Омраза и любов есенно време.

–         Изобщо, мразя го този сезон. Депресията ме хваща по програма!

Точно така, в прав текст, моята приятелка зачеркна есента, низвергна я.

–         Е, не ти е честно обвинението, контрирах аз.

Вероятно не бях изнервена днес.

–         Ами това ранно ставане, направо ме побърква.  И освен това, все бързам за някъде. Вечер сме каталясали.  Вчера, например, готвих супа от тиква, с моркови и печено семе, която никой не иска да яде.

–         Виж, това е гадно. Обаче така всичката остава за теб. Вземи си един засукан билков ликьор, повикай Зинка и нататък знаеш…

Примляснах, защото на езика си усетих вкус на индийското орехче, което много си върви с тиква. Май аз исках Зинка, билков ликьор и тиквена супа.

–         Утре прогнозата е за дъжд, представи си само, сутринта ставаш – студено, тъмно и мокро. А малката си е похабила обувките, едната дори има дупка на подметката. Като си помислиш само – маркови, уж по-здрави да са. Няма и месец и тя ги съсипа от влачене, катерене и каквото там. Нямам нерви вече, какви обувки да и купя? Като ми показа дупката, нямах време за обущар, натоварена с торби всякакви…И вече е тъмно. В пет часа!

–         Стига де, просиш си депресията сама. Освен ако не си забравила гумените ботуши. Има много весели щампи J

–         Ти престани! Не може ли просто да ме оставиш да си помрънкам и просто да ме изслушаш? Толкова е уморително непрекъснато да решаваш проблеми.

–         Не бе, кажи ми честно – като бягаш сутрин в парка, не ти ли се струва, че въздуха е лъскав такъв – с всичкото червено и жълто наоколо? А в зеленчуковия магазин има поне пет вида ябълки.

–         Да, но утре ще вали! И мога да бягам само събота и неделя. През седмицата нямам време.

–         Обаче винаги можеш да сготвиш карфиол вместо тиквена супа. И помисли за ябълковия щрудел. С канела – кога и е времето на канелата, ако не сега?

–         Ти почна да си правиш шегички за моя сметка. Мразя да е есен. Студено е, мокро е и толкова.

–         Аз пък си купих жълти чорапи.

източник на снимката: интернет

Обичам есента
Асен Босев

На света, на света
най-обичам есента.
Тя ни кани с плодове
тя на гроздобер зове.
Чак до дните й последни
капят, капят круши медни.
Тя за нас в листата тули
зрели ябълки и дюли,
праскови и сини сливи
златни царевици в ниви …
В пъстротата, в пъстротата
хубавее есента
на софрата й богата
сочни плодове ядем
и растем, растем …

С плодовете й обилни
ставаме юнаци силни!

Advertisements

нАучни основи. Антропологични наблюдения в социалния битум. Въвеждане на оптимистични постулати.

Снощи за вечеря имахме пица, а днес, питам се – какво да имаме днес! Един екзестенциален въпрос, който, всъщност,  е много приятен. Във физиологично отношение – решаването му е приятно и обещаващо. А в бихейвиористичен план води до по-горно стъпало от пирамидата за сравнително кратък период. Само по себе си, това е изключително удовлетворяващ начин да се утвърдиш в социален план на житейската ситуация.

 

Постигането на траен резултат повишава стабилитета на социалния битум, но също така психологичното въздействие е подчертано силно. Субектът установява способност, установява увереност и умение.  Т.е. откриването на решението, а не самото решение, особено ако е бързо изпълнимо  и същевременно нетрудоемко (в крайна сметка бърканите яйца са прост и кратък отговор на „какво ще ядем тази вечер”), поражда, т.е. обосновава лидерско мислене. Заражда се готовност за по-широко възприятие на екзестенциалните теми и преоформянето им с повишена креативност (бърканите яйца лесно се преобразуват в „парижки омлет със сметана”). Обогатената емпиричност е предпоставка за трайно увеличение на оптимистичния дял в мирогледа и субектът метаморфозира. Появява се склонност, по-скоро изискуемост за облагородяване на вътрешната емоционалност, а също и на физиологичните умения (тава с яйца се изгаря обикновено веднъж, ужасният мирис не позволява регулярност на действието).

