Омраза и любов есенно време.

–         Изобщо, мразя го този сезон. Депресията ме хваща по програма!

Точно така, в прав текст, моята приятелка зачеркна есента, низвергна я.

–         Е, не ти е честно обвинението, контрирах аз.

Вероятно не бях изнервена днес.

–         Ами това ранно ставане, направо ме побърква.  И освен това, все бързам за някъде. Вечер сме каталясали.  Вчера, например, готвих супа от тиква, с моркови и печено семе, която никой не иска да яде.

–         Виж, това е гадно. Обаче така всичката остава за теб. Вземи си един засукан билков ликьор, повикай Зинка и нататък знаеш…

Примляснах, защото на езика си усетих вкус на индийското орехче, което много си върви с тиква. Май аз исках Зинка, билков ликьор и тиквена супа.

–         Утре прогнозата е за дъжд, представи си само, сутринта ставаш – студено, тъмно и мокро. А малката си е похабила обувките, едната дори има дупка на подметката. Като си помислиш само – маркови, уж по-здрави да са. Няма и месец и тя ги съсипа от влачене, катерене и каквото там. Нямам нерви вече, какви обувки да и купя? Като ми показа дупката, нямах време за обущар, натоварена с торби всякакви…И вече е тъмно. В пет часа!

–         Стига де, просиш си депресията сама. Освен ако не си забравила гумените ботуши. Има много весели щампи J

–         Ти престани! Не може ли просто да ме оставиш да си помрънкам и просто да ме изслушаш? Толкова е уморително непрекъснато да решаваш проблеми.

–         Не бе, кажи ми честно – като бягаш сутрин в парка, не ти ли се струва, че въздуха е лъскав такъв – с всичкото червено и жълто наоколо? А в зеленчуковия магазин има поне пет вида ябълки.

–         Да, но утре ще вали! И мога да бягам само събота и неделя. През седмицата нямам време.

–         Обаче винаги можеш да сготвиш карфиол вместо тиквена супа. И помисли за ябълковия щрудел. С канела – кога и е времето на канелата, ако не сега?

–         Ти почна да си правиш шегички за моя сметка. Мразя да е есен. Студено е, мокро е и толкова.

–         Аз пък си купих жълти чорапи.

източник на снимката: интернет

Обичам есента
Асен Босев

На света, на света
най-обичам есента.
Тя ни кани с плодове
тя на гроздобер зове.
Чак до дните й последни
капят, капят круши медни.
Тя за нас в листата тули
зрели ябълки и дюли,
праскови и сини сливи
златни царевици в ниви …
В пъстротата, в пъстротата
хубавее есента
на софрата й богата
сочни плодове ядем
и растем, растем …

С плодовете й обилни
ставаме юнаци силни!

Октоврийска картинка

източник на снимката: интернет

Началото на постановката беше обявено за 19.00 часа, вече беше без десет, а хората все още стояха спокойно навън и пушеха, разговаряха. Вечерта бе прекрасна, тъмносиня, лъскава от лампите и съвсем леко хладна – колкото да му стане уютно на човек в якето. Оживените разговори звъняха, насищаха стълбите  и предверието с приятно очакване. Постепенно, хората започнаха да влизат към залата. Повечето облечени всекидневно, много дънки, тук-там някоя жена с по-елегантен шал или рокля, няколко мъже с костюми. Прииждащите към театралната зала говореха все по-приглушено и полека заставаха на опашка пред разпоредителите.  Публиката се състоеше предимно от млади хора, открити, леко нетърпеливи да преживеята моноспектакъла – да му отговорят с жар и съпричастност.  Такова вълнение не може да се усети в залата на други постановки. Тук е някак по-лично.

Разпоредителите мълчаливо и с дистанцията на английски икономи приемаха билетите, скъсваха контролата и пропускаха зрителите.

На стълбите към балкона билетите приемаше по-възрастен господин. Сив костюм, чието сако му придаваше много изправена стойка, около шията му преметнат строг шал в цвят бордо. Косата му бяла и сресана назад  – оформяше осанката. Някога гладкото лице имаше класически прави черти, които оформяха сериозно и хладно изражение. В крайна сметка, беше от онези ниски мъже, които изглеждаха най-малкото средни на ръст. И стоеше на първото стъпало, приемайки небрежно билетите, приемаше лично гостите в театъра и отговаряше на поздравяващите го дами гръмко. Суетеше се с билетите:

–         От каквоо ги правят днес, тези билети, ах как трууудно се късат – заповядайте. И на мен, и на мен ми е драго да Ви видя – мооля, добре дошлии.

