Естествена срещу изкуствена. Или беше обратното?

В лесу родилась елочка


Декември е! Месец на радост и безумства, на студ и греяно вино, на край и начало, месец на любов и уют, на искри и тържества. Тихи семейни дни и гръмки купони.

Казваме, че е най-важно здравето, любовта и прочее, но очите не слушат сърцето и се залепят по витрините в МОЛА. Какво да се прави – душа човешка. Сред тези екзистенциални помисли, мен нелепо ме тревожи един мъниииичък въпрос.

Времето за Коледния дух настъпи и е наложително да намери проявление у дома. Т.е. трябва ни Коледна Елха, щото разните гирлянди и прочее стенни украшения не са комплитни, т.е. нема пълнота във внушението.

Всяка година започвам аз да се замислям за Екология, Равновесие и такива други неша.

Каква Елха да си купим? Прясно отсечена или не толкова прясно произведена?

Миналата година си купихме в саксия. Като по-миналата.  И втория път, както първия, горката изсъхна, защото не успяхме да я догледаме. А много се грижехме.

Според усета си за драма, домашните се делим на два лагера – естествена, рязан стрък или изкуствена, пуфкава. При първата има мирис на смола и бор, има и иглички – много иглички – боцкат и досадничат, въпреки н-брой прахосмучения поне до май.  Artificial варианта е чистичък, вечнозелен, но по-нататък ясно.

И тъй като ни акъл ми достига, ни образование, не мога да взема по-екологичното решение.

Да си купя посадено в горско стопанство (демек контролирано отглеждане)  дръвче или да зарадвам пластмасовата индустрия?

Като как е възможна Коледата?

Дядо Коледа, Дядо Мраз и …

Дядо Коледа

Напоследък, като чуя „Дядо Коледа”  се сещам за 2 (две) неща: пари и Кока-Кола.

Веднага след това, с мигащи букви и веселяшки-лигав глас зад кадър, се появява рекламата „Дядо Коледа пазарува от Трън-Мрън-Дрън прайсес, от Била, Метро – де що верига и бакалия намери. Бая зор.

Е, това какво е? Декември е!

Не издържам вече. Оня ден синът ми много радостно съобщи, че писал на Дядото да му донесе Батъл-Тратъл-Страйкър-Майкър, плюс Бакуган-Макуган и Бен Тен-Ментен, някакъв брой герои–мерои и още една игра за инсталиране (последното не го разбрах), по принцип ако ги нямало в работилницата, щял да ги вземе от нам къде си.

Изтормозих се. Виждам се как попадам право в лапите на адска и нелоялна конкуренция. (Пропадна ми идеята за арт-играчката или книжката или нещо, което не се характеризира с безумна грозота и опцията за трансформация. Няма да запея „Къде са ми детските книжки?”, защото все пак се броя от модерните майки и отчитам модернизацията на поколенията.)  Плюс това – жестоко се нервирам. Като пресметнах колко работни човекодни се влагат в Една битка на „Героите 108“ или пък в пластмасата на „Баз“ (или Бъз, все тая), почвам да пускам пяна и да се питам – защо един кокаколаризиран Дядо (бил той и симпатичен) ще ми обира парите, овациите и детската радост. Остави това, той иска да носи още и още подаръци, да разсипва чували и да се смее почти иронично. И НЕ идва да си прибере зарязаните армагани обратно.

Не съм съгласна. Решена съм и ще извърша НеПроСтиМоТо! Ще му посегна.

След кратки консултации с Интернет се опрях о Филип Котлър и прочее пазарни магове.

Измислила съм го гениално!  Днес, например,  група приятели се заговориха кога и как са разбрали за ефимерността на Дядо Коледа. Горе-долу на възрастта на сина.  Време е значи, да оставим Добрия Старец. Тъй като децата растат, а идват много бебета, той няма да смогва и ще остави грижата за порасналите деца на Мама и Татко. Перфектно – подаръците няма да минават през пет-шест звена.

Само дето:

Дядо Коледа така и така трябва да идва, щото и ние си имаме бебе. Вече поотраснало, но още говори нечленоразделно и не ходи на училище. Как за едното ще може, за другото не?  (Ще съм вечно признателна на всеки, който предложи изход).