Намирането на материалния образ на вечерната консумация е отлично поле за психогенен тренинг.  Който задължително извежда до подобряване атмосферата в социалната клетка.   Препоръчително е използването на помощни средства – създаване на богат класификационен асортимент, разпределен в хладилен и нехладилни шкафове (киселите краставички от мазето са незаменими), богата палитра от литературни източници (тефтера на мама, двугодишно течение на кулинарно списание, тв канали), гъст комуникационно-информационен поток (поне няколко субекта, с които да се обмени информация от типа „какво готвиш у вас, че ми писна да се чудя какво да измисля)

В заключение, всичкото казано до тук може да се обори с твърдението „ужасно е досадно да се чудиш какво да сготвиш“ и именно надвиването негативния постулат (т.е. трайната мисъл „нищо не ми идва наум”) извежда вътрешната битка на личността до обективно самоутвърждаване и въвеждане на оптимистичен план в битието.

Следващи глави, илюстрирани с ординерни конкретики:

–         Прерогативите на социално-битийните нужди

–         Методики за оформяне на оптимистични поведенчески модели

–         Позитивното мислене: начин на въвеждане

La Donna e mobile

Как може да се почувства средностатистическата жена, след като цял ден е обикаляла магазините, дори в МОЛ-а и въпреки всичко нито за миг не се е усетила прекрасно лека?

Дори не се отваря и дума за бельо, щом като иззад сутиените и бикините наднича ефимерен ангел на Виктория? (да им се не види и на Александра, и на Миранда, както и на Дутцен, а  южноафриканката пък хептем!)

Винаги е съществувал еталон за женската красота и жените винаги са полагали неимоверни усилия да го следват. Струва ми се, че никога, обаче, не е имало такъв дълбок пролом между идола и действителността, както в днешно време. Култивацията се е превърнала в култ. Зъбите се избелват, косите се обемизират, краката епилират, стягат се кореми. Тонове мазила срещу недостатъци и подобрители подчиняват всяка една жена в безумен график. Как го беше казала Бриджет Джоунс: полагаме тежък фермерски труд…

И в крайна сметка целулита си стои – сардоничен и неизменен. А жените нещастни и мрачни се радват на папарашки снимки на манекени без грим и фотомодели без фотошоп.

Всъщност не Ботичели, не Леонардо, дори не и Христо Фотев – маркетинга определя Мона Лиза червенокоса ли е и вместо Господи колко си хубава крещи бъдете като …

Все пак има надежда.

Щом като Долче и Габана сложиха на Моника Белучи черна дантела , плътно  обхванала бюста, талията, ханша и изкусително покрила коленете.Ето

Чувствен образ, така прекрасно различен от жизнерадостния холивудски кежуъл. Жената стана плътна, прекрасна и завладяваща, доволна да бъде себе си.  (Обичам Европа – винаги ловко вади скрито асо, в точния момент)  О, небеса – италианците върнаха разума и насладата: жената като от италиански филм – с изправени рамене, плавна походка, дори полюшваща ханш,  смело разпънала  пищни извивки.  И дръзко пренебрегнала лазерно изрязаните сутиени в името на черната дантела.

dolce-gabana-beluci1-e1342001681362

dolcegabbanaautumnwinter2012campaign11

Възпитание на чувствата. Или до къде я докарахме.

снимката е от форум микроконтролери

Има ли такова нещо – да бъдеш възпитан в чувствата и доколко е добро това за стомашно-чревния тракт (да речем).
Какво означава да си възпитан в чувствата, аз не знам. Вероятно да си държиш в пакетчета, надписани и да ги прилагаш при нужда? Ми нали може да мухлясат, да изветреят и ти да се окажеш с дефек(т)ирал резерв. Четейки това-онова, достигам до извода, че само най-примитивно развитите общества (в цивилизационен план) си позволяват безсрамна свобода на емоцията. Колкото по-улеснен живот, толкова по-завоалирани чувства. И един такъв страх се трупа…Например, много жени умират от неудобство, ако им се случи да забележат бримка на чорапите си. Имах една позната, която ме помоли, направо изиска, цяла вечер да стоя залепена отпред и вляво, за да си скрие две-три бримки. Накрая, истерясали, се разделихме пред бара, едната в омерзение от скъсаното, другата кълняща се, че не разбира подобни стресове, а двете общо – с натрупана неприязън една към друга, но цяла вечер проявявахме възпитани чувства гарнирани с водка. И маслини.
Като един от миговете на лично освобождение, приемам момента, в който оставих чиниите от вечерята неизмити. Въпреки че, дори сега, се опитвам да не си напиша оправданието.
И отново си възпитавам …чувствата. Тази ситуация моментално повежда в друга посока: защо мъжете не изпитван неудобство от препълнена мивка/миялна машина?
Какво им е на жените, особено днешните, които не са от киното или чиклита, а си вървят по улиците?

