Сутрешна закуска за свежи коне

С оглед на вечно заетото ежедневие и твърде високите топки в кулинарните предавания (не всички, понякога има страхотни рецепти), споделям опити, радости и скърби в борбата под надслов „какво да сготвя днес, което да не отнема време, да се получи, да не струва колкото кило и половина бял трюфел от Перигор“ – с две думи, щом мога аз, значи всеки може. Да не говорим за по-можещите. 

Не вярвах, че ще опровергая себе си и ще стана рано сутринта, в делничен ден, за да забъркам и ОПЕКА закуска на семейството. Казват, че с годините човек уляга, но това не винаги е вярно.  Както и да е – решила бях, че децата заслужават, аз и мъжът ми също имахме право на едно уютно сутрешно начало. Така че, приготвих си прекрасна и бърза рецепта за мъфини още от вечерта, строих две празни купи на кухненския плот и си легнах с прекрасно настроение.

На сутринта чух алармата в 6.00, отворих си едното око и самонадеяно я пренебрегнах. Толкова рано!?! Да не съм луда. 15 минути по-късно отново я пренебрегнах и след още 15 щях да метна грациозно телефона в насрещната стена, когато се сетих, че ще правя МЪФИНИ.

Стрелнах се в кухнята и се загледах в двете празни купи. Около три минути разсъждавах дали първо да не сложа едно кафе да се свари, пък после да пресъздавам Марта Стюарт. А всички други спяха. Сложих кафето, обаче време за колебания нямаше – заех се сериозно с тази закуска.

В рецептата на първо място стояха

–         70 грама маслини. Но маслини нямам – отпадат.

–         250 грама брашно – отмерих на око, половината сложих бяло, другата половина царевично.

(според най-новите гастро-ент… изследвания, царевичното брашно подобрявало влияе най-добре на перисталтика, стомах, флора и фауна. Сериозно е проучването и твърдението, въпреки наивитетното шегаджийстване)

–         1 супена лъжица розмарин – бе тия хора как го мислят това – ще се изтровим – замених с риган и мащерка

–         Сол, черен пипер на вкус – чудесно, печелим 10 точки

–         2 и половина чаени лъжички бакпулвер – не може да се пренебрегне

–         ½ чл сода бикарбонат

–         200 грама сирене

–         1 (единствено) яйце

–         80 мл зехтин (като се усвоят принципите на мъфина, всичко е предмет на игра)

–         300 гр кисело мляко.

 

Докато се занимавам с отговорната задача, фурната се нагрява – търсим златната среда – 180 градуса. Целзии.

Тъй като обожавам триковете – изглеждаш по-обигран, когато преметнеш нещо по-така в обсъждането на рецептите с приятелки, ще споделя един: формите на тавата се намазват с мазнина и се слага във фризера. Така по-добре се отразява на самата кифла, както и на ваденето и после.

Основен принцип и най-вече постулат при мъфините е: смесват се отделно сухи, отделно мокри съставки – класово разделение. Т.е. в едната купа отиват: маслините (ако има), брашното, подправките.

Сиренето – отделна вселена. Реже се на кубчета и се оставя на страна. Мистификация.  Философски погледнато, храната е умален житейски модел.

Във втората купа разбиваме яйцето, зехтина/олиото, млякото.

След което смесваме сухото с мокрото, ловко бъркаме, но не твърде перфекционистично.  Все пак няма да творим торта Павлова в ранни зори.

Кафето е готово м-увременно и никак не е лоша първата гореща глътка. Тази сутрин тя ми навява асоциация за траперски огън и пръхтящи коне, които ще потеглят – кой на работа, кой на училище. Отпивам блажено втора глътка и обратно на кухненския плот. В извадената преди малко тава от фризера (забравихте я, нали – аз също) пълним наполовина формите. Слагаме по кубче сирене навсякъде и допълваме с тестото. Ако има още сирене – слагаме. Ако не, продължаваме – храната е квинтесенция на живота.

След като слагам тавата във фурната, се заемам със задачата да си допия кафето, да махна чуловете на конете, да им покажа къде са си хвърлили сбруите снощи и да среша гривите.

