Романтиката е сега по телефоните…

Има нещо, казвам аз. Провидение или Фата Моргана, Фортуна или Господ, дори Упи Голдбърг да е – има нещо. След вчерашната драматична любов в кварталното бистро, Онова-което–гледа-отгоре реши да ми покаже, че желанието за любов, романтика, шеги и закачки, не е съсипано от кризи, виртуални реалности и прочее. Хората търсят романтиката, колкото и да плюят по мелодрамата. (Софи Маринова си го изпя жената, ама на –  не я класираха…)
Неделен слънчев следобед. Леко жега, прахосмукачка, пералня, детски книжки, кафенце в междуметията. Телефона ми мълчи добродушно. Съпругът също.
В този тих, изпълнен с прашинки и слънчеви петна по паркета следобед, сигналът за получен смс ми се стори непривично остър. Чий телефон беше адресатът – моят!
Поглеждам учудена , тъй като недолюбвам този комуникационен метОд.
Съобщението, без грам уклончивост гласи:
Zdravei skapa, koga shte se vidim?
От непознат номер.
Ха! Може да е една приятелка, дето ще се виждаме от половин месец насам, обикновено върти някакви вивакомски номера. Ама тя трябва да е бая слънчасала, за да се изрази така. Е, то днес бая пече…
Звъня обратно, за да я подложа на жесток сарказъм, но направо се хлъзнах от дивана – отсреща мъжки глас.
– Добър ден.
– Кажете, викам.
– Вие кого търсите?
– По-скоро Вие кого търсите – пратихте ми СМС.
– Да. Е, кога ще се видим?
– Моля? – аз съм в потрес – но, но…
– Представяте ли си? Това е съдба!
– Моля? – необичайно, но се повтарям, –  но аз не Ви познавам.
– Вие не ме познавате, но аз Ви познавам. Представяте ли си, това може да е шансът на живота ни! Нека да се срещнем, за да…
– Вие нещо сте се объркал, струва ми се – поокопитих се бе, такива ученически си ги мечтаехме едно време – приятен ден.
– Ама почакайте, не бива така да се отказвате…
– Желая Ви приятен ден! – категорична.
Мъжът ми ме гледаше с любопитство. Аз се смея и не мога да обясня. Еййй, има я любовта бе! Има я романтиката! Е, има ги и младежи да си правят експериментализми некакви и шегички…
И понеже съм известна сред близки, приятели и по-далечни, с умението си да формулирам адски остроумни реплики с около 10тина минутно закъснение, няма да обяснявам, че можех да го питам този Романтик нещо като например: след като ме познаваш, значи знаеш, че сина ми е абитуриент, а аз следващия месец вдигам купон по случай пенсионирането си? Но пък очарованието…

Реклама

Какво му трябва на човека…

Напоследък отвори се някоя соц-мрежа и току под носа ти закръжи пост със сърцераздирателни размисли по повод стреса, мъката и бързото лапане в днешно време.

Бързам, нямам време, бърза вечеря за три минути, бързо съхнещ лак, бързи куриери, бърз достъп. А сърцето тупка, тупка и все негодува, бързо – изпуснах си часа, бързо, млякото, бързо, да си легна, бързо да се напише документа.

Следващото, което застава в надгробната пирамидка е: наложете своето мнение! Покажете кой е шефа!, Покажете вътрешната си сила! Завоювайте авторитет…

……майката….то не остана сила за въздух да дишаме бе!

А ако имахме търпение всяка сутрин щяхме да закусваме френски палачинки с кафе меланж, примерно. Пусто, обаче, повечето от нас, дъвчат банички и пият боза с аспартам. В здравословен вариант: н`к`ви крекери и айрян с консерванти.

А какво му трябва на човек – да бъде търпелив, за да посрещне радостта от живота с ищях, без да го е страх, че е изтървал нещо.

 

 

 

 

 

 

Оня ден, седим в едно кафене, с едни близки хора. Времето лети, часовника не спира – иде време за вечеря, стъмва се, няма хляб у дома, децата ще закъснеят, не е ли по-добре да гледам един филм през това време, или чакай – да почета…А просто си седя в кафето и вътрешно кипя.

И като се попитах – вързана ли си, мале, за стола или мравки те хапят? Защо не си допиеш бирата с радост, 20 минутки от живота срещу една манджа ли залагаш? Направо се скумросах от този сърцераздирателен и патетичен въпрос. Ама което си е истина, истина си е. Това правех – 20 уникални минути залагах за пържен лук и картофи, примерно. Плюс взиране в пц-то.

