Ягодови полета

Ягоди с кисело мляко

IMAG0609

 

Представям си как излизам от апартамента, премятам нежно фишу около врата и с леки стъпки поемам из квартала, а на лакътя ми се полюшва кокетна кошница. Полите ми са широки, обувките удобни, устните червени.  Вървя, а около мен шумно и весело, слънцето блести, витрините на магазините са чисти, ухае прекрасно на препечен хляб. Някой излиза от близкото кафене и усещам мирис на кафе. Приближавам се до зарзаватчията и избирам лъскави патладжани, тъмнолилави – скърцат в ръцете ми. Следват нежнозелени тиквички, които ухаят на лятна трева, червени домати, един се претъркулва от коша, пада малко в страни от мен и се пръска. Семчиците блестят на слънцето, а продавачът ми казва мило – О, няма нищо госпожо! Не се тревожете. Получавам китка пресен магданоз и докато той тегли зеленчуците аз вадя портфейла си, питам  го как прекарва неговата дъщеря на летните курсове в Англия. Той усмихнат ми показва снимка на милото момиче на фона на Биг Бен. Довиждане господине, запазете ми от чушките за утре!

Бих го правила много добре това. Обичайно правя така: когато се прибирам от работа. Минавам покрай зеленчуковия магазин. Влизам, за да разбера какво е останало в края на деня. Има няколко места, които все пак са добре заредени, купувам картофи, лук, нещо за салата. Получавам чиста торбичка, която ще използвам неколкократно и се прибирам у дома, а там децата ме посрещат.

Само че,  нещата се случват все пак. И една събота, излизам от апартамента, нямам желание да сготвя имам баялдъ, но искам нещо специално. Нещо, което да отнема време, да иска детайл и да мирише чак на улицата, та хората, които минават, да преглъщат и да търсят с поглед прозореца, от който се носи такъв блажен аромат. Пускам и музика, нещо лятно, нещо с лимони и лед. В една такава събота стигам до малък магазин, близо до нас. Малката уличка, на която е разположен, изглежда сенчеста, тиха. Пред вратата има подредени каси с домати, краставици, зелени салати. Вътре е сумрачно, мирише на копър и малко на пръст. Посягам към картофите.

  • За какво са ви?
  • Кое?
  • Картофите, за какво ги вземате? Щото ако ще ги варите, тия тука са по-хубави. Погледнете само:

И човекът зад щанда взема хубав объл картоф, сръчно отчопля парченце и ми показва:

  • Цветът му е жълт – вижте какво хубаво жълто. Жена ми много ги харесва тия картофи. Стават чудесни като ги сготвите. Не се стричат, няма да се разкашкат – чуден картоф е това!

О, Боже! Мъжът ми се усмихваше и  изгледаше така, сякаш картофът му е раснал в шепите. Моментално купих два килограма.

След тази събота минавах вечер през неговия магазин и винаги, абсолютно винаги имаше нещо специално. Един ден, бяхме в чудесно настроение с мъжът ми – петък, късна пролет, прибирахме се. Спряхме пред зеленчуковия магазин. Докато пазарувах вътре и си говорех със съпругата на собственика – обсъждахме новата и прическа, съпругът ми ме извика:

  • Ела да видиш – ягодите. Вземи малко.
  • Казвам ти – няма да сбъркаш! Ягодките са чудни – вкусни, сладки – пробвай де, пробвай. Земи една, хапни да видиш на какво се вика ягода. Жената вътре се усмихваше, аз взех касетката и се чудех колко да поискам.
  • Земи я цялата. Няма да сбъркаш. На мен жената ми ги слага в купа – студени, малко захар и кисело мляко отгоре – ама хубаво кисело мляко. И става приказка. Всяка вечер – с хубаво питие…Много ми харесват така, хем сладки, хем не много – Жена, как ги правиш ягодите, обясни на момичето!

Плодовете бяха три килограма точно. Когато ги измих у дома, цялата стая ухаеше на лятна градина. За утре съм си поръчала да ми запазят от домашните краставици.

Ягоди с кисело мляко

Здравословен живот.

От понеделник почвам – диета, упражнения, движения – активност на 16.

При мен понеделникът е ценен, защото толкова неща почват от този челник на седмицата. Няма нищо по-ценно от ново начало и ей на – следвам го това начало всеки понеделник.

Само че, какво ми стана, та взех и си купих една бутилка шарлан в четвъртък. И не почувствах никакъв смут, просто се пресегнах към рафта, взех една половинлитровка и се заканих на децата – ще видите вие здравословно какво значи. Е, някои не го харесват – по-специфичен вкус има, щото – ми каза продавачът в магазинчето. Но е чудесен, допълни той.

