Кукерландия 2014, гр. Ямбол

В нашата страна фестивалите и празниците са придобили едно не особено привлекателно лице за мен – китайски играчки, овехтели стрелбища и димящи скари-бири.  Плюс неприветлива навалица. Все въздишах по разни чуждоземски събития и се тюхках, че у нас са по-различни. Постепенно обаче – снимка тук, разказ там из нета започнаха да оборват тази ми представа. И когато една приятелка, близка по дух и сърце ми сподели линк към Кукерландия  в Ямбол – http://www.kukerlandia.com/index.php – трепнах и реших веднага от името на семейството – там сме.

Този празник е поне от 2012 и вече поредни три години се организира в малката община в Източна България.  Представя се мало и голямо и атмосферата е много непринудена, щура, ужасно шумна. Да сте чули 10тина мъжаги да скачат с по 10 звънци на кръста (имаше  по повече и от двете)  ? Оглушително е, за сведение.

И така на 8ми март се озовахме в Ямбол да гледаме кукерски фестивал и да се забавляваме. Въпреки студеното време, огромна радост ми беше този ден. Хем за децата забава, хем нетрадиционно изпразнувахме два-три празника накуп – Празника на жената, на мама, на Тодор и там каквото Бог дал. Колорит, дим от скари-бири, майстори ножари, художници, занаятчии, захаросани ябълки, розов и син захарен памук, вино, веселба по улиците. Смех и красота! Смених си мнението за българските фестове и празници. Да живей!

 

Advertisements

Източна мистика. Как ходих на йога

Имаше един период, през който малцина бяха останали равнодушни към Йога. Всеки ден се случваше ново чудо –  някой си придобил невиждана  (дори в илюстрациите на Кама Сутра, а те както знаем са ръководство по еквилибристика) гъвкавост . Жена, която отслабнала така прекрасно, че принцове идвали от всички краища на страната да и се възхищават. Друга, която малко преди да изтрепе купонджийте от горния апартамент (а вероятно и свекърва си), добила такъв вътрешен мир, че благостта в усмивката и водила до изследвания за диабет. А всички останали цъфтяха по улиците, свежи и жизнерадостни.  Нима, казах си, ще се оставя на стреса, на схванатия си гръбнак и ще се откажа от полагащия ми се покой?  Нима няма да постигна нирваната?

Устремено и праволинейно се явих на йога занятия.

Това си го повтарях в залата, носейки килимчето, на което мислех да туширам всичките си колебания.  Смирявах се, поседнала неудобно на твърдия под и оглеждах останалите.  Тях не ги помня, обаче, с изключение на една възрастна (80годишна!)  баба, която правеше свещ  и се радваше като дете, когато и казвахме – невероятна си! В чистата си радост правеше още една свещ.  Помня също и този, който ни показваше йогата. Щото преподавател не беше, учител още по-малко. Честно – имаше си и брада, беше висок, сух и слаб, изглеждаше един такъв немарлив. Като заговореше, имаше някои проникновения, но някак си като шведките, които не са от Швеция.

Нейсе. Курсът се разпадна и аз нито можех да направя свестен поздрав към Слънцето (прощавай), нито развих някаква благост. Един вид – абсолютно загадъчно си остана това учение за мен.

Животът ме понесе и неусетно 10тина години по-късно с Мими – едно чудесно приятелче (допълваме се вино и италиански гризини, примерно), стигнахме до извода, че  вътрешната ни хармония много зависи от звуците на ситар и малко йога. Аз си припомних, че така и не мога да поздравя слънцето. Почти се разплаках, за момент се зачудих как съм загубила толкова време. Мария (Мими де) ми дойде като Блага вест с нейното – „Какво ще кажеш за йога?”. То не е като тангото – не трябва да се ходи на такива занимания по двойки, обаче аз исках да споделям с някой, който разбира колко е важен тоя поздрав (към Слънцето). Пък и друго си е, като си вържеш краката на фльонга под брадичката, да има сигурен човек, дето ще те развърже, за да допълзиш до семейното лоно след час и нещо асани.

В един неделен следобед, с  аутфит, решен в йога стайл, ние двете с Мария, седяхме в много приятна зала, цялата облицована в дърво. Имаше и други хора.  Всичките слушахме въпросния ситар, който се чуваше от уредбата  и повечето дишаха вглъбено и мистично. А още не беше започнало занятието. Опитах се да сведа поглед и да не се кокоря толкова селски. Загледах се в чорапите – кълна си се, сложих ги чисти, какъв е тоя цвят сега? О, да не би да ми миришат краката?  Приведох се надолу леко – влизането на преподавателката ме спаси от сецване м-у четвъртия и пети прешлен.

