Гювеч

 

Скътала си бях във фризера малко от соса, останал от заешката яхния. Гъст, силен бульон, искрящ, лъскав и жизнен. Скътала бях и малко смес от пържен патладжан с домати и чушки, която пълнеше устата ми със слюнка, веднага щом се сетех за нея.  Имах и само печен патладжан, смлян на пюре, тиквички и бамя. Взех и от онези картофи, които като се изпекат стават меки, топли и нежни като бабина приказка, а морковите сладки като мед.

Сложих всичко това заедно, притурих и грах за веселба. Отворих шкафа с подправките и сипах щедро – черен пипер за щекотливост, кориандър за екзотика, риган за подплата и що ли – малко след като сложих наденицата, нарязана на парчета, – ръснах щипка махлеб за спойка.

Затворих гювеча и го пекох по всички правила, а най-накрая изключих фурната и си легнах доволна.

Защото денят ми беше пълен и макар да остана недовършен – едно започвах, друго свърших, третото отложих, легнах си с мисълта, че съм във вихъра на нещата.

На следващата вечер сипах за вечеря – останал само бе махлеба, а другото потънало в шеметното разнообразие, изгубило бе вкусната си същност.

Достатъчно е едно нещо да свършиш като хората, а не много глупости по малко.

 

Коледни миниатюри

Снимката е линк към сайта на фотографа.

Зимна вечер през декември. Излизам от офиса и поглъщам студения въздух с удоволствие. Якето ми топли, обувките ми са само малко неудобни и ми предстоят минимум 20 минутки свободен, безгрижен преход. Пътят ми е осветен от лампички, елхички, светещи Дядо Коледовци. Вървя към единия площад и приближавам двама мъже, попреминали средната възраст. Спрели са се и говорят с мааалко по-висок глас, леко провлачват думите, както е присъщо на попочерпени господа. Единият е върлинест и има леко прегърбена стойка, облечен в черно палто и тъмни панталон, заслушан в приказките на приятеля си. Съвсем в духа на „Празниците идат”, той беше с червено яке, червена шапка с козирка и щедро споделяше ведрост с целия околен град. Полуусмихнат, сякаш знаеше нещо тайно, с лека снизсхоздителност . Поклащаше се съвсем леко, почти валсов ритъм.

–          Ти представяш ли си? В Щатите, по празниците харчат 600 милИАрда!  – Гласът му беше плътен и с талант за драматичност, като оперен бас – Саамо за празниците! Гледай само какво става там.  Тука…

Коледният базар е построен на площада и тъмното скрива талазите от пушеци на скара-бирата.  Но въпреки това, дървените къщичкис масите, с рехавата елхова декорация, и разните жизнерадостни музички,  внушават планинска атмосфера. Колкото и да е изтънчен носът – поблазва се от мирис на свежо опечени наденички, канела и аромат на греяно вино.  Въпреки че не е блъсканица, има доста хора, които просто вземат глътка свободно усещане между грижите от деня и идващата вечер. Понякога, трябва просто да поспрем, за да може ежедневието да се оттече и да остане място за нещо неординерно. Дори за романтика, ако щеш. Не се удържахме и седнахме на една масичка с по чаша вино в ръце.  Плюс малко скара, за да контрастира на сладката топла напитка.  След малко от долния край на „чаршията” писна гайда, чу се тропот на ботуши, мъжки гласове подвикваха заедно Хо-хо – подранили Коледари, рекли да изкарат по някой лев, без да просят. Лека-полека групата стигна до нас, а едно момче от помагачите подаде закичен с чемшир калпак – да пуснем каквото ни е на сърце и джоб. Понеже ми беше поолекнало на душата, пуснах шепа монети.

Гордо, абсолютно ритуално гайдарят се обърна към нас и с все сила наду гайдата. Момчетата се подредиха в редица, затропаха  поздравително – неудобно чак ми стана. Тогава водачът на хорото, размаха дървената мини гега, дето си я носеше и ревна:

–          В редица, изправи! (размахване) Гледай хората! (размахване, размахване) Хо-ха-хо!

След малко  преодолях неловкото усещане и се разсмях, а групата нежно се изтегли, следвана от  помагачи, обгрижващи тубичка винце.

Живи и здрави!