IMAG0520-1

Прибрахме се у дома и взех да кроя планове кой от кой по-здравословни. Винаги съм се дистанцирала от остри влияния и не, че тъна в бекон и чипс, но все пак не се натягам на Майката Природа с напъни Назад към каменната ера. Плаша се до смърт от унесения поглед на хранителните консултанти, които продават био-еко-натурални продукти. Харесвам разни неща и никак не се срамувам да изям парче торта. Естествено после се гледам с омерзение в огледалото, броя гънките (естествено, че мозъчните), но Животът е прекрасен! .

Няма да забравя една тенекия със зехтин от Тасос, който миришеше божествено и превръщаше готвенето в песен. Представях си как живеем в някъде на шумно място и непрекъснато изпитвах пориви да размахам голяма дървена лъжица през прозореца докато си говоря със съседката викайки. Само една кърпа на главата ми липсваше. И никога няма да забравя нещастния си опит да опържа панирана риба, която всъщност се свари след като се разпадна в тигана сред жизнерадостната пяна на слънчогледовата мазнина.  (без да споменавам как миришеше апартаментът след това.

И както казах, в четвъртък си купих Шарлан. Какво е това? Студено пресовано слънчогледово олио. Вкусът е на суров слънчоглед, като семките оронени от питите, силен, удря в носоглътката. Салатата става прекрасна, като че ли си я посипал с ядки. Бил пълен с ония чудеса Омегите, витамин Е и прочее.

Никой в къщи не разбра, че марулите са посипани с някакво ужасно полезно различно нещо.

Spring collection 2014: Копривена каша

В средата на април (почти де), човек очаква да е малко по-топличко, да е по-живичко и да усеща трепетната пролет по-интензивно. За жалост, нашият е стиснат като селски тарикат – за сега. Но пък човек не бива да се отчайва.

Лазаров ден е. Моята мома е още малка, за да тръгне из село и да събира яйца, пък и с баща и не мислим скоро да я омъжваме, така че днес е айляк. Двете излизаме, аз на кафе, тя на търчане в близката градинка. Докато си говорим сладко, сладко с приятни дами, лявото ми око следва зеленото якенце. Щастлив емоционален релакс, приятно направено кафе и свобода за подрастващите. Не се удържам и си викам Ке Долче Вита!

Пристига след известно време дъщеря ми, носа и студен – април, казахме,  пуска слънцето от 10.00 до 11.00 в събота и от 12.30 до 13.00 в неделя.  Наприказвала съм се хубаво, малката е оплевила половината зелени площи и си тръгваме. Пътьом минаваме през „Плод и зеленчука”.

Кварталните зарзаватчийници са неизследвано, неописано и изстрадано поле. Има едни мънички – 5 до 10 щайги – приемливи картофи, приемливи лимони, нещо като моркови, обезводнени ябълки и примерно ряпа от миналогодишната реколта. 15тина пакета боблещаориз. По-артистичните са с тематична аранжировка на някоя стеничка – сушена връзка кукуруз, пластмасово грозде, поизбелял плакат.  Друг типичен магазин е свързан със сезонната продукция – продават по много – зимата картофи, ряпа, пролетно време марули, лук и тн. Минаваш, пълниш два чувала и заминаваш. Но тук-там има такива шедьоври на търговияята, че когато влезеш през вратата, замираш благоговейно: авокадо?!?, броколи?!?, мента?!? (освен обичайната продукция)?!?  Влизам в такъв приятен храм на земеделието, хем да взема необходимото, хем така нащрек – каква находка ще имаме днес? Хващам небрежно свежа марулка и подскачам. До салатките, прилежно прихваната с ластиче – свежа, зелена, боцкава коприва.

IMAG0511

За първи път вкусих копривена каша, когато бях около пет-шест годишна. Бях на село при баба и с нея отидохме до съседи. Не помня защо, но влязохме в кухнята.  Там където е печката на дърва, там се готви, през зимата се спи на топло и там е сърцето на селската къща. Обикновено неугледна, само с най-необходимите мебели плюс телевизор. Но романтичното, духовното стои в бродираните ковьори по стените – русалки, цветя, ябълки, красиви момичета с разкошни коси, избродирани със син конец.  Седнахме на масата и ми сипаха в една чиния каша. Никога не бях кусвала подобно нещо и докато чаках да изстине, видях готварската лъжица на къщата. Голяма, алуминиева – като срязана в долната част. Защо лъжицата ти е счупена? Не е, от много време готвиме с нея и се е остъргала, ми каза бабата.  Взех си от копривата и ми се стори най-вкусното нещо – сладко, маслено, крехко и свежо – едновременно. У нас никой не готвеше такова ядене. Не помня дали съм искала някой да ми го приготви, но тази чиния ми остана в главата. И някак трийсетина години по-късно, намерих книга, чиято рецепта ме върна на село.

