгнахме на разходка. Хладно малко, типично за планината. Градчето – тихо, пусто, дори малко повече от колкото трябва. Представях си разни уютни градинки, ресторантчета, хлебарници, повечко хора. Имаше ги, но някак бледи изглеждаха. Аз, обаче,  бях получила  жокер. В центъра се намирала сладкарница, чиято бисквитена торта е изключителна. Или поне се е запътила към понятието. Намерихме я – Сладкарница Менар.   (бях записала неправилно името, потърсих я чрез Street View, стои си там табелата, прекрасната, само да искаш да я намериш). Кафе си поръчах и торта – Да ви е сладко, ми казаха  и беше сладко.  До колкото разбрах, две сестри стопанисват мястото – с буйни коси, като от захарен памук, само дето не бяха бели. Те сами си правели и тортите.  Хора сядаха, пийваха някоя лимонада на масите отвън и си отиваха по живо, по здраво.

Бисквитената торта на Менар

Бисквитената торта на Менар

OLYMPUS DIGITAL CAMERA OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Следващият ден беше  за Буйновското ждрело,  Ягодинската пещера, Дяволското гърло, Триград и Триградското ждрело.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Първо решихме да закусим. Бях видяла хлебарница-пекарна на едно място и когато я намерихме, оказа се, че всяка една закуска е приблана в найлоново пликче, изстинала отдавна. Но можело да я стоплят веднага. Дори и в Менар нямаше особено добър избор. Ех! Хапнахме по нещо, напазарувахме това-онова, а в супермаркета продаваха боровинки – стройна колона от касетки.

Буйновското ждрело се наблюдава отблизо – пътят през него е тесен, еднолентов и има огледала по скалите, за да се следи отстрещното движение. Но тази екстремност, както и всичката  красота са взели акъла на туриста още в началото и той никак не се притеснява да измине 10те километра дължина. Неизменно се чувства като мравчица по склоновете на планината. Няма смисъл да описвам високите борове, мириса на гората, звуците – на много места има литература. Единственото, което казвам – грандиозно е.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

 

 

 

 

 

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

 

 

 

 

 

 

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

 

 

 

А двете скали, които се наричат Вълчи скок са си величествени.

http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%91%D1%83%D0%B9%D0%BD%D0%BE%D0%B2%D1%81%D0%BA%D0%BE_%D0%B6%D0%B4%D1%80%D0%B5%D0%BB%D0%BE

Рано-рано бяхме при Ягодинската пещера. Имаше много хора, съответните сергии със сувенири. Достраша ме да вляза в земните недра, нещо като клаустрофобия ме мори. Отивам при водачите и обяснявам: така и така, притеснително ми е, как е вътре, пространствата, едно-друго. Успокояват ме, прохода не бил много тесен, само на едно място било по-събрано. Но ако все пак съм се гътнела нещо, щели да ме преместят отстрани на пътеката, да не бавя движението. Поуспокоих се🙂 Разглеждаме наоколо – ресторантче при рекичката, нещо като въжена тарзанска линия за деца-смелчаци, слънчице, приятно. Един от водачите събира групата пред входа, въоръжен с микрофон ни разказва основното за пещерата, съобщава, че снимките вътре са забранени, но дискове с професионални кадри се продават на Информация (цените са съвсем достъпни, по-малко от цената на билета, който беше около 6 лв за възрастен). От входа полъхва студ – 6 градуса.  Малко по-вътре се разминаваме с една диня, която се темперира за употреба. Мастиката не се видя.

http://www.yagodinska-peshtera.com/

Удивена съм от работата на туристическото дружество, което се грижи за този обект. Освен, че внимават групите да са компактни, водачите осигуряват интересно преживяване – показват забележителните места, разказват случки от работата, пускат задължителната шега за тъщата/свекървата, обясняват за Ритуалната зала и се гордеят, че няма нито един развод при всичките 250 брака, сключени там, до този момент.  Освен това имаха много раздвижена схема на работа – гидът, с който влязохме ни предаде в ръцете на друг, някъде към средата на маршрута.  Разглеждахме стените, сталактитите, монети лепяхме на едно място.  Последно ни показаха пещерните перли и тръгнахме да излизаме.