Стана ми едно отпуснато, едно смешно зарад самата мене си – до къде се докарах – да се дам за кило печени картофи…

Спящата красавица

Спяла си тя сладко, сладко. Да беше си останала заспала. Защото като се събуди, трябваше да го мисли и принца, двореца, да се разправя с готвача, да ходи да язди, да мисли за принца, да маха от дворцовия балкон, да си рита обувките вечер. Трябваше да се чуди дали и се пие мляко или просто е от хормоните, да прати ли принца за кисели краставички и дали ще и разтрие прасците,  ще има ли стрии на корема като роди, а изобщо да кърми ли, после да търси гувернантки…

През цялото време да се съобразява с етикета, да носи ластични гащи.

Е, можела и да си лежи просто в градината и да си се радва на цялото това мислене.

А можеше просто да спи.

През цялото време краля и кралицата се чудели, дали още едно ковчеже със златни прибори било по-евтино или 100годишния депозит им донесъл добра лихва?

Червената шапчица – инсайд стори

Тя не била обикновено дете. Или била? Във всеки случай няма никакви изследвания по темата. Но хората казват, че била замечтана, имала силен афинитет към маргаритките и преследвала пеперуди с хъс.  Обичала да слуша нещо, което чувала само тя, за това и не разбирала, твърде, майка си понякога.

А майка и се опитвала. Обличала я в свежи цветове, за да подобри състоянието на аурата и. Слагала и специална Червена Шапчица, за да засили връзката и с …Космичното, да речем.

Червената Шапчица (как само и прилепнало) си останала червена шапчица.

Когато я срещнал на горската пътечка, вълкът изобщо не разбрал какво прави. Просто бил адски гладен.  Но с радост посрещнал ловеца и също така с радост се оставил да го освободят от тежестта в корема. Някой път хич не знам какви ги върша, – наругал се наум горският звяр при щастливия завършек.

Ах, колко интересно! – възкликнала Червената шапчица.

Когато пораснала, Червената Шапчица успяла да запази ЧШ. Или просто и било писано.

 

Грозното патенце – кавър стори

Огледало се грозното патенце в една локва на двора и въздъхнало. Нещата не стояли никак добре.  Моткало краци – два пъти по-дълги от на останалите, главата му се клатушкала, пуха му бил един такъв неопределено бозав, а походката – предизвиквала морска болест. За това  не преминавало повече от 5 метра наведнъж.  

То, обаче, не изгубило надежда.  Имало изход. Дори два!

Винаги можело да тегли кредит за екстеншън оперение и перманентно изрусяване, а после със сигурност все някой щял да плаща вноските.

Но също така можело да вкара малко маниер, малко парцалки, някое и друго парче тел за бижу и да популяризира ню стайл. А после и кой знае – можело да участва в някое риалити.

Напук на всички усилия, патето пораснало и станало прекрасен лебед.  И до последната нота на лебедовата си песен, то учело околните, че всяко нещо идва с времето си.

Те пък взели, че си организира сектата  „Лебедианци”.

Паралелни вселени и бутилка вино

Нешънъл Джеографика не е полезен.  Пусна научнопопулярен филм за паралелните Вселени.

В момента неизяснен брой мои двойнички водят съвсем различен живот от моя, а аз си седя в тукашната Вселена и им бера гайлето. Освен това – при всяко току-що взето решение – дори в момента – създавам Нова паралелна действителност, едва ли не? Някъде, явно, живее някоя, която е изпълнила тази или онази моя мечта, която аз не съм устискала да последвам, поради колебание или поради грешно решение. (Обаче, гледай бе, каква дребнавост – по една паралелна Вселена и аз за нея да  завидя…). Абсолютно се убеждавам, че друго мое аз, някъде и някога, се чуди, защо не е на мое място. Не, аз искам да попитам, тези хора, от този НГ, наясно ли са какво ми причиниха?

Всъщност, гледах и това:

http://www.imdb.com/title/tt0375063/

Този филм ме изправи до стената, нарисува ме като дартс и метна стреличката право в центъра. Понякога е нужна съвсем малка доза негодувание, за да прескочиш реката, т.е. да преодолееш колебливостта си. Или просто не бива да се прекалява с ограниченията, за да кипи жизнеутвърждаваща жизненост. Е, винаги може да се вземе ролята на булдозера, дето си кара по пътя и мачка на ред, докато реши да паркира.