Тук там удължаваше гласните, разтваряше широко ръце – сякаш приемаше аплодисменти.

–         Оо, моляяя – дайте ми тези, нека да направя както си му е реда. Приятно ми е госпожо, заповядааайте. Е, бяха времена, да! Но, Вие госпожо, не заставайте така зад гърба ми, моля, знам ли какво моожете да ми направите, аз не съм …Аз съм само артист! ООО, драго ми е, моля.

Усмихваше се и приемаше, приемаше гостите за представлението.

източник: интернет

Възпитание на чувствата. Или до къде я докарахме.

снимката е от форум микроконтролери

Има ли такова нещо – да бъдеш възпитан в чувствата и доколко е добро това за стомашно-чревния тракт (да речем).
Какво означава да си възпитан в чувствата, аз не знам. Вероятно да си държиш в пакетчета, надписани и да ги прилагаш при нужда? Ми нали може да мухлясат, да изветреят и ти да се окажеш с дефек(т)ирал резерв. Четейки това-онова, достигам до извода, че само най-примитивно развитите общества (в цивилизационен план) си позволяват безсрамна свобода на емоцията. Колкото по-улеснен живот, толкова по-завоалирани чувства. И един такъв страх се трупа…Например, много жени умират от неудобство, ако им се случи да забележат бримка на чорапите си. Имах една позната, която ме помоли, направо изиска, цяла вечер да стоя залепена отпред и вляво, за да си скрие две-три бримки. Накрая, истерясали, се разделихме пред бара, едната в омерзение от скъсаното, другата кълняща се, че не разбира подобни стресове, а двете общо – с натрупана неприязън една към друга, но цяла вечер проявявахме възпитани чувства гарнирани с водка. И маслини.
Като един от миговете на лично освобождение, приемам момента, в който оставих чиниите от вечерята неизмити. Въпреки че, дори сега, се опитвам да не си напиша оправданието.
И отново си възпитавам …чувствата. Тази ситуация моментално повежда в друга посока: защо мъжете не изпитван неудобство от препълнена мивка/миялна машина?
Какво им е на жените, особено днешните, които не са от киното или чиклита, а си вървят по улиците?

Първото, с което можем да се захванем, е статуса на дамите – средно-статистическите форумки.

При тях всичко е перфектно, както знаем, удрят в земята било то феминистка, било то куртизанка, било то френски шеф дьо кузин. Истината е, че при такава перфектност, наложително е, да потърсим скритите дефекти.
Нека започнем с въпроса – равноправно ли е равноправието и къде се самокласифицират жените.
Тъй като страната БГ има много интересна географска позиция, тук царува един патриархален матриархат. Всички се съобразяват с жените, които добре знаят мястото си. Т.е. си спазват задълженията. И в същото време я посмей да се скараш с майка си/жена си/сестра си/съседката леля Пена и прочее, дори да не си знаят мястото.
Според мен, имаме проблем.
Колкото по-гръмко да вика една жена – не може никой да ме накара да готвя, то толкова по-сигурно е, че тя копнее да нахрани Някой. Само дето я е срам. Или обратното – колкото по-вика това е мъжка работа, толкова по-ефективна е с Хилти-то.

снимка от интернет

Ето, пример:
Тя има визията на кучка, оформена по Сексът и градът.
В крайна сметка или изглежда като Молска девойка, или като по-стилна Молска девойка. Щото сериала е на български все пак. Но е независима, работи си нещо и се справя чудесно.