При заснемането на историята пострада само готвача – внезапно установи, че ранното ставане не е в разрез с личното му светоусещане. Беше объркан целия ден. Както и един мъфин, защото в бързината да го извадим, не бяхме оставили прелестната закуска да си почине 5 минутки.

сирене, розмарин (евентуално), царевично брашно. Удивителна комбинация

сирене, розмарин (евентуално), царевично брашно. Удивителна комбинация

Реклами

Норвежско-българска носталгия. hi tech ефект на пеперудата

И помен няма от Българският Великден, статистиката отдавна е престанала да избухва из вестниците по темата емиграция, а за всяко българско семейство е съвсем нормално да праща нещо нанякъде.
Български пощи живеят от международното.

Началото на декември, поща:
– Къде са указанията за Норвегия? – служителката се зарови в една папка – какво пращате, храна ли?
– Сухи чушки. И сушен босилек, два пакета лукчета, четири фъстъковки.
– Е, храна значи. Сухи чушки? – и-то беше едно извито любопитно, но не особено учудено – хората имат какви ли не прищевки.
– Ами да, за Коледа, да ги пълнят с боб. Нали са далече…
– Аха. Нищо не намирам за Норвегия.
– Ами заради традицията, да им е хубаво на празника.
– Е, като няма забрана, значи може да си ги пратиш? – жената погледна към колежката си, но и двете бяха завладени от празничен патриотизъм.
– Ми да им ги пратим на хората, нищо не пречи.
Шат, шат – тиксо, лепенки, туп-муп печатите, нввнмчм и осемдесе, квитанцията и тръгна за Норвегия.

10тина дена по-късно, Skype:
– Получихме пратката. Благодарим, наистина такива работи тук няма.
– Съжалявам, че така нескопосно съм ги опаковала и че не е кой знае колко, но реших да пробвам – нали нямаше проблеми с митница, нещо?
– Не. Сега тъкмо ще си ги направим чушките с боб. И мащерката мирише много хубаво, силно.
– То, аз босилек пратих.
– Да бе, босилек. Мирише.
– Притеснявах се да не вмирише чушките.
– А, нищо им няма. Сега ще се съберем на Коледа, български семейства и ще приготвим това –онова. Тая година няма да се прибираме. Само сина. Ще ви прати нещо. Дето го няма там. Да видим дали ще ви хареса.
– Няма какво да пращате. Много ли е студено при вас?
– Е, студено си е. Ама не е чак много. При вас, надолу, е друго – на юг. Тука даже им е малко за сега. Ама свикнали сме.
– Нещо друго дали не ви се искаше, да бях изпратила?
– Не, тука в близкия град има магазин – купуваме си лютеници, кори за баници, намира се. Близо ни е, ама има такива дето няма от къде.
– Е, жалко.
– Нищо.
– …
5 дена по късно  

Куриерска пратка, около 0.500 кило. Със замах разопакован, хартиения плик се скъсва с весел, нетърпелив звук. Силен смях срещу пакет сирене. Ама не какво да е, а норвежко, бруност.
Google: http://en.wikipedia.org/wiki/Brunost
Facebook приятели: какво към норвежко козе сирене? За да избегнем похабяване на сиренето.

Skype:
– Получихме сиренето. По-удачен избор едва ли има. Хареса ми – най-вече на мен и на сина. Много благодаря.
– Радвам се. Тука се яде с палачинки. Сутрин на закуска. Това сирене се вари и от варенето се карамелизира, за това е кафяво.
– А, даже взех и едно вино дето си мисля, че ще му ходи.
– Пияници. Тук това се яде на закуска с мляко, чай, с каквото си искаш. Много ни харесва на нас.
– О, ще се пробва. С чай, определено, и с филийки.
– Е, радваме се, че ви харесва. Ние си правим често американски палачинки – много вървят със сиренето. Намерих една рецепта в интернет, много хубави стават.
: http://recepti.gotvach.bg/r-5150-%D0%90%D0%BC%D0%B5%D1%80%D0%B8%D0%BA%D0%B0%D0%BD%D1%81%D0%BA%D0%B8_%D0%BF%D0%B0%D0%BB%D0%B0%D1%87%D0%B8%D0%BD%D0%BA%D0%B8
– Непременно ще пробвам.
– …