Обаче, навън виждаме едни джипки наредени – към наблюдателница Орлово око качвали.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Моля те мамо, хайде дее – спогледахме се с Милото и рекохме добре. Падна ни се една затворена тойота, гледам другите – като сафари автомобили спретнати – пейки, лостове…Ех, че късмет, викам си, изтървахме. Обаче не вървеше да слизаме и се закатерихмеее.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Пътят нагоре

О, какъв късмет имахме – пътя нагоре прашен, някакви страшни наклони, които може би калпав каскадьор бе прескочил с мотопед. Не и  аз, обаче. Децата подскачат на задната седалка и умират от кеф. Добре, че бяхме в закрита кола – иначе щях да се нагълтам с песъчлива почва и да скоча – пешачката е къде-къде по-спокойно.

Като оставим настрана спорната екстремност на катеренето, много ме зарадва още една добра мисъл на туристическото дружество:

След като ни качи на Св. Никола (върха, на който е Орлово око) , момчето каращо джипа ни обясни старателно къде какво виждаме, каза накратко за самата наблюдателница (на височина колкото две Айфелови кули една върху друга) и стоеше усмихнат, мил, изпълнен с удоволствие и гордост от това, че може да ни покаже мястото, в което живее.  Ами и аз така се почувствах. Не съм офроудър, нито планинар (но издържам на ходене), но се почувствах прекрасно.

Тяхно Величество Родопите

Тяхно Величество Родопите

 

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

 

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

 

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

ей това са две Айфелови кули от горе надолу. Вижда се пътят, по който минахме към Ягодинската пещера

 

две Айфелови кули от долу нагоре

две Айфелови кули от долу нагоре

Семейството, а и другите спътници, отидоха да се дивят на наблюдателната площадка, пък аз, оказа се и страх от височини имам – не пристъпих – да беше колкото една Айфелка, щях да скокна, две вече ми станаха много. Подканиха ни да потегляме. Надолу пак с тойотата – да сме слизали двайсетина минути. Щерката заспа! Тъкмо да я обявя за феномен и водача снизхоздително обясни, че малките деца почти винаги заспивали при спускането.

След тези приятни моменти хванахме пътя към Дяволско гърло.  Пътьом  решихме да хапнем. Пътищата тук  са осеяни с чешмички, беседки и приятни местенца с маси, които би било грехота да пропуснем. Обядът споделен с природата е твърде вкусен, а децата бяха възторгнати и мокри при крайпътната чешма.  Събрали сили, спокойни продължаваме.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

 

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

 

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

През Триградското ждрело и към Дяволското гърло. Красоти неземни!

http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A2%D1%80%D0%B8%D0%B3%D1%80%D0%B0%D0%B4%D1%81%D0%BA%D0%BE_%D0%B6%D0%B4%D1%80%D0%B5%D0%BB%D0%BE

http://bulgariatravel.org/bg/object/31/dyavolsko_gyrlo

Пред пещерата се оказахме доста рано и се наложи да почакаме. Заговорих се с човека, който продаваше билети. Не скри радостта си от факта, че преди известно време преминали под шапката на БТС (Български Туристически съюз). Сега приходите отивали наистина за пещерата, за екопътеки, за туризъм. Преди потъвали нанякъде, пещерата била зян. Сега дори направили детска площадка в селото.  Ей на –  в Ягодина, Сергей си гледал работата отлично.  И тука, лека-полека ще се оправят.

Естествено  имаше скара-бира. Миризмата сред боровете не пречи, разбрахме. Но най-колоритен се прояви един гайдар. Облечен в бяла риза, леко зацапана, с мустак и червендалести скули, продаваше гайди и дискове с авторска музика. От време на време вземаше  инструмент, заставаше артистично, със стойка и поглед вдигнат нагоре пред входа на Гърлото и засвирваше.  Ееех! Родопите в действие. Моментално закупихме албума „Мраморни видения“ и то съвсем не заради мрамора. В него, насочи ни делово музикантът, имаше нещо уникално, невиждано и несрещано другаде. Едва ли ще се досети човек, че Светльо Желев изпълнява кавъри с двоянка гайда и Джими Хендрикс! Но още по-няма да се досети за втория кавър – пак двоянка гайда и Дийп Пърпъл. А ние ги слушахме отново и отново по целия път на връщане! Завидно, а?

Дами и Господа - Артистът!

Дами и Господа – Артистът!