Харесва ми да си се представям като бутилка вино, дето чака да узрее, надявайки се, че съм добра реколта, все пак.

Спорно интерсно е  да отгатнеш какъв сорт са, колко слънце ги е огрявало на лозето или пък дали не ги е скапала някоя мана,

Плажни игри

Колкото и да ми се иска последващото няма да е Ода за Прекрасни Златни Плажове, няма да е сърцеразкъсващ копнеж по китно черноморско кътче, нито ще е Пътешествие-из-непрежалимопрекрасното детство. Напротив, ще ми се иска да е разтърстваща жалба, нещо като изпълнения с мъка въпрос от прекрасната българска песен – Къде са ми детските книжки. В моя конкретен случай – кой ми взе Созопол.

Тъй като ми е сантиментална душата, не мога да не спомена, как в детските ми години гащите не се продаваха по улиците, не се надпреварвахме с акумулаторни колички в парка и по улиците на гореспоменатото място миришеше на море. Днес мирише на озонатор от близкото заведение, на олио от по-далечното и какафонията е близка до микрофония.

Нейсе, ще рече човек, няма да се припичаш по икиндия на калдъръма, ще слезеш на плажа. Пясък и море, чайки – едно-друго по тематиката.

Как бе, как да стане тая работа, като трябва да разместиш поне 16 шезлонга, за да видиш пясъка и да затвориш около 134 чадъра, за да те напече слънцето. Погледнеш наляво и назад – бряг се не вижда – разностройно хотелско море. Погледнеш надясно – стрехи на плажни кръчми.

Но като свалиш гледната точка на метър и половина над морското равнище – ми то хората, май, същите. Само дето сме станали повече.

За презентацията е нужен JavaScript.

Примирили сме се с гъчканицата, боримЕ отегчението и изяждаме набързо плажното време като хамбургер от известна бърза верига. Поиграем си на море, пийнем по биричка и се запътим към колата.

Но! (как ми се зарадва душата!)

Между редиците с гащи, зад щендерите с боядисани мидички и прекаляващо с кича поп-арт, се вижда крайчето на карирана покривка, увила се около железните крака на една маса.  Кълна се, намерих си моя Созопол. С лимонадата, ментата, вкусната цаца, биричка и прекрасната прохлада на един демодиран навес (без грам озонатор, моля ви се).

Ах, как се стреснах от по-горните мелодрами и ревове.

И 3 км по-на север няма чак толкова много чадъри (освен ако не си сложиш сам), а шезлонгите са броени.

Бог дали знае колко струват едни накладки?

Светът се движи в абсолютен синхрон. Щом пеперудата замахне с крилце някъде на Изток, вятър се носи из Запада.

За това и таксито, което взех – уж , за да избягам по-бързо от юлския жупел, скърцаше някак много подходящо за жега. Напечена, колата се влачеше по улиците, разминавайки се вяло с другите. 

–         Каква горещина, а? Казват, че Нострадамус е предрекъл бедствие и край на света. Времето се обърквало и Земята загивала – шофьорът приемаше потенциаллният Свършек спокойно – Сигурно Бог ни наказва. (беше и някак вярващ)

–         Е, чак пък…- само за това ми стигнаха силите, но иначе слушах много активно.

–         Казват, че в Библията пишело…

–         А, в Библията, то там…

–         Е, аз не съм я чел. Почнах я, де. Преди време, някак се получи, почнах да я чета. И малко ходих на църква. Обаче то само свещи и бабички. Никой не ми обърна внимание. Влизам, поседя малко – тръгна си. Тъмно едно…Един ден викам на попа – Добър ден отче – той ме изгледа и влезна там отзад.

После отидох на едно събиране – тия там, дето се  събират и си  свирят и  пеят…Няма значение, де. Знаете ли, много добре се почувствах.  Те там те посрещат като…като, а бе като брат те посрещат.

–         Сериозно? – много ми е горещо, но не мога да подмина това.

–         Ами да – как си, какво си…съчувстват. И си седиш, слушаш музика, говорят ти за Бог. Как Исус бил беден и такива работи. Ама ти го обясняват. Само накрая минават с една купичка и трябва да пуснеш нещо.

–         Пари ли?