И! Ето го доказателството за личната ми гениалност: Подмяна на образа! У нас вече идва Дядо Мраз!

Само че:

Как така Дядо Коледа ходи при съседите, а у нас не?

То не ми остана гениалност вече.

Препечените филийки – начин на производство и Символика

Вторични философски уклони

 

 

Преди време много хора четяха Войната за вдигнатия капак на тоалетната чиния. И отъждествяваха семейните битки с хигиенни навици. На мен този символ не ми харесва и ще се обърна към Насъщния.

Истинското различие между Мъжът и Жената се изявява в начина на препичане на филийките. Елиминираме тостера, защото само харчи ток и заема място. Едно време, баба ви само на тостер си е препичала порязаниците.

Жената ще нареже хляба, ще го нареди в тавичка, ще го сложи във фурната, ще я включи и ще наблюдава, ще обърне филийките, ще ги извади златисти и не много твърди.

Мъжът включва фурната, вдига решетката на високо, ще надуе градусите и ще седне да почака. Като се зачерви дръжката на вратата, ще вземе кърпата за ръце, ще отвори печката и ще метне ловко хлябът върху решетката. Ще си препече насъщния до тъмно кафяво. (Жена му ще почисти печката когато и е удобно.)

Обобщен анализ: жената има склонност да се престарава в дребни детайли, оправдавайки се с Емоционалност, мъжът има склонност да пренебрегва естетиката, оправдавайки се с Функционалност.

А сега някой да вземе да оспори физичния закон за плюса и минуса.

П.П. За по-интересно, Майка Природа е омешала понятията, но е проявила и милост. От тогава жените търсим скритата мъжка емоционалност,  те се опитват да ни изкарат мъжки момичета. А филийките са с пълнеж.

 

Бисквитки, неделя и Седмото изкуство

В неделя, мойта мила другарка ми съобщи, че ще използува възможността и да заведе своя наследник на кинопредставление. Аз набърже се намесих в плановете и, та пременихме се със сина и се завтекохме към кинотеатъра. Афишът обещаваше наслада за малките, но не пропускаше и родителите: Аз, проклетникът.

Остроумия, хумор и забава. В историята, едни сладки момиченца – пуканки същи – продаваха бисквитки. Американски нрав, някакъв. Но, поемайки пътя към дома, синът ми със сладък глас ме помоли:

Мамо, ще позволите ли една молба към Вас? Ако не ви затруднява, нека приготвите пресни бисквити към следобедния чай. Чудесно ще бъде към свежия му ментов вкус да прибавим нещо питателно и хрупкаво.

Прекрасно хрумване, моето момче! – отговорих аз и тутакси забързах стъпка към домашното гняздо.

Насладихме се в прекрасна атмосфера на чудесни и апетитни домашни бисквити. Рецептата я споделих на госпожа Петя, на госпожа Светла, а пък и госпожа Съседката от отсрещната кооперация ме помоли, ако не ми представлява затруднение, да и я споделя.

 

Книги

Напоследък много избуя популярността на „Яж, моли се и обичай”.  Първо книгата, после филмът.  И още една книга. За още един филм – не знам нищо.

Откровенията на една жена, която се развежда с богат набор от угризения и търси какво не и е наред. До тук добре.  Прави проверка в  невероятния Рим и с италианската кухня,  като символ на La Dolce Vita. Не е достатъчна насладата от живота. Поглед към себе си – невероятната Индия и покоя на йогата. Ашрамът не е мястото с отговори. Бали – майката Природа и среща с Любовта.  През цялото време очаквах писателката да сподели нещо наистина колосално. Но в крайна сметка получих усещането, че съм гледала филм на NG, който обещава „Гръмки разкрития, краят на загадката…”, които със затаен дъх очаквам около час. И през цялото време ми обясняват как било видяно, разказано е, но, всъщност, в 59 тата минута не могат да гарантират има ли Йети, няма ли.   Бутафорията у някои американски културни образци ме кара да се възхищавам на умението – от нищо нещо.