Малки уроци

Неведнъж човек се зарича как няма да се удави в ежедневните тематики и как гордо ще плува ту наляво, ту надясно – никаква рутина не ще го отнесе. Животът обаче си тече и никак не се интересува кой

накъде се е заплувал. Всеки маратонец (плувец, петобоец), обаче, знае, че му е необходим ритъм, за да може да пробяга цялото трасе. Еее?

Има

 нещо така успокоително в броенето на стъпките, в повтарянето им – сутрин, обед, вечер. Чак когато по изтръпналите сетива забоцкат игличките на кръвообращението (природата не търпи бездействие), чак тогава всеки тръгва да търси Голямата фадрома, която да дойде и да изгребе натрупаните боклуци от дългия застой. И като се почнат логистичните  проблеми…, оказва се, че една права лопата е по-резултатна.Какво ще ми стане, ако вместо обичайното 1, 2, 3 почна да броя 2, 4, 6 или някоя нарастваща геометрична прогресия?
Срещнах се с любовта на живота ми и седнахме в едно спокойно кафене вместо да се втурнем към обичайния вечерен ритуал у дома.  Приглушена светлина, канапета достатъчно меки, за да е удобно, без да се налага 20минутна борба на ставане, малки кръгли дървени масички.  Докато се чудя дали ми се ще един Йегермайстер с кафето, пристигна момичето, което да ни обслужи. То ни видя. Искам да кажа не застана отнесено до масата, нито ни записа като на борсова сесия, напротив – заговори ни лично. Освен всичко друго, тя знаеше какво има в менюто. Без риск да прозвуча като захлупена (е, не като, явно) аз се впечатлих.  Питам: това какво е? И соча снимка на висока чаша, озаглавена After Еight. А тя, мило – о, то е за малко по-необичаен вкус. Има мента, шоколаад…О, тъкмо като за мен. (Англичаните са го измислили отклонението много отдавна – http://en.wikipedia.org/wiki/After_Eight)

Чаша шоколадова напитка, с неочаквано добра комбинация, прави чудеса, вярвай.

От оня ден

КИПЪР

Оня ден (или беше по-оня) изпълвам работното си място със служебните си задължения, а навън едно сумрачно, ветровито. В офиса светят лампи и цялата сензорика крещи „зиииимааа”, с акцент на и-то.

Докато се въртя между листи хартия и машинарии, влезе куриер.

Той беше много интересен. Смугъл, слабичък, много чевръст и не твърде приказлив. Носеше бейзболна шапка, а под козирката проблясваха очи.  Когато идваше да вземе пратки от нас, просто кимваше и отнасяше пликовете. Носеше ли нещо – оставяше пакета на бюрото ми и  подаваше листа за подпис. Кимваше и си излизаше. Да сме разменили най-много 10тина думи за няколко месеца.  Е, човекът се усмихваше, де. Като го гледах, имах чувството, че пружинираше.

В този ден, пристига той и носи един пакет:

–          Някакви семена, май?

Погледнах подателя и казах:

–          Аа, проба кориандър.

Сякаш метнах шепа чакъл в кротко езеро.  Лицето му придоби някак по-присъствен израз, стойката му се промени, протегна ръка към пакета.

–          Да бях знаел, щях да си отсипа малко, шегувайки се ми рече.

–          Ми да беше – шегувайки се, му отвърнах.

–          Не бе, с кориандър приготвям едно много хубаво ястие. Аз СЪМ готвач. В Кипър съм бил. Афелия – национално ястие, много е вкусно.

Сега вече, наподобяваше загряващ боксьор – от по-фините категории – резки къси фрази, напрегнатост  някаква, витаеше и онова чувство на пружиниране се засили.  Направи няколко крачки към изхода, стегнато, но целия излъчваше една недовършшеност на разказа.

–          Чакай, чакай. Почакай малко, ето – втурнах се да пиша мейла си на едно листче – прати ми я рецептата, моля те.

–          Абе пусни в интернет афелия и ще излезе. Много вкусно нещо, постоянно го приготвях.

Айде сега… – и си тръгна, все още така пружиниращо и стегнато.

Е, ама аз не исках интернет. Там рецепти и от Занзибар имаше, но на мен ми се услаждаше личното отношение. Ще я видим тази работа. Ден-два по-късно, влиза Човекът и докато сваря да си извия въпросително веждата, започва да сече въздуха с показалец:

–          Добре, пиши: хапки, свински – такива за готвене, половин бутилка бяло вино – СУХО!, дафинов лист, кориандър, черен пипер, сол – междувременно успя да застане на едно място и да успокои жестовете – Задушаваш месото – леко да го запържиш така, изсипваш виното, подправките – кориандъра щедро така.  Ти си домакиня, ще прецениш колко.  Оставяш за къкри на бавен огън.  Ще разбереш.