снимката е от интернет

В професионалния си живот се държи като че ли всичко се крепи на нея. И не оставя нито една реплика без дуплика. Толкова развит е този рефлекс, че е готова да убеждава в истинността на джинджиплякторите дори дипломиран инженер. Или с моминския си статус да се кълне в ефективността на капки за колики, например. Без значение. Ако случайно я хванете в некомпетентност, тя заявява – „щом така смяташ” и сменя полето.
За да поддържа статус кучка, тя предприема предизвикателства, които очебийно са изморителни или неприятни за нея и никога не забравя да подчертае „колко ми е минало през главата…” А всъщност, милата, би искала спокойствие, но я е срам. И се увива и завива с мъжки характеристики, дори за имидж си носи шестограм в дамската чанта, въпреки че и тежи.
Защо бе, аджеба, позори така феминизма?
Реципрочният образ поддържа същото верую.
Стои си у дома, жената, върши си женската работа, не завинтва нито веднъж изгоряла крушка.
Когато сервира вечерята, слага двойна порция на половинката си – той е мъж и е по-половин от нея. Изтиква децата на преден план, а в същото време си мисли за „трябва да си намеря някаква работа”, „и аз съм човек”. Тя също полага грижи за себе си, но някак пречупени през чужда гледна точка – „ах, мъжа ми ще ме убие ако разбере, че съм си купила 2ри чифт сандали”, „няма да ми даде да облека такава блуза”, „чудна рокля, обаче, как ще тичам след детето при такава цепка”…Седи си в кухнята, притеснена от нещо и и е неудобно да си сипе чаша бира на обяд и да си я пийне с кеф.
Толкова се е самозабравила, че не знае къде и е силата и позори феминизма.
Всяка се страхува да пусне навън по нещо – защото ще я смачкат или защото чувства някаква нередност, някак си недопустимо и е да бъде всичка и цяла. Жените експлоатират жената.
Все се чудя дали мъжкия свят не е създаден от жената.
П.П. Понякога, в пристъп на справедливост, природата допуска изключения, за да се поучават останалите.

снимката е от интернет

(това последното си го добавих като вратичка, за да имаме сладката възможност да бъдем изключения)

Начало

Баба ми беше много праволинейна и много примерна жена. Едно не можеше да и се отрече – заемеше ли се с нещо,  то потъваше в него изцяло и свършваше всичко, което имаше да се върши по задачата. Беше перфектна. Но, все пак, никой не може да е перфектен. Тя вареше най-ужасното сладко. Съвършеното лепило, многоцветен твърд кристал, смес с тайно предназначение и с много захар.  Независимо какви плодове стигаха до огромната тепсия на огъня, те се превръщаха в искрящ диамант.

Другата ми баба вършеше всичко прекрасно, защото беше спокойна и уверена, знаеше че може и трябва да разчита на себе си. Сама хващаше пилето за прекрасната си пилешка супа и го сготвяше с онова съгласие и единение с природните закони, което  оправдаваше хищника по най-естествен начин.  Благодарение на нея, простият печен картоф с масло е един от шедьоврите в моите кулинарни спомени. Но тя бе доста сдържана.  И винаги подготвена за лошо стечение на обстоятелствата.

Третата ми баба обичаше красотата във всичките и проявления. Тя, единствена, пазеше няколко красиви шала и прекрасни чанти от младостта си, рисунките на дъщеря си,  тежко подвързаната дипломна работа на сина си и беше засадила ужасно много гладиоли, защото ги намираше разкошни и изтънчени. Но тя готвеше като пет за четири – набързо и единствено, защото беше нужно. Често дори не готвеше, щом имаше сирене и хляб (независимо от оня ден или днешен)

Аз, макар и малка, съм била пълна щастливка, защото колко момичета могат да се похвалят с такъв съвършен комплект?  Израстнах в сияйния отблясък на цветна градина, научена да бъда целеустремена, с вродена сръчност и с усет към вкуса.  За жалост,  всичкото това малко ме обърка и аз твърде късно започнах да научавам какво мога и какво бих могла.

Като във всяка приказка, всички богатства събрани заедно се превръщат във вълшебство, но, поотделно и сами по себе си, по-скоро препъват принцесата и я объркват.

Моята целеустременост ме завличаше по високоскоростната магистрала на ежедневието, в което „ей-сега-то” се превръща в „другия месец“. Заблеяна в естетиката, губех връзка с реалността и пропусках сочната жизненост в дните, ровейки в сухотата на понятията.

А неудържимостта ми във  вкуса ме отвеждаше до безумни кулинарни експерименти, които съсипваха едно напълно сигурно (иначе) нещо като пържените яйца.

Да, имах съвършен комплект, но инструкции за ползване – йок!

Тази шеметна въртележка ме превръщаше в непохватна, нетърпелива и свита страхливка.  Точно обратното на което трябваше да бъда.  Казват, че под крушата не падала ябълка – не е верно, това. Никак, даже, не е верно.

Стихиите не се управляват лесно.  Нужно е дълго време да се изучат закономерностите на съчетанията, появяват се безкрайно много пречки и спънки, защото Природата в повечето случаи е твърде нетърпелива и не оставя много време за размисъл. Но е мъдра – парата рано или късно се превръща в капка вода.