А от филма си харесах няколко неща:  пищният италиански обяд, усещането за вино, една разкошна неаполитанска пица и Хавиер Бардем.  Ама той беше за малко.

Замислих се, какво всъщност преживява лирическата героиня?  Глезотии? Не, тя се терзае. Както се терзае една близка, че времето и изтича между пръстите, децата, ипотеката и малките радости. Или пък както се терзае друга близка, че в тая държава не може да постигне спокоен живот, за това залага всичко зад граница.  Аз също се терзая, дали да почна да се притеснявам от времето  или от други си мои неща. И тъй като съм човек с много близки – палитрата на  горести е богата.  Прекрасно я разбирам лиричната героиня. И ме е яд, че се похабила такава мъка в този опропастен стил на приложна  психология.  Как можа, госпожо  Елизабет Гилбърт?

Тези книги ми приличат на  зелена макробиотична салата, върху която, за заблуда, са  ръснали малко пармезан.  А пък аз очаквах поне порция спагети (за къри и морски дарове въобще не отварям дума).

http://www.helikon.bg/books/author/38891/

МОЯТА БИТКА С ЦИГАРИТЕ

МОЯТА БИТКА С ЦИГАРИТЕ

плюс кратка характеристика на пушачите и самото пушене

НЕ ПУШЕТЕ!

Най-лесното нещо на света е да се откажат цигарите, аз лично го правя поне 5 пъти на ден.

Перифразирам Марк Твен, не само защото е невероятна личност, но и защото е казал всичко в едно изречение – поне според моята философия.

За да се стигне до края на пътя, то трябва да се извърви целия път. Т.е. не може току-така да се откажат цигарите. Не и от пушач.  Тук някой ще възрази и веднага ще наизвади сума ти доводи, за да ме натика на дълбоко и тясно място. За да подкрепя тезата си, веднага искам да опиша някои видове пушачи:

–          Непушач, който има малък флирт с тютюневите изделия

Това са предимно жени.  Таргетът е с широк спектър – от домакини до работещи дами (по-изразен е дялът на държавния сектор). Доста често са хора, за които никога не би предположил, че пушат.

Купуват си някакви тънки ( Slim) цигари, избрани са по дизайн, цвят, форма на опаковката. Тя обикновено седи навряна в чантата и изветрява (то няма много за изветряване, де) спокойно около месец-два, дори повече.  Винаги обаче имат запалка.

Такъв човек запалва цигара по време на някакво извънредно събитие: банкет, среща, сбирка на съученици и тн. Маниер на пушене: твърд – изпънати пръсти, силна чупка на китката, тези дето застъпват по-изискана линия на поведение се опитват да наподобят Марлене Дитрих, само че без цигарето.

Сами се сещате, че тези хора нямат за цел да се насладят на цигарата, те се наслаждават на позата и визията. Само дето са пропуснали да забележат, че това е било модерно през 80-те (разказвали са ми).

–          Спорадичен пушач

Смесена група – както мъже, така и жени.  Понякога имат, понякога нямат цигари. По-често имат, според мен.  За тях пушенето е като да пийнат нещо разхладително – никакъв приоритет. …

Може би тези хора са за завиждане. Имат определен вкус към по-качествени цигари, т.е. харесват усещането.

Но: „Моа да копам, а моа и да не копам” – казал Вуте

–          Сериозен пушач

Винаги има цигари, предпочитана марка. Има си задължителни пушения:  с кафето, след хапване и от време на време. Цигарите вървят като семки при възникване на по-интензивни моменти.  Тези хора, освен че харесват усещането, са привързани към никотина.  От психологична гледна точка – знаят как да си уважават ангажиментите (грижливо гледат на наличността, например), склонни са да проявят разбиране към околните (знаят какво е да имаш нужда).  Въпреки всичко горепосочено, често ги обвиняват в какво ли не.

–          Страстен пушач

Не пуши единствено докато спи. Евентуално.  Обича, не може без, силно пристрастен. Идеята да откаже цигарите никога не е минавала през главата на такъв човек.