–          А кориандъра на зърна, нали? Или смлян?

–          На зърна. Да къкри на бавен огън.  Виж – аз за 5 кг месо  слагах две шепи. Ти така щедро го засипи.

–          Една супена лъжица?

–          С връх. Като го запържиш леко – килограм и половина месо – изливаш виното – половин бутилка, подправките – кориандъра и да къкри леко.  Много го ядяха това – то става страхотно вкусно. Ръката му се отпусна, а той се заслуша в нещо недоловимо.

–          Пробвай, няма да сбъркаш – нали ти казвам, много често го приготвяхме – винаги го имаше.  Записа ли? – Събра краката и излезе.

Това ми беше онзиденшната бучка захар.

Бучка захар

Детските книжки са голяма работа.  Според мен, обезателно,  да се въведе към техническия преглед на колата – задължителен прочитен списък с детска литература.  И шофьорите ще станат едни по-релаксирани, по-изпълнени с чувство за хумор. За пешеходците трябва да се приложат други мерки. Всъщност не така. Някой ще вземе да се обиди на дискриминация и отиде работата в Страсбург. По-добре с данъците нещо да го вържат.

Та, всъщност, сетих се наскоро, за Чудакът от 6ти Б-е.  Там, авторът, постулираше една много интересна идея. Твърдеше, че някъде през деня (според мен е имал предвид денонощието), неминуемо, има т.нар. точка на пречупване – момент на чиста радост и пърхащо щастие. Вглъбявайки се в този миг, през останалата част, човек не се дразни и не се меланхолира, не се депресира, с две думи – чувства се щастлив. Нещо като бучка захар, бонбонче, шоколадче и прочее сладост.

Всъщност, реших да изпробвам теорията. Ще проведа емпирично изследване – с органолептичен анализ, статистика и както си му е реда. Малко планово прозвуча – като за петилетка, но авторът е руснак, а аз съм от онова изгубено поколение, дето му обещаваха светло бъдеще и партийни школи.

Днешната бучка захар:

Отново раздел детска литература. Купихме, семейно, хубаво издание на класическите детски приказки – Снежанка, Спящата красавица, Котаракът в чизми, Грозното патенце и прочее. Книгата прекрасна, а илюстрациите – откачени. Пепеляшка например освен дълги коси има и дълъг нос. Котаракът прилича на кръстоска м-у плъх и крава и такива едни веселби. Но изглеждат невероятно забавни и страхотно разчупени. Та, прибираме се у дома и сядаме да четем. Оказа се, че текстовете нямат и грам съкращение. Никакви стилови намеси – класика, просто. Та, сядаме да четем и ей ти на – Спящата красавица. Четем, четем, стигаме до събуждането и сватбата, а то още поне 5 страници. Приказката имала продължение – сериозно се разглежда проблематиката м-у снаха и свекърва. Но накрая пристига принца и се оправят нещата. Като стигнахме до думата К Р А Й (написана с разни финтифлюшки и цветенца), аз си дадох сметка, че с такъв неподправен и детски интерес, не съм проследявала история.

Страхотно!

И като бонус – късно вечерта, едни приятели от двата края на света, се оказаха по едно и също време, на едно и също място в мрежата. И аз бях там, два часа пих и с тях се веселих!

Поздрав най-сърдечен,

Твой приятел вечен –

Весел Патиланчо!

Неделя следобед и меланхолично дъждовно.

Неделя сутрин е добре. Харесва ми – да се протегна мързеливо и въпреки че още ми се спи – да стана, защото е време за закуска. Картоон или Дисни чанъл все още ми звучат умилително. Обичайно към 9-10 часа чаят кипи, а кафето е изкусително ароматно. Прекрасно. Дори кучето все още не е изнервено. Той все пак е дакел, а както е известно – „Голям човек е дакела!”. Все още е неделя сутрин и съботните приключения са абсолютно компенсирани.