Нужното:

1 кг коприва,

Лук, най-добре пресен

Масло

5-6 л брашно

Орехи

Яйца.

Попарва се копривата, защото иначе остава твърда и не толкова приятна на вкус. В маслото се запържва лука, после брашното и после копривата. Орехите в кашата. Цялата хубава смес е повряла 5 минутки и се прехвърля в тава, отгоре яйцата, запича се за малко и си пак на пет години. IMAG0510

Сутрешна закуска за свежи коне

С оглед на вечно заетото ежедневие и твърде високите топки в кулинарните предавания (не всички, понякога има страхотни рецепти), споделям опити, радости и скърби в борбата под надслов „какво да сготвя днес, което да не отнема време, да се получи, да не струва колкото кило и половина бял трюфел от Перигор“ – с две думи, щом мога аз, значи всеки може. Да не говорим за по-можещите. 

Не вярвах, че ще опровергая себе си и ще стана рано сутринта, в делничен ден, за да забъркам и ОПЕКА закуска на семейството. Казват, че с годините човек уляга, но това не винаги е вярно.  Както и да е – решила бях, че децата заслужават, аз и мъжът ми също имахме право на едно уютно сутрешно начало. Така че, приготвих си прекрасна и бърза рецепта за мъфини още от вечерта, строих две празни купи на кухненския плот и си легнах с прекрасно настроение.

На сутринта чух алармата в 6.00, отворих си едното око и самонадеяно я пренебрегнах. Толкова рано!?! Да не съм луда. 15 минути по-късно отново я пренебрегнах и след още 15 щях да метна грациозно телефона в насрещната стена, когато се сетих, че ще правя МЪФИНИ.

Стрелнах се в кухнята и се загледах в двете празни купи. Около три минути разсъждавах дали първо да не сложа едно кафе да се свари, пък после да пресъздавам Марта Стюарт. А всички други спяха. Сложих кафето, обаче време за колебания нямаше – заех се сериозно с тази закуска.

В рецептата на първо място стояха

–         70 грама маслини. Но маслини нямам – отпадат.

–         250 грама брашно – отмерих на око, половината сложих бяло, другата половина царевично.

(според най-новите гастро-ент… изследвания, царевичното брашно подобрявало влияе най-добре на перисталтика, стомах, флора и фауна. Сериозно е проучването и твърдението, въпреки наивитетното шегаджийстване)

–         1 супена лъжица розмарин – бе тия хора как го мислят това – ще се изтровим – замених с риган и мащерка

–         Сол, черен пипер на вкус – чудесно, печелим 10 точки

–         2 и половина чаени лъжички бакпулвер – не може да се пренебрегне

–         ½ чл сода бикарбонат

–         200 грама сирене

–         1 (единствено) яйце

–         80 мл зехтин (като се усвоят принципите на мъфина, всичко е предмет на игра)

–         300 гр кисело мляко.

 

Докато се занимавам с отговорната задача, фурната се нагрява – търсим златната среда – 180 градуса. Целзии.

Тъй като обожавам триковете – изглеждаш по-обигран, когато преметнеш нещо по-така в обсъждането на рецептите с приятелки, ще споделя един: формите на тавата се намазват с мазнина и се слага във фризера. Така по-добре се отразява на самата кифла, както и на ваденето и после.

Основен принцип и най-вече постулат при мъфините е: смесват се отделно сухи, отделно мокри съставки – класово разделение. Т.е. в едната купа отиват: маслините (ако има), брашното, подправките.

Сиренето – отделна вселена. Реже се на кубчета и се оставя на страна. Мистификация.  Философски погледнато, храната е умален житейски модел.

Във втората купа разбиваме яйцето, зехтина/олиото, млякото.

След което смесваме сухото с мокрото, ловко бъркаме, но не твърде перфекционистично.  Все пак няма да творим торта Павлова в ранни зори.

Кафето е готово м-увременно и никак не е лоша първата гореща глътка. Тази сутрин тя ми навява асоциация за траперски огън и пръхтящи коне, които ще потеглят – кой на работа, кой на училище. Отпивам блажено втора глътка и обратно на кухненския плот. В извадената преди малко тава от фризера (забравихте я, нали – аз също) пълним наполовина формите. Слагаме по кубче сирене навсякъде и допълваме с тестото. Ако има още сирене – слагаме. Ако не, продължаваме – храната е квинтесенция на живота.

След като слагам тавата във фурната, се заемам със задачата да си допия кафето, да махна чуловете на конете, да им покажа къде са си хвърлили сбруите снощи и да среша гривите.

При заснемането на историята пострада само готвача – внезапно установи, че ранното ставане не е в разрез с личното му светоусещане. Беше объркан целия ден. Както и един мъфин, защото в бързината да го извадим, не бяхме оставили прелестната закуска да си почине 5 минутки.

