Фемина

 

Тия дни посетих едно козметично студио, през което отвреме на време преминавам за разни процедури.  Сетих се за жалбите на Бриджет Джоунс какъв тежък труд полагаме за външността си и за да оправдая вложените средства и време по образа си, взех та тръгнах по-изправена и се пооблякох малко по-така. Вървя си аз и стигам до училището на детето, с цел да си получа наследника от госпожа Учителката. На изхода се сблъсках с една скъпа на сърцето ми приятелка, която веднага отбеляза усилията ми да изглеждам по-стилно (не че се бях изтупала в Армани).

–          Много си елегантна днес! Или, викаш, си облякла нещо по-различно от сутрешния анцуг?

Дадох си сметка, че водейки ученика, сутрин минавам по най-тънката лайсна и умело излъчвам унисекс. И не само тогава – разхождам си се целодневно по маратонки и някакъв спортен вариант на панталона, наметнала палтенце, с прическа „ей сега отивам на фризьор”.

Да не говорим, че вървя прегърбена и се клатушкам тромаво – щото само прибягвам от точка А до точка Б.

Леле!

Дали не трябва да се запиша към движението „Флай Лейди”? Или пък да си набавя специализирана литература от областта на приложната психология?  Каквото и да направя, то трябва да е спешно, защото все повече ми се размиват очертанияната.

Макар че, да бях само аз – с мед да ме намажеш.

П.П. Ако напишете в Гугъл „изискана дама” и потърсите изображения – то това е последното нещо, което ще видите.

 

Advertisements

Училището е НОВАТА КАЗАРМА

Как се втрещих

Едно време за казармата казваха, че тя оправяла и най-отвеяния (това си е разработка на военните, но е въпрос на друга тема). Сега казарма няма, но да подшушна – Първи клас е Новата Казарма. И веднага следва въпроса – колко ми е отвеяно детето и ще го оправи ли първи клас.  Хлапакът прекарва едни осем часа някъде, където аз нямам ПЪЛЕН достъп. И остави това, ами не ми отговаря изчерпателно на кръстосания разпит, който му организирам привечер.  На баща си се е метнал.

В резултат родителите обикаляме и като гладни кучета за малко инфо – то все ни е недостатъчно.  Аз, например, предвиждам горко да ридая още поне 10 години по контролното право над наследника. Какво ще стане като се ожени? Моли се, снахо, да се разберем.

Но както ме е мама учила – „Пред хората – НЕ!” и се показвам една адски отворена, прогресивна, готина майка:  Кой, сина ли? Ще се оправи сам. Аз само наблюдавам (и същевременно ям късове от черния си дроб). Има обаче и напористи възрастни. Ужасно, страхотно увлечени по правди и справедливости, с татуирано лого  „Да ми се възстанови” на челото.

За нас, родителите,  учителката е създала рубрика  „Пожелахте да видите” .

Как се изненадах една сутрин, когато синковеца се оказа действащо лице в този раздел .  Изпращам ученика в коридора, обръщам се към наставничката с дежурното: Нещо?, ама с единия крак съм навън.  Прибрах си го бързо, след като вместо обичайното Нищо!, дочух едно Амиии…Двама другари си играли с една другарка, дръпнали коланчето и то се скъсало.  Главата на семейството със скъсаното коланче, прилежно  прибрал в торбичка накъсания аксесоар и го предложил на учителката с думите, че много станало вече (предишни случаи, дето не ни касаят).

Моят ли син дърпал повече, чуждият ли – не знам, но взех скъсаното (учителката се чудеше как да подходи).  Втрещена бях и още съм така – първо, синът ми повредил чужда вещ, второ – забравил да ми каже, трето – какво ще го правя сега това коланче?  Вадя половинките на нещото, а то, горкото,  като че ли направено от хартия – с поглед го прокъсах само.  Ей, викам си, къде е въпросният баща да се разберем с него. Пък ако с мен не може, ще извикам нашия татко, въпреки че последния е много спокоен и няма да стане драмата.  Да, викам си, ще се поправяме. Ама поправката струва повече от едно ново (по потребителски данни). Е, тогава, викам си, ще купуваме ново. Ама такова хартиено не намерих, а аз държах да е правилен респонсът, та исках точно същото. Наложи се да купя нормално.

Седя си сега и разсъждавам. До къде трябва да стигнем с възстановяванията, обещетенията и прочее? Дали аз съм стисната – може би. Но, все пак,  рисковете на живото предаване, отчитат ли се? Става въпрос за ДЕЦА, все пак. Никой не е тръгнал да унищожава чужди коланчета умишлено (имам свидетели).  До какво ниво трябва да стигаме? И хем ми се иска да се саморазправям с тоя родител,  хем пък се чудя за какво ли.

А, днес, нашичкия купил близалка на момиченцето, просто ей така. Народът си го е казал – докато умните се наумуват, лудите се налудуват.

П.П. Справедливо ще е да се отбележи, че конфликтът „Коланче“ се разреши. След като изчистихме комуникационните замърсявания, стиснахме ръце с таткото и се успокоихме.

