Оня ден, сина си тренира чувството за хумор и изиска цялото внимание, за да сподели току-що измислена шегичка. Не беше смешна, а аз съм защитник на реализма във възпитанието, само се усмихнах на ентусиазма. После, гледайки някакво комично предаване, много се посмях. И детето, обзето от искрено желание за съпричастност, започна да се смее също. Обаче, твърде малък, за да оцени хумора, скъса се да се смее, но така пресилено, че жал ми стана.
Викам му: Мамо, недей така да се насилваш. Смей се само ако ти е смешно. От сърце.
А той най-сериозно ми отговори: Мамоооооооо, смея се от каквото мога!
Това е то, житейската мъдрост!
Hrupkavo's Weblog 