Най-вярното оръжие в борбата с фуриите е наблюдението. Доста трудно начинание.  Изисква постоянство и прецизност. Твърде самонадеяно считах, че тези двете неща не са ми нужни, че всичко ми е ясно и недоумявах над нездравата почва под краката си. Години ми бяха необходими да надделея на егото си и да се върна внимателно назад, където бях оставила безцените подаръци от бабите ми.

 

 Установих едно: в живота няма никакво разделение между реалния битовизъм и възвисените размисли.

Лятото беше горещо,  протяжно и с дъх на спечена земя. На село земята изсъхваше и се напукваше – по черните пътища отстрани, по краищата на градините, покрай дърветата.  На обяд всичко застиваше в един безкраен миг – сякаш  се изопваше под жарта, изтъняваше в ярката светлина и едва привечер се отпускаше в нежен шепот на ветрец и звучно хърхулене на моторните помпи по кладенците. Всяка вечер се разпъваха дълги мъркучи из градините, които от студената вода ставаха твърди, неподатливи,  бяха кални и винаги подло удряха глезените. Водата се изливаше в сухите лехи,  чушките ставаха по-твърди, доматите  по-червени.  Ужасно гадно и в същото време толкова привлекателно  беше усещането да стъпваш бос в калната фитория.  Цялото същество се противи, някъде в главата истерично гласче в кресчендо бесне: изцапвам се, изцапвам се, цапам се, изцапах сее! Но в същото време кадифината мекота на калта, която обхваща босото стъпало, напомня топла милувка, гъделичка и влиза между пръстите. Всичко е толкова естествено и леко, тялото става гъвкаво и трепти, като след любовна среща. Единението с Богинята-Майка.

–          Е, може ли такива глупости да приказваш сега, като требва бърже да опра`име градината. К` во си се заблейосала?

Приказка за Иванич Дурачов и Златната рибка

Живял някога един рибар – казвал се Иванич Дурачов. Имал къщичка, имал жена, пробито корито, рибарска мрежа и лодка, с които ходел за риба. Улавял толкова, колкото да отнесат на пазара – да купят каквото им трябвало. Все си мечтаел за богат улов – да има за нов кафтан и бяла риза. Но годините минавали, той всяка сутрин излизал в морето и всяка вечер се прибирал с няколко рибки. Жена му все недоволна, все сърдита го посрещала. Все му се карала и ризите му не кърпела. Готвила надве-натри борш  и се оплаквала: къщата била схлупена, коритото било пробито…Старият, вече, рибар мълчал и все така ставал рано и се качвал на вехтата си лодка. Като останел сам, тихичко си мърморел:

Нещастник съм аз, нещастник! Да бях послушал бедний мой стар отец! Да бях взел Алюна Филиповна наместо Евпраксия! Подлъгах се по краснъй шал, кожените ботушки и черните глазами. А папа все ми повтаряше – смотри на майка и, смотри на майка и! Ах, Алюна! И ризата ми щеше закърпи, корито да запуши, с топла каша да ме посреща, не как настоящая! Ну дурак! Ето, сказал мой отец – и рибата бежить щом чуе име Евпраксия!

Така живеел стария, стар рибар. От 30 години, все Алюна гледал и при Евпраксия стоял.

Година след година Морският цар слушал думите на дядото и един ден се смилил,  пратил Златната рибка. Омайница била тя, вълшебна. Който имал щастието да я улови, изпълнявала му желание, а в замяна трябвало да я пусне обратно свободна в синята вода. Морският цар, нейният господар, искал да помогне на рибаря и казал на Златната рибка да влезе в скъсаната мрежа на Иванич. Надявал се морският владетел, че като види вълшебницата, дядото ще бъде умен и разумен, ще пожевее щастливо.

Златната рибка право в мрежата на Дурачов влязла. Издърпал стареца улова в лодката, а чудната Рибка  му заговорила: Рибарю старъй! Пусни меня обратно в море и ще ти изпълня желание. Що то пожелай и получиш.

Като чул ясния меден глас, като видял златната коронка на Златната рибка, изумил се. Събрал сили и рекъл: Ну погоди, Евпраксия, виж как ще докажа себя!