Първото, с което можем да се захванем, е статуса на дамите – средно-статистическите форумки.

При тях всичко е перфектно, както знаем, удрят в земята било то феминистка, било то куртизанка, било то френски шеф дьо кузин. Истината е, че при такава перфектност, наложително е, да потърсим скритите дефекти.
Нека започнем с въпроса – равноправно ли е равноправието и къде се самокласифицират жените.
Тъй като страната БГ има много интересна географска позиция, тук царува един патриархален матриархат. Всички се съобразяват с жените, които добре знаят мястото си. Т.е. си спазват задълженията. И в същото време я посмей да се скараш с майка си/жена си/сестра си/съседката леля Пена и прочее, дори да не си знаят мястото.
Според мен, имаме проблем.
Колкото по-гръмко да вика една жена – не може никой да ме накара да готвя, то толкова по-сигурно е, че тя копнее да нахрани Някой. Само дето я е срам. Или обратното – колкото по-вика това е мъжка работа, толкова по-ефективна е с Хилти-то.

снимка от интернет

Ето, пример:
Тя има визията на кучка, оформена по Сексът и градът.
В крайна сметка или изглежда като Молска девойка, или като по-стилна Молска девойка. Щото сериала е на български все пак. Но е независима, работи си нещо и се справя чудесно.

снимката е от интернет

В професионалния си живот се държи като че ли всичко се крепи на нея. И не оставя нито една реплика без дуплика. Толкова развит е този рефлекс, че е готова да убеждава в истинността на джинджиплякторите дори дипломиран инженер. Или с моминския си статус да се кълне в ефективността на капки за колики, например. Без значение. Ако случайно я хванете в некомпетентност, тя заявява – „щом така смяташ” и сменя полето.
За да поддържа статус кучка, тя предприема предизвикателства, които очебийно са изморителни или неприятни за нея и никога не забравя да подчертае „колко ми е минало през главата…” А всъщност, милата, би искала спокойствие, но я е срам. И се увива и завива с мъжки характеристики, дори за имидж си носи шестограм в дамската чанта, въпреки че и тежи.
Защо бе, аджеба, позори така феминизма?
Реципрочният образ поддържа същото верую.
Стои си у дома, жената, върши си женската работа, не завинтва нито веднъж изгоряла крушка.
Когато сервира вечерята, слага двойна порция на половинката си – той е мъж и е по-половин от нея. Изтиква децата на преден план, а в същото време си мисли за „трябва да си намеря някаква работа”, „и аз съм човек”. Тя също полага грижи за себе си, но някак пречупени през чужда гледна точка – „ах, мъжа ми ще ме убие ако разбере, че съм си купила 2ри чифт сандали”, „няма да ми даде да облека такава блуза”, „чудна рокля, обаче, как ще тичам след детето при такава цепка”…Седи си в кухнята, притеснена от нещо и и е неудобно да си сипе чаша бира на обяд и да си я пийне с кеф.
Толкова се е самозабравила, че не знае къде и е силата и позори феминизма.
Всяка се страхува да пусне навън по нещо – защото ще я смачкат или защото чувства някаква нередност, някак си недопустимо и е да бъде всичка и цяла. Жените експлоатират жената.
Все се чудя дали мъжкия свят не е създаден от жената.
П.П. Понякога, в пристъп на справедливост, природата допуска изключения, за да се поучават останалите.

снимката е от интернет

(това последното си го добавих като вратичка, за да имаме сладката възможност да бъдем изключения)

БАБИНИ ПРИКАЗКИ ЗА УТЕХА И ОБОДРЕНИЕ

Случката е по действителен случай. Имената са променени. И наистина е по действителен случай.

