нАучни основи. Антропологични наблюдения в социалния битум. Въвеждане на оптимистични постулати.

Снощи за вечеря имахме пица, а днес, питам се – какво да имаме днес! Един екзестенциален въпрос, който, всъщност,  е много приятен. Във физиологично отношение – решаването му е приятно и обещаващо. А в бихейвиористичен план води до по-горно стъпало от пирамидата за сравнително кратък период. Само по себе си, това е изключително удовлетворяващ начин да се утвърдиш в социален план на житейската ситуация.

 

Постигането на траен резултат повишава стабилитета на социалния битум, но също така психологичното въздействие е подчертано силно. Субектът установява способност, установява увереност и умение.  Т.е. откриването на решението, а не самото решение, особено ако е бързо изпълнимо  и същевременно нетрудоемко (в крайна сметка бърканите яйца са прост и кратък отговор на „какво ще ядем тази вечер”), поражда, т.е. обосновава лидерско мислене. Заражда се готовност за по-широко възприятие на екзестенциалните теми и преоформянето им с повишена креативност (бърканите яйца лесно се преобразуват в „парижки омлет със сметана”). Обогатената емпиричност е предпоставка за трайно увеличение на оптимистичния дял в мирогледа и субектът метаморфозира. Появява се склонност, по-скоро изискуемост за облагородяване на вътрешната емоционалност, а също и на физиологичните умения (тава с яйца се изгаря обикновено веднъж, ужасният мирис не позволява регулярност на действието).

Намирането на материалния образ на вечерната консумация е отлично поле за психогенен тренинг.  Който задължително извежда до подобряване атмосферата в социалната клетка.   Препоръчително е използването на помощни средства – създаване на богат класификационен асортимент, разпределен в хладилен и нехладилни шкафове (киселите краставички от мазето са незаменими), богата палитра от литературни източници (тефтера на мама, двугодишно течение на кулинарно списание, тв канали), гъст комуникационно-информационен поток (поне няколко субекта, с които да се обмени информация от типа „какво готвиш у вас, че ми писна да се чудя какво да измисля)

В заключение, всичкото казано до тук може да се обори с твърдението „ужасно е досадно да се чудиш какво да сготвиш“ и именно надвиването негативния постулат (т.е. трайната мисъл „нищо не ми идва наум”) извежда вътрешната битка на личността до обективно самоутвърждаване и въвеждане на оптимистичен план в битието.

Следващи глави, илюстрирани с ординерни конкретики:

–         Прерогативите на социално-битийните нужди

–         Методики за оформяне на оптимистични поведенчески модели

–         Позитивното мислене: начин на въвеждане

…

Реклама

Постни лозови сарми

Сармичките на Цаньо Сърнев – „Свобода за Санчо”

Един ден, може би било през пролетта, а могло е и лято да бъде, топла есенна вечер или дори снежна зима – не знам, но чуйте:

Седял си един от най-мъдрите, най-човешките богове – Дионисий, радвал се той на нещата от Живота и Природата, взел чашата с великолепно вино, отпил и въздъхнал доволен. И  отронилият се от устните му дъх се понесъл по света.  Божието дихание давало ласката си на малцина, но съм сигурна, че е оставило една голяма част у Цаньо Сърнев.

С рядък нюх и невероятна наслада, той е събрал и записал такива рецепти, че ти се иска да останеш на заточение в кухнята. Не стига това, но така сладко ги разказва – насища те само приказката му.  Не знам кому най-напред да благодаря за запазеното му наследство – издателство ли, редактори ли…Не знам, но книгата с неговите рецепти, вярвайте ми е като  „прочитна”, а не готварска.

И още: вкусно, необичайно, лесно, увличащо – това е да готвиш с него.

Като една съвестна домакиня, един ден дълбоко се замислих за домашната вечеря. Ама хем да е поусукана, хем да не ми се налага да и отделям 38 часа. Аз обичам да готвя, но понякога ми се ще да съм навън, вместо пред огнището, дето се казва.  Зависи.

Съвсем умишлено отидох да питам господин Сърнев. И както винаги имах точно попадение:  сарми „Свобода за Санчо” (естествено в ролята на копиеносеца се вижда моя милост).  Как знае този човек, как долавя чувствата!