Поръчал дворянски палати и ново корито да заменят схлупената колиба и пробитата покъщнина. Пуснал рибката, а тя му махнала с опашка и се изгубила в дълбините. Хукнал дядото към дома си, доволен. Влязъл, разказал на жена си какво преживял. А Евпраксия го набила с лъжицата по главата и го пратила да смени къщата и коритото с имение.

Върнал се Иванич Дурачов при ясните сини вълни, приседнал, поплакал на брега и жално завикал Рибката: Ах, ой дурак аз! Рибке, красавице, покажи се, молба имам голяма!  Морския цар чул плача на дядото и казал на Златната рибка: Посмотри, что нибуть направи, помогни, посъветвай глупака…

Отворил уста Дурачов и помолил се за имение – с  големи прозорци и равна ливада поискал.

Но Златната рибка му казала ядосана: Помисли Дурачов! Хорошо помисли, това ли желаеш? Защо не вземеш Алюна?

Погледнал я старецът, обърсал носа с ръкав, помълчал и пак се примолил: Нека в имението, на ливадата, кончета да пасат.  Златната все по-ядосана продължила:

Послушай меня мухъл какойто безобразнъй! Остави тази бляд, бежи бе! Вземи Алюна, жить! Будет къща, будет лодка и коровка – Алюна с каша ще те посреща, и ново корито будет!

Не,  докажу я Евпраксия, ще посмотри она, че каквото скажа, това и става!  – настоял Иванич.

Пляснала с опашка и изчезнала Рибката.

На другата сутрин, стария рибар хвърлил мрежата в морето и занареждал:

Дурак! Да бях послушал бедний мой стар отец…

А в морето, Морският цар махнал с ръка:

Ой, как досадил! – и пратил Морската буря.

Спящата красавица

Спяла си тя сладко, сладко. Да беше си останала заспала. Защото като се събуди, трябваше да го мисли и принца, двореца, да се разправя с готвача, да ходи да язди, да мисли за принца, да маха от дворцовия балкон, да си рита обувките вечер. Трябваше да се чуди дали и се пие мляко или просто е от хормоните, да прати ли принца за кисели краставички и дали ще и разтрие прасците,  ще има ли стрии на корема като роди, а изобщо да кърми ли, после да търси гувернантки…

През цялото време да се съобразява с етикета, да носи ластични гащи.

Е, можела и да си лежи просто в градината и да си се радва на цялото това мислене.

А можеше просто да спи.

През цялото време краля и кралицата се чудели, дали още едно ковчеже със златни прибори било по-евтино или 100годишния депозит им донесъл добра лихва?

Угощение

Бабет

Като се замисля колко много мисъл отива към храната, бих си помислила, че е основният творчески двигател на човечеството.  Питам се, как тогава Гоген е станал Гоген, Хемингуей е писал само на една картофена салата (почти, де) и тн. Та дори Дж. К. Роулинг е намерила Хогуортс…Има нещо недоизследвано, витае нещо, според мен. Епикурейците са се опитали, но много морно. Както и да е. 

Докато си попълвах общата култура, попаднах на публикация в един женски сайт – относно кино (http://www.ladyzone.bg/art-box/story/62273106-Kinoprezarejdane_11.html). Съвсем в края и кажи-речи самостоятелно, споменават се няколко филма.

От любопитство загледах единия – Угощението на Бабет.

http://www.cinefish.bg/Ugoshtenieto-na-Babet-Babettes-Feast-id2727.html

http://www.imdb.com/title/tt0092603/

Този филм е дълга френска вечеря за душата, в края на която тя се втурва и бяга, тича, лети – изпълнена с енергия.  Завладяващо е, да се наблюдава, как сухи, изморени хора постепенно се стоплят, оживяват – бузите им поруменяват и на масата остават пълнокръвни мъже и жени.

Филмът е скандинавски и няма бързина в историята, няма газ-спирачка, просто филм.

Задължително четиво!

 

Съдбата ми ги говори…

Съдбата е дяволита дама с огромен афинитет към драматизма. Развихряйки се, тя оформя нещата с исполинско чувство за хумор и винаги се връща, за да нагледа сътвореното. Обикновено не сме съгласни с нейните методи на работа и я навикваме най-безогледно, а тя незлобливо си отваря още работа, само и само да ни даде втори, трети и ен-ти шанс. Защото не минава ден без поне 3 шанса за нов шанс.

Дори, когато усещаме, че дяволът ни дърпа за краката, тя се блъска с валяка – да ни оглади асфалта на новооткрито кръстовище. Да я ожалиш чак.