Бяхме избрали един от най-добрите йога-центрове. Встъпителни думи за учението, леки загрявки и стигаме до  Суря-Намаскар . А поздрава към Слънцето? Бях запомнила, че жив-умрял, всеки йогист почва с него. Това било то, казаха ми мило.   Правихме го няколко пъти и ако не броя трите жалки опита да падна – един  от коляно и два при изправяне – перфектно се огънах.  Дори преподавателката ми се усмихна одобрително. Мария беше неразпознаваема до мен – съсредоточена, дишаше особено индийски.  Спрях малко да поздравявам и се опитах да проверя дали не съм изпотена.  Всички дишаха дълбоко и не беше уместно да стигаме до крайности, все пак. Сякаш не бях.

Предстоеше първата сериозна асана – утхита триконасана. източник на снимката: интернет

Всички съвесно си се заеха. Мен обаче ме зачопли, за какво бяха одеалцата и възглавничките, натрупани в единия ъгъл на залата?  Има ли нощни занимания или може би, хората си нощуват тук като имат семинар. Вероятно толкова се усукват, че после има определен период за разпускане, да не получат травми?

Мария ми изшътка и се върнах към триконасаната.  Имаше още доста, но лека-полека стигнахме до медитацията.  Една от присъстващите легна удобно на постелката, сложи си възглавничка, дори се зави. Стана ми много чудно, но вече се унасях и ситара ме люшкяше…

Все пак, не устоях на любопитството и се огледах – останалите медитираха – лежаха със затворени очи.  Мен ме сърбеше носа и ми се кихаше, а дясната подбедрица беше в лек тремор, май.

Петнайсет минути по-късно като си тръгвахме, с Мария бяхме много доволни. Живнали  (много приятна тая медитация – дремваш 10 минутки и си като нов).

И така всяка събота присигахме чинно. Залягах над асаните, но философията ми убягваше. В началото дори не си го признавах – щото дори на себе си изглеждах тъпа. Как ли не я търсех тази вътрешна релаксация, но не и не!  Отчайващо. А пролетта настъпваше  – контраста  с кипящата природа навън и медитационния  ситар вътре – някак започна да ме притеснява.

Примерно, ставаш, пиеш кафе, джиткаш из парка, мухички и пеперуди, замаяни от слънцето се блъскат в тебе на всеки три метра, децата пищят като новооткрити индианци, любимия изглежда много привлекателен  –  а аз  в това време – да се гъна на килимчето?  (не можах!)

С жал се порицавам до ден днешен. Но тая надеждата, че като стана на осемдесет, все една свещ ще мога да правя. И да поздравявам Слънцето, разбира се.

източник на снимката: интернет

танцови уроци – ориенталски стил

източник: интернет

Аз съм една от най-упоритите жени, които познавам. Вече две години упорито се занимавам с плуване. Започвам всеки понеделник – обмислям много внимателно банския, хавлията, чехлите. След което се занимавам с шампоана, душ-гела и лосиона за тяло.  Бях перфектна и подготвена за бленувания час в близкия до дома ми басейн. Всяка събота се събуждах с доволното чувство, че днес! Е деня. Все пак през седмицата съм на работа, после детето на балет, другото с домашно, вечерята…В неделя – подготовка за училище, дрехи, седмични менюта…Съботата беше идеален ден. Но, само една събота – имам нужда да се видя с приятелки, кафе, малко шопинг – денят преминаваше главоломно, като влак.

Очевидно, плуването е тежко. Колко усилия полагам и в крайна сметка – малкото камъче обръща колата.

Все пак, айде помислете  – голяма суетня – обличане, събличане, мокри коси, мирис на хлор…

Необходимо ми беше нещо друго.

В такъв един момент, съдбата ми даде знак – с деликатността на селска стрина, започна да ме обсипва с намеци за танго. То не би плакати по улиците,  не би обяви във фейса, не би участия в културно-масовата дейност на общината… И като се сетя, че е един от любимите ми музикални стилове… Обожавам танго. Цигулката – в елегантна дъга, те подхваща за лакътя, описва невероятна парабола на дансинга, привежда те ниско, а сърцето ти бие, бие – ще отлети.  Невероятно.  Пускам си Gotan project и мигновено се изправям – стягам глезен, бедро, задник, изпъвам раменете и се обръщам към мъжа ми. Той би танцувал танго само под смъртна заплаха, но и това е спорно. Въобще  – нищо не ми пречеше да ходя на уроци.