 

 

Баба Фроса беше енергична и общителна. Беше ходила на почивки с ТКЗС-то, на театър бяха я водили пак от ТКЗС-то. Най-хареса киното, обаче. Сина и я заведе да гледа Хан Аспарух. И после два месеца не можа да се отърси от епичните гледки. Дядо Стою само си мълчеше, но пък той не беше у ТКЗС-то и само с едното кино си остана.
Та баба Фроса си беше жена отракана и окумуш – много обичаше да се разприказва, независимо дали беше във влака или в пощата. Така се беше научила да плете оризова плетка – показа и една жена докато пътуваха от Видин за София. А преди един концерт на стари градски песни, си записа рецептата за царската туршия – всяка есен слагаха по 85 буркана (2 преварки) за сина и за тях си.
Тая пролет я доведе сина, да и оперират другото око, че недовиждаше. Миналата година оправиха лявото, сега дясното. Един престой в болницата не я плашеше – много харесваше баба Фроса да си приказва с жените у стаята. Пък и нещо лютеницата от миналата година не и се харесваше – жените сигурно щеха да кажат нещо.
– Миналата година ме доведе сино – уж за за катаракта ме доведе, а но – перде си излезна. Операцията мина бръзо, поседех малко и се прибрах. Сега пак имам перде, ама на другото око. Ич да се не плашиш, стринко Пене! Минава и заминава.
Стринка Пена – сериозна възрастна жена, хич не говореше. Притеснена дойде. Ама с Фроса човек се не спира и не можа много-много да се уплаши.
В стаята бяха 4 жени. Едната оперирана – все спеше. Втората слушаше и много-много не приказваше. Стринка Пена – третата и баба Фроса. Трите жени щяха да се оперират на следващия ден и се приготвиха да си лягат.
На баба Фроса не и се спеше, обаче.
– Стринко Пено, спи ли ти се? Мен ич ми се не спи. – леглото проскърца, баба Фроса се надигна, а косата пухкава и бяла – като че ли просветна в тъмното.
– Аз си не легам много рано, с дедо Стою си вечераме, гледаме филмо, поприказвам малко, па чак тогава. Човек требва да си има рахат, що иначе зле.
– Верно е, стринко Фросо – баба Пена се беше поуспокоила леко, но още беше завита до брадичката с болничното одеало.
– Ние си обичаме да си угаждаме. Сино знае и носи ни по нещо от града като иде на село.
Един път – баба Фроса се закиска леко – един път донесе буркан нес.
– Какво донесъл? – не разбрала, баба Пена се надигна, а кърпата и се свлече от главата.
– Нес – кафе. Майко, вика, това като сте уморени с татко – следобед – ше свариш вода, ще сложиш у една чашка малко, захар ше му туриш, заливаш с кипналата вода и ще си пийнете, да се ободрите. Викам му – па остави го, щом е за хубаво, що да не пийнеме с баща ти. Една вечер седнахме да вечераме, ама се бехме прибили. Цел ден чистихме градината. Немам силици думица да обелим. Викам – Стою, да напра`им кафе, а?

Па – направи, вика деда ти Стою. Ами като не помним колко каза сино? Гледа, гледа – ама нали не видим – нищо не му разбирам на кафето. Стою вика – нали ти каза да кипнеш вода. Де кипни!  Сложих я водата, па земах една голема паница – нали за двамата – да има.

Сипах три четири лъжици от кафето, сипах и захар. Па залех с водата. Ама, но – много стана, стринко Пене. Викам му на деда ти – па ние ше имаме и за утре заран. Не може, Митко нали каза да не остава. Ше фръгаме. А, викам я, що ше фръгаме? Не може ли малко хлеб да му надробиме? Па що да не може, вика Стою.  Надробихме го – много благо стана, стринко Пене, кусаме и ни се услажда. Ех, викам, браво на Митко!  Поседехме, поседехме, а но стана 11 часа. Викам – абе, а да си легаме. Е па, да си легаме. Лежиме си ние, а като ми се отвори окото – и ми се пее. Абе, викам, щеш ли песен да ти изпеем? Пей, вика деда ти.

Изпех му на Стою  10тина, а като ги изпех, викам, Стою – де пущи радиото – да поиграеме. И до два часа, стринко Пене, хора играхме и един фокстрот изкарахме.

Кога Митко дойде, се фана за главата и вика Мале, майко, аз какво ви казах.  Ама буркана му не дадох да си го прибере.  Аз така хубаво не бех играла от твойта сватба, му рекох.

Баба Фроса се кискаше заразително, подсмиваха се и другите жени  – дори оперираната се беше събудила.

Стринка Пена седнала в леглото – смееше се, та  не можеше дъх да си поеме и си триеше очите с кърпата, която беше свалила от главата си.

Ох, рече най-накрая – господ здраве да ти дава Фросо!

О, благодарим – добро ми е момчето, та носи – се хубави работи ни носи, да ми е жив и здрав, че ше ни гледа.

