Майките и срамът.

източник на снимката: интернет

В  сайтът Еdna.bg  (http://www.edna.bg/za-roditeli/deca/sramyt-za-majkite-4631699) попаднах на статия относно изследване.  То обобщава няколко причини, които биха навряли една майка вдън гори Тилилейски. Ако наистина е вярно това,  жална ни майка на майките.

Топ 10 засрамващи поводи:

1.    Внезапен изблик на раздразнение у детето и последващи крясъци на публично място.

Невъзпитаните деца са шок и ужас за горките им прилични майки. Особено ако са над 20 и нагоре години. Обаче, я да видим как едногодишното хлапе ще се обърне към света, когато е изпитало внезапен дискомфорт от сблъсъка с околността: Уважаеми граждани, изключително съм раздразнен и излъчвам лоша емоционална картина. Моля да ме извините.

2.    Моментите, когато детето говори неприлични думи.

Блажено детенце се усмихва ангелски, някоя мила леличка от опашката в магазина го задява нежно, а то се усмихва и кипро изтърства: п….а!  Е, и? Провокацията е важна в случая и детето с пълна сила я потребява. Има ли поне един родител да не е преживял същото? Сигурно, преди да излязат, майката е подучвала невинното бебенце как да изтърси прекрасното слово. 
3. Повръщане на обществено място.

Ейййй, не се научиха тия деца, значи! 
4. Мъмрене от учителката заради лошо поведение на детето.

Първо: дефинирай мъмрене. В много случаи има учители, които възприемат думата съпричастност като мерзка, а и родители, които смятат възпитанието за малотраен колбас са доста често срещани. Изключително забавно става, когато съберем два такива образа пред една класна стая. 
5. Ходене по малка нужда в басейн

Еми – срамно си е. 
6. Ядене на храна в супермаркета преди тя да е платена.

Значи, ако двегодишното хлапе започне да плаче за малко топло хлебче, за нищо на света няма да му дадем. Нищо, че ще си го платим. Виж, друга работа е, когато отваряме пакетче масло и го набучваме с пръст, за да преценим „как ни лъжат в качеството”, а после го върнем назидателно някъде по рафтовете така, както сме го разцъфтели.
7. Въпроси относно това как се появяват бебетата.

Ай, това още ли? И оставаме силно изненадани, когато на родителската среща ни обяснят, че личните ни второкласници са се натискали по ъглите. 
8. Заразяване с въшки.

Ех, как можа да те заболи тоя апендисит? Какво ще те правим сега? 
9. Заключване на детето в колата.

Разбираемо е, но си е за срам. 
10. Дамската чанта е пълна с играчки.

Значи водопроводчика, дърводелеца, доктора и прочее са пълни безсрамници.

Преди два дни бяхме с децата на разходка и пътьом минахме през книжарницата. В този момент двете ми сладки и уж възпитани деца се превърнаха в полудели непознати. Единият въздишаше тежко пред лавиците и заплашваше да се колебае 7-8 часа какво да си избере, а малката търчеше наляво, надясно, срещу мен, зад мен и от всякъде се чуваше глас – мамо, мамо, това може ли, мамо, онова, мамо, тази книжка, сега ще залепя този стикер, не, не искам тази, искам онази, виж Уинкс…А бяхме в детския отдел. Не беше ли естествено, децата да се чувстват естествено? Аз се притесних, после се вбесих и от хубавото начинание, остана скърцане със зъби. Не беше проблем нито търчането, нито дългото стоене, нито виковете. Синдромът „какво ще кажат хората” ме погълна за секунди. Въпреки че, никой не събаряше книги, не късаше, не се опитваше да срути сградата. Какво по-естествено да вкореня страх от чуждата преценка (обективна или не) у децата си. Тук не говоря за етически и нравствени норми, а просто се опитвам да уцеля въжения мост над пропастта от несигурност, чувство за малоценност, овчедушие и конформизъм.