Но, тангото се оказа нещо съвсем различно, а цялата одисея е предмет на друг разказ. Понастоящем, оказах се, без никакво занимание, което да ме превърне в морска нимфа към м. юни, т. г. (2014 г. – бел. Авт.) . Страдах неимоверно.  И бях много спокойна, защото  – какво мога да направя? Няма да ходя на фитнес, я!

Един ден, случайно докопвам едно Анне по телефона. Шансът да отговори на позвъняването ми е 1:34, защото има поне тридесет и четири места, на които си зарязва телефона. Всъщност, може и тя да ми е звъннала. Та както си говорехме, взе че поривисто спомена Belly Dance и уроци. Тя, Аннето, е като дете в сладкарница – възторгната и щастлива и така ти вмъква своя ентусиазъм, че на теб не ти остава нищо друго, освен смеейки се да я последваш.

В случая тя спомена нещо, което ми обърна настроението.  Думичките бели денс се връщаха в предния ми мозъчен лоб (или където е речевия център, примерно) непрекъснато, ден след ден. И неусетно желанието ми да отида на уроци по ориенталски танци надмина нейното.

В ума си вече бях страхотно гъвкава, без корем, с по-фин ханш, стегнат крак и се носех по улиците плавна като фрегата. Не е ли прекрасно?

Дойде уреченият ден и аз пременена, нагласена, с клин и тениска в чантата, плюс едни чорапки – леко, леко, та право в залата. Катеря едни стълби, а отгоре звучи такъв ориенталски валс, че нямах думи. Влизам , гледам три момичета, вече готови – подготвят се.  И трите – като рисувани от Ел Греко – източени и слаби, такива едни. А мен Рубенс ме живописвал.  Преглътнах мъжката и влязох. Ел Греко, значи. Преподавателката ми се усмихна мило, показа ми къде да се преоблека и след три минути – наредих се и аз пред огледалата.  Огледах се, хм. Не чак Рубенс. Може би Реноар или по-точно – Моне. Чувствах се забележително по-добре.  Предложиха ми да си вържа шал на ханша. Не за друго, по-скоро, за да усещам нещата, улеснявал постигането на танцовите движения.  Вързах си един, после го смених, с нещо доста дрънчащо. Чудесен ефект имаше – чуваше се всяко помръдване от кръста надолу.  В крайна сметка – като си в Рим, прави като папата.

И се започнааа. Стъпка, врътка – изправи гърба, по-рязко, удари надолу с ханша. Не махай така с тия ръце, не мажеш латекс – грациозно трябва. Изправи брадичката, със самочувствие. Изправи тоя гръб. Стараех се сърцераздирателно. Отбелязах си да попитам родителите си, дали някой в рода не е страдал от камилска болест и дали не е наследствено, оглеждайки стойката си.

Половин час по-късно, успявах да направя едно-две от всеки десет повторения на необходимите движения.  Имах усещането, че съм била завита на топ и съм престояла едно 5-6 години на рафта в склада. Преподавателката непрекъснато ме уверяваше, че ще успея още следващия път. Толкова внимателно ми се усмихваше и коригираше, че започвах да ставам по-смела.

Не усещах времето. Врътках се щастливо. Следващ час в залата беше по танго. И докато си дрънчах с шала около ханша,  гледах внимателно как добре се справят останалите момичета, вратата на залата почна да се отваря-затваря. Пристигаха тангеросите. А ние имахме още време. Трябваше да повторим съчетание от два ханша, долно шими-шими, извивка, горно шими-шими и завъртане по часовниковата стрелка с грация. Хората пристигаха. Шими-шимито ми стана само шими. Извивката се превърна в преместване. Хапех си устните и се въртях обратно на часовниковата стрелка, грациозна като крава-медалист от ТКЗС-то.  И как дрънчааааааах. Тангото, другата моя любов. И ориенталските танци.  Преподавателката ми много се опитваше да ме успокои.  Ей, свърши този час.