сирене, розмарин (евентуално), царевично брашно. Удивителна комбинация

сирене, розмарин (евентуално), царевично брашно. Удивителна комбинация

нАучни основи. Антропологични наблюдения в социалния битум. Въвеждане на оптимистични постулати.

Снощи за вечеря имахме пица, а днес, питам се – какво да имаме днес! Един екзестенциален въпрос, който, всъщност,  е много приятен. Във физиологично отношение – решаването му е приятно и обещаващо. А в бихейвиористичен план води до по-горно стъпало от пирамидата за сравнително кратък период. Само по себе си, това е изключително удовлетворяващ начин да се утвърдиш в социален план на житейската ситуация.

 

Постигането на траен резултат повишава стабилитета на социалния битум, но също така психологичното въздействие е подчертано силно. Субектът установява способност, установява увереност и умение.  Т.е. откриването на решението, а не самото решение, особено ако е бързо изпълнимо  и същевременно нетрудоемко (в крайна сметка бърканите яйца са прост и кратък отговор на „какво ще ядем тази вечер”), поражда, т.е. обосновава лидерско мислене. Заражда се готовност за по-широко възприятие на екзестенциалните теми и преоформянето им с повишена креативност (бърканите яйца лесно се преобразуват в „парижки омлет със сметана”). Обогатената емпиричност е предпоставка за трайно увеличение на оптимистичния дял в мирогледа и субектът метаморфозира. Появява се склонност, по-скоро изискуемост за облагородяване на вътрешната емоционалност, а също и на физиологичните умения (тава с яйца се изгаря обикновено веднъж, ужасният мирис не позволява регулярност на действието).

Намирането на материалния образ на вечерната консумация е отлично поле за психогенен тренинг.  Който задължително извежда до подобряване атмосферата в социалната клетка.   Препоръчително е използването на помощни средства – създаване на богат класификационен асортимент, разпределен в хладилен и нехладилни шкафове (киселите краставички от мазето са незаменими), богата палитра от литературни източници (тефтера на мама, двугодишно течение на кулинарно списание, тв канали), гъст комуникационно-информационен поток (поне няколко субекта, с които да се обмени информация от типа „какво готвиш у вас, че ми писна да се чудя какво да измисля)

В заключение, всичкото казано до тук може да се обори с твърдението „ужасно е досадно да се чудиш какво да сготвиш“ и именно надвиването негативния постулат (т.е. трайната мисъл „нищо не ми идва наум”) извежда вътрешната битка на личността до обективно самоутвърждаване и въвеждане на оптимистичен план в битието.

Следващи глави, илюстрирани с ординерни конкретики:

–         Прерогативите на социално-битийните нужди

–         Методики за оформяне на оптимистични поведенчески модели

–         Позитивното мислене: начин на въвеждане

Норвежско-българска носталгия. hi tech ефект на пеперудата

И помен няма от Българският Великден, статистиката отдавна е престанала да избухва из вестниците по темата емиграция, а за всяко българско семейство е съвсем нормално да праща нещо нанякъде.
Български пощи живеят от международното.

Началото на декември, поща:
– Къде са указанията за Норвегия? – служителката се зарови в една папка – какво пращате, храна ли?
– Сухи чушки. И сушен босилек, два пакета лукчета, четири фъстъковки.
– Е, храна значи. Сухи чушки? – и-то беше едно извито любопитно, но не особено учудено – хората имат какви ли не прищевки.
– Ами да, за Коледа, да ги пълнят с боб. Нали са далече…
– Аха. Нищо не намирам за Норвегия.
– Ами заради традицията, да им е хубаво на празника.
– Е, като няма забрана, значи може да си ги пратиш? – жената погледна към колежката си, но и двете бяха завладени от празничен патриотизъм.
– Ми да им ги пратим на хората, нищо не пречи.
Шат, шат – тиксо, лепенки, туп-муп печатите, нввнмчм и осемдесе, квитанцията и тръгна за Норвегия.

