Романтиката е сега по телефоните…

Има нещо, казвам аз. Провидение или Фата Моргана, Фортуна или Господ, дори Упи Голдбърг да е – има нещо. След вчерашната драматична любов в кварталното бистро, Онова-което–гледа-отгоре реши да ми покаже, че желанието за любов, романтика, шеги и закачки, не е съсипано от кризи, виртуални реалности и прочее. Хората търсят романтиката, колкото и да плюят по мелодрамата. (Софи Маринова си го изпя жената, ама на –  не я класираха…)
Неделен слънчев следобед. Леко жега, прахосмукачка, пералня, детски книжки, кафенце в междуметията. Телефона ми мълчи добродушно. Съпругът също.
В този тих, изпълнен с прашинки и слънчеви петна по паркета следобед, сигналът за получен смс ми се стори непривично остър. Чий телефон беше адресатът – моят!
Поглеждам учудена , тъй като недолюбвам този комуникационен метОд.
Съобщението, без грам уклончивост гласи:
Zdravei skapa, koga shte se vidim?
От непознат номер.
Ха! Може да е една приятелка, дето ще се виждаме от половин месец насам, обикновено върти някакви вивакомски номера. Ама тя трябва да е бая слънчасала, за да се изрази така. Е, то днес бая пече…
Звъня обратно, за да я подложа на жесток сарказъм, но направо се хлъзнах от дивана – отсреща мъжки глас.
– Добър ден.
– Кажете, викам.
– Вие кого търсите?
– По-скоро Вие кого търсите – пратихте ми СМС.
– Да. Е, кога ще се видим?
– Моля? – аз съм в потрес – но, но…
– Представяте ли си? Това е съдба!
– Моля? – необичайно, но се повтарям, –  но аз не Ви познавам.
– Вие не ме познавате, но аз Ви познавам. Представяте ли си, това може да е шансът на живота ни! Нека да се срещнем, за да…
– Вие нещо сте се объркал, струва ми се – поокопитих се бе, такива ученически си ги мечтаехме едно време – приятен ден.
– Ама почакайте, не бива така да се отказвате…
– Желая Ви приятен ден! – категорична.
Мъжът ми ме гледаше с любопитство. Аз се смея и не мога да обясня. Еййй, има я любовта бе! Има я романтиката! Е, има ги и младежи да си правят експериментализми некакви и шегички…
И понеже съм известна сред близки, приятели и по-далечни, с умението си да формулирам адски остроумни реплики с около 10тина минутно закъснение, няма да обяснявам, че можех да го питам този Романтик нещо като например: след като ме познаваш, значи знаеш, че сина ми е абитуриент, а аз следващия месец вдигам купон по случай пенсионирането си? Но пък очарованието…

Advertisements

Какво му трябва на човека…

Напоследък отвори се някоя соц-мрежа и току под носа ти закръжи пост със сърцераздирателни размисли по повод стреса, мъката и бързото лапане в днешно време.

Бързам, нямам време, бърза вечеря за три минути, бързо съхнещ лак, бързи куриери, бърз достъп. А сърцето тупка, тупка и все негодува, бързо – изпуснах си часа, бързо, млякото, бързо, да си легна, бързо да се напише документа.

Следващото, което застава в надгробната пирамидка е: наложете своето мнение! Покажете кой е шефа!, Покажете вътрешната си сила! Завоювайте авторитет…

……майката….то не остана сила за въздух да дишаме бе!

А ако имахме търпение всяка сутрин щяхме да закусваме френски палачинки с кафе меланж, примерно. Пусто, обаче, повечето от нас, дъвчат банички и пият боза с аспартам. В здравословен вариант: н`к`ви крекери и айрян с консерванти.

А какво му трябва на човек – да бъде търпелив, за да посрещне радостта от живота с ищях, без да го е страх, че е изтървал нещо.

 

 

 

 

 

 

Оня ден, седим в едно кафене, с едни близки хора. Времето лети, часовника не спира – иде време за вечеря, стъмва се, няма хляб у дома, децата ще закъснеят, не е ли по-добре да гледам един филм през това време, или чакай – да почета…А просто си седя в кафето и вътрешно кипя.

И като се попитах – вързана ли си, мале, за стола или мравки те хапят? Защо не си допиеш бирата с радост, 20 минутки от живота срещу една манджа ли залагаш? Направо се скумросах от този сърцераздирателен и патетичен въпрос. Ама което си е истина, истина си е. Това правех – 20 уникални минути залагах за пържен лук и картофи, примерно. Плюс взиране в пц-то.

Стана ми едно отпуснато, едно смешно зарад самата мене си – до къде се докарах – да се дам за кило печени картофи…

Спящата красавица

Спяла си тя сладко, сладко. Да беше си останала заспала. Защото като се събуди, трябваше да го мисли и принца, двореца, да се разправя с готвача, да ходи да язди, да мисли за принца, да маха от дворцовия балкон, да си рита обувките вечер. Трябваше да се чуди дали и се пие мляко или просто е от хормоните, да прати ли принца за кисели краставички и дали ще и разтрие прасците,  ще има ли стрии на корема като роди, а изобщо да кърми ли, после да търси гувернантки…

През цялото време да се съобразява с етикета, да носи ластични гащи.

Е, можела и да си лежи просто в градината и да си се радва на цялото това мислене.

А можеше просто да спи.

През цялото време краля и кралицата се чудели, дали още едно ковчеже със златни прибори било по-евтино или 100годишния депозит им донесъл добра лихва?

Червената шапчица – инсайд стори

Тя не била обикновено дете. Или била? Във всеки случай няма никакви изследвания по темата. Но хората казват, че била замечтана, имала силен афинитет към маргаритките и преследвала пеперуди с хъс.  Обичала да слуша нещо, което чувала само тя, за това и не разбирала, твърде, майка си понякога.