Има ли смисъл от „Как да се държим в обществото?“

             

               Бях тийнейджърка, или както беше модерно да се казва тогава – в юношеска възраст. Изследвах домашната библиотека всекидневно, четях разни работи, дето не били за мен и поради това го правех тайно. Но съвсем легално подхванах книжка, написана с похвална цел – да ни учи на добри обноски.  Лелеее, как се впечатлих!  Всичките съвети и препоръки ме изстреляха в неподозирани висини.  Не искам да се изказвам нетактично, но бяхме заети с други неща, разсъжданахме по различен начин.  Нямах и представа, че съществува понятие етикет. Разбира се, учеха ни и родители, и учители. Но те ни обясняваха да бъдем добре възпитани и учтиви, без да изпадат в детайли. Надстройката – какво да направим ако си съборим чашата в ресторант, как да оставим приборите си в чинията и прочее, да благодарим за вечеря, да отговорим на поздравления или да вървим по улицата  –  всичко това стоеше настрана.

Естествено, стигам до любимата си тема. Ние, родените в края на 70те, сме последното поколение, одялкано от социализма. Като градински колци – всичко излишно се окастряше или дреболиите не заслужаваха специално внимание.  В резултат на което се явявахме едни недодялани, ни риба, ни рак.  В ония години ни учеха и на хубави работи (няколко поне). Обаче! В стремежа си към незнайно какво, загубихме елегантността на общуването.  А тези след нас в повечето случаи не са съвсем сигурни какво обхваща понятието от последното изреченние.

За да бъда ясна, отдавам дължимото на противоположната теза – поне на основните неща:

Много важно, етикет-метикет. Важното е да си искрен и учтив, бъди естествен! Няма смисъл от префърцунени жестчета, хората ще те разберат. Съвременният свят е прекалено динамичен, за да си губим времето с куртоазни излияния и прочее отживелици…

Добре. Съгласна съм, че трябва да се поизтупат от пудрата някои елементи. Съгласна съм, че няма нужда етикета да се спазва по протокол. Той (етикета) съвсем спокойно може и да се префасонира според нервозността на съвремието.  Но трябва да го има. Нека не съм голословна:

Вървя си по улицата с подрастващия син (на 3 метра от прага на пубертета). По улицата вървят и други хора – баби, лели, момичета, младежи, чичовци и тн. Изведнъж, в страни и леко зад нас започват едни гъргорещи звуци, едно хъркане , хъхрене и задавяне. Бре, викам, някой припада, инфаркт! Обръщам се и в този момент с нас се изравнява мъж, който не особено изящно, но за сметка на това абсолютно естествено, се изплю. Няма да изпадам в образни подробности, щото ще ми стане лошо.  Добре, че детето ми е чувствително (за сега) и чак се отврати (за сега, повтарям).  Но!  Отиваме на тържеството за първия учебен ден. Из училищния двор цари възбуда, суматоха, претичват учители, потропват родители, дечица подскачат, подрастващи щъкат. Покрай нашата малка група се промъкват трима тинейджъри : първият е водачът на групата (личи по твърдата стъпка и увереност в личните качества), другите двама са антураж. Няколко метра по вляво групата на Шаро спира и момчето лидер разперва перушина и се изплюва тарикатски. На различни секундни интервали, със същия маниер, придворните повтарят действието. Е, почитателите на тоя мъжкарски жест явно са в широки граници.

Или:

Пак в същия училищен двор (а и навсякъде другаде също) блестят момичета – някои са все още в детството – без грим, по-скоро детско облекло –  свежи и разпъпили като кокичета. Други са се приготвяли дълго – макиаж (къде повече, къде по-малко), прически, блузки, ток – фешън аутлук, но като се позагледаш и те разпъпили кокичета. И какво си казват тези росни капки една на друга при среща: Въй (в някои краища на страната се използва: малей, лелеее, я глеж, и тн) ти ли си, ма? Откъде се докопа до …Аре, ела с мене…

А освен това повечето момичета (и аз, макар скоро да ме впишат в групата на лелите) притежават стойка на изгърбена камила, грация и гъвкавост на кафява мечка. А походката? О, сатира!

           И тъй като започвам премного да звуча като мърмореща стара мома (не съм) спирам да говоря за деца и юноши.  Но желязото до каква температура може да се кове?  Пък после ще се чудим ли кой е сритал кошчето за отпадъци в градинката (мно-о  дрънчи яко а) и за детската агресия, за неусмихнатата продавачка…

Друго:

На група родители много им се иска да благодарят на детската учителка за добрата и работа. Друга група също – защото така правят всички. Трета част имат различна мотивация…Започва се една организация: събират се пари, дускутира се сутрин и след занимания. Една майка твърдо защитава идеята за златно бижу. Втора отхвърля идеята и предлага нещо семпло и практично – сервиз за хранене, трета иска съвсем различно…В крайна сметка се купува там някаква статуетка, от модните, придружена с букет. Подаръка е поднесен в края на някое тържество, когато на децата не им е много концентрацията, а родителите са заети с контрол. Опаааа – благодарихме ли на жената или отбихме номера?  (Повечето пъти благодарящите не познават вкуса на учителката)

Примери – от тук до Тамбукту и обратно. Естествено, има многобройни изключения. Но по-доста са онези, които не се отличават от примерите.  И кво ше правиме сега?

П.П. Замислих се по темата, защото съм убедена, че гражданство се гради тухла по тухла.  Като започнем с уважение към себе си, към околните, към обществото. С абсолютна сигурност мога да твърдя, че след това няма да са ни толкова мръсни градинките, децата ни по-малко ще се блъскат по коридорите и прочее приятности.   Ама съзнание трябваааа, съзнание.  И етикет!