Неделя:
В купата съставките лесно се събират и сместта е толкова апетитна, че мами пръстите. Гладка. Нагорещеният тиган просъсква щом тестото пада вътре и започва томително да мирише. Златисти, пухкави, меки – прекрасно-неделни палачинки. Чайникът кипи и изпуска тръпчива от чая пара.  OLYMPUS DIGITAL CAMERA
– Ставайте, закуската е готова. Леко, горещи са още. Сложи от това, ето ти парче от козето сирене. Не, мамо, не е коза, от млякото на козата. Така се казва само. Сложи ли? Отхапи си. Е? Хубаво е, нали? Норвегия и кози!? Ама е чудно.
За Великден какво може да се измисли, какво ще е подходящо? Тази година е почти до Гергьовден. Какво наистина може…, ох, това сирене е превъзходно.
Пробвай де, само 29% мазнини…

Неделя следобед, по телефона:
– Слушай, искам да ти пратя една рецепта, страхотна. Идеални за събота и неделя. Особено със сирене как вървят, ще ти я пусна през facebook. Искаш ли да пием кафе по-късно…

 

Eсенно писмо от Вишисоаз

И какво, те притеснява, приятелю мой? Стресиран си, нервно ти е, не знаеш какво точно ти се иска? В това ни зимно, ни лятно време ти иде да си грабнеш едно родопско одеало и да се гушнеш безметежно? Добре дошъл, ще ти кажа. Не обичам късната есен, освен ако не съм главната героиня на на парижки роман и сума ти ерудирани, интелигенти, елегантни, изискани и прочее в този дух, мъже, стоят под есенния дъжд, устояват на вятъра и се чудят как да ме превърнат в пътеводна светлина на живота си (както и за други работи се чудят, до едно хубави – за мене). Един, двама са изпаднали в есенна депресия, другите продължават да се борят. А аз съм толкова бяла и добра, колкото една пътеводна светлина би могла да бъде.
Нищо не стопля душата, както класиката. И не ти говоря за Хендел или Салиери,  дори не и за лятото на Вивалди, а за проста супа. Т.е. не проста, чиста френска проба де лукс.
Но, тъй като, мога да мълвя прелестни слова на други езици – не и на френски, налага се да преосмисля и адаптирам мироглед и емоции (пък и географски съм по-не в Париж). Искам да си с мен, да седнеш на дивана в кухнята, да си сипем вино, да си пуснем красив chanson, да събуем обувките и махнем чорапите.
Нямаме нужда от горещи чорби, парещи бульони и прочее. Та ние и двамата горим, кипим и живота ни иска. Напротив, влече ни луксозната мекота на кадифето и гладкия хлад на естетиката. За това, единственото, което би ни утешило тази вечер е Вишисоаз – Vichyssoise. Не се заблуждавай като мен, mon ami – супата не е френска, но звучи достатъчно автентично.
Ще си я приготвим, все пак, приятно топла, нали държим на комфорта. Имам хубаво масло, днес купих крехък праз, а картофите са се гушнали в очакване. И хубава сметана имам. Наздраве, mon coeur.
Маслото се топи и и смущава, чака праза – крехък и нежен, става неспокойно, несъмнено ще намерим нещо érotique. Но, скъпи мой, какво ни интересуват интимностите в момента? И в завладяващия chanson не пеят за любов, а за съвсем други неща. Наряза ли картофите? Чудесно, дай ги тук. Сипваме вода и оставяме нещата сами на себе си. Как ми харесва тази свобода, а на теб? Нито е твърде дзен, нито е твърде rustique.
Супата е готова и пасирам, а същевременно ти разправям как съм се измъкнала от нещо си, как съм си купила нов шал, а ти пък едва успяваш да ме прекъснеш – намерил си онзи часовник, който искаше и си …Хиля се безобразно.
Сметаната, подай ми я – безбожно калоричната, да не я забравим. Без нея нищо няма да се получи, мирише божествено, нали?
Крутони, подправки и voilà: пиршество и вино.
Как обичам да се виждаме.