В Дяволското гърло аз не влязох. Много евтин развод щеше да се получи – да, в Ягодина женели, тук развеждали. Не, предпочетох да си спестя някои неща.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

И така, изчаках останалите и се разходихме до мястото, където реката влиза в пещерата. Страшничко – воден прах, бучене, тъмнина отдолу.  Наистина разтворена паст, заплашителна.  Не е за хора като мен.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Току на шосето седнали дядо и баба. Бабата продава мед, дядото билки.  Естествено, взехме си по нещо, получихме пакетче риган подарък. В пакетчето има листче, с телефон – пращам по куриер, каквото поръчате. Из цяла България, да знаете!  Медът се оказа ъпгрейтнат „боров мед“, сварен с мента. Прекалено свободно се плацикаше из буркана, но пък – сувенир🙂

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Дъллгият ден ни поумори, но и бяхме изгладнели. Прибрахме се, взехме по душ, преоблякохме пещерните екипи и отново на обиколка из градчето.   Намерихме едно ресторантче, с чудна гледка към язовира, с изключително вкусна пастърва, пататник,  питки, студено винце, вкусна бира и ох, покапах се. Имаше страхотна тераса с дансинг, за жалост тази вечер никой не свиреше, но мястото се напълни с хора, стана приятно, жужащо.  Все едно бях с нашите на почивка. Този път можех да си поръчам дори 5 кока-коли, без никой да ми се кара. Пих студено бяло вино, но винаги е добре да да знаеш, че кока-колата ти е в неограничени възможности.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

За жалост на следващия ден тръгвахме към дома. И както става винаги,  баш последната сутрин намерихме местенце, където  сладкодумна леля пържеше мекици и можеше да си купиш още парещи банички. Ах бе, лельо!

Тъй като на идване само леко пообъркахме вестибулацията по завоите, сега решихме да минем по долния път покрай Змеица, Борино, Широка Лъка, Пампорово и тн към Перперикон. Амбициозно, нали?

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Тръгнахме си по пътя, по едно време, малко преди отбивката за Ягодина – голямо спускане, прегря нещо по колата, спряхме на широка отбивка и слязохме да починем.

Седим си ние в тишината, радваме се на планината – от склона се заспуска камион. Ама дрънчи такъв, бучи. Спря. Шофьорът – идва право при нас, за огънче.  Запуши той, попита:

Откъде сте? О, морето! Ех, колко години съм бил на Черно море – строихме язовири там, аз бях технически ръководител. После дойдохме тука – ама построихме го Доспат, работата свърши. И аз – шофьор. Не остана много за тоя край – само жените, мъжете повечето са на гурбет. Дърводобива държи само. И за Гърция изнасяме. Не си пипат горите те, ние им караме нашите.  Добре, че дойде един италианец, та направи фабриката у Змеица – спортни екипи шият – 400 работни места.  Е, хайде със здраве!

И затрещя нататък.

Приятно се оказа пътуването, безметежно красиво. Малките го понесоха с леки затруднения, но мина.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Видяхме малки селца, с отворени порти и каменни плочи по покривите, с притихнали къщи, бохчи пълни с бобени филизи и доматени стръкове – сврени в ниши край пътя. Разминавахме се с жени, които носеха басмени потури и бели забрадки от тензух. През Широка лъка се разминахме с фолклорен събор, а Пампорово – пълно с пъстри летовници.   Оказахме се точно по обед на сгорещения паркинг в подножието на тракийското светилище (никъде сенчица).   Взехме си карта с описание на основните места – Индиана Джоунс влезе в действие. Преди да тръгнем нагоре си осигурихме и по голяма бутилка вода. Горещината борехме като пиехме и си мокрехме косите – съвсем като на експедиция.  За да стигнем до свещеното място, вървяхме нагоре по камениста алея, покрай храсталаци, напечени от слънцето и прашни. Когато стигнахме до стълбите към храма останах смаяна. Те излъчваха някак  сила. Същото чувство се появи когато се качихме най-горе и огледахме околността.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Уж малък хълм, а ни накара да се почувстваме като владетели на долината.  Знаели са траките!

http://www.perperikon.bg/home.php?cp=

Наистина, завладяващо място – с трона на жреца, с жертвеника, с остатъците от дворец и църква, с водохранилището – такава еклектика и въпреки яркото слънце, имаше някаква мистичност – като мирис във въздуха.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Оставихме го на археолозите –  път ни чакаше да бием. Имах тайната мисъл да спрем в Хасково за малеби, но не ми се получи, за жалост. Привичер видяхме Крайбрежието.

А три месеца по-късно, каварталният полицай ни донесе електронен фиш за превишена скорост от Смолян.

 

 

 

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s