Късното и мързеливо утро плавно се излива в обед, а той в ранен следобед. И независимо дали сме на разходка, дали си джиджиткаме нещо у дома – всеки по своите дела, започвам да усещам неприятни тръпки. Като леко главоболие, предшестващо мигрена. Марк Твен е дал на Том Сойер най-съкровената реплика – мразя съботите и неделите, защото след тях идват делници.

В края на октомври, неделните следобеди са и мрачни. Често са дъждовни, а телевизиите са в сатурнова дупка. Децата се самозабавляват – това никак не е лошо, но точно в такъв момент, не е добре. Съпругът ми е някъде над Ла Пас или паркира самолета в Калифорния. Последният път сподели, че предпочита волан пред джойстик. Или може да смени стола пред компютъра – май го болели го раменете.

Изоставена и самотна, решавам, че е хубаво да потърся уют и сплотеност. За това започвам да меся.  Нещо просто, нещо неангажиращо и спокойно – само вода, зехтин, сол и брашно. Малко сода. Удивително е, как отделните съставки се смесват и постепенно става хубаво, живо, топло тесто.

Пуснах музика – последния път направихме един страхотен микс от детски песни, точно за тяхната жизнерадостност плаче сивия октомври. Става някак по-топло. Слагам на котлона тавичка тефлон. Сетих се, че имам пилешка мазнина – пускам няколко капки по незалепващото дъно и оставям да се стопли. През това време, за пикантност ръсвам малко сирене на топка от тестото, загъвам и разточвам. Хвърлям в тавичката, а у дома замирисва на препечен хляб.

Хубавата Джиджи придава италианска топлина и лека мелодрама – песента е страхотна – Емил Димитров е тооолкова романтичен, но  Любо, Дони и Ивайло Христов са живително искрящи.

http://vbox7.com/play:2a2bc3f1

Междувременно, аз съм се отказала от меланхолията и слагам подправки в пърленките, сипвам мед, над масата изплющява покривка, чаят е запарен. В неделя го обичам сладък, силен и горещ. А Джиджи се прибра в къщи и отново запя за своята публика.

Смяна на статуса – Как ще отказвам цигарите

За пореден път ще имам удоволствието да известя близки и приятели, че ми предстои едно бързо отказване на цигарите.

Въпреки че пушенето на цигари – пиенето на тютюн, както поетично го наричаше дядо, –   е било извор на значително удоволствие.  Но, както е изведено в един философски постулат – количествените натрупвания водят до качествени изменения. И пушенето ми, от епикурейски акт, някак се индустриализира, механизира, стандартизира и се превърна в обикновено пафкане.  Но все пак, ако бях толкова категорична, хич нямаше и да пиша хроники на едно предизвестено отказване, а щях да си го свърша това нещо от раз.  В днешно време не е лесно да се направи подобна стъпка. И особено в България. Първо – тук всички пушат (и мъжът ми, включително). Второ – такова консуматорстване ни предлага днешната действителност, че просто не може да му се устои. Подозирам, че пъхат в цигарите мононатриев глутамат (онова дето превръща пепеливата суха супа в неземно гастрономическо ахкане на умната домакиня). Но млъкни, сърце!

В какво се състои моята идея:

Най-напред ще трябва да преодолея вярването, че: нали ги отказвам, какво значи една повече или една по-малко?  Тук, драги близки и приятели, на мен не ми се получава. Или по-скоро, получава ми се, но странно.  В един момент аз цигарите съм ги отказала и съм изградила абсолютно непушаческо себеусещане, което парадоксално е съчетано с едно настървено пушене. Сега съм тотално откровена, държа да отбележа.  Т.е. някак си трябва да разделим образите на лирическата героиня – аз – все още тютюноконсуматор и аз – реален непушач.

Забелязали ли сте, как мисълта ви става буйна, богата, остра като бръснач и логически непоклатима, когато се самоубеждавате в нещо, дето е вързано за „трябва”, вместо за „искам”?  Защото на мен цигарите са ми по сърце.  Вземайки цигарата между пръстите си, щраквайки запалката – аз съм едно аз и половина. Удоволствието от дима, от жеста, от каквото там има да се прави докато се тютюнопуши, въобще не допринася да се отрезвя и да взема, аджеба, да помисля над нещата. Там – здравето, там – финансите, там – общественото порицание…. Но, напоследък, удоволствието ми бяга и егото ми е понащърбено – аз, да не мога да откажа цигарите? Да бе, да.  Здравей, ти свободна жено!

Та така. Да се върна на темата.