Но, докато опипвам с крак стръмния склон, непрекъснато се хващам ту за едно, ту за друго. Като един Дамоклев меч, ми виси нежно спомен от есе на Нора Ефрон, в което тя смело удря по масата: привързаното родителство – не сме ли прекалени?  Благодаря и от все сърце. Мигом се изпариха всичките ми притеснения относно това колко качествена майка съм, щом не търча след децата по детските площадки и училищни коридори.

След като усещах все по-напрегнато, че изпадам в цайтнот – атакувах и направих предложение: нека днес да четем пътеводители. Лошото е, че тъкмо тогава течеше някакво ужасно интересно филмче. Наложи се да употребя „авторитет” и да завлека децата си и пътеводителя в стая без телевизор, да се смрънкаме и да се сръчкаме. Първите три минути се чувствах като Боби Фишер и Спаски – стратегии, игра на нерви, туширане и прочее терминология.  Но след това, оооо! Получих Наградата на Майката Победител. Децата освен, че се заинтересоваха, взеха и да питат.  После няколко дни бях заета, те също – с телевизия и компютърни игрички. Снощи предложението ми да ядем ябълки и да се гушкаме на дивана бе прието на първо четене, без обсъждания. Утре чакам сами да предложат нещо, а в момента си преразглеждам вечерните ангажименти.

Е, това е сценарий , чието развитие би ме радвало. Но, единственото важно нещо е, че децата откликват – на всяко действие има равно противодействие – Нютон го е доказал. Или както обича да казва майка ми: Природата не търпи празно.

Реклама

Точност.

Децата са като биатлонисти. Тичат по едно дълго трасе, понякога се разсейват и се позабанят в бяга си. Има такива, които не излизат от очертаните следи, други – напротив – разхождат се дълго, позагубваг се между боровете. Стигнат ли стрелбището, обаче, са твърди и стрелбата им е плашещо точна.

Но ако излезем от метафората, те наблюдават света и правят безжалостни изводи, невероятни коментари, дори мъдри заключения.

Синковеца решава, че ще си купи чипс. Баща му смята, че не е наложителна покупката. Все пак, милостиво се съгласява, но с условието, че плика ще е за всички.

– И мамо, това е като да откраднеш нещо, без да го крадеш!

Аз нямам какво да допълня.

Дядо Коледа, Дядо Мраз и …

Дядо Коледа

Напоследък, като чуя „Дядо Коледа”  се сещам за 2 (две) неща: пари и Кока-Кола.

Веднага след това, с мигащи букви и веселяшки-лигав глас зад кадър, се появява рекламата „Дядо Коледа пазарува от Трън-Мрън-Дрън прайсес, от Била, Метро – де що верига и бакалия намери. Бая зор.

Е, това какво е? Декември е!

Не издържам вече. Оня ден синът ми много радостно съобщи, че писал на Дядото да му донесе Батъл-Тратъл-Страйкър-Майкър, плюс Бакуган-Макуган и Бен Тен-Ментен, някакъв брой герои–мерои и още една игра за инсталиране (последното не го разбрах), по принцип ако ги нямало в работилницата, щял да ги вземе от нам къде си.

Изтормозих се. Виждам се как попадам право в лапите на адска и нелоялна конкуренция. (Пропадна ми идеята за арт-играчката или книжката или нещо, което не се характеризира с безумна грозота и опцията за трансформация. Няма да запея „Къде са ми детските книжки?”, защото все пак се броя от модерните майки и отчитам модернизацията на поколенията.)  Плюс това – жестоко се нервирам. Като пресметнах колко работни човекодни се влагат в Една битка на „Героите 108“ или пък в пластмасата на „Баз“ (или Бъз, все тая), почвам да пускам пяна и да се питам – защо един кокаколаризиран Дядо (бил той и симпатичен) ще ми обира парите, овациите и детската радост. Остави това, той иска да носи още и още подаръци, да разсипва чували и да се смее почти иронично. И НЕ идва да си прибере зарязаните армагани обратно.

Не съм съгласна. Решена съм и ще извърша НеПроСтиМоТо! Ще му посегна.

След кратки консултации с Интернет се опрях о Филип Котлър и прочее пазарни магове.