–         Е, левче-два. Колкото имаш. То хубаво, ама…Един ден нещо се разби по тая кола – отивам на сервиз. И оня ми вика – накладките ше ги сменяме. Изтръпнах. Ама нема начин – по цял ден карам. А едни накладки – знаете колко струват.

–         Сигурно много? – тъкмо излязох от магазина за авточасти, но баш накладки не погледнах…

–         Абе, много. Отивам пак при братята – говорим си за Бог и за нещастията. Но като дойде купичката до мен – аз как да пусна – нали сменям накладки. Викам – нищо не ми остана…А тоя дето носи купичката – Исус е живял в бедност и ни е учил да не търсим парите. Как беше – за богатия, камилата и иглата.

–         Кое, кое?

–         Абе дето щели да влязат в Рая…

–         Да не би – по-сокоро камила през иглено ухо, отколкото…

–         Точно. И си мисля, че едно време – когато е живял Исус де, бедността си е била друга. Не е като днешната. Какво значи да си беден? Може ли сега да остана без накладки? Бог ще ме остави ли така? Нали ме разбирате? На днешно време бедността е друга, не можеш да си позволиш такива работи. Едно време не е било толкова страшно…

–          И какво стана, разбраха ли за проблема на събирането?

–                     Не. Аз дадох левче – толкова ми беха останали. Ама спрях да ходя. Щото е трудно – аз да не би да не искам да дам? Ама едни накладки…Знаете ли колко време ми трябваше да се оправя после? И сега съм си взел тука, едно евангелие – да си го чета в колата. Щото и без нищо – не може.

Ето, заповядайте бележката. Три и седемдесе. Благодаря.

Съдбата ми ги говори…

Съдбата е дяволита дама с огромен афинитет към драматизма. Развихряйки се, тя оформя нещата с исполинско чувство за хумор и винаги се връща, за да нагледа сътвореното. Обикновено не сме съгласни с нейните методи на работа и я навикваме най-безогледно, а тя незлобливо си отваря още работа, само и само да ни даде втори, трети и ен-ти шанс. Защото не минава ден без поне 3 шанса за нов шанс.

Дори, когато усещаме, че дяволът ни дърпа за краката, тя се блъска с валяка – да ни оглади асфалта на новооткрито кръстовище. Да я ожалиш чак.

Като тръгнах в лекомислените си 18 години да си избирам препитание, тъй се случи, че не я обмислих тая работа както се полага и някак си се озовах в едно учебно заведение, дето учех едни работи. И съдбата реши да ме чукне по темето с цел самоосъзнаване и пренасочване. Обаче прояви чувство за хумор и ми се яви по начин, дето въобще не предполагаше нов съдбовен избор за мен. Вместо в проникновен разговор или чрез знаково явление да ми даде сили и мъдрост, яви ми се във влака. По линията Видин/Лом – София между Бели Извор и Елисейна.

По принцип мразя да пътувам с БДЖ през зимата, рано сутринта. Студено е, спи ми се ужасяващо, не ми се пие кафе, не ми се пуши. Вагоните са или полярни или тропически климат. В умерения пояс не виреят. Ужасно много мирише на Влак – една миризма на натрупван с дълги години прах – омокрян периодично, на метал, на опикани тоалетни. Седалките са продукт на незнайно ноу-хау, уж меки, пък току се изхлузваш напред, грозно зелени и още по-грозно непочиствани…

С разтреперани колена, омалели ръце и изтръпнали пръсти от тежкия сак, едва, едва се наместих на седалката и се увих възможно най-близко до очите с палтото си, желаеки малко да поспя, защото 5-6.00  си е нечовешки час, особено през януари. Имах спътничка, с която щяхме да влачим заедно бохчи към квартири и общежития, но така изтерзана бях, че даже и не забелязах в какво състояние се намира. Както се оказа по-късно, нейната жизнерадостност е била всепобеждаваща.

Тъкмо усещах меките ръце на Сънчо да ме полюшват нежно, а БДЖ затрака по-монотонно, когато вратата на купето, с ряз, се отвори. Не бяха много мераклиите да пътуват в този мазохистичен час, та имаше място и място из влака. Вратата се отвори,  един дребен човечец, в тъмносиньо яке, тъмен панталон и прихлупена шапка с неясна форма, преливайки с усмивка запита:

–         Момичета, свободно местенце?

