Елегантността на таралежа – Мюриел Барбери

 

Тази година четох доста, но едва в края на годината попаднах на нещо, което ме шашна. Съзнателно или не, бягах от френските автори, тъй като езикът им – пълен със заврънкулки, изреченията с джиджавки,  затормозяваха и без това поизмъчения ми мозъчец.  Френската литература е различна от останалата, има един ужасно специфичен рисунък – особен, филигранен.  Културата на тази страна, всъщност, е като цял един отделен континент – малцина сред моите познати обичат френска музика, много се плашат от френската кухня (много сметани, много сирена, много нещо…) и пр. И никак не очаквах, да прочета така жива, така елегантна книга. Нищо че Hot couture е мейд ин Франс, както и че си го пише в заглавието.

Как искам да съм учила филология, но не съм. Ще го кажа с думи прости. И с цитат:

„…

Развързвам връвта и разкъсвам хартията. Виждам книга, красиво издание, подвързано с грапава тъмносиня кожа в стил уаби. На японски уаби е „силно въздействаща форма на красивото, един вид изисканост, прикрита с недодялана простота.” Не ми е много ясно какво точно значи това, но тази подвързия безспорно е уаби.

…”

Ами това е. Полет на мисълта, красотата на филм, книга, сладкиш, подкрепен с чай, отношение към хората – съвсем спокойно вписани в контекста на глупавото ежедневие.

Ако сравня книгата с ястие, то това безспорно е Камембер със сладко от боровинки – нещо, което да те подмами за още.

Линк към книжарница Хеликон:

http://www.helikon.bg/books/115/148474_elegantnostta-na-taralezha.html

Реклами

Книги

Напоследък много избуя популярността на „Яж, моли се и обичай”.  Първо книгата, после филмът.  И още една книга. За още един филм – не знам нищо.

Откровенията на една жена, която се развежда с богат набор от угризения и търси какво не и е наред. До тук добре.  Прави проверка в  невероятния Рим и с италианската кухня,  като символ на La Dolce Vita. Не е достатъчна насладата от живота. Поглед към себе си – невероятната Индия и покоя на йогата. Ашрамът не е мястото с отговори. Бали – майката Природа и среща с Любовта.  През цялото време очаквах писателката да сподели нещо наистина колосално. Но в крайна сметка получих усещането, че съм гледала филм на NG, който обещава „Гръмки разкрития, краят на загадката…”, които със затаен дъх очаквам около час. И през цялото време ми обясняват как било видяно, разказано е, но, всъщност, в 59 тата минута не могат да гарантират има ли Йети, няма ли.   Бутафорията у някои американски културни образци ме кара да се възхищавам на умението – от нищо нещо.

А от филма си харесах няколко неща:  пищният италиански обяд, усещането за вино, една разкошна неаполитанска пица и Хавиер Бардем.  Ама той беше за малко.

Замислих се, какво всъщност преживява лирическата героиня?  Глезотии? Не, тя се терзае. Както се терзае една близка, че времето и изтича между пръстите, децата, ипотеката и малките радости. Или пък както се терзае друга близка, че в тая държава не може да постигне спокоен живот, за това залага всичко зад граница.  Аз също се терзая, дали да почна да се притеснявам от времето  или от други си мои неща. И тъй като съм човек с много близки – палитрата на  горести е богата.  Прекрасно я разбирам лиричната героиня. И ме е яд, че се похабила такава мъка в този опропастен стил на приложна  психология.  Как можа, госпожо  Елизабет Гилбърт?

Тези книги ми приличат на  зелена макробиотична салата, върху която, за заблуда, са  ръснали малко пармезан.  А пък аз очаквах поне порция спагети (за къри и морски дарове въобще не отварям дума).

http://www.helikon.bg/books/author/38891/