Измислила съм го гениално!  Днес, например,  група приятели се заговориха кога и как са разбрали за ефимерността на Дядо Коледа. Горе-долу на възрастта на сина.  Време е значи, да оставим Добрия Старец. Тъй като децата растат, а идват много бебета, той няма да смогва и ще остави грижата за порасналите деца на Мама и Татко. Перфектно – подаръците няма да минават през пет-шест звена.

Само дето:

Дядо Коледа така и така трябва да идва, щото и ние си имаме бебе. Вече поотраснало, но още говори нечленоразделно и не ходи на училище. Как за едното ще може, за другото не?  (Ще съм вечно признателна на всеки, който предложи изход).

И! Ето го доказателството за личната ми гениалност: Подмяна на образа! У нас вече идва Дядо Мраз!

Само че:

Как така Дядо Коледа ходи при съседите, а у нас не?

То не ми остана гениалност вече.

Размисли за момичета

Първични философски уклони



Милото ми момиче става на две години. Докато аз се люшках между бебешки проблематики, прагматични полемики, кариерни въпроси и душевни нужди (една моя мила близка ме попита наскоро, имам ли представа колко досадна може да бъде една  по принцип работеща жена, прекарала двегодишно майчинство у дома), моята наследничка се изхитри , тихомълком, изведнъж стана на две. Обува ми обувките, гледа ме внимателно като си слагам червило и разглобява количките на батко си. От време на време, с научен интерес, пробва да се напъха в обувките и на баща си, но не се чувства твърде елегантна с тях. (Пожелавам и да запази и тези интереси, ей така, за баланс.)

Скъпо мое дете, съдбата ти е отредила грандиозна роля – твоят знак е  Венериното огледалце и те чака тежък път.  Съграждането, което си е женско изначало, е много по-мащабно от завладяването и защитата (боравим с чисти понятия).  Но какво пък. Така е било и така ще бъде.

Всъщност исках да напиша най-проникновените откровения на Майка към Дъщеря. Уви, ниския полет на мисълта ми ме отведе в съвсем прозаичен аспект:

Утре е Рожден Ден. Отиваме да търсим подарък. За момиченце.  Аз имам идея, но внимателно разглеждам всички възможности.  Които са безкрайни. Половината рафтове в конкретния магазин (както и навсякъде другаде) са Абсолютно и Само за момиченца! Какво щастие за търсещия Любящ родител. А сега ще цитирам Петко Бочаров: Е да, ама не!  (ако ми е грешна пунктуацията, извинявайте, но напоследък страдам от правописен проблем).

Три (от общо 6) безкрааайни рафта, са натъпкани с най-прекрасните кукли: бебе – с пелени, с биберони, с дрехи, без гореописаните, Барби – манекен, певица, фея, монтьор (за последното лъжа), кукла за прически, кукла за грим, още няколко вида без особено предназначение. Камари кукленски аксесоари. И сякаш това не стига, производителите са изумели и са взели да превръщат понита, кученца, мишки, хамстери – общо взето, половината известна фауна – в някакви подобия на бебета.  Пони с памперс , моля ви се!  След  още известен преглед на наличностите, бях принудена да изоставя всички ония приказки за Силата на Жената и да потърся опора о Съпругът си (благословени Мъже, без вас как?).  Като минах рафт и една четвърт с кукли, влязох в Светаята Светих на момичешкото царство-господарство.  Търговеца си знае работата – сервиз за чай, домашни потреби, дребна домакинска техника – ютии, миксер и прочее. Нещата постепенно заедряват, минават през ултрамодерни и сензитивни перални машини и стигат до иноксов компютъризиран хладилник.  Всички, до едно, бяха с розови кутии, сандъчета и чантички.  Само за момичета. Как пък нямаше една прахосмукачка в синя опаковка, бе!

И  какво излиза – профилирането почва от невръстна детска възраст. Ама така е. Ние, жените, сме си виновни, лакоми сме и искаме по много.

Лек път, моето момиче, балансът е труднопостижим.

П.П.  Справедливо е да отбележа, че разглеждам само допълнителния набор за момичета. Унисекс-играчките въобще не са предмет на настоящото.

Няма да кажа какво купихме, но обещавам –  ще разгледам и момчешкия асортимент.