Почака малко от благоприличие и на третата секунда се разхвърля на едната седалка. Смутолеви няколко лафа, но в лелеяната си дрямка не пожелах да вникна в смисъла. Момичето, с което пътувахме в една посока, заразменя реплики, приказката се пооживи – аз нехаех. Дремех си усилено в ъгъла и не щях и да зная. Докато из малкото купе не се разнесе възможно най-резливия цигарен дим. Чичото си беше запалил една Ардичка и с кеф се готвеше за закачки с тия моми.

–         Момичета, вие за къде сте тръгнали?

Невъзможно беше да се спи.  Човекът  излъчваше сили и желание,

не – той бликаше от енергия. Направо не можех да повярвам! За пет години бях един от сериозните клиенти на железниците и на пръсти се брояха хората, които искаха сърдечно да си общуват. А този тук, не спираше, да му се не види.

Като разбра, че сме студентки, реши, че именно това му е осмислило деня.  Сякаш светна.

Мъжът се отпусна и се разприказва, като че ли не беше 6.00 сутринта, а  ракиено време. Това, онова, та взе и да разпитва:

–         Вие, момичета, накъде сте тръгнали така?

–         Прибираме се да учим. Изпити имаме да взимаме.

–         ААА, гледай ти. Едно време и аз щех да учим, ама нещата нещо не станАха. И не можах. За какво учите вие, а?

–         Икономика – тази моя спътничка какво се беше разприказвала?

–         Икономика? Верно? Лелее, ще прощавате момичета, ама това е една от най-гадните професии за жени. Не, най-лошата професия искате ли да ви кажа коя е? – освен силното възмущение, в гласа на чичото се усещаше и едно негодувание, а и леко превъзходство.

–         Що да е лоша професия, бе? Добре платена…

–         Бе остави ти тая – платена. Сериозно, искате ли да ви кажем коя е най-лошата професия, къде една жена може да си измисли да работи?

–         Добре де, кажи, слушаме.

–         Е, ама това другото момиче иска да спи май? Да не и пречиме нещо?

Сега вече, пряко замесена, или трябваше да съм груба, или да участвам, поне жестомимично. Развих малко палтото и се поизправих.

–         Най-лошата професия за една жена да работи, това е инженерка. Те това е най-лошото – с гумените ботуши, с ватенката из калища зиме, през летото прах. Ходи по строежите и се разправя само с тъпанаре и загубени мъже. Верно, важна си – без тебе нищо не става, ама може ли все с чужди мъже – бачкатори – да се разправяш? Хора простаци… Свой дом, свой мъж – не мо”а завърти. И на какво прилича – от нея нищо женско се не види. Това за мене не е жена.

Втората най-лоша професия – това е икономиката. Каква ше станеш като учиш икономика? У некое предприятие – ще водиш сметките. Като те сложат на касата – тоя мине, оня мине и се не подпише…После дойдат ти завъртат една ревизия, надчетат е и айде у Сливен.

–         Е, как бе, пари кой раздава така?

–         Е, не раздаваш – ама мине главния снабдител и ти каже: дай ми толко и толко пари, че требва да купувам нещо и бързам. После ше разпишем квитанцията. И ти даваш. После мине директора – дай ми толко и толко пари, че ме чека командировка, като се върнем ше разпишем…И ти на тоя дадеш, оня мине и накрая кой ше надчетът? А не може да не дадеш. Как ще се разправяш с директора?

Не ми ги фали ти на мене тия. Това са професии, къде за жени не стават. От жената нищо не остава.

Чичото гледаше едно такова доволно. Замислих се, наистина от моето учене каква професия щях да имам? Какво ли задоволство ме очакваше.

–         Вие момичета, знаете ли кои са най-хубавите професии? Искате ли да ви кажа? Според мене най-хубавите професии за жена са три. Да ви кажа ли мойто мнение?

–         Кажи де! – спътничката ми искрено се забавляваше – От къде можем да знаем кои са? Или нещо се майтапиш с нас, а?

–         Не е верно. Веднага ще ви кажем.

Най-хубавите професии за жена са три, по мое мнение. Аз много съм си ги мислил и съм стигнал до тоя извод. Първата професия – това е библиотекарка. Що? Ше ви кажем: стоите си на топличко, на чистичко, чайче, кафенце…И каква ше ви е работата цел живот – да изчетете книгите от таа библиотека. Това е. Ама кажете ми не е ли хубава тая професия, а?

