Майките и срамът.

източник на снимката: интернет

източник на снимката: интернет

В  сайтът Еdna.bg  (http://www.edna.bg/za-roditeli/deca/sramyt-za-majkite-4631699) попаднах на статия относно изследване.  То обобщава няколко причини, които биха навряли една майка вдън гори Тилилейски. Ако наистина е вярно това,  жална ни майка на майките.

Топ 10 засрамващи поводи:

1.    Внезапен изблик на раздразнение у детето и последващи крясъци на публично място.

Невъзпитаните деца са шок и ужас за горките им прилични майки. Особено ако са над 20 и нагоре години. Обаче, я да видим как едногодишното хлапе ще се обърне към света, когато е изпитало внезапен дискомфорт от сблъсъка с околността: Уважаеми граждани, изключително съм раздразнен и излъчвам лоша емоционална картина. Моля да ме извините.

2.    Моментите, когато детето говори неприлични думи.

Блажено детенце се усмихва ангелски, някоя мила леличка от опашката в магазина го задява нежно, а то се усмихва и кипро изтърства: п….а!  Е, и? Провокацията е важна в случая и детето с пълна сила я потребява. Има ли поне един родител да не е преживял същото? Сигурно, преди да излязат, майката е подучвала невинното бебенце как да изтърси прекрасното слово. 
3. Повръщане на обществено място.

Ейййй, не се научиха тия деца, значи! 
4. Мъмрене от учителката заради лошо поведение на детето.

Първо: дефинирай мъмрене. В много случаи има учители, които възприемат думата съпричастност като мерзка, а и родители, които смятат възпитанието за малотраен колбас са доста често срещани. Изключително забавно става, когато съберем два такива образа пред една класна стая. 
5. Ходене по малка нужда в басейн

Еми – срамно си е. 
6. Ядене на храна в супермаркета преди тя да е платена.

Значи, ако двегодишното хлапе започне да плаче за малко топло хлебче, за нищо на света няма да му дадем. Нищо, че ще си го платим. Виж, друга работа е, когато отваряме пакетче масло и го набучваме с пръст, за да преценим „как ни лъжат в качеството”, а после го върнем назидателно някъде по рафтовете така, както сме го разцъфтели.
7. Въпроси относно това как се появяват бебетата.

Ай, това още ли? И оставаме силно изненадани, когато на родителската среща ни обяснят, че личните ни второкласници са се натискали по ъглите. 
8. Заразяване с въшки.

Ех, как можа да те заболи тоя апендисит? Какво ще те правим сега? 
9. Заключване на детето в колата.

Разбираемо е, но си е за срам. 
10. Дамската чанта е пълна с играчки.

Значи водопроводчика, дърводелеца, доктора и прочее са пълни безсрамници.

Преди два дни бяхме с децата на разходка и пътьом минахме през книжарницата. В този момент двете ми сладки и уж възпитани деца се превърнаха в полудели непознати. Единият въздишаше тежко пред лавиците и заплашваше да се колебае 7-8 часа какво да си избере, а малката търчеше наляво, надясно, срещу мен, зад мен и от всякъде се чуваше глас – мамо, мамо, това може ли, мамо, онова, мамо, тази книжка, сега ще залепя този стикер, не, не искам тази, искам онази, виж Уинкс…А бяхме в детския отдел. Не беше ли естествено, децата да се чувстват естествено? Аз се притесних, после се вбесих и от хубавото начинание, остана скърцане със зъби. Не беше проблем нито търчането, нито дългото стоене, нито виковете. Синдромът „какво ще кажат хората” ме погълна за секунди. Въпреки че, никой не събаряше книги, не късаше, не се опитваше да срути сградата. Какво по-естествено да вкореня страх от чуждата преценка (обективна или не) у децата си. Тук не говоря за етически и нравствени норми, а просто се опитвам да уцеля въжения мост над пропастта от несигурност, чувство за малоценност, овчедушие и конформизъм.

Но, докато опипвам с крак стръмния склон, непрекъснато се хващам ту за едно, ту за друго. Като един Дамоклев меч, ми виси нежно спомен от есе на Нора Ефрон, в което тя смело удря по масата: привързаното родителство – не сме ли прекалени?  Благодаря и от все сърце. Мигом се изпариха всичките ми притеснения относно това колко качествена майка съм, щом не търча след децата по детските площадки и училищни коридори.