–          Една категория, която е между горните две

Това са хора, чийто познати казват, че не могат да си ги представят без цигара. Те не пушат постоянно, но цигарата изразява част от същността им.  Маниерът им на пушене отразява самият им характер.

Естествено, това което посочих до тук, съвсем не изчерпва видовете. Нюанси, смесици – стилове и подстилове, поне още толкова.

Но няма да бъдем точни ако не обърнем малко внимание и на бившите пушачи. Често си кореспондират с дадената класификация, но:

–          Бивш пушач наяве, а на сън…

Не пуши вече. Но с удоволствие сяда в най-задимената част от салона и непременно между пушачи. Това са или безобразни инати и ли хора с безумно силна воля.

–          Бивш пушач „това да го махаш оттука”

Щом видят някой от обкръжението си с цигара в ръка, започват да го преследват до пределите на отредената им юрисдикция. Лошо е, ако ти се падне шеф такъв.

Има два варианта: ужасно волеви хора, на които ненормално им се пуши.  Вторият вариант е, че са се отказали вследствие на препушване (а това е ужасно) и са изградили невероятно отвращение към тютюна във всяко проявление.  При тях има опасност да припаднат ако си такъв садист, че да пушиш  около им.

–          Бивш пушач „всеки има право на избор”

Не им пука. Те са направили своя избор. Ако ще да се тапицираш с цигари.

Стигнахме до групата на непушачите.  Въпрос на интелигентност е как възприемат околните.

Спирам с описанията.

Надлежно съм се класифицирала, забола съм си топлийката и сега, след приключенското ученическо пушене, иманентния признак на студентския период , осъзнатата елегантна естетика след това и пр. Съм стигнала до извода, че цигарите вече не ме радват.  Не ми доставят същото удоволствие, не ме карат да философствам и тн и тн.

Т.е. да не отлагам и да си го кажа: искам да спра цигарите.

Омръзна ми да съм ангажирана по този начин. Ще ги откажа – правя го за 389 път (плюс-минус стотина пъти) и ми е ясна стъпката.

Започвам програма по отказване. Дадох си два подготвителни дни. Съставих „антихладилник”  план и от утре започвам.

По предварителни данни – най-трудно ще ми е да се откажа от сутрешното пушене.  Навикът, който имам от няколко години е труден за разрушаване – дадох си сметка. Не мога да преценя доколко той се базира на удоволствие и до колко на нужда.

За да ми е ясно за проследяване и отчет, ще се спра на точковата система:

  1. Мъчително събуждане, приготвяне и предаване на закуската на двете бръмчалки (един шестгодишен и една едногодишна)
  2. Пиене на кафе. С цел избягвяне на свободното време кафето се пие паралелно с горната точка
  3. План „антихладилник” – скок към спортния екип и гребния тренажор. Времето за тренировка, което ми отпуска едногодишната варира от 20 до 40 минути, в зависимост колко картонени кутиики за късане ще има в наличност.
  4. Ужасно съм гладна, няма да пуша, ще хапна 5 лъжици кисело мляко и една до пет ябълки.
  5. Говорене по телефона – да не съм посмяла да запаля цигара. Може да си говоря и без да пуша. А дали мога?
  6. Занимавки: семки, готвене, строене на кули, събиране на кули, борба свободен стил с бръмчалките, малко интернет… Не бива да излизам от всекидневната.

За следващите точки нямам сили понастоящем. Моля за отсрочка до утре наобед.

Два дни по-късно. Пълен провал. Пушенето продължава. Проблемът се крие в изречението:  Нали ще ги отказвам, какво значение има още една…

Кога?

Живот в розово. Ежедневната романтика

Вие обичате да се подигравате със сапунените сериали?

А може би ги харесвате?

Или купувате тайно книгите на Даниел Стийл? (после ги подарявате някому с думите „Не знам как попадна в къщи“)

Или имате нужда от нов поглед върху рутината на ежедневието?