Огретен карфиолен по елитна направа

Госпожа Софронка Хаджимишева хлопна вратата, та чак издрънча венецианското и прозорче, макар и здраво обрамчено в тежка рамка.
– Ще ми провожда повлеканата си готвачката, мен на огретен да учи! Проста селянка от Видинско! – като си изкара беса тъй, Софронка се хвана за гърлото с едната ръка, а с другата попипа косите отзаде си, щото като прогони оная слугиня, дето се именуваше готвачка, тъй беше развъртяла главата си, че гребените и се разхлопаха. Госпожата държеше на вида си и се гордееше с буйната си коса, дето и отиваше на достолепната снага и още по-достолепен бюст, способен да приласкае майчински за утешение кажи-речи цял девически клас от Италянския лицей. Но , най-вече, тя се гордееше с умението си да гощава, да приготвя трапезата, че дори министри са я гледали благоговейно, а техните съпруги мило и драго даваха за рецептата и относно пълнен с кестени петел. Не беше ли целувал ръката и сам конт Сивелини след соарето, томително благодарствен от нейното еленско? Не беше ли провождала съветите си у …Ох!

– Маринке! Маринке, де си? Скоро да ми дойдеш – Госпожа Софронка пресичаше салона
тъй бурно, че малко остана кристалната газена ламба, дето я донесе Господин Хаджимишев от Болонята, да падне от красивия резбован шкаф и да се пръсне на хиляди парченца. Но Софронка не забеляза туй, а притиснала сърцето си с ръка, продължаваше към кухненските помещения.
– Маринке, скоро да довтасаш – отиваш право у деликатесния магазин на Стоперцов и му поискваш най-голямата глава карфиол, дето може да открий в тоз ограничений град. Заръчвам ти да е пресен, инак ще те оскубя като гъска за Васильовден. И на Стоперцов ще му кажеш, внимателно да я загърне, щото ако се смачка, дори единствена розичка, ще го фалирам. Capire? E, vieni де!
В туй време Маринка – достолепна домашна помощница, назначена на отговорнта си длъжност от три месеца, се появи, треперлива и неспокойна като кобилка на селский панаир. Беше дошла от Вършец в цъфтящата си двадесета година, и все още не владееше всичката достолепност, дето я изискваше госпожа Хаджимишева. Но скоклив беше акъла на девойката, усещаше тя природно боязните на хората и господарката и предоволна от нея оставаше всякой път, щом и сложеше задача.
– Мадам, вий за Стоперцов се не безпокойте. Той карфиолът ще намери. Ама, мадам, да взема и яйца, че и прясна галета – ще разпоредите ли?
Госпожата , продължаваше да притиск гръдта си, махна с другата ръка:
– Маринке, бога ми, ако не донесеш тоз пустий карфиол и каквото там още до тридесета минута, сварваш ме печално отишла си, с измъчена душа. Capire? Ох, il mio cuore, сърцето ми в кръв е обляно! Скоро, мари! Rapidamente!
Маринка съвестно изпълни поръката и след две четвърти час остави нежно глава карфиол на дъбовата маса в приемната. Госпожа Софронка, отпусната връз канапето, стискайки стъкло ароматни соли, скочи пре-ентусиазнено, че Италянската газена ламба от Болоня отново бе застрашена.
Двете отидоха в кухнята , сложиха чисти и колосани бели престилки и тъй нежно и внимателно се заеха с цветно зеле, че господарката си припомни как развиваше пелените от най-фина брюкселска дантела след Кръщавката на Розалия, първата и дъщеря. Но всякое начинание изисква себедавление, иначе остава изпълнено с най-парвенюшка посредственост. Докато Маринка миеше и подсушаваше карфиола, госпожата взе порцелановата купа, сипа мляко и счупи четири пресни яйца вътре – Стоперцов не се бе пожалил и бе намерил прекрасен екземпляр на родното земеделство, за туй се изискваше и достатъчно заливка. Разби най-внимателно и с такава грижовна себеотдаденост, че млякото с яйцата придобиха свойство на най-фина смес. Превнимателно отмери солта, притури и лъжичка орегано и само лъх от кимионът. Представи си златиста и мека батиста. В туй време Маринка редеше розичките в медна тава, лъсната с осторожност и внимание, прилягащо на най-изискан дом. Заляха карфиолът с млякото, поръсиха с прясна галета. Така нежно прихлопиха вратата на фурната, че се изпълниха с благоговение и малко остана девойчето да падне в краката на Госпожата, но, Слава Богу, навременно се спря. Софронка хич не одобряваше фамилиарностите, когато изпълняваше фини работи, като приготовлението на смайващите си рецепти. Та тя никога не бе позволявала случайност да определя блюдата и, а още по-малко някой си готвач.
Четирийсет минути по късно, Госпожа Хаджимишева извади тавата и я посипа с Пармезано,в чиято първокачественост Стоперцов бе заложил цялостния си авторитет.
Запекоха ястието още веднъж – до румен и златист цвят, какъвто обладават детските бузи, в слънчев ден.
И когато вечерта, семейство Хаджимишеви посрещнаха огретена в трапезарията, нищо не можеше да смути господарката на къщата.
Господин Фадшимишев бе твърде далеч от сложностите на домакинстването и обществената тяжест на кулинарния авторитет, че без никаква сметка даде обявление:
– Софронке, ако и за утрешната вечеря не разпоредиш сготвянето на пържоли или друго питателно ястие, две недели подред ще вечерям в Офицерския клуб.
Но дори тогава, госпожа Софронка Хадимишева не потрепна.