И прочетох аз указанията:

1 кг картофи

½ чч леща

½ чч ориз

3 глави лук

Джоджен, магданоз, черен пипер, сол

100 мл сок от туршия – става всякаква, даже и саламура от кисели краставички

Сварих  картофите, но взех от старите, че да имаме спойка, а не парченцата да се гонят из тенджерата – още докато са топли трябва да се смачкат.  Точно както казва магьосника  сложих да се сварят и лещата, и ориза.  В малката уютна  кухничка замириса на домашно, на засищащо.  Обожавам и картофи, и леща, и ориз – едва се удържах да не си хапна от варивата още на момента.

Освен това, всичко се нареждаше чудесно – до тук се изискваше минимална намеса от моя страна.

Сложих да се отцеждат , пък аз се заех с лука. Винаги съм се упреквала, че ми липсва известна ловкост и поради желанието си да се усъвършенствам, взех да режа на ръка (обикновено за повече от една глава предпочитам блендер). В резултат – ревнах като магаре, само дето с малко по-малко глас.   Така плачейки, затоплих мазнината, сложил лучеца, разбърках и загасих с туршиения сок. Покрих с капак и постепенно спрях да рева. Но така вкусно ми замириса – не познавам човек, който да не обича сготвен или печен лук.  Почти се предадох – щях да го изям така както си беше, прекрасно овкусен от туршията. Но срещнах гладния поглед на мъжа ми (поне така си го представям, щото звучи по-драматично в разказа) и се спрях.  Дойде моментът за решителната ми намеса, която трае не повече от 5 плюс  евентуално 30 минутки.  Смесих смачканите картофи с превъзходния лук, лещата, ориза, подправих с джоджен, магданоз, посолих на вкус и гарнирах с черен пипер.  Всеки, който беше в къщи, начело с мен, не издържа и закуса с лъжицата.  Голяма борба беше докато разгоня всички и се спра самата аз. Тук Цаньо Сърнев предлага избор: плънката става и за лозови, и за зелеви листа – според предпочитанията и наличността. Аз имах лозови под ръка. Употребих половиния час за да свия сармичките.  Наредих сладките хапки в тенджерата, сипах вода, добавих малко мазнина и лъжица червен пипер.  Чудесният неделен ден приключи с удоволетворение – вкусната вечеря е най-добрия начин да си спомним без страдание, че следва понеделник.

Няма да казвам нищо повече, защото нямам подходящи думи да изразя всичката наслада от блюдото.

Ще си позволя да цитирам господин Сърнев:

„Не преяждайте! И свободата има критични обеми.”

Да ви е сладко!

Курабии

Най-обикновени курабии

 

Няма начин да не сте ги опитвали. Може би сте ги позабравили, защото са толкова обикновени, че мигом ги пропускаме.  Няма студент или войник, който да не е разтварял плика с пратени от мама курабии.

Когато бях малка, в дните на соц-а, искахме торти, пасти, шоколадчета. Особено от корекомските. Майките ни правеха героични усилия да разнообразят асортимента на сладкарниците и магазините – още помня гордостта на мама от домашния течен шоколад на фона на марципаните Люлин (това са едни безвкусни имитации на шоколад , съжалявам ако обиждам евентуални почитатели).  Една зимна ваканция (прекарвахме тези дни на село), баба, която се беше изчерпала, навярно, откъм идеи за закуски, ни направи домашни „курабета”.  Много вкусни, мекички, пухкави – изядохме ги и ги забравихме. За жалост, не бяхме дорасли да оценим елегантната простота на тези бисквити.

И, ето ме вече, на свой ред, майка. Живея далеч от баба ми, научила съм се да готвя нещо повече от пържени яйца, но все още не съм се докоснала до брашното (всъщност жалките ми опити да направя пита или кекс, завършваха ужасяващо – за кухнята ми и за самочувствието ми).  Един ден свекърва ми рече: Що не взема да направя нещо сладко – за детето? Детето, т.е. внучето и, не ядеше бонбони, не обичаше пасти, вафли, но обожаваше бисквити.   Когато жената извади последната тава от печката, всички спомени се бяха върнали  и и аз щастливо ръфах курабийки, наравно със синчето, подредени на масата.  После се сприятелих с брашното, научих се да ги приготвям и сама  – за моя и за детска радост, защото и щерката, вече,  ги обожава. 