Първокласни задачи

По принцип мозъкът ми  работи математически. Толкова е силно това, че като погледна нещо, първо го виждам математически, после физически и хуманитарно. Лошото е, че като видя повече от 5 цифри на едно място, блокирам тотално. Защото в началните класове ми объркаха настройките (колко е важно да си знаеш даскала)  и сега мозъкът ми се разделя на две като библейското Червено море, за да преминат числата през мен (Каризма, ама не съвсем).

У дома имаме първокласник и още не съм изпаднала в стрес, щото какво да му се стресираш на задачите – 3 плюс 2, 10 минус 7, Пешко имал 3 ябълки, пък Иванка с три повече (пази си ги момичето). Какво да му се стресираш? Аз докато си купя кило ябълки и три моркова употребявам алгебра колкото за три първи класа. Шен съм.

В края на годината, в училище зациркулира една много жизнерадостна идея за Коледно математическо състезание. Плаща се една таксичка и децата се състезават. Усещането е като да си ги пуснал на Сузука (не колата, пистата). Е, пък на наш”то му върви смятането, записан е!

Добрата ни госпожа Учителка много меко, но ужасно настойчиво, ни помоли да прегледаме едни тестове от миналата година и да посмятаме – ей така като тренировка. Разпечатахме си тестчетата, хващам ученичето на тясно, връчвам му молив и почва. До 6-7ма задача – песен.

Изведнъж пред погледа на мен и детето се разкри ей това:



Е, викам си, само три са, няма какво да се стягам. Ама като видях как са гарнирани с квадратчета, одма блокирах.

Звъннах на една приятелка, дето владее тия техники и викам: Какво е туй?  Тя веднага ме светна. Пусна линкове, подшушна къде има инфо.

И пред мен блесна една сива индустрия: форуми, малки и големи социални общества, дискусии…Докато ние с отрочето щастливо си пропиляваме дните до състезанието, хората смятат!

Амбицирах се, какво пък. Взех да надъхвам детето (то се съпротивлява доколкото може), почнах да ровя из мрежата, а междувременно го оставих да си довърши тестчето. Е, да, ама

стигнахме до:  2 <  + 1 < 7. На мястото на емота (сама си го избрах) трябваше да впишем нещо.

Е, как се доамбицирАх! Ех, да му се не види, кой, аз ли няма да впиша каквото има за вписване… След половин час кански мъки, звъннах на онази приятелка.  Тя ми се присмя      най-нагло, обаче като и обясних за оная работа с настройките, дето ми ги объркали, ме съжали момичето.  Сподели отговорите.

Та така, сега тренираме всяка вечер, обаче от три насам,  детето иска да спи у баба си.

http://math-bg.com/

Училището е НОВАТА КАЗАРМА

Как се втрещих

Едно време за казармата казваха, че тя оправяла и най-отвеяния (това си е разработка на военните, но е въпрос на друга тема). Сега казарма няма, но да подшушна – Първи клас е Новата Казарма. И веднага следва въпроса – колко ми е отвеяно детето и ще го оправи ли първи клас.  Хлапакът прекарва едни осем часа някъде, където аз нямам ПЪЛЕН достъп. И остави това, ами не ми отговаря изчерпателно на кръстосания разпит, който му организирам привечер.  На баща си се е метнал.

В резултат родителите обикаляме и като гладни кучета за малко инфо – то все ни е недостатъчно.  Аз, например, предвиждам горко да ридая още поне 10 години по контролното право над наследника. Какво ще стане като се ожени? Моли се, снахо, да се разберем.

Но както ме е мама учила – „Пред хората – НЕ!” и се показвам една адски отворена, прогресивна, готина майка:  Кой, сина ли? Ще се оправи сам. Аз само наблюдавам (и същевременно ям късове от черния си дроб). Има обаче и напористи възрастни. Ужасно, страхотно увлечени по правди и справедливости, с татуирано лого  „Да ми се възстанови” на челото.

За нас, родителите,  учителката е създала рубрика  „Пожелахте да видите” .