Моля, погледнете съседната страница – Рутинна романтика.:https://hrupkavo.wordpress.com/%D1%80%D0%B0%D0%B7%D0%BA%D0%B0%D0%B7%D0%B8-%D0%B8-%D1%80%D0%B0%D0%B7%D0%BD%D0%B8/

Омаян следобед

Денят си беше типичен септемврийски.  Следобедът се точеше като захарен сироп – сладък, гладък, та чак нагарча.  Някъде на улицата свиреше акордеон и атмосферата окончателно доби вкус на бяло сладко.

Край едно дърво се бяха настанили двамата  другари – Пешо и Гошо. Пешо с обработен маниер нави ръкавите на тъмносиния пуловер. Стоеше му широчък – като на моряк. Сигурно и за да си пази кръста беше го напъхал в дънките и беше пристегнал със здрав, кожен колан.  С игрива походка и в ритъма на акордеониста чичи Пешо заситни към шадравана. Захапал цигарка, говорейки през рамо с Гошето, топна ръце във водата, преплакна ги и се върна обратно към струпаните до дървото торбета.  Приседна и сякаш всеки момент щеше да изкочи някоя пъргава стрина да им сложи чинийка с мезе.  Чичи Пешо  извади цигарата от устата си и започна да налива акъл на Гошо: защо така прпираш, къде си тръгнал, бе, ей монче? Живота  е мръсна, ама глеай сега – винце има ли? Има. И цигарки има. Опа. Мойте свършили. Запали една. Запали де! Ей ти – пийни малко. Чакай бе. Седни, шси изпушим сигарките и тръгваме. Тррррръгваме. Щом чичо Пешо ти обещал…

А Гошо сумтеше и се мъчеше да вземе решение, да стане и да се организира. Нещо смътно улавяше в главата си – мисъл, толкова замъглена и далечна, че се чувстваше ужасно объркан. Някъде, нещо – трябваше да има нещо друго. Изведнъж Гошо се изправи и се закова. Отчаяно се опитваше да надмогне алкохолът, слънцето, което му блестеше в очите и да спре, за секундичка само гласа на чичката.  Така съсредоточен, свъси вежди изведнъж тръгна. Трябваше да направи нещо.

Чичо Пешо спря да говори, усмихна се благо и реши първо да си допуши цигарата.

Три минути по-късно по-късно чичото аха да задреме. Но Гошо, тръгнал да се връща – този път изглеждаше по-сигурен в себе си. Застана край приятелчето си и се опита да вземе една торбичка. Наведе се,  но нещо наруши вътрешния му баланс, та се наложи да приклекне и да обмисли по-обстойно коя чанта да вземе. Така сърцераздирателно бе чувството на объркване, че другарят му го загледа. Чичи Пешо се опита да придаде посока на нещата: си искаш багажжа? Ше тръгваме. Ча – ето твойта – виж вътре. Твойта торба си е, нали? Не? А, че да се – а, ей т”ва е. Ставаме ли? Гоше, виж – шишенцето сме го привършили бе – да пийнем и т”ва последното и сме на гарата.

Извади измежду найлоновите пликове едно пластмасово половинлитрово шише, с малко вино. Трябва да му се признае на Пешо, че съвсем леко заваляше думите, личеше си закалката.  На Гошо не му хареса идеята, но нищо по-добро не му хрумна. Хвана шишето и дръпна една глътка, а после дълбоко се замисли.

СУТРИН МОРСКА, СВЕТЛОСИНЯ

Напоследък е тъй горещо, че в определени парливи часове на деня, мозъка ми смогне само да каже бълбук. Чудя се как си гледам децата. Всъщност, в този слънчасал момент, те спят. За мое и тяхно добро.

Единствената благословия (простете богохулството ми) , дето ми дава сили, за да премина  този препечен камънак, е морето.

Сутрин, малко преди жегата да се изсипе на улиците и полетата, спускам се с едно скърцащо колело край брега и се отдавам на спорт и музика (мъжът ми – такъв ми е умен и добър – ми подари един мп 3 плеър с думите: „да си слушаш като отслабваш”). И на морето. Карам едно известно разстояние, а то е така ласкаво и гладко, че прилича на разстлана сиво-синя тафта. Е, в повечето случаи. В началото на лятото е тюркоазено и грапаво, палаво и игриво. По-късно се успокоява и излъчва нега и отмала, а наесен е сурово и тъмносиньо. Но приема всякога и всеки с личната му обърканост и мисли, измива му очите, успокоява му душата и връща човека малко по-човечен.

