Зимна вечер през декември. Излизам от офиса и поглъщам студения въздух с удоволствие. Якето ми топли, обувките ми са само малко неудобни и ми предстоят минимум 20 минутки свободен, безгрижен преход. Пътят ми е осветен от лампички, елхички, светещи Дядо Коледовци. Вървя към единия площад и приближавам двама мъже, попреминали средната възраст. Спрели са се и говорят с мааалко по-висок глас, леко провлачват думите, както е присъщо на попочерпени господа. Единият е върлинест и има леко прегърбена стойка, облечен в черно палто и тъмни панталон, заслушан в приказките на приятеля си. Съвсем в духа на „Празниците идат”, той беше с червено яке, червена шапка с козирка и щедро споделяше ведрост с целия околен град. Полуусмихнат, сякаш знаеше нещо тайно, с лека снизсхоздителност . Поклащаше се съвсем леко, почти валсов ритъм.
– Ти представяш ли си? В Щатите, по празниците харчат 600 милИАрда! – Гласът му беше плътен и с талант за драматичност, като оперен бас – Саамо за празниците! Гледай само какво става там. Тука…
…
Коледният базар е построен на площада и тъмното скрива талазите от пушеци на скара-бирата. Но въпреки това, дървените къщичкис масите, с рехавата елхова декорация, и разните жизнерадостни музички, внушават планинска атмосфера. Колкото и да е изтънчен носът – поблазва се от мирис на свежо опечени наденички, канела и аромат на греяно вино. Въпреки че не е блъсканица, има доста хора, които просто вземат глътка свободно усещане между грижите от деня и идващата вечер. Понякога, трябва просто да поспрем, за да може ежедневието да се оттече и да остане място за нещо неординерно. Дори за романтика, ако щеш. Не се удържахме и седнахме на една масичка с по чаша вино в ръце. Плюс малко скара, за да контрастира на сладката топла напитка. След малко от долния край на „чаршията” писна гайда, чу се тропот на ботуши, мъжки гласове подвикваха заедно Хо-хо – подранили Коледари, рекли да изкарат по някой лев, без да просят. Лека-полека групата стигна до нас, а едно момче от помагачите подаде закичен с чемшир калпак – да пуснем каквото ни е на сърце и джоб. Понеже ми беше поолекнало на душата, пуснах шепа монети.
Гордо, абсолютно ритуално гайдарят се обърна към нас и с все сила наду гайдата. Момчетата се подредиха в редица, затропаха поздравително – неудобно чак ми стана. Тогава водачът на хорото, размаха дървената мини гега, дето си я носеше и ревна:
– В редица, изправи! (размахване) Гледай хората! (размахване, размахване) Хо-ха-хо!
След малко преодолях неловкото усещане и се разсмях, а групата нежно се изтегли, следвана от помагачи, обгрижващи тубичка винце.
Живи и здрави!