10тина дена по-късно, Skype:
– Получихме пратката. Благодарим, наистина такива работи тук няма.
– Съжалявам, че така нескопосно съм ги опаковала и че не е кой знае колко, но реших да пробвам – нали нямаше проблеми с митница, нещо?
– Не. Сега тъкмо ще си ги направим чушките с боб. И мащерката мирише много хубаво, силно.
– То, аз босилек пратих.
– Да бе, босилек. Мирише.
– Притеснявах се да не вмирише чушките.
– А, нищо им няма. Сега ще се съберем на Коледа, български семейства и ще приготвим това –онова. Тая година няма да се прибираме. Само сина. Ще ви прати нещо. Дето го няма там. Да видим дали ще ви хареса.
– Няма какво да пращате. Много ли е студено при вас?
– Е, студено си е. Ама не е чак много. При вас, надолу, е друго – на юг. Тука даже им е малко за сега. Ама свикнали сме.
– Нещо друго дали не ви се искаше, да бях изпратила?
– Не, тука в близкия град има магазин – купуваме си лютеници, кори за баници, намира се. Близо ни е, ама има такива дето няма от къде.
– Е, жалко.
– Нищо.
– …
5 дена по късно  

Куриерска пратка, около 0.500 кило. Със замах разопакован, хартиения плик се скъсва с весел, нетърпелив звук. Силен смях срещу пакет сирене. Ама не какво да е, а норвежко, бруност.
Google: http://en.wikipedia.org/wiki/Brunost
Facebook приятели: какво към норвежко козе сирене? За да избегнем похабяване на сиренето.

Skype:
– Получихме сиренето. По-удачен избор едва ли има. Хареса ми – най-вече на мен и на сина. Много благодаря.
– Радвам се. Тука се яде с палачинки. Сутрин на закуска. Това сирене се вари и от варенето се карамелизира, за това е кафяво.
– А, даже взех и едно вино дето си мисля, че ще му ходи.
– Пияници. Тук това се яде на закуска с мляко, чай, с каквото си искаш. Много ни харесва на нас.
– О, ще се пробва. С чай, определено, и с филийки.
– Е, радваме се, че ви харесва. Ние си правим често американски палачинки – много вървят със сиренето. Намерих една рецепта в интернет, много хубави стават.
: http://recepti.gotvach.bg/r-5150-%D0%90%D0%BC%D0%B5%D1%80%D0%B8%D0%BA%D0%B0%D0%BD%D1%81%D0%BA%D0%B8_%D0%BF%D0%B0%D0%BB%D0%B0%D1%87%D0%B8%D0%BD%D0%BA%D0%B8
– Непременно ще пробвам.
– …

Неделя:
В купата съставките лесно се събират и сместта е толкова апетитна, че мами пръстите. Гладка. Нагорещеният тиган просъсква щом тестото пада вътре и започва томително да мирише. Златисти, пухкави, меки – прекрасно-неделни палачинки. Чайникът кипи и изпуска тръпчива от чая пара.  OLYMPUS DIGITAL CAMERA
– Ставайте, закуската е готова. Леко, горещи са още. Сложи от това, ето ти парче от козето сирене. Не, мамо, не е коза, от млякото на козата. Така се казва само. Сложи ли? Отхапи си. Е? Хубаво е, нали? Норвегия и кози!? Ама е чудно.
За Великден какво може да се измисли, какво ще е подходящо? Тази година е почти до Гергьовден. Какво наистина може…, ох, това сирене е превъзходно.
Пробвай де, само 29% мазнини…

Неделя следобед, по телефона:
– Слушай, искам да ти пратя една рецепта, страхотна. Идеални за събота и неделя. Особено със сирене как вървят, ще ти я пусна през facebook. Искаш ли да пием кафе по-късно…

 

Eсенно писмо от Вишисоаз

И какво, те притеснява, приятелю мой? Стресиран си, нервно ти е, не знаеш какво точно ти се иска? В това ни зимно, ни лятно време ти иде да си грабнеш едно родопско одеало и да се гушнеш безметежно? Добре дошъл, ще ти кажа. Не обичам късната есен, освен ако не съм главната героиня на на парижки роман и сума ти ерудирани, интелигенти, елегантни, изискани и прочее в този дух, мъже, стоят под есенния дъжд, устояват на вятъра и се чудят как да ме превърнат в пътеводна светлина на живота си (както и за други работи се чудят, до едно хубави – за мене). Един, двама са изпаднали в есенна депресия, другите продължават да се борят. А аз съм толкова бяла и добра, колкото една пътеводна светлина би могла да бъде.
Нищо не стопля душата, както класиката. И не ти говоря за Хендел или Салиери,  дори не и за лятото на Вивалди, а за проста супа. Т.е. не проста, чиста френска проба де лукс.
Но, тъй като, мога да мълвя прелестни слова на други езици – не и на френски, налага се да преосмисля и адаптирам мироглед и емоции (пък и географски съм по-не в Париж). Искам да си с мен, да седнеш на дивана в кухнята, да си сипем вино, да си пуснем красив chanson, да събуем обувките и махнем чорапите.
Нямаме нужда от горещи чорби, парещи бульони и прочее. Та ние и двамата горим, кипим и живота ни иска. Напротив, влече ни луксозната мекота на кадифето и гладкия хлад на естетиката. За това, единственото, което би ни утешило тази вечер е Вишисоаз – Vichyssoise. Не се заблуждавай като мен, mon ami – супата не е френска, но звучи достатъчно автентично.
Ще си я приготвим, все пак, приятно топла, нали държим на комфорта. Имам хубаво масло, днес купих крехък праз, а картофите са се гушнали в очакване. И хубава сметана имам. Наздраве, mon coeur.
Маслото се топи и и смущава, чака праза – крехък и нежен, става неспокойно, несъмнено ще намерим нещо érotique. Но, скъпи мой, какво ни интересуват интимностите в момента? И в завладяващия chanson не пеят за любов, а за съвсем други неща. Наряза ли картофите? Чудесно, дай ги тук. Сипваме вода и оставяме нещата сами на себе си. Как ми харесва тази свобода, а на теб? Нито е твърде дзен, нито е твърде rustique.
Супата е готова и пасирам, а същевременно ти разправям как съм се измъкнала от нещо си, как съм си купила нов шал, а ти пък едва успяваш да ме прекъснеш – намерил си онзи часовник, който искаше и си …Хиля се безобразно.
Сметаната, подай ми я – безбожно калоричната, да не я забравим. Без нея нищо няма да се получи, мирише божествено, нали?
Крутони, подправки и voilà: пиршество и вино.
Как обичам да се виждаме.