Песто – а дано, ама надали!

За тази рецепта, някой северняк-италианец, евентуално може да организира покушение. С цел да ме утрепе, че съсипвам имиджа на Пестото.
Но волността ми не знае граници и аз посегнах на италианските традиции, с ясното оправдание, че нито съм италианка, нито съм традиционалистка.
Ето защо, направих Песто по бургаски. И не, че не съм чела из Нет-а (да е жив и здрав), не че не съм се ровила из разни книги, дори италиански филми четох и книги гледах. Но, пак го направих по бургаски. И не, че не ни хареса (дори на сина и на милото, чийто изящно капризен вкус съперничи с лекота на този на английската аристокрация – да речем).
В живота на всяка една жена, има моменти, в които и се иска да поразбута рутината, да бъде жизнена и енергична и тогава е способна да сътвори какво ли не. Имам чувството, че и аз получих своя момент.
Песто по бургаски (космополитен си е градеца, не ще и дума – но задълбочено изследване по темата – друг път)
– Шепа-шепа и половина тиквено семе, белено, моля
– Шепа пресен босилек – само листенцата, фиданки не ни трябват
– 1 сл оцет – бъдете благовъзпитани и ценете небцето – натурален ябълков или още по-добре балсамико, в краен случай лимонов сок
– Около 0.100 зехтин, тъмна бутилка
– 4 скилидки чесън
– 1 глава лук
– Шепа магданоз
– Сол
– Черен пипер
– Пармезан, пекорино, а с пушен кашкавал също
Най-напред, на сух тиган се изпича тиквеното семе. Става едно такова есенно-благоуханно, леко носталгично, та чак на чаша вино избива.
По гореописания ред (спира се преди подправките) се пасира – първо семето с босилека, оцета и зехтина. После чесънчето – нужно е уважение, внимателно и фино трябва да стане. Лука, магданоза. Пасатора се изключва и може Милото да го измие. Той и без това пречи, докато се опитва да разбере какво се случва. Така ще има равноправие.
Прибавят се подправките и настърганият пармезан/кашкавал/пекорино. Обърква се хубаво. Сервира се в най-откачената купа, която може да се изрови – освен ако не са предвидени спагети.
За потенциалните екстри, гарнитури и прочее – всеки сам
Пре Кра Сно!