Като тръгнах в лекомислените си 18 години да си избирам препитание, тъй се случи, че не я обмислих тая работа както се полага и някак си се озовах в едно учебно заведение, дето учех едни работи. И съдбата реши да ме чукне по темето с цел самоосъзнаване и пренасочване. Обаче прояви чувство за хумор и ми се яви по начин, дето въобще не предполагаше нов съдбовен избор за мен. Вместо в проникновен разговор или чрез знаково явление да ми даде сили и мъдрост, яви ми се във влака. По линията Видин/Лом – София между Бели Извор и Елисейна.

По принцип мразя да пътувам с БДЖ през зимата, рано сутринта. Студено е, спи ми се ужасяващо, не ми се пие кафе, не ми се пуши. Вагоните са или полярни или тропически климат. В умерения пояс не виреят. Ужасно много мирише на Влак – една миризма на натрупван с дълги години прах – омокрян периодично, на метал, на опикани тоалетни. Седалките са продукт на незнайно ноу-хау, уж меки, пък току се изхлузваш напред, грозно зелени и още по-грозно непочиствани…

С разтреперани колена, омалели ръце и изтръпнали пръсти от тежкия сак, едва, едва се наместих на седалката и се увих възможно най-близко до очите с палтото си, желаеки малко да поспя, защото 5-6.00  си е нечовешки час, особено през януари. Имах спътничка, с която щяхме да влачим заедно бохчи към квартири и общежития, но така изтерзана бях, че даже и не забелязах в какво състояние се намира. Както се оказа по-късно, нейната жизнерадостност е била всепобеждаваща.

Тъкмо усещах меките ръце на Сънчо да ме полюшват нежно, а БДЖ затрака по-монотонно, когато вратата на купето, с ряз, се отвори. Не бяха много мераклиите да пътуват в този мазохистичен час, та имаше място и място из влака. Вратата се отвори,  един дребен човечец, в тъмносиньо яке, тъмен панталон и прихлупена шапка с неясна форма, преливайки с усмивка запита:

–         Момичета, свободно местенце?

Почака малко от благоприличие и на третата секунда се разхвърля на едната седалка. Смутолеви няколко лафа, но в лелеяната си дрямка не пожелах да вникна в смисъла. Момичето, с което пътувахме в една посока, заразменя реплики, приказката се пооживи – аз нехаех. Дремех си усилено в ъгъла и не щях и да зная. Докато из малкото купе не се разнесе възможно най-резливия цигарен дим. Чичото си беше запалил една Ардичка и с кеф се готвеше за закачки с тия моми.

–         Момичета, вие за къде сте тръгнали?

Невъзможно беше да се спи.  Човекът  излъчваше сили и желание,

не – той бликаше от енергия. Направо не можех да повярвам! За пет години бях един от сериозните клиенти на железниците и на пръсти се брояха хората, които искаха сърдечно да си общуват. А този тук, не спираше, да му се не види.

Като разбра, че сме студентки, реши, че именно това му е осмислило деня.  Сякаш светна.

Мъжът се отпусна и се разприказва, като че ли не беше 6.00 сутринта, а  ракиено време. Това, онова, та взе и да разпитва:

–         Вие, момичета, накъде сте тръгнали така?

–         Прибираме се да учим. Изпити имаме да взимаме.

–         ААА, гледай ти. Едно време и аз щех да учим, ама нещата нещо не станАха. И не можах. За какво учите вие, а?

–         Икономика – тази моя спътничка какво се беше разприказвала?

–         Икономика? Верно? Лелее, ще прощавате момичета, ама това е една от най-гадните професии за жени. Не, най-лошата професия искате ли да ви кажа коя е? – освен силното възмущение, в гласа на чичото се усещаше и едно негодувание, а и леко превъзходство.

–         Що да е лоша професия, бе? Добре платена…

–         Бе остави ти тая – платена. Сериозно, искате ли да ви кажем коя е най-лошата професия, къде една жена може да си измисли да работи?

–         Добре де, кажи, слушаме.

–         Е, ама това другото момиче иска да спи май? Да не и пречиме нещо?

Сега вече, пряко замесена, или трябваше да съм груба, или да участвам, поне жестомимично. Развих малко палтото и се поизправих.