Спирам с приказките, последно само: тези бисквити са едновременно платното и картината.  Основната рецепта е съвършено съчетание – вкуса е чудесен, ненатрапчив, елегантен, както вече казах. Но ако решите, може да ги допълните, да ги разкрасите по свой вкус, да им придадете яркост. 

И най-накрая рецептата:

Продукти:

4 яйца

1 и ½ чч захар

¾ чч олио

1 чч кисело мляко

1-2 бр ванилия

1 чл сода

Брашно, колкото поеме (му 500 и 700 гр) за нормално тесто.

Замесва се тесто, като аз предварително гася содата в киселото мляко и се правя на фокусник пред синчето – правя балончета. Брашното сипвам по малко, защото може по-малко, а може и повече да поеме – зависи от яйцата, от млякото и прочее.

Като сте готови, късате парче тесто, оформя се на топчица (горе долу колкото кюфте) и се покрива със захар от горна страна.

Тук има два метода – единия  е просто да топнете сладката в чинийка със захар и да я пратите към тавата. Втория: слагате курабийки докато се напълни съда, натискате всяка с пръст отгоре, мажете с яйце и посипвате със захар.  И при двата варианта се получава вкусен резултат.

Печете както си знаете – до зачервяване. Аз, за да пестя време, пускам вентилатор на фурната, слагам две тави и пека на 170-180 градуса.

 Това е. Мога да ви проглуша ушите с приказки, ама нека си оставя място и за друг път.

Тази неделя

Както споменах веднъж, неделята е много важна част от седмицата. Ако през съботата все още те носи инерцията с нюанс на свобода, то неделята е истинската наслада. От сутрешното кафе, до следобедното чистене. Защото, ние жените сме си малко мазохисти – няма нищо по-гадно от чистенето и нищо по-удоволетворямащо от чист и подреден апартамент. Т.е. удоволствие без болка няма. 

 Тази неделя валеше. И у дома трябваше да светнем лампите, иначе си просех пролетна депресия, гарнирана с маниакално разстройство некакво. Велоезденето отпада значи – сбогом морски простор, здравей любима кухня. Защото аз обичам да готвя. Все ми се мержелее един образ на семеен неделен обед – бели покривки, свежи китки и красоти. Та ето я значи идеята. Преглеждам набързо хладилници и фризери – съставям си план меню и отивам да разходя кучето, щото и то милото душа носи и се води член на домакинството.

Първата част от кулинарния ми план беше салата фатуш.  Или по-скоро да приготвя питките за салатата. А гвоздеят на програмата – еклери.  В къщи ще замирише на вкусно, аз ще си поготвя, а вечерта всички на масата и бялата, т.е. зелената покривка. План за милиони – тихо си капе дъждецът, печката топли – направо да се разстопиш.   Да бях се сецнала на питките още.

Като един истински готвач отпочнах оптимално рано:

16,00 – замесване на тесто. Тавата порядъчно нацапана, плота обсипан с брашно, фурната грее. Точа питки, а навън вали. Малкото подскача около мен – Мамо, а като спре дъжда, ще отидем…Ей, сега мамо – да спретна еклерчетата

16,45 Последните питки се пекат. Топло и приятно, в мивката все още има място.

17,00 След кратка почивка почвам еклерите.

18,00 Еклерите са отвратителни – по-плоски от вафли, а крема прилича на млечен шейк. На мивката ако и кажа дий – ще тръгне.

19,00 Крема е малко по-гъст от боза, еклерите са все така плоски. Детето чака за баня, защо не си поспах следобеда, ми на готвачка се правя.

19,30 Налага се да поизмия нещо, за за има как утре да направим кафе

20,30 Мога да седна на зелената покривка, но не искам.

Имаше един грузински тост:  Възрастен грузинец: Когато бях млад, исках да имам кон, но можех да си купя само коза. Сега мога да си купя кон, но предпочитам коза. Да пием за това, желанията ни винаги да съвпадат с възможностите.