Като си тръгвах, дори не се преоблякох – натъпках роклята в чантата, палтото върху клина и се обърнах към вратата. И видях – всичките тангероси, повечето начинаещи, подредени като на партийно събрание, смутено гушнали лакти, преместваха тежестта си от крак на крак.  Ха, рекох си, другата сряда пак ще се засечем!

10 начина да избягаме от страховете си

–         Не ми се занимава с това сега. Имам по-важни неща да свърша.

–         Кое ти е по-важно?

–         Бе ти знаеш ли какво означава да тръгна да оправям това нещо?

–         Какво – отиваш, храс-прас, нали не боляло, не продължавало дълго, какво толкова?

–         Да, верно, така е. А после колко време превръзки, антибиотици…

–         Е, ама няма да имаш този проблем сега.

–         Бе нали не ми пречи да да пиша в чата. J

–         Не мога да те разбера, нали сама каза, че трябва да решиш проблема.

–         Да, ама чак толкова не ми се занимава сега.

–         Страх ли те е? От доктора?

–         Не бе.

–         Ами?

–         Не знам. Ще отида някой ден.

–         Мързи те.

–         Ами и това не е.

–         Ставаш досадна. Нарочно ли не си признаваш, какъв е проблемът?

–         Преувеличаваш вече. Просто ме дразни, но не ми се занимава с лекари. Ще се наложи да отделя време, а сега просто не искам. Човек трябва да сe грижи за фобиите от време на време.

La Donna e mobile

Как може да се почувства средностатистическата жена, след като цял ден е обикаляла магазините, дори в МОЛ-а и въпреки всичко нито за миг не се е усетила прекрасно лека?

Дори не се отваря и дума за бельо, щом като иззад сутиените и бикините наднича ефимерен ангел на Виктория? (да им се не види и на Александра, и на Миранда, както и на Дутцен, а  южноафриканката пък хептем!)

Винаги е съществувал еталон за женската красота и жените винаги са полагали неимоверни усилия да го следват. Струва ми се, че никога, обаче, не е имало такъв дълбок пролом между идола и действителността, както в днешно време. Култивацията се е превърнала в култ. Зъбите се избелват, косите се обемизират, краката епилират, стягат се кореми. Тонове мазила срещу недостатъци и подобрители подчиняват всяка една жена в безумен график. Как го беше казала Бриджет Джоунс: полагаме тежък фермерски труд…

И в крайна сметка целулита си стои – сардоничен и неизменен. А жените нещастни и мрачни се радват на папарашки снимки на манекени без грим и фотомодели без фотошоп.

Всъщност не Ботичели, не Леонардо, дори не и Христо Фотев – маркетинга определя Мона Лиза червенокоса ли е и вместо Господи колко си хубава крещи бъдете като …

Все пак има надежда.

Щом като Долче и Габана сложиха на Моника Белучи черна дантела , плътно  обхванала бюста, талията, ханша и изкусително покрила коленете.Ето

Чувствен образ, така прекрасно различен от жизнерадостния холивудски кежуъл. Жената стана плътна, прекрасна и завладяваща, доволна да бъде себе си.  (Обичам Европа – винаги ловко вади скрито асо, в точния момент)  О, небеса – италианците върнаха разума и насладата: жената като от италиански филм – с изправени рамене, плавна походка, дори полюшваща ханш,  смело разпънала  пищни извивки.  И дръзко пренебрегнала лазерно изрязаните сутиени в името на черната дантела.

dolce-gabana-beluci1-e1342001681362

dolcegabbanaautumnwinter2012campaign11

С малки стъпки към целта.

Емоциите са крайно противоречиво и нееднозначно поле на човешката същност.

Понякога много помага да вярваме в нещо голямо и да правим големи крачки към него, подхванати от големи вихри.

Но понякога мащабът смазва.

Спомням си думите на един човек, който винаги, абсолютно винаги, излъчваше спокойствие. Те се връщат  непрекъснато и сигурно са верни:

Не знам до къде ще ми стигнат силите, но съм сигурен, че с малки стъпки към целта, няма начин да не смогна.

Начало

Баба ми беше много праволинейна и много примерна жена. Едно не можеше да и се отрече – заемеше ли се с нещо,  то потъваше в него изцяло и свършваше всичко, което имаше да се върши по задачата. Беше перфектна. Но, все пак, никой не може да е перфектен. Тя вареше най-ужасното сладко. Съвършеното лепило, многоцветен твърд кристал, смес с тайно предназначение и с много захар.  Независимо какви плодове стигаха до огромната тепсия на огъня, те се превръщаха в искрящ диамант.