Ами няма да пуша. Но тогава започва великото криене. Някак си – забравям да спомена на всички около мен, че спирам с този грях. И винаги има по някой, дето хабер си няма от душевната ми борба. С когото, обляна от вътрешни самообвинения и омаломощена от повика на съвестта, се отдавам на този навик, тайно. И този човек ми домилява, независимо какъв е.

Все пак, няма да пуша, решавам си ( в този момент, как ми се иска да пална една – за сбогом…). Но опит за сериозно отказване не съм правила от около …години – вече съм една уверена жена, зряла, доверяваща се на собствените си усещания (е, при такива приказки, викам си – това, верно ли е?) Стига бе, да не съм само един проЗД консуматор? Нали, уж, съм съм за естественото и волево общуване с околния свят и продуктите му?

Доверявайки се на статистиката си (и такова проучване проведох), около 30% от изпушените цигари са свързани с приятното ми предишно усещане.  Време е.

След като ще спирам реално да пуша и няма да се крия, остана най-главното: да си измисля занимавка. Съгласете се, не мога да помъкна 20 ябълки (дали не мога?) – толкова пектин, струва ми се, е противопоказен за офисния човек.  Бонбони не обичам, а от дъвките ме болят зъбите. Всъщност, целта не е занимавка, а алтернативно удоволствие. За сега – приемам съвети.

Като начало: обявявам, че спирам да пуша от 8.00 часа, 12.10.2011.

А така, сега!

 

Рутина и екстравагантност. Миди омаени

Една приятелка ми разказа как пътували със семейната кола по трасето Берлин-България-Гърция. Берлин-България минало добре, болежките на колата се пообаждали, но нищо съществено. Пътуването било антиконвенционално и не струвало колкото три самолетни билета. Страхотно. Помотали се с роднини, ръшнали наляво-надясно и подкарали към гръцките плажове. Нощно каране. Перкали по съседската автомагистрала и чакали да просветне Слънцето. Изведнъж предните гуми ударили нещо, колата се поизкривила и едвам-едвам продължила. Сторило и се, че някакъв автомобил поддържал подозрителна дистанция зад тях.

Шипове бяха, да знаеш – с изразена тоналност и доста насечено, казала тя – на немски.

Не, дупка беше – отвърнал съпругът на хладно-устойчив романски език.

Шипове бяха – ето, карат зад нас, искат да ни оберат. Използвала един немски глагол, който имал общ корен с думата разбойник – зловещина и страх се разнесли из купето.

Романският съпруг замълчал, но ъгълчето на устата му трепнало два-три пъти.

Слава Богу, детето спяло.

В крайна сметка, не можели да продължат  –  отбили – препотени, притихнали и предали се на Събдата си.

На другата сутрин стрестнато се събудили и се ужасили от спуканите предни гуми – две на брой. Оказало се, че наблизо имало село, а в селото сервиз. В края на деня, с неприятно омекнали капачки на коленете приседнали на някой си Халкидикин ръкав.  Детето било весело, въпреки досадата от автосервиза.

Като прочете тази история, приятелката ми ще викне чак от Александерплац – как нагло лъжеееш! Истината е, че се натикали в една грозна дупка, която им поразвалила семейния автомобил. И те си го знаели, защото спрели и видели.

Всъщност поразкрасено или не, тази част се оказва неприятната екстравагантност, придала точната доза горчивина, в сладката им, иначе, рутина. Останалото е познато – плаж, море, узо, портокалов сок за детето, спокойствие и прочее двуседмични радости.

Ето – както си се носиш волно из сиропа на рутината, екстравагантностите сами те срещат – нужно е да се радваш на подобни срещи.

В един спокоен ден, аз се прибрах от детската площадка с децата, с кончето-играчка, с джедайския меч и една торба около 3-4 кг миди. С черупките. Дадоха ми стръв за екстравагантност и аз се възползвах. Само дето за първи път ми беше да чистя подобни черупчести.

Мидите изхлопаха в старата кофа и събрала всичката си смелост започнах да бъркам с една голяма дървена лъжица, а банята се заля от мирис на море. И цялата рутина на вечерта изчезна. Мих, търках, въргалях, стъргах – децата, накацали около мен, кучето предпазливо надничаше иззад шкафа (дъщеря ми му създава една напрегнатост вечер – счита го за много гушкаво), а мъжът ми хвърляше мимоходом някой и друг поглед.  В този момент, ако бях почнала да мърморя на латински и да мятам мистично ръце  щеше да си пасне идеално. Толкова вглъбени и омаени бяхме. Мидените черупки заблестяха с черна мокрота и нито налепче не бе останало отгоре им, мустачетата откъснах чевръсто и в ритъм.