А майка и се опитвала. Обличала я в свежи цветове, за да подобри състоянието на аурата и. Слагала и специална Червена Шапчица, за да засили връзката и с …Космичното, да речем.

Червената Шапчица (как само и прилепнало) си останала червена шапчица.

Когато я срещнал на горската пътечка, вълкът изобщо не разбрал какво прави. Просто бил адски гладен.  Но с радост посрещнал ловеца и също така с радост се оставил да го освободят от тежестта в корема. Някой път хич не знам какви ги върша, – наругал се наум горският звяр при щастливия завършек.

Ах, колко интересно! – възкликнала Червената шапчица.

Когато пораснала, Червената Шапчица успяла да запази ЧШ. Или просто и било писано.

 

Грозното патенце – кавър стори

Огледало се грозното патенце в една локва на двора и въздъхнало. Нещата не стояли никак добре.  Моткало краци – два пъти по-дълги от на останалите, главата му се клатушкала, пуха му бил един такъв неопределено бозав, а походката – предизвиквала морска болест. За това  не преминавало повече от 5 метра наведнъж.  

То, обаче, не изгубило надежда.  Имало изход. Дори два!

Винаги можело да тегли кредит за екстеншън оперение и перманентно изрусяване, а после със сигурност все някой щял да плаща вноските.

Но също така можело да вкара малко маниер, малко парцалки, някое и друго парче тел за бижу и да популяризира ню стайл. А после и кой знае – можело да участва в някое риалити.

Напук на всички усилия, патето пораснало и станало прекрасен лебед.  И до последната нота на лебедовата си песен, то учело околните, че всяко нещо идва с времето си.

Те пък взели, че си организира сектата  „Лебедианци”.

Паралелни вселени и бутилка вино

Нешънъл Джеографика не е полезен.  Пусна научнопопулярен филм за паралелните Вселени.

В момента неизяснен брой мои двойнички водят съвсем различен живот от моя, а аз си седя в тукашната Вселена и им бера гайлето. Освен това – при всяко току-що взето решение – дори в момента – създавам Нова паралелна действителност, едва ли не? Някъде, явно, живее някоя, която е изпълнила тази или онази моя мечта, която аз не съм устискала да последвам, поради колебание или поради грешно решение. (Обаче, гледай бе, каква дребнавост – по една паралелна Вселена и аз за нея да  завидя…). Абсолютно се убеждавам, че друго мое аз, някъде и някога, се чуди, защо не е на мое място. Не, аз искам да попитам, тези хора, от този НГ, наясно ли са какво ми причиниха?

Всъщност, гледах и това:

http://www.imdb.com/title/tt0375063/

Този филм ме изправи до стената, нарисува ме като дартс и метна стреличката право в центъра. Понякога е нужна съвсем малка доза негодувание, за да прескочиш реката, т.е. да преодолееш колебливостта си. Или просто не бива да се прекалява с ограниченията, за да кипи жизнеутвърждаваща жизненост. Е, винаги може да се вземе ролята на булдозера, дето си кара по пътя и мачка на ред, докато реши да паркира.

Харесва ми да си се представям като бутилка вино, дето чака да узрее, надявайки се, че съм добра реколта, все пак.

Спорно интерсно е  да отгатнеш какъв сорт са, колко слънце ги е огрявало на лозето или пък дали не ги е скапала някоя мана,

Плажни игри

Колкото и да ми се иска последващото няма да е Ода за Прекрасни Златни Плажове, няма да е сърцеразкъсващ копнеж по китно черноморско кътче, нито ще е Пътешествие-из-непрежалимопрекрасното детство. Напротив, ще ми се иска да е разтърстваща жалба, нещо като изпълнения с мъка въпрос от прекрасната българска песен – Къде са ми детските книжки. В моя конкретен случай – кой ми взе Созопол.

Тъй като ми е сантиментална душата, не мога да не спомена, как в детските ми години гащите не се продаваха по улиците, не се надпреварвахме с акумулаторни колички в парка и по улиците на гореспоменатото място миришеше на море. Днес мирише на озонатор от близкото заведение, на олио от по-далечното и какафонията е близка до микрофония.

Нейсе, ще рече човек, няма да се припичаш по икиндия на калдъръма, ще слезеш на плажа. Пясък и море, чайки – едно-друго по тематиката.

Как бе, как да стане тая работа, като трябва да разместиш поне 16 шезлонга, за да видиш пясъка и да затвориш около 134 чадъра, за да те напече слънцето. Погледнеш наляво и назад – бряг се не вижда – разностройно хотелско море. Погледнеш надясно – стрехи на плажни кръчми.

Но като свалиш гледната точка на метър и половина над морското равнище – ми то хората, май, същите. Само дето сме станали повече.

This slideshow requires JavaScript.

Примирили сме се с гъчканицата, боримЕ отегчението и изяждаме набързо плажното време като хамбургер от известна бърза верига. Поиграем си на море, пийнем по биричка и се запътим към колата.

Но! (как ми се зарадва душата!)

Между редиците с гащи, зад щендерите с боядисани мидички и прекаляващо с кича поп-арт, се вижда крайчето на карирана покривка, увила се около железните крака на една маса.  Кълна се, намерих си моя Созопол. С лимонадата, ментата, вкусната цаца, биричка и прекрасната прохлада на един демодиран навес (без грам озонатор, моля ви се).

Ах, как се стреснах от по-горните мелодрами и ревове.

И 3 км по-на север няма чак толкова много чадъри (освен ако не си сложиш сам), а шезлонгите са броени.