Другата ми баба вършеше всичко прекрасно, защото беше спокойна и уверена, знаеше че може и трябва да разчита на себе си. Сама хващаше пилето за прекрасната си пилешка супа и го сготвяше с онова съгласие и единение с природните закони, което  оправдаваше хищника по най-естествен начин.  Благодарение на нея, простият печен картоф с масло е един от шедьоврите в моите кулинарни спомени. Но тя бе доста сдържана.  И винаги подготвена за лошо стечение на обстоятелствата.

Третата ми баба обичаше красотата във всичките и проявления. Тя, единствена, пазеше няколко красиви шала и прекрасни чанти от младостта си, рисунките на дъщеря си,  тежко подвързаната дипломна работа на сина си и беше засадила ужасно много гладиоли, защото ги намираше разкошни и изтънчени. Но тя готвеше като пет за четири – набързо и единствено, защото беше нужно. Често дори не готвеше, щом имаше сирене и хляб (независимо от оня ден или днешен)

Аз, макар и малка, съм била пълна щастливка, защото колко момичета могат да се похвалят с такъв съвършен комплект?  Израстнах в сияйния отблясък на цветна градина, научена да бъда целеустремена, с вродена сръчност и с усет към вкуса.  За жалост,  всичкото това малко ме обърка и аз твърде късно започнах да научавам какво мога и какво бих могла.

Като във всяка приказка, всички богатства събрани заедно се превръщат във вълшебство, но, поотделно и сами по себе си, по-скоро препъват принцесата и я объркват.

Моята целеустременост ме завличаше по високоскоростната магистрала на ежедневието, в което „ей-сега-то” се превръща в „другия месец“. Заблеяна в естетиката, губех връзка с реалността и пропусках сочната жизненост в дните, ровейки в сухотата на понятията.

А неудържимостта ми във  вкуса ме отвеждаше до безумни кулинарни експерименти, които съсипваха едно напълно сигурно (иначе) нещо като пържените яйца.

Да, имах съвършен комплект, но инструкции за ползване – йок!

Тази шеметна въртележка ме превръщаше в непохватна, нетърпелива и свита страхливка.  Точно обратното на което трябваше да бъда.  Казват, че под крушата не падала ябълка – не е верно, това. Никак, даже, не е верно.

Стихиите не се управляват лесно.  Нужно е дълго време да се изучат закономерностите на съчетанията, появяват се безкрайно много пречки и спънки, защото Природата в повечето случаи е твърде нетърпелива и не оставя много време за размисъл. Но е мъдра – парата рано или късно се превръща в капка вода.

Най-вярното оръжие в борбата с фуриите е наблюдението. Доста трудно начинание.  Изисква постоянство и прецизност. Твърде самонадеяно считах, че тези двете неща не са ми нужни, че всичко ми е ясно и недоумявах над нездравата почва под краката си. Години ми бяха необходими да надделея на егото си и да се върна внимателно назад, където бях оставила безцените подаръци от бабите ми.

 

 Установих едно: в живота няма никакво разделение между реалния битовизъм и възвисените размисли.

Лятото беше горещо,  протяжно и с дъх на спечена земя. На село земята изсъхваше и се напукваше – по черните пътища отстрани, по краищата на градините, покрай дърветата.  На обяд всичко застиваше в един безкраен миг – сякаш  се изопваше под жарта, изтъняваше в ярката светлина и едва привечер се отпускаше в нежен шепот на ветрец и звучно хърхулене на моторните помпи по кладенците. Всяка вечер се разпъваха дълги мъркучи из градините, които от студената вода ставаха твърди, неподатливи,  бяха кални и винаги подло удряха глезените. Водата се изливаше в сухите лехи,  чушките ставаха по-твърди, доматите  по-червени.  Ужасно гадно и в същото време толкова привлекателно  беше усещането да стъпваш бос в калната фитория.  Цялото същество се противи, някъде в главата истерично гласче в кресчендо бесне: изцапвам се, изцапвам се, цапам се, изцапах сее! Но в същото време кадифината мекота на калта, която обхваща босото стъпало, напомня топла милувка, гъделичка и влиза между пръстите. Всичко е толкова естествено и леко, тялото става гъвкаво и трепти, като след любовна среща. Единението с Богинята-Майка.

–          Е, може ли такива глупости да приказваш сега, като требва бърже да опра`име градината. К` во си се заблейосала?