 Последното кило ме изтерза само с вида си и го отделих – за други тайнства.  Преместих се в кухнята, заедно с мидите, размятах полите на хитона и продължих.

Взех една хубава глава лук и разсипчийски я нарязах на едро-ситно (къде на едро, къде на ситно – много плаках), обелих си три-четири скилидки чесън. Сложих мазнина в тенджерата и зачаках.  Всъщност – омръзнало ми беше спокойната последователност – 8 часа офис, 2 часа детска площадка, мълчаливото присъствие на Бъкингам у дома. Нужно ми бе да повъздишам, да си поодраскам ръцете, да раздразня скъпият ми Принц и малко мистика никак не беше излишна. Моментът беше дошъл.

Олиото трябва да е сгорещено, но не прекалено – за да не напои лука, нито да го изгори. Това го знае всяка себеуважаваща се свекърва – на моята и трябваше много зор, а на мене много лук и олио, докато го науча доброволно. Когато ще се слага и лук,  и чесън, добре е първо лука. Чесънът прегаря твърде бързо и прекаленото му готвене прецаква ястието с един мърляв аромат на гранясало – някак си. Т.е. скилидките – нарязани на едро се добавят, чак когато лука се пусне из кухнята.

Като реших, че са готови – сложих домати – нарязани на кубчета, посмачкани, само и само да избягам от леността на лука. Избива на носталгия и меланхолия, трябва му нещо възкиселко (шипове по магистралата).  За повече изисканост сипах чаша бяло вино, чаша вода и сложих прекрасно измитите миди в тенджерата. Щипка черен пипер, щипка-две лютив червен пипер, малко копър и две шепи ориз. Беше стиснато от моя страна да сложа само две шепи на толкова миди, но какво пък. Приумиците са за това.

Когато четях Афродита на Исабел Алиенде, непременно си представях как готвя нещо морско. И който я е чел, неминуемо се е оказвал очи в очи с една морна нега.  В мидите има едно сладострастие, сласт и в същото време ведрина, която обърква. Те не са храна за всеки ден и навсякъде. (Децата си легнаха преди да станат готови и вечеряха също така).

Като се отвори черупката, най-естествено е да се поеме съдържанието с език.

А моят принц не яде миди. На него му стигна да си хапна аз. Това също е екстравагантност и добре е, че можем да си я позволим.

За презентацията е нужен JavaScript.

Хора и улици. Квартален магазин

Професионалисти

Такова нещо рядко се намира извън пределите на Източна Европа, Близкия и Средния Изток. За добро или за зло.  Интериорът е еднакъв: много стока и барикадирана зад две-три хладилни витрини продавачка. Ако направиш крачка в ляво, завъртиш се по-смело – разбутал се е половината магазин.

Продавачки пред смесен магазин бакалия, плод-зеленчук, домашни потреби, 30-те години на ХХ век

Собственик-управител

Нисичка, чевръста жена, която непрекъснато снове от магазинчето до колата, разнася кутии или документи. Лицето и изглежда, като размазано при цялото това движение. Но ако се спре, за да обслужи клиент, докато продавачките са заети с описи и складиране, тогава се вижда, че острите черти, очите – бляскави и малки, се връзват идеално с тънките устни. Винаги с розово перлено червило.

Такива жени смятат бързо, безумно подредени и систематични, винаги са наясно от кой трънак ще изскочи Ну пагадито, все едно са закачили Джи Пи Ес на зайчето.

Продавач-консултантка №1

Приличаше на ябълка с крачета. Ама от есенните ябълчета. Една такава кисела, кисела, но с измамна руменина:

Ти да не почна работа, а? Хм, в каква фирма? Е, хубаво. А работното време?

Какво точно работиш? – Ако имаш глупостта да и отговориш, биваш класифициран тутакси. Интересното е, че ако се напъхаш в костюм и телефона ти звънне, докато си в магазина, обслужването е адски внимателно.

Продавач-консултантка №2

Меки коси и уютни черти на лицето – сякаш ще разлее по чаша мляко и ще извади чиния с домашни сладки.