Как се изненадах една сутрин, когато синковеца се оказа действащо лице в този раздел .  Изпращам ученика в коридора, обръщам се към наставничката с дежурното: Нещо?, ама с единия крак съм навън.  Прибрах си го бързо, след като вместо обичайното Нищо!, дочух едно Амиии…Двама другари си играли с една другарка, дръпнали коланчето и то се скъсало.  Главата на семейството със скъсаното коланче, прилежно  прибрал в торбичка накъсания аксесоар и го предложил на учителката с думите, че много станало вече (предишни случаи, дето не ни касаят).

Моят ли син дърпал повече, чуждият ли – не знам, но взех скъсаното (учителката се чудеше как да подходи).  Втрещена бях и още съм така – първо, синът ми повредил чужда вещ, второ – забравил да ми каже, трето – какво ще го правя сега това коланче?  Вадя половинките на нещото, а то, горкото,  като че ли направено от хартия – с поглед го прокъсах само.  Ей, викам си, къде е въпросният баща да се разберем с него. Пък ако с мен не може, ще извикам нашия татко, въпреки че последния е много спокоен и няма да стане драмата.  Да, викам си, ще се поправяме. Ама поправката струва повече от едно ново (по потребителски данни). Е, тогава, викам си, ще купуваме ново. Ама такова хартиено не намерих, а аз държах да е правилен респонсът, та исках точно същото. Наложи се да купя нормално.

Седя си сега и разсъждавам. До къде трябва да стигнем с възстановяванията, обещетенията и прочее? Дали аз съм стисната – може би. Но, все пак,  рисковете на живото предаване, отчитат ли се? Става въпрос за ДЕЦА, все пак. Никой не е тръгнал да унищожава чужди коланчета умишлено (имам свидетели).  До какво ниво трябва да стигаме? И хем ми се иска да се саморазправям с тоя родител,  хем пък се чудя за какво ли.

А, днес, нашичкия купил близалка на момиченцето, просто ей така. Народът си го е казал – докато умните се наумуват, лудите се налудуват.

П.П. Справедливо ще е да се отбележи, че конфликтът „Коланче“ се разреши. След като изчистихме комуникационните замърсявания, стиснахме ръце с таткото и се успокоихме.

Бисквитки, неделя и Седмото изкуство

В неделя, мойта мила другарка ми съобщи, че ще използува възможността и да заведе своя наследник на кинопредставление. Аз набърже се намесих в плановете и, та пременихме се със сина и се завтекохме към кинотеатъра. Афишът обещаваше наслада за малките, но не пропускаше и родителите: Аз, проклетникът.

Остроумия, хумор и забава. В историята, едни сладки момиченца – пуканки същи – продаваха бисквитки. Американски нрав, някакъв. Но, поемайки пътя към дома, синът ми със сладък глас ме помоли:

Мамо, ще позволите ли една молба към Вас? Ако не ви затруднява, нека приготвите пресни бисквити към следобедния чай. Чудесно ще бъде към свежия му ментов вкус да прибавим нещо питателно и хрупкаво.

Прекрасно хрумване, моето момче! – отговорих аз и тутакси забързах стъпка към домашното гняздо.

Насладихме се в прекрасна атмосфера на чудесни и апетитни домашни бисквити. Рецептата я споделих на госпожа Петя, на госпожа Светла, а пък и госпожа Съседката от отсрещната кооперация ме помоли, ако не ми представлява затруднение, да и я споделя.

 

Децата учат

Оня ден, сина си тренира чувството за хумор и изиска цялото  внимание, за да сподели току-що измислена шегичка. Не беше смешна, а аз съм защитник на реализма във възпитанието, само се усмихнах на ентусиазма. После, гледайки някакво комично предаване, много се посмях.  И детето, обзето от искрено желание за съпричастност, започна да се смее също. Обаче, твърде малък, за да оцени хумора, скъса се да се смее, но така пресилено, че жал ми стана.

Викам му: Мамо, недей така да се насилваш. Смей се само ако ти е смешно. От сърце.

А той най-сериозно ми отговори: Мамоооооооо, смея се от каквото мога!

Това е то, житейската мъдрост!