Летни вихри. Кратко и вдъхновително за радостите (бучка захар)

Август – лято, жега, море и сме на работа. Ама събота и неделя не сме.
Ставате рано (още в събота) – 9.00 да сте пред магазин от типа Направи си сам, влитате вътре и си купувате:
Две кутии морско синьо (от мен да мине – лазурно) – акрилна боя.
Намирате си и синя кърпа за глава.
Прибирате се в къщи. Отнемате тазгодишната лятна колекция мидички на детето – още не е узряла и добре почистена. Пускате си Микис Теодоракис и боядисвате кухненските столове в синьото. После си слагате синята кърпа на главата, червено червило (за дамите) и изпращате половинката за две бутилки мастика или узо – нека прояви характер и си избере.
Междувременно:
На плеъра зареждате:
Микис Теодоракис
Саундтрак на Зорба Г ъркът
Демис Русос
Микис
Зорба
Демис
Демис
Зорба
Микис
Редувайте с Андре Рю и неговата сиртаки-версия.
И така докато Ви е на сърце. Волуме на макс, естествено.


Вземате си половинка калмари и с викове „Ясо”, завъртане и подскок ги нарязвате на шайби.
В най-хубавия зехтин, който сте успели да си купите, мятате чесън. Но трябва да сте си го купили след час – час и половина сладки приказки с някоя баба на село, която ви е дала кило-кило и половина бадева. Именно тая „бадева” ни трябва за тия калмари точно. Ако нямате баба и село, опитайте се да си поговорите с продавача в кварталния плод-зеленчук преди да си купите главата чесън, която е нужна. Ако и такова нямате – поздравете някой в супермаркета – просто така.
Та! След като чесъна ви е прегърнал и ви е целунал нежно по нослето, доведете му и калмарите. Нека водата изври, а вие през това време нежно се поцелувайте с любимия/любимата, който/която току-що влиза със сбърчен нос и двете бутилки анасонов еликсир под мишница. Чувате ли Демис?


Пооправете синята кърпа и червилото (за дамите) отворете едната бутилка узо. Ето така е на Олимп!
Отсипете си сто грама. Налейте ги тия сто грама в калмарите. А сега изключете аспиратора и подпалете съдържанието на съдината. Внимателно с тенджерата – ако ви заприлича на Сирни Заговезни – просто я махнете от котлона, но да не загасне.
Ако междувременно не сте ударили поне 20 грама от узото, оставете всичко и идете на почивка в Гърция.
Или поне си купете картичка от остров Закинтос.
Междувременно алкохола е изгорял. Нежно сипете 100 прясно мляко и 100 сметана. В тенджерата. Усещате ли?
Поцелувайте се още 10 минути. Само 10.
Сега си изберете някоя прекрасна купа. Изсипете в нея амброзията, която приготвихте. Промълвете „Ясо”, може и „Палигари”. Разсипете по масата колекцията от мидички и продължете с Микис Теодоракис. Поръсете калмарите с пресен копър.
Сервирайте артистично и живота е прекрасен!

5. Истанбулското измерение ме прие, помами и ми каза да си ходя в къщи.

Няма нищо по-прекрасно от едно хубаво и продължително приказване по женски. Особено, когато е подпомогнато от премислени и ярки блюда. „Нощта е млада”, а покривката все още чиста.
Започваме със студена супа от ориз, нахут и тайни съставки. Оризът е кадифен, а закачките свежи. Има хляб в това небце!