–         Хубава е, бе, как. Не носиш отговорности никакви…- активи трупаше моята спътничка.

Аз си слушах кротко от моя ъгъл, дори много слушах. Този вадеше есенцията направо от живота.

–         Втората професия, дето е тамън за една жена – това е учителка. Другарко, другарко – пардон, сега нали е госпожа. Госпожо това, госпожо онова…Ше си на работа само половин ден – зависи от смената, нали. Като ти свърши работата, градо е твой. И децата те поздравяват, на празник цветя носат – ни един празник, рожден ден, нема да мине без тебе.

–         Учителите са уважавани, верно е…

–         Но на мене най-си ми харесва третата професия, която съм си я намислил. И е най-хубавата, според мен. Това е детска медицинска сестра.

–         Е що пък детска?

–         Ами нема да се разправяш с болни хора, те за това. Седиш си у отделението, грижиш се за децата. Си земеш една бела манта, ще я подкЪсиш, отдолу ще облечеш един бански на точици та да се познава изпод мантата и като тръгнеш по коридора – докторите кой ше гледат? Пак си си на топло, на чистичко…Не е ли хубаво, а?

 

Не съм ли прав, сега, момичета, а?

Вече знаех на какво ми прилича този човек – беше досущ като нахранен котарак.

Съдбата обаче като дава – дава.

–         О, момичета. Аз да ви кажа, четем много. Книги, списания, вестници. Знаете ли вие, кой ми е най-любимия вестник. Не може да познаете. „Лична драма” се казва.

Ние свободно се закискахме, защото това заглавие ни даде възможност да подишаме спокойно. Като се има предвид що за глупости публикуваше…

–         Не се смейте така. Вие чели ли сте го? Знаете ли какви истории пишат? Това са истини от Живота, бе момичета. Аз за това обичам да го чета вестника. Има най-различни. И за възрастни хора, и за млади. Аз тия истории най-ги харесвам. На младите.

Имаше едно писмо, например…Ама вие искате ли да ви разкажа?

–         Разкажи де.

–         Ами писмото се казваше: Слаби ангели. Едно момиче – тук, колкото и да не беше възможно, мъжът се оживи още повече, очите му станаха по-бляскави, а усмивката – по-широка. Той се обърна към нас и се опита да ни приобщи – едно момиче, дето пишеше за това, че му омеквали коленете. То си имало приятел, ама на, харесало си едно друго момче – само като ме пипне и ми омекват колЕната – така пише. И не знам какво да направя – щото тя си обичала приятеля, ама…Вие, момичета, имате ли си приятели?

Човекът продължи да си дъвче темата, но на мен отново ми се доспа. Съдбата беше споделила виждането за образованието ми и си замина. Хубаво, че стигнахме гара Елисейна и чичото трябваше да слезе – на работа бил.

А бе как тия хора си говорят в 6,00 сутринта, бе!

Фемина

 

Тия дни посетих едно козметично студио, през което отвреме на време преминавам за разни процедури.  Сетих се за жалбите на Бриджет Джоунс какъв тежък труд полагаме за външността си и за да оправдая вложените средства и време по образа си, взех та тръгнах по-изправена и се пооблякох малко по-така. Вървя си аз и стигам до училището на детето, с цел да си получа наследника от госпожа Учителката. На изхода се сблъсках с една скъпа на сърцето ми приятелка, която веднага отбеляза усилията ми да изглеждам по-стилно (не че се бях изтупала в Армани).

–          Много си елегантна днес! Или, викаш, си облякла нещо по-различно от сутрешния анцуг?

Дадох си сметка, че водейки ученика, сутрин минавам по най-тънката лайсна и умело излъчвам унисекс. И не само тогава – разхождам си се целодневно по маратонки и някакъв спортен вариант на панталона, наметнала палтенце, с прическа „ей сега отивам на фризьор”.

Да не говорим, че вървя прегърбена и се клатушкам тромаво – щото само прибягвам от точка А до точка Б.

Леле!

Дали не трябва да се запиша към движението „Флай Лейди”? Или пък да си набавя специализирана литература от областта на приложната психология?  Каквото и да направя, то трябва да е спешно, защото все повече ми се размиват очертанияната.

Макар че, да бях само аз – с мед да ме намажеш.

П.П. Ако напишете в Гугъл „изискана дама” и потърсите изображения – то това е последното нещо, което ще видите.