Огретен карфиолен по елитна направа

Госпожа Софронка Хаджимишева хлопна вратата, та чак издрънча венецианското и прозорче, макар и здраво обрамчено в тежка рамка.
– Ще ми провожда повлеканата си готвачката, мен на огретен да учи! Проста селянка от Видинско! – като си изкара беса тъй, Софронка се хвана за гърлото с едната ръка, а с другата попипа косите отзаде си, щото като прогони оная слугиня, дето се именуваше готвачка, тъй беше развъртяла главата си, че гребените и се разхлопаха. Госпожата държеше на вида си и се гордееше с буйната си коса, дето и отиваше на достолепната снага и още по-достолепен бюст, способен да приласкае майчински за утешение кажи-речи цял девически клас от Италянския лицей. Но , най-вече, тя се гордееше с умението си да гощава, да приготвя трапезата, че дори министри са я гледали благоговейно, а техните съпруги мило и драго даваха за рецептата и относно пълнен с кестени петел. Не беше ли целувал ръката и сам конт Сивелини след соарето, томително благодарствен от нейното еленско? Не беше ли провождала съветите си у …Ох!

– Маринке! Маринке, де си? Скоро да ми дойдеш – Госпожа Софронка пресичаше салона
тъй бурно, че малко остана кристалната газена ламба, дето я донесе Господин Хаджимишев от Болонята, да падне от красивия резбован шкаф и да се пръсне на хиляди парченца. Но Софронка не забеляза туй, а притиснала сърцето си с ръка, продължаваше към кухненските помещения.
– Маринке, скоро да довтасаш – отиваш право у деликатесния магазин на Стоперцов и му поискваш най-голямата глава карфиол, дето може да открий в тоз ограничений град. Заръчвам ти да е пресен, инак ще те оскубя като гъска за Васильовден. И на Стоперцов ще му кажеш, внимателно да я загърне, щото ако се смачка, дори единствена розичка, ще го фалирам. Capire? E, vieni де!
В туй време Маринка – достолепна домашна помощница, назначена на отговорнта си длъжност от три месеца, се появи, треперлива и неспокойна като кобилка на селский панаир. Беше дошла от Вършец в цъфтящата си двадесета година, и все още не владееше всичката достолепност, дето я изискваше госпожа Хаджимишева. Но скоклив беше акъла на девойката, усещаше тя природно боязните на хората и господарката и предоволна от нея оставаше всякой път, щом и сложеше задача.
– Мадам, вий за Стоперцов се не безпокойте. Той карфиолът ще намери. Ама, мадам, да взема и яйца, че и прясна галета – ще разпоредите ли?
Госпожата , продължаваше да притиск гръдта си, махна с другата ръка:
– Маринке, бога ми, ако не донесеш тоз пустий карфиол и каквото там още до тридесета минута, сварваш ме печално отишла си, с измъчена душа. Capire? Ох, il mio cuore, сърцето ми в кръв е обляно! Скоро, мари! Rapidamente!
Маринка съвестно изпълни поръката и след две четвърти час остави нежно глава карфиол на дъбовата маса в приемната. Госпожа Софронка, отпусната връз канапето, стискайки стъкло ароматни соли, скочи пре-ентусиазнено, че Италянската газена ламба от Болоня отново бе застрашена.
Двете отидоха в кухнята , сложиха чисти и колосани бели престилки и тъй нежно и внимателно се заеха с цветно зеле, че господарката си припомни как развиваше пелените от най-фина брюкселска дантела след Кръщавката на Розалия, първата и дъщеря. Но всякое начинание изисква себедавление, иначе остава изпълнено с най-парвенюшка посредственост. Докато Маринка миеше и подсушаваше карфиола, госпожата взе порцелановата купа, сипа мляко и счупи четири пресни яйца вътре – Стоперцов не се бе пожалил и бе намерил прекрасен екземпляр на родното земеделство, за туй се изискваше и достатъчно заливка. Разби най-внимателно и с такава грижовна себеотдаденост, че млякото с яйцата придобиха свойство на най-фина смес. Превнимателно отмери солта, притури и лъжичка орегано и само лъх от кимионът. Представи си златиста и мека батиста. В туй време Маринка редеше розичките в медна тава, лъсната с осторожност и внимание, прилягащо на най-изискан дом. Заляха карфиолът с млякото, поръсиха с прясна галета. Така нежно прихлопиха вратата на фурната, че се изпълниха с благоговение и малко остана девойчето да падне в краката на Госпожата, но, Слава Богу, навременно се спря. Софронка хич не одобряваше фамилиарностите, когато изпълняваше фини работи, като приготовлението на смайващите си рецепти. Та тя никога не бе позволявала случайност да определя блюдата и, а още по-малко някой си готвач.
Четирийсет минути по късно, Госпожа Хаджимишева извади тавата и я посипа с Пармезано,в чиято първокачественост Стоперцов бе заложил цялостния си авторитет.
Запекоха ястието още веднъж – до румен и златист цвят, какъвто обладават детските бузи, в слънчев ден.
И когато вечерта, семейство Хаджимишеви посрещнаха огретена в трапезарията, нищо не можеше да смути господарката на къщата.
Господин Фадшимишев бе твърде далеч от сложностите на домакинстването и обществената тяжест на кулинарния авторитет, че без никаква сметка даде обявление:
– Софронке, ако и за утрешната вечеря не разпоредиш сготвянето на пържоли или друго питателно ястие, две недели подред ще вечерям в Офицерския клуб.
Но дори тогава, госпожа Софронка Хадимишева не потрепна.

