БАБИНИ СЛАДОСТИ
Все съм си мислела, че нашето е едно „изгубено поколение”* . Не ни остана от светлото бъдеще на социализма. Само дето най-лошото е, че не си го взеха малко по-рано. Защото покрай светлото бъдеще загубихме и други работи.
Баба ми по бащина линия беше също от едно загубено поколение. Прекарала детството си по царско време, а зрелите години, та чак до късните в Стопанския двор. Така селяните наричаха Аграрно-Промишлените Комплекси (но това ще е друга тема) . Жената толкова беше се вдала в работата си, че аз така и я запомних – беше на работа – тежка, кърска работа. Не помня да е правила сладкиши, но помня как цяло лято слагаше компоти и вареше сладко. Последното не се получаваше добре, защото винаги бързаше да свърши още нещо. Но тя обичаше да си хапва вафли, обичаше дюлен компот с индрише. Не знам дали е правила ашуре, дали е опитвала, щеше ли да и хареса. Когато ям този незаслужено пренебрегнат спомен от отминали дни, мисълта ми се връща в детските си години, с баба ми, която се прибира от работа и тръгва да прекопава пипера.
Надявам се, че би и допаднало, защото днес реших, че всяка моя чаша с ашуре от тук насетне, ще бъде посветена на нея.
За първи път направих ашуре за една Бъдни вечер, защото много исках да бъде всичко традиционно – да покажа на сина си, да го науча. Но, тъй като съм дете на социализма , традициите са леко променени. Прескачаме, например, дългите пости и направо на Бъдни вечер – тогава пазим и трапезата и небцето от блажно. Естествено, за онази първа трапеза доста се постарах – сложих портокалови, лимонови корички, розова вода, ванилия, бадеми, плодове, какво ли не… Ашурето е невероятно нещо. Каквото добавиш пасва идеално. Дори само захар да му сложиш, пак ще стане. Запазила съм си една рецепта за ашуре – с ориз, бобени зърна, и още стотина други неща, каквото го приготвят в Турция, но за нея се иска солидна подготовка и концентрация. Нея ще я оставим настрана.
От Бъдни вечер – този светъл празник, насам, втори месец започна, откакто подмятам из къщи половин пакет жито. Рекох да го сваря и да се махне, щото ми омръзна да се чудя в хладилника ли, в шкафа ли да го подредя.
Навън снежно, студено – като вървиш и се чува хруп-хруп-хруп – навява мисли по-скоро за печен суджук и червено винце, ама следобедно време още…Прибягват хората набързо, всеки гледа да се прибере у дома на топличко, да сгрее краката.
А зад запотените стъкла, какво ли става у дома:
– Измивам и слагам житото в тенджерка, сипвам студена вода щедро – ако е в повече, ще отлеем. (Препоръчва се предварително зърното да си поговори с водата няколко часа. Понякога прескачам тази част.) Слагам тенджерата на котлона. Дъълго ври – да се разпукат зрънцата. Доливам и вода ако е поизвряла, важното е житото да е добре сварено – меко и пухкаво, едва ли не.
– Когато е готово, според класическите указания едната част се пасира и се връща обратно при останалото. Но аз обичам риска и просто пасирам в съда, в който съм варила житото. Естествено, не се старая да направя на пюре цялото количество. Понякога неприятно пръска, та се налага да ползвам капак за прикритие
– Ако е много водата, може да се сложи нишесте и леко да се подвари. Но ако сместа не е като супа, няма страшно, след като изстине става кремообразна.
– Подслаждам на вкус. Невероятно кадифено меко се получава, когато имам кафява захар.
– Слагам плодове – предпочитам пресни, тъй като десерта става много свеж, ядки – орехи, бадеми – каквото има, стафиди – те пасват идеално и много рядко ги пропускам. Тук човек може да се развихри и да си създаде лична поема.
Имам едни прекрасни чаши, в които сипвам смесените плодове и жито. За моя изненада, децата го обожават, а сина ми нарича ашурето „вълшебният десерт на мама”. Как да устоя, като хем сладко, хем на мама душата погъделичкана.
* Думи на Гъртруд Стайн