Романтиката е сега по телефоните…

Има нещо, казвам аз. Провидение или Фата Моргана, Фортуна или Господ, дори Упи Голдбърг да е – има нещо. След вчерашната драматична любов в кварталното бистро, Онова-което–гледа-отгоре реши да ми покаже, че желанието за любов, романтика, шеги и закачки, не е съсипано от кризи, виртуални реалности и прочее. Хората търсят романтиката, колкото и да плюят по мелодрамата. (Софи Маринова си го изпя жената, ама на –  не я класираха…)
Неделен слънчев следобед. Леко жега, прахосмукачка, пералня, детски книжки, кафенце в междуметията. Телефона ми мълчи добродушно. Съпругът също.
В този тих, изпълнен с прашинки и слънчеви петна по паркета следобед, сигналът за получен смс ми се стори непривично остър. Чий телефон беше адресатът – моят!
Поглеждам учудена , тъй като недолюбвам този комуникационен метОд.
Съобщението, без грам уклончивост гласи:
Zdravei skapa, koga shte se vidim?
От непознат номер.
Ха! Може да е една приятелка, дето ще се виждаме от половин месец насам, обикновено върти някакви вивакомски номера. Ама тя трябва да е бая слънчасала, за да се изрази така. Е, то днес бая пече…
Звъня обратно, за да я подложа на жесток сарказъм, но направо се хлъзнах от дивана – отсреща мъжки глас.
– Добър ден.
– Кажете, викам.
– Вие кого търсите?
– По-скоро Вие кого търсите – пратихте ми СМС.
– Да. Е, кога ще се видим?
– Моля? – аз съм в потрес – но, но…
– Представяте ли си? Това е съдба!
– Моля? – необичайно, но се повтарям, –  но аз не Ви познавам.
– Вие не ме познавате, но аз Ви познавам. Представяте ли си, това може да е шансът на живота ни! Нека да се срещнем, за да…
– Вие нещо сте се объркал, струва ми се – поокопитих се бе, такива ученически си ги мечтаехме едно време – приятен ден.
– Ама почакайте, не бива така да се отказвате…
– Желая Ви приятен ден! – категорична.
Мъжът ми ме гледаше с любопитство. Аз се смея и не мога да обясня. Еййй, има я любовта бе! Има я романтиката! Е, има ги и младежи да си правят експериментализми некакви и шегички…
И понеже съм известна сред близки, приятели и по-далечни, с умението си да формулирам адски остроумни реплики с около 10тина минутно закъснение, няма да обяснявам, че можех да го питам този Романтик нещо като например: след като ме познаваш, значи знаеш, че сина ми е абитуриент, а аз следващия месец вдигам купон по случай пенсионирането си? Но пък очарованието…

Любовната история в бистро

                     

         Драмата, драги хора, е навсякъде около нас. Освен личните си такива, днес преживях и една чужда, особено силна и бях въвлечена в нея рязко и с мелодраматичен захват.

Денят, всъщност, обещаваше много хубави неща. Първи юни – празник на децата, Петък – два почивни дни, Почти лято – никакъв дъжд не се опитваше да ни издави. Прекрасен ден за рибки бананки, подаръци и прочее. Радвах се заедно с чаветата, избирахме кукли, топ файтърси и прочее, натоварихме се с торба гъдели и заслужено се запътихме към едно бистро, за да си хапнем всички заедно. След един дъъълъг ден – кехлибарената биричка, студена, хрупкави хапки, топли, децата кротки и си лапат усмихнати, съпругът боде зелена салата. По околните маси си говорят другите клиенти, усмихнати, доволни. Хората сложили едни шадраванчета да къдрят атмосферата – покой и дзен, казвам.
Някъде на средата на чашата на чешкия ми елексир, към масата зад гърба ми се насочиха младеж и девойка. Любов нова, лъскава като паричка – смутени усмивки, неумело дърпане на стола, тих говор. Зарадвах им се, в пълно неведение за завистливата природа на боговете – няма покой и пълна любов . Все още, преживявах в тихата полудомашна вечер с екстра – без миене на чинии. Мозъка ми работеше на 33 оборота и, въобще, чувствУвах се като една отлична родителница и съпруга, с елементи на лична наслада.
Още един пръст бира време, зад нас настъпи лека суматоха. Три реплики по-късно, станах неволен участник в съспенса, който предавам почти като Сашо Диков, само дето нямам Асен под ръка:
– Радвам ви се, радвам се, че ви намирам тук – втора, новодошла девойка. Мога да ти се представя, ти знаеше ли за мен? – млад женски глас, нападателен и обвинителен
– ….- първата девойка мълчи.
Младежът гледа леко в страни.
Девойката продължава:
– Аз не вярвах, че може да стигнеш до тук. За какво бяха всичките тия разговори? Какво всъщност правеше ти? Знаеш ли – опит на втората да въвлече първата – онази вечер повече от два часа говорихме в колата, разстрои ме ужасно. Така и не ми стана ясно какво всъщност се случва. Защо беше необходимо? Беше ли с нея вече? Едновременно с нея и с мен? Защо? Какъв мъж си ти? Ти знаеше ли за това? – отново втората пита първата
Нежното гласче на първоначално дошлата оформи доста възпитана дуплика:
– Всъщност, радвам се, че се запознахме. Ето, научих всичко. Приятна вечер. И момичето стана, тръгна си – въобще – направи отлично впечатление.
– Кажи ми – продължи втородошлата – за какво бяха всичките ти лаладжийски приказки? Пълни лъжи, остави това, ами ми изгуби времето с празни приказки! Какво да кажа, къде ти е мъжката дума, а? Мъжката ти позиция и чест?
(Девойчето – после видях само в гръб – беше на около 20 и малко, не лъжа!)
– За какво ти беше цялата история – едновременно с нея и с мен ли беше? (на е-то имаше леко притреперване)
– Не. (най-накрая герест петльо се обади) Докато бях с теб, не бях с нея.
– Така ли? Въобще не ти вярвам. Бяхте се разделили, така ли?
– Просто тя направи една грешка. И аз не знаех какво искам точно и как го искам (леко нагло, удивително е)
– А, и значи реши да и го върнеш тъпкано, така ли?