Поглеждам въпросително в следващата чиния.
– Нарича се Muammara. (няма да загърбвам факта, че моментално изключих и забравих името. Наложи се да питам още два пъти за него – обаче вкусааааа, как помня – като слон!)
Опитвам – свежестта на червени печени чушки, усещам магданоз, орехов вкус уплътнява, но има още нещо, което придава невероятно усещане за ароматен топъл вятър. Хапка симфония на езика. Какво е това нещо, бе?!
– Кимион. Има кимион.
Кимион и чушки? Леле!.
– А това?
– Пиле по черкезки.
Орехът беше се преместил в съседната купа, само за да допълни друг вкус, който напомняше пролетна поляна. Копърът, естествено, и чесън. Има и галета, която държи всички аромати заедно. И още нещо скрито, защото мистерията гъделичка и те кара да си сипеш 5-6 пъти в повече, да разпитваш, да цъкаш, да предполаггаш загадъчно наследство, рецепта препредавана от втората на втората дъщеря. Съспенс! Тайната съставка е тайна, пък.
На масата има и чий-кюфте. Отваряш листо салата, слагаш чий-кюфтето, стръкче магданоз – по-добре две, стрък джоджен, увиваш, отхапваш и си в рая. Като седмица по-късно го обяснявах на приятелки, едната ме заплаши, че взема булгура и идва у нас да месим. И преглътна. Аз преглътнах още два пъти.
Ако вечерята започна удивително, то тя се превърна в пиршество на сетивата. Разговорът измести значението на храната. Децата, мъжете, градът , носталгията и ежедневието, религията, работата, семейството и отново храната, и в обратен ред. И после още.Ставам за цигара. Не знам, вероятно ми личи какъв комфорт изпитвам.
На масата е Кarnıyarık. Ако имамите припадат от патладжан с домати, то над тази чиния ще се извисят. Това ястие преоформя усещането и пренася на резбовани осмоъгълни масички, поставени пред ниски дивани, до шадравани със сини плочки и пръскащи розов аромат. Завесите на прозорците се повдигат от нощен бриз и влиза жасмин, канела и приказка. Еее!
Говорим за лета в България и Истанбулски усещания, за бабини рецепти, за днешната история. Горещината от вън е припълзяла в хола и се мотае в краката, но ние я сритваме нежно – въобще не пречи.
Отрязах си крайчето на патладжана, сложих от плънката отгоре му и се отплеснах. Ама много се отплеснах.
Само за да изпадна в още по-голямо замайване, защото следват ангинарии със зехтин и зеленчуци. Аристократичното изящество на вкуса (когато попитах Айлин дали е подходящо да взема нещо за трапезата, тя направо ме събори с поглед – Искаш да носиш храна на масата на мама Ася?!!!!).
Пиршеството се увенчава с Tavuk göğsü. Мек, млечен крем, богат и разкошен. Имало пилешки гърди. В това кадифе, дето се разстила на езика и те кара да се чувстваш 6 годишен? Мирисът на канела ме довърши. Ох, бе, мама Ася е това!

Говорим си за нещата от живота, но вече омекотени от засита и удоволствие.
На другата сутрин вълшебната приказка продължава . Пием кафе, за да седнем на закуска, която може да съперничи с обяд от ежедневието. На масата грее като слънце тиган бюрек. Като дете много обичах баничките, които се продаваха само на едно място в малкия ми роден градец. Вкусни, хрупкави и топящи се в устата. Бюрека имаше същия вкус, заклевам се, ей на!
А за бал каймака – като на Дядо Пандо – не ща да споменавам, щото ми докарва кило, кило и нещо отгоре.
Пишман-туристката в мен е спала сладко до 10.30. Но Истанбул ще ми прости. Втурваме се отново към него.
Прекосяваме половината мегаполис, опитваме се да усетим аромата на шоколад от една бисквитена фабрика. Колата лети по магистралата, забавляваме се по завоите и весело се шмугваме из градските тунелчета. Малкият – около километър и половина. Баткото – 2 км и около 400 метраа. Правешки ханове, а?

летен поглед над града

съвременните младежи по хлебарниците са ужасно срамежливи. ама аромата е томителен.

Символът на Бешикташ.

има живот на улицата

рибен квартален пазар. А рибните ресторантчета са наоколо.

къпят една баница тука

хората около нас

и всеки си върви по пътя

Следва кратък панаир на суетата -смяна на перушината и отиваме в Yildiz park.
Приближаваме портите на градините – не съм си представяла, че отново ще вляза в 1001 нощ. Такива едни впечатляващи са.

Hoş Geldiniz!

Но тук всичко е зелено, шарени сенки покриват поляните и стръмните пътеки. Под дърветата се е събрал народ колкото за няколко манифестации – на теферич.

поетично

и бита в поезията

Хапват, пийват и дишат с пълни гърди неделния въздух. За момент си представих изумените физиономии, заобиколили барбекюто, което ще се опитам да занеса в нашия парк идущата неделя – утопии…
И не пикникът е забележителното сред дърветата и покрай романтичните мостчета. Виждам булка! Изведнъж ме обзема въодушевлението на малките момиченца, които с бухнали рокли търчат около младоженците, на всяка малка красавица, която съзира принцесата в бяла рокля и разширява