–         Най-лошата професия за една жена да работи, това е инженерка. Те това е най-лошото – с гумените ботуши, с ватенката из калища зиме, през летото прах. Ходи по строежите и се разправя само с тъпанаре и загубени мъже. Верно, важна си – без тебе нищо не става, ама може ли все с чужди мъже – бачкатори – да се разправяш? Хора простаци… Свой дом, свой мъж – не мо”а завърти. И на какво прилича – от нея нищо женско се не види. Това за мене не е жена.

Втората най-лоша професия – това е икономиката. Каква ше станеш като учиш икономика? У некое предприятие – ще водиш сметките. Като те сложат на касата – тоя мине, оня мине и се не подпише…После дойдат ти завъртат една ревизия, надчетат е и айде у Сливен.

–         Е, как бе, пари кой раздава така?

–         Е, не раздаваш – ама мине главния снабдител и ти каже: дай ми толко и толко пари, че требва да купувам нещо и бързам. После ше разпишем квитанцията. И ти даваш. После мине директора – дай ми толко и толко пари, че ме чека командировка, като се върнем ше разпишем…И ти на тоя дадеш, оня мине и накрая кой ше надчетът? А не може да не дадеш. Как ще се разправяш с директора?

Не ми ги фали ти на мене тия. Това са професии, къде за жени не стават. От жената нищо не остава.

Чичото гледаше едно такова доволно. Замислих се, наистина от моето учене каква професия щях да имам? Какво ли задоволство ме очакваше.

–         Вие момичета, знаете ли кои са най-хубавите професии? Искате ли да ви кажа? Според мене най-хубавите професии за жена са три. Да ви кажа ли мойто мнение?

–         Кажи де! – спътничката ми искрено се забавляваше – От къде можем да знаем кои са? Или нещо се майтапиш с нас, а?

–         Не е верно. Веднага ще ви кажем.

Най-хубавите професии за жена са три, по мое мнение. Аз много съм си ги мислил и съм стигнал до тоя извод. Първата професия – това е библиотекарка. Що? Ше ви кажем: стоите си на топличко, на чистичко, чайче, кафенце…И каква ше ви е работата цел живот – да изчетете книгите от таа библиотека. Това е. Ама кажете ми не е ли хубава тая професия, а?

–         Хубава е, бе, как. Не носиш отговорности никакви…- активи трупаше моята спътничка.

Аз си слушах кротко от моя ъгъл, дори много слушах. Този вадеше есенцията направо от живота.

–         Втората професия, дето е тамън за една жена – това е учителка. Другарко, другарко – пардон, сега нали е госпожа. Госпожо това, госпожо онова…Ше си на работа само половин ден – зависи от смената, нали. Като ти свърши работата, градо е твой. И децата те поздравяват, на празник цветя носат – ни един празник, рожден ден, нема да мине без тебе.

–         Учителите са уважавани, верно е…

–         Но на мене най-си ми харесва третата професия, която съм си я намислил. И е най-хубавата, според мен. Това е детска медицинска сестра.

–         Е що пък детска?

–         Ами нема да се разправяш с болни хора, те за това. Седиш си у отделението, грижиш се за децата. Си земеш една бела манта, ще я подкЪсиш, отдолу ще облечеш един бански на точици та да се познава изпод мантата и като тръгнеш по коридора – докторите кой ше гледат? Пак си си на топло, на чистичко…Не е ли хубаво, а?

 

Не съм ли прав, сега, момичета, а?

Вече знаех на какво ми прилича този човек – беше досущ като нахранен котарак.

Съдбата обаче като дава – дава.

–         О, момичета. Аз да ви кажа, четем много. Книги, списания, вестници. Знаете ли вие, кой ми е най-любимия вестник. Не може да познаете. „Лична драма” се казва.

Ние свободно се закискахме, защото това заглавие ни даде възможност да подишаме спокойно. Като се има предвид що за глупости публикуваше…

–         Не се смейте така. Вие чели ли сте го? Знаете ли какви истории пишат? Това са истини от Живота, бе момичета. Аз за това обичам да го чета вестника. Има най-различни. И за възрастни хора, и за млади. Аз тия истории най-ги харесвам. На младите.

Имаше едно писмо, например…Ама вие искате ли да ви разкажа?

–         Разкажи де.