Децата как са? Болен ли е пак? Хм. И ние бяхме болни – не мога да му смъкна температурата на моя…А, оцет ли – ето този. Ние правихме зимнина и съм много доволна от този. Благодаря, лека вечер.

Продавач-консултантка №3

Мъничка, чевръста, прави крачка назад и напълно се е сляла с рафта зад себе си. Налага се да я търсиш между кутиите с шоколадови бонбони и пакетите с ориз.

Заповядай! Няма проблем, сега ще го сменим. Имаме, ето. Не мога да кажа, купуват го…Лека вечер.

И всички знаят, че вчера си купила шише водка, а и сельодка и на следващия ден ти се подсмихват на киселото мляко. Знае се какви цигари пуши мъжът ти – същите като оня от 43ти блок, взел последната кутия преди един час. А пък тази клиентка, дето излезе преди малко, горката, голям скандал имало у тях предната вечер.  Ама виж, вземи си от този кашкавал, другия не ти трябва.

Бог дали знае колко струват едни накладки?

Светът се движи в абсолютен синхрон. Щом пеперудата замахне с крилце някъде на Изток, вятър се носи из Запада.

За това и таксито, което взех – уж , за да избягам по-бързо от юлския жупел, скърцаше някак много подходящо за жега. Напечена, колата се влачеше по улиците, разминавайки се вяло с другите. 

–         Каква горещина, а? Казват, че Нострадамус е предрекъл бедствие и край на света. Времето се обърквало и Земята загивала – шофьорът приемаше потенциаллният Свършек спокойно – Сигурно Бог ни наказва. (беше и някак вярващ)

–         Е, чак пък…- само за това ми стигнаха силите, но иначе слушах много активно.

–         Казват, че в Библията пишело…

–         А, в Библията, то там…

–         Е, аз не съм я чел. Почнах я, де. Преди време, някак се получи, почнах да я чета. И малко ходих на църква. Обаче то само свещи и бабички. Никой не ми обърна внимание. Влизам, поседя малко – тръгна си. Тъмно едно…Един ден викам на попа – Добър ден отче – той ме изгледа и влезна там отзад.

После отидох на едно събиране – тия там, дето се  събират и си  свирят и  пеят…Няма значение, де. Знаете ли, много добре се почувствах.  Те там те посрещат като…като, а бе като брат те посрещат.

–         Сериозно? – много ми е горещо, но не мога да подмина това.

–         Ами да – как си, какво си…съчувстват. И си седиш, слушаш музика, говорят ти за Бог. Как Исус бил беден и такива работи. Ама ти го обясняват. Само накрая минават с една купичка и трябва да пуснеш нещо.

–         Пари ли?

–         Е, левче-два. Колкото имаш. То хубаво, ама…Един ден нещо се разби по тая кола – отивам на сервиз. И оня ми вика – накладките ше ги сменяме. Изтръпнах. Ама нема начин – по цял ден карам. А едни накладки – знаете колко струват.

–         Сигурно много? – тъкмо излязох от магазина за авточасти, но баш накладки не погледнах…

–         Абе, много. Отивам пак при братята – говорим си за Бог и за нещастията. Но като дойде купичката до мен – аз как да пусна – нали сменям накладки. Викам – нищо не ми остана…А тоя дето носи купичката – Исус е живял в бедност и ни е учил да не търсим парите. Как беше – за богатия, камилата и иглата.

–         Кое, кое?

–         Абе дето щели да влязат в Рая…

–         Да не би – по-сокоро камила през иглено ухо, отколкото…

–         Точно. И си мисля, че едно време – когато е живял Исус де, бедността си е била друга. Не е като днешната. Какво значи да си беден? Може ли сега да остана без накладки? Бог ще ме остави ли така? Нали ме разбирате? На днешно време бедността е друга, не можеш да си позволиш такива работи. Едно време не е било толкова страшно…

–          И какво стана, разбраха ли за проблема на събирането?

–                     Не. Аз дадох левче – толкова ми беха останали. Ама спрях да ходя. Щото е трудно – аз да не би да не искам да дам? Ама едни накладки…Знаете ли колко време ми трябваше да се оправя после? И сега съм си взел тука, едно евангелие – да си го чета в колата. Щото и без нищо – не може.

Ето, заповядайте бележката. Три и седемдесе. Благодаря.