Разположена в края на селото, на леко възвишение – с поглед към язовира, къщата беше построена така, че да има достъп от двора до всяка стая, без да се налага някой да бъде притеснен. Изключителна привилегия – попочерпените с повечко огнена вода могат да се изшмулят на чист въздух, да се поокопитят, без, непременно, да се излагат. Едно от най-привлекателните места във вътрешността на къщата е, естествено, кухнята (съвсем практично да споделя – добре заредена с посуда и подправки). Прозорецът пред мивката ти дава възможност да пуснеш душата да лети над прекрасния пейзаж, докато ръцете се занимават с нещо толкова тривиално като миенето на чинии. Или тави.
Защото да идеш на планина и да не хапнеш агнешко си е нелеп пропуск.
Т.е. вземате си една агнешка плешка, хубаво я омазвате с подправки – сол, брашно, може малко червен пипер, сипвате малко вода в тавата и загръщате нежно с фолио да пази влагата. Прибирате тавата във фурната и от време на време проверявате как вървят нещата. При нужда поливате със сосчето. Малко преди края на печенето махате фолиото, запичате красиво и нека ви е сладко!
Но мястото, освен че предразполага към задушевни разговори край масата (особено вечер), към кулинарни и пр. преживелици, е невероятно успокояващо и зарежда с енергия. Поне така аз го усетих. Седнали на масата на двора сутрин, с мнооого дълго кафе и закуска – меденки, кекс или нещо по-питателно или просто така, се радвахме на слънцето, без приказки. Просто доволни да си поседим на открито и чисто място, много зелено.
Последваха няколко тихи дни – в двора, пълен със слънце и трева. И не само. Понеже с риболова не се получи, баш-рибарина от компанията разкри тайната си технология за ловене на жаби. Но аз няма да я споделя. Ще кажа само, че изисква висока концентрация, не се допуска треперене на ръката, а също и упоритост. От тези три прости правила зависи колко бутчета ще има на масата.
Разходките из околността бяха особени. Нещо средно между пътуване във времето и из съвременния селски туризъм. Повечето къщи бяха обновени, ремонтирани, нагиздени – приготвени за гости. Но тук-там, в тая пъстра гледка, се врязваха по-обикновените – като за всеки ден. Живота на хората си течеше и без граждани, с ония детайли, присъщи на средата: маса на двора, покрита със захабена мушама, сложени да съхнат на слънце разни дребни посуди и шишета, каруцата под стрехата. Селското училище може и да беше затворено за деца, но теленца се радваха на буйната трева в двора му. Насред село, на малко площадче (то място за по-голямо просто няма) имаше прашна сграда, със заковани прозорци и изписан корниз „Танцуваленъ салонъ”. За момент си представих как млади хора с нови изгладени до скърцане дрехи да танцуват валс или да вият хоро. Какво ли са танцували на село в годините на „Ъ”-то?
В тези дни, поради многото хора наоколо, а също и поради светлите майски празници, църквата беше затворена. Каква изненада! Винаги съм се надявала да открия, ако не религиозно чувство, то поне съпричасност към православната общност у себе си. Но нашето църковно ръководство има доста проблеми и работи отгоре-надолу (от центъра към периферията, искам да кажа). Като истинско чедо на социализъма, у мене няма създаден поглед към религията. Малкото познати от баби и майки ритуали, приемам по-скоро като народна, не като църковна традиция. Но или аз съм твърде далеч от тия неща, или на църквата и е все едно къде са хората като мен и си стоим разделени и без всякакви колективни преживявания в тоя дух. Може би така и трябва. След като присъствах на няколко от „светите тайнства” на различни места, а и след кратки разговори с някои свещеници, т.е. след като видях и чух – като дявол от тамян ще побегна, нежели да стоя. Но, все си мисля, че в такова вълшебно кътче, една служба, която да събере хората, за радост само, ако не за друго, би помогнало да усетим по-различно тези Гергьовски празници. Несъмнено литургии (служби, може би), е имало в града. Да приемем, че има кадрови недостиг в тая област (и без това се обяснявам колко съм нецърковно настроена, какво ли искам и аз) и да приветстваме с Майката Природа Възраждането на Живота.
Хубавите неща стават бавно, но отминават твърде бързо. Краткото ни пътешествие извън рутината свърши и трябваше да се обърнем обратно в ежедневните си навици.
Hrupkavo's Weblog 