БАБИНИ ПРИКАЗКИ ЗА УТЕХА И ОБОДРЕНИЕ

Случката е по действителен случай. Имената са променени. И наистина е по действителен случай.

 

 

Баба Фроса беше енергична и общителна. Беше ходила на почивки с ТКЗС-то, на театър бяха я водили пак от ТКЗС-то. Най-хареса киното, обаче. Сина и я заведе да гледа Хан Аспарух. И после два месеца не можа да се отърси от епичните гледки. Дядо Стою само си мълчеше, но пък той не беше у ТКЗС-то и само с едното кино си остана.
Та баба Фроса си беше жена отракана и окумуш – много обичаше да се разприказва, независимо дали беше във влака или в пощата. Така се беше научила да плете оризова плетка – показа и една жена докато пътуваха от Видин за София. А преди един концерт на стари градски песни, си записа рецептата за царската туршия – всяка есен слагаха по 85 буркана (2 преварки) за сина и за тях си.
Тая пролет я доведе сина, да и оперират другото око, че недовиждаше. Миналата година оправиха лявото, сега дясното. Един престой в болницата не я плашеше – много харесваше баба Фроса да си приказва с жените у стаята. Пък и нещо лютеницата от миналата година не и се харесваше – жените сигурно щеха да кажат нещо.
– Миналата година ме доведе сино – уж за за катаракта ме доведе, а но – перде си излезна. Операцията мина бръзо, поседех малко и се прибрах. Сега пак имам перде, ама на другото око. Ич да се не плашиш, стринко Пене! Минава и заминава.
Стринка Пена – сериозна възрастна жена, хич не говореше. Притеснена дойде. Ама с Фроса човек се не спира и не можа много-много да се уплаши.
В стаята бяха 4 жени. Едната оперирана – все спеше. Втората слушаше и много-много не приказваше. Стринка Пена – третата и баба Фроса. Трите жени щяха да се оперират на следващия ден и се приготвиха да си лягат.
На баба Фроса не и се спеше, обаче.
– Стринко Пено, спи ли ти се? Мен ич ми се не спи. – леглото проскърца, баба Фроса се надигна, а косата пухкава и бяла – като че ли просветна в тъмното.
– Аз си не легам много рано, с дедо Стою си вечераме, гледаме филмо, поприказвам малко, па чак тогава. Човек требва да си има рахат, що иначе зле.
– Верно е, стринко Фросо – баба Пена се беше поуспокоила леко, но още беше завита до брадичката с болничното одеало.
– Ние си обичаме да си угаждаме. Сино знае и носи ни по нещо от града като иде на село.
Един път – баба Фроса се закиска леко – един път донесе буркан нес.
– Какво донесъл? – не разбрала, баба Пена се надигна, а кърпата и се свлече от главата.
– Нес – кафе. Майко, вика, това като сте уморени с татко – следобед – ше свариш вода, ще сложиш у една чашка малко, захар ше му туриш, заливаш с кипналата вода и ще си пийнете, да се ободрите. Викам му – па остави го, щом е за хубаво, що да не пийнеме с баща ти. Една вечер седнахме да вечераме, ама се бехме прибили. Цел ден чистихме градината. Немам силици думица да обелим. Викам – Стою, да напра`им кафе, а?