–         Ами писмото се казваше: Слаби ангели. Едно момиче – тук, колкото и да не беше възможно, мъжът се оживи още повече, очите му станаха по-бляскави, а усмивката – по-широка. Той се обърна към нас и се опита да ни приобщи – едно момиче, дето пишеше за това, че му омеквали коленете. То си имало приятел, ама на, харесало си едно друго момче – само като ме пипне и ми омекват колЕната – така пише. И не знам какво да направя – щото тя си обичала приятеля, ама…Вие, момичета, имате ли си приятели?

Човекът продължи да си дъвче темата, но на мен отново ми се доспа. Съдбата беше споделила виждането за образованието ми и си замина. Хубаво, че стигнахме гара Елисейна и чичото трябваше да слезе – на работа бил.

А бе как тия хора си говорят в 6,00 сутринта, бе!

Елегантността на таралежа – Мюриел Барбери

 

Тази година четох доста, но едва в края на годината попаднах на нещо, което ме шашна. Съзнателно или не, бягах от френските автори, тъй като езикът им – пълен със заврънкулки, изреченията с джиджавки,  затормозяваха и без това поизмъчения ми мозъчец.  Френската литература е различна от останалата, има един ужасно специфичен рисунък – особен, филигранен.  Културата на тази страна, всъщност, е като цял един отделен континент – малцина сред моите познати обичат френска музика, много се плашат от френската кухня (много сметани, много сирена, много нещо…) и пр. И никак не очаквах, да прочета така жива, така елегантна книга. Нищо че Hot couture е мейд ин Франс, както и че си го пише в заглавието.

Как искам да съм учила филология, но не съм. Ще го кажа с думи прости. И с цитат:

„…

Развързвам връвта и разкъсвам хартията. Виждам книга, красиво издание, подвързано с грапава тъмносиня кожа в стил уаби. На японски уаби е „силно въздействаща форма на красивото, един вид изисканост, прикрита с недодялана простота.” Не ми е много ясно какво точно значи това, но тази подвързия безспорно е уаби.

…”

Ами това е. Полет на мисълта, красотата на филм, книга, сладкиш, подкрепен с чай, отношение към хората – съвсем спокойно вписани в контекста на глупавото ежедневие.

Ако сравня книгата с ястие, то това безспорно е Камембер със сладко от боровинки – нещо, което да те подмами за още.

Линк към книжарница Хеликон:

http://www.helikon.bg/books/115/148474_elegantnostta-na-taralezha.html

Книги

Напоследък много избуя популярността на „Яж, моли се и обичай”.  Първо книгата, после филмът.  И още една книга. За още един филм – не знам нищо.

Откровенията на една жена, която се развежда с богат набор от угризения и търси какво не и е наред. До тук добре.  Прави проверка в  невероятния Рим и с италианската кухня,  като символ на La Dolce Vita. Не е достатъчна насладата от живота. Поглед към себе си – невероятната Индия и покоя на йогата. Ашрамът не е мястото с отговори. Бали – майката Природа и среща с Любовта.  През цялото време очаквах писателката да сподели нещо наистина колосално. Но в крайна сметка получих усещането, че съм гледала филм на NG, който обещава „Гръмки разкрития, краят на загадката…”, които със затаен дъх очаквам около час. И през цялото време ми обясняват как било видяно, разказано е, но, всъщност, в 59 тата минута не могат да гарантират има ли Йети, няма ли.   Бутафорията у някои американски културни образци ме кара да се възхищавам на умението – от нищо нещо.

А от филма си харесах няколко неща:  пищният италиански обяд, усещането за вино, една разкошна неаполитанска пица и Хавиер Бардем.  Ама той беше за малко.

Замислих се, какво всъщност преживява лирическата героиня?  Глезотии? Не, тя се терзае. Както се терзае една близка, че времето и изтича между пръстите, децата, ипотеката и малките радости. Или пък както се терзае друга близка, че в тая държава не може да постигне спокоен живот, за това залага всичко зад граница.  Аз също се терзая, дали да почна да се притеснявам от времето  или от други си мои неща. И тъй като съм човек с много близки – палитрата на  горести е богата.  Прекрасно я разбирам лиричната героиня. И ме е яд, че се похабила такава мъка в този опропастен стил на приложна  психология.  Как можа, госпожо  Елизабет Гилбърт?

Тези книги ми приличат на  зелена макробиотична салата, върху която, за заблуда, са  ръснали малко пармезан.  А пък аз очаквах поне порция спагети (за къри и морски дарове въобще не отварям дума).

http://www.helikon.bg/books/author/38891/