Тук излязох от разговора, щото малката поиска да и помогна с картофките. Съвсем клюкарски се наведох към мъжа си и му казах:
– Чуваш ли каква драма се разиграва на съседната маса? Ужасно!
Облегнах се на стола си, усмихната и леко горделиво, благослових мига, в който минах 30те. И, Онзи-който-гледа-отгоре, взе мигновено решение за наказателна акция. Точно глътка, преди дъното на чашата с бира, рязко подскочих – върху гърба ми плисна вода. Студена и много.
-ХХХХХХХ! Много Ви моля – в този момент видях въпросното девойче да напуска мизансцена бързо и категорично, с ядно поклащаща се опашка и ми стана ясно, че е плиснала питие в лицето на момъка. Който седял точно зад мен.
– Ама какво правите, нтхвнатэтнхълнпмзм? – искрено изненадана и възмутена се обърнах към масата, на която беше останал само един мокър малък Дон Хуан.
– Заля те с вино девойката – мъжа ми кротко поясни – с червено, май.
В този момент, видях петна, стори ми се – червени!
– Мамо, мамо, какво ти направи? – детето се притесни
– Едно девойче разиграва турски сериали – отговорих на всички свидетели, абсолютно пълна сас спреведлив гняв. Девойчето, беше избягало, потопено в любовна мъка и далеч от дребнавите ми проблеми.
– Вие, ПОНЕ, ми се извинете – нахвърлих се върху момъка, мокър, но и двойно зарязан.
– Е, извинете.
– Ами, МЕРСИ! – ужас, направо ми иде да я оскубя – обърнах се към мъжа ми. Да си ходим, ризата ми лепне студено.
– И моите дънки се намокриха, сега пак ще трябва да ги перем – синът ми, недоумяващо се сблъска с живота.
В този момент дойде сервитьорката и момъка поиска сметката, слушайки хапливите ми забележки.
– Оу, извинете – момичето забеляза гърба ми и направи жест с ръка, сякаш се опитваше да ме подсуши. Извинявам се.
– Моля Ви, няма за какво точно Вие да ми се извинявате. Как може такова нещо, какви са тия показни драми. – бях много неудоволетворена.
– Ох, какво говорите, тя го преследваше…
– Глупости, преследвала го, хайде, моля Ви.
– Дойде при мен, искала да им сервира, представяте ли си? Ох, много се извинявам.
– Няма за какво. Но това е много глупаво.
В този момент, любовникът, със смутена усмивка тръгна да си ходи:
– Довиждане, още веднъж, извинявайте.
– Моля. Вие се научете да си управлявате драмите. – почти съсках.


Платихме и си тръгнахме и ми беше минал гневът.
– Какви романи е чело това момиче, по-скоро какви филми гледа? –подхилена, реторично попитах съпруга. А той изхихика.
Турските сериали са детски приказки в сравнение с кварталните бистра. Гък да не е казал някой.