Па – направи, вика деда ти Стою. Ами като не помним колко каза сино? Гледа, гледа – ама нали не видим – нищо не му разбирам на кафето. Стою вика – нали ти каза да кипнеш вода. Де кипни!  Сложих я водата, па земах една голема паница – нали за двамата – да има.

Сипах три четири лъжици от кафето, сипах и захар. Па залех с водата. Ама, но – много стана, стринко Пене. Викам му на деда ти – па ние ше имаме и за утре заран. Не може, Митко нали каза да не остава. Ше фръгаме. А, викам я, що ше фръгаме? Не може ли малко хлеб да му надробиме? Па що да не може, вика Стою.  Надробихме го – много благо стана, стринко Пене, кусаме и ни се услажда. Ех, викам, браво на Митко!  Поседехме, поседехме, а но стана 11 часа. Викам – абе, а да си легаме. Е па, да си легаме. Лежиме си ние, а като ми се отвори окото – и ми се пее. Абе, викам, щеш ли песен да ти изпеем? Пей, вика деда ти.

Изпех му на Стою  10тина, а като ги изпех, викам, Стою – де пущи радиото – да поиграеме. И до два часа, стринко Пене, хора играхме и един фокстрот изкарахме.

Кога Митко дойде, се фана за главата и вика Мале, майко, аз какво ви казах.  Ама буркана му не дадох да си го прибере.  Аз така хубаво не бех играла от твойта сватба, му рекох.

Баба Фроса се кискаше заразително, подсмиваха се и другите жени  – дори оперираната се беше събудила.

Стринка Пена седнала в леглото – смееше се, та  не можеше дъх да си поеме и си триеше очите с кърпата, която беше свалила от главата си.

Ох, рече най-накрая – господ здраве да ти дава Фросо!

О, благодарим – добро ми е момчето, та носи – се хубави работи ни носи, да ми е жив и здрав, че ше ни гледа.

Песто – а дано, ама надали!

За тази рецепта, някой северняк-италианец, евентуално може да организира покушение. С цел да ме утрепе, че съсипвам имиджа на Пестото.
Но волността ми не знае граници и аз посегнах на италианските традиции, с ясното оправдание, че нито съм италианка, нито съм традиционалистка.
Ето защо, направих Песто по бургаски. И не, че не съм чела из Нет-а (да е жив и здрав), не че не съм се ровила из разни книги, дори италиански филми четох и книги гледах. Но, пак го направих по бургаски. И не, че не ни хареса (дори на сина и на милото, чийто изящно капризен вкус съперничи с лекота на този на английската аристокрация – да речем).
В живота на всяка една жена, има моменти, в които и се иска да поразбута рутината, да бъде жизнена и енергична и тогава е способна да сътвори какво ли не. Имам чувството, че и аз получих своя момент.
Песто по бургаски (космополитен си е градеца, не ще и дума – но задълбочено изследване по темата – друг път)
– Шепа-шепа и половина тиквено семе, белено, моля
– Шепа пресен босилек – само листенцата, фиданки не ни трябват
– 1 сл оцет – бъдете благовъзпитани и ценете небцето – натурален ябълков или още по-добре балсамико, в краен случай лимонов сок
– Около 0.100 зехтин, тъмна бутилка
– 4 скилидки чесън
– 1 глава лук
– Шепа магданоз
– Сол
– Черен пипер
– Пармезан, пекорино, а с пушен кашкавал също
Най-напред, на сух тиган се изпича тиквеното семе. Става едно такова есенно-благоуханно, леко носталгично, та чак на чаша вино избива.
По гореописания ред (спира се преди подправките) се пасира – първо семето с босилека, оцета и зехтина. После чесънчето – нужно е уважение, внимателно и фино трябва да стане. Лука, магданоза. Пасатора се изключва и може Милото да го измие. Той и без това пречи, докато се опитва да разбере какво се случва. Така ще има равноправие.
Прибавят се подправките и настърганият пармезан/кашкавал/пекорино. Обърква се хубаво. Сервира се в най-откачената купа, която може да се изрови – освен ако не са предвидени спагети.
За потенциалните екстри, гарнитури и прочее – всеки сам
Пре Кра Сно!