След като усещах все по-напрегнато, че изпадам в цайтнот – атакувах и направих предложение: нека днес да четем пътеводители. Лошото е, че тъкмо тогава течеше някакво ужасно интересно филмче. Наложи се да употребя „авторитет” и да завлека децата си и пътеводителя в стая без телевизор, да се смрънкаме и да се сръчкаме. Първите три минути се чувствах като Боби Фишер и Спаски – стратегии, игра на нерви, туширане и прочее терминология.  Но след това, оооо! Получих Наградата на Майката Победител. Децата освен, че се заинтересоваха, взеха и да питат.  После няколко дни бях заета, те също – с телевизия и компютърни игрички. Снощи предложението ми да ядем ябълки и да се гушкаме на дивана бе прието на първо четене, без обсъждания. Утре чакам сами да предложат нещо, а в момента си преразглеждам вечерните ангажименти.

Е, това е сценарий , чието развитие би ме радвало. Но, единственото важно нещо е, че децата откликват – на всяко действие има равно противодействие – Нютон го е доказал. Или както обича да казва майка ми: Природата не търпи празно.

Реклами

Училището е НОВАТА КАЗАРМА

Как се втрещих

Едно време за казармата казваха, че тя оправяла и най-отвеяния (това си е разработка на военните, но е въпрос на друга тема). Сега казарма няма, но да подшушна – Първи клас е Новата Казарма. И веднага следва въпроса – колко ми е отвеяно детето и ще го оправи ли първи клас.  Хлапакът прекарва едни осем часа някъде, където аз нямам ПЪЛЕН достъп. И остави това, ами не ми отговаря изчерпателно на кръстосания разпит, който му организирам привечер.  На баща си се е метнал.

В резултат родителите обикаляме и като гладни кучета за малко инфо – то все ни е недостатъчно.  Аз, например, предвиждам горко да ридая още поне 10 години по контролното право над наследника. Какво ще стане като се ожени? Моли се, снахо, да се разберем.

Но както ме е мама учила – „Пред хората – НЕ!” и се показвам една адски отворена, прогресивна, готина майка:  Кой, сина ли? Ще се оправи сам. Аз само наблюдавам (и същевременно ям късове от черния си дроб). Има обаче и напористи възрастни. Ужасно, страхотно увлечени по правди и справедливости, с татуирано лого  „Да ми се възстанови” на челото.

За нас, родителите,  учителката е създала рубрика  „Пожелахте да видите” .

Как се изненадах една сутрин, когато синковеца се оказа действащо лице в този раздел .  Изпращам ученика в коридора, обръщам се към наставничката с дежурното: Нещо?, ама с единия крак съм навън.  Прибрах си го бързо, след като вместо обичайното Нищо!, дочух едно Амиии…Двама другари си играли с една другарка, дръпнали коланчето и то се скъсало.  Главата на семейството със скъсаното коланче, прилежно  прибрал в торбичка накъсания аксесоар и го предложил на учителката с думите, че много станало вече (предишни случаи, дето не ни касаят).

Моят ли син дърпал повече, чуждият ли – не знам, но взех скъсаното (учителката се чудеше как да подходи).  Втрещена бях и още съм така – първо, синът ми повредил чужда вещ, второ – забравил да ми каже, трето – какво ще го правя сега това коланче?  Вадя половинките на нещото, а то, горкото,  като че ли направено от хартия – с поглед го прокъсах само.  Ей, викам си, къде е въпросният баща да се разберем с него. Пък ако с мен не може, ще извикам нашия татко, въпреки че последния е много спокоен и няма да стане драмата.  Да, викам си, ще се поправяме. Ама поправката струва повече от едно ново (по потребителски данни). Е, тогава, викам си, ще купуваме ново. Ама такова хартиено не намерих, а аз държах да е правилен респонсът, та исках точно същото. Наложи се да купя нормално.

Седя си сега и разсъждавам. До къде трябва да стигнем с възстановяванията, обещетенията и прочее? Дали аз съм стисната – може би. Но, все пак,  рисковете на живото предаване, отчитат ли се? Става въпрос за ДЕЦА, все пак. Никой не е тръгнал да унищожава чужди коланчета умишлено (имам свидетели).  До какво ниво трябва да стигаме? И хем ми се иска да се саморазправям с тоя родител,  хем пък се чудя за какво ли.

А, днес, нашичкия купил близалка на момиченцето, просто ей така. Народът си го е казал – докато умните се наумуват, лудите се налудуват.

П.П. Справедливо ще е да се отбележи, че конфликтът „Коланче“ се разреши. След като изчистихме комуникационните замърсявания, стиснахме ръце с таткото и се успокоихме.