Край морето сутрин не е самотно. Спокойно и тихо, но е пълно с народ. Като се почне от плажната алея с отворените рано-рано капани за сутрешно кафе, чай, бира, рибена или шкембе чорба – комуто каквото е потребно.

Колоритни са бабите, тръгнали на групи с по някоя кутия бисквити в ръце, или с домашни сладки. Съберат се, седнат на кафе и социализация. Да ти е драго да ги слушаш как преплитат болежки и шегички,  споменават внуци и понаплюят младите и някоя инстанция.

Жени, поседнали на small talks. Тук-там някой стар морски вълк, хора, тръгнали на работа – все избрали да изпият нещо сутрин на плажа. А поокъснели птици са си взели отрезвителното и са отишли да поспят, та по-рядко са на показ.

Като се понеса към онази част на плажната ивица, където няма капани и кафененца, попадам на друг един, морски феномен. Разни велосипедисти, автомобилисти бавно и неотклонно се отбиват към плажа – един след друг, като повикани на сутрешна служба, тихо и целеустременно, подреждат се в редица и разпъват въдици.  Някои половят час, други разпъват чадър, сложат си шезлонг и плавно преминават от състояние риболовец към прост плажуващ. Изумително единозвучни са всички в сутрешното си занятие. Няма нито един рязък звук или скъсано движение – сякаш гледаш някоя трупа, репетирала заедно. Светлината е полегата някак и усещам едва ли не мистичност.

Междувременно по пътя застигам, отминават ме и се срещаме с разни спортни натури – бягащи за здраве, за фигура, за работа. Вървящи – ей така, разходка правят, или пък отиват да се отдадат на морски бани. Велосипедисти най-различен калибър, хора дето си разхождат кученца малки, големи и още по-големи.  Постепенно се оформя и един постоянен поток от пешаци и моторизирани поклонници на кални бани. Наближа ли мястото на калолечение, току ме стресне някой водолаз – намазан с кал, сякаш се е вмъкнал в неопрен и очаквам всеки миг да извади и харпун.

Отминавам и тази социална крайбрежна точка и преминавам край предпочитаният от нудисти плаж. Един особено живописен образ често се вижда – хем разпъва въдици, хем почита лозунга „Назад към природата” – дискретно се отдава на рибарлък и нудизъм.

За жалост все повече семейни групи се прехласват пред кротостта и усамотеността (разбирай хавлиите са по-малко от една на кв. М) на този бряг и по-свободомислещите не знам какво правят.

Като отмина тия няколко десетки метра, много рядко срещам преминаващ. Тогава, според настроението или засилвам или намалям скоростта, изпразвам си главата.  Покарам още малко, погледаме се с морето, пък обърна колелото и обратно към каквото си ме чака.

П. П. Пък ако се случи тъй, че спортният час да се впише в ходенето на плаж, става още по-интересно.

Диетично

Диета. ДИЕТА. ДИЕТА. Диета

Днес съм на диета. Т.е. съм на ограничителен режим.

Оня ден гледах Олимпийски репортаж – ски дисциплини. Едни жени в ненормално прилепнали костюми, хвърчат куршумно по пистата. Ама то екипчето опънато, една гънка няма – само форми – обли, стегнати, хармонични, като гръцки богини. Станах и отидох пред огледалото в спалнята. Хитро съм го сложила срещу прозореца, за да ми идва светлината откъм гърба и да изглеждам с 3.45 кг по-слаба – помпам самочувствие. Екипчето ми – неравномерно опнато тук там, особено неестетично очертава некои места. Хем не е прилепнало. Хем и светланата поприглушена. Докато се смущавах пред себе си, погледа ми попадна на едно седефено колие, дето си го слагам лятото. Сетих се за плажа и си се представих как пуфтя като грациозно тюленче (по принцип муцунките им са много сладки, нали?).  Решително споменах омразната дума „диета” . Спортът ми е ограничен, щото бебето иска заедно с мен на тренажора, пък на мен не ми е удобно.

Преди да си легна, хапнах едно парче сладкиш – да не съм капо.

Сутринта към 10.00

Всички сме будни, децата закусват, в къщи ухае на кафе. Сладкишът не ми е привлекателен.  Киселото мляко, отредено ми за деня, ще почака. Сега искам чаша горещо, леееко подсладено, силно кафе. Страхотно.

11.00

Какво ли ще стане, ако си взема една хапка от сладкиша? Мм, не. Отварям хладилника да си взема киселото мляко.  Кой идиот е поставил купата с картофената салата най-отпред? Аз съм идиотът. Кашкавал? Абе взимай млякото и затвори тази врата!

12.00

Виновно мия виличката, с която хапнах половин парче от сладкиша.  Децата обядват – леща. Много вкусно мирише. Налага се да проверя колко е гореща порцията за малката.  Ужасно вкусна леща.

12.30

Отивам до магазина за кисело мляко. Може да взема и извара. И едни пуканки – неделя следобед е, все пак.

12.45

Пуканките не са от онези с повече масло, всусни са, ароматни.

Две шепи по-късно с мъка се откъсвам от купата. Отварям хладилника – картофената салата. Уф. В шкафа  – също нищо. Изяждам половин кофичка кисело мляко. Може би едно пакетче семки или още едни пуканки…Айде пак до магазина.

13.15

Интернет, интернет, последователни погледи към хладилника, печката.

14.00

Трябва да заредя хлебопекарната.  Едвам се удържам да не сложа половината хладилник в контейнера.

17.00

Хляб – прясно изпечен, коричката златиста, хрупкава, средината се топи. Вече усещам първата хапка.  Изядох половин кофичка кисело мляко.

19.00

Бебето си поиска хляб. Разделихме си една порязаница. Мъжът ми извади картофената салата.  Не издържам.

20.00

Половин чиния картофена салата. Боже, това ли ще ми е радостта от живота? Харесвам се пищна, а лятото ще си купя цял бански. Залагам на каризма и личен чар.

Този ден е адско психо-мъчение. Сядам на тренажора, та ако ще и 13 бебета да се накачулят още.

Кое ни кара да се тормозим така? Съберат ли се две и повече жени, непременно ще се заговори и за диета.

.  И резултата е нещастни жени, които сервират семейната вечеря с ненавист, защото не могат да си хапнат. Или ако са самостоятелни бойни единици, намразват хладилника си, примерно.

Когато съм на диета всички у дома страдат: аз, защото не мога да седна спокойно и непрекъснато водя война (ама истински бой) със себе си, двете сладки бръмчалки и съпругът, защото им се полагат бъркани яйца или печени наденички от магазина (препечени, хрупкави, невероятно ароматни).  Няколко дни по-късно суетата ми е, кажи-речи, задоволена, но се стряскам на всеки 3 минути – изключих ли бутилката с газ? Ами ютията (нея я ползвам два пъти годишно)…  Разните там суперактуални и незнамсикви си диети, които не те оставят гладен – празна работа. Защото колкото и пържоли с краставици да си опукал, сетиш ли се за лъскаво парче шоколадова торта с нежно филирани бадеми,  никой не може да те спаси. А ти винаги се сещаш точно тогава…  Суетата, комбинирана с мързела ти докарват идеално психично разстройство. И почваш най-вълшебната диета.  Забелязва ли се колко пъти споменавам тази дума?

От друга страна, перманентното спазване на диети, те превръща в един научен (моля, ударението на а) работник:

–          Придобиваш математически поглед: броиш и смяташ калории – боравиш с повече цифри от щатен статистик

–          Придобиваш познания в областта на биохимията (това сега въглехидрат ли е?)

–          Ставаш по организиран и по-уставен от казармен старшинка ( на три часа, 300 грамова порция, с 5 капки лимон, 0.025 гр сирене, не повече от половин час на хранене)

Да де, ама аз не тренирам за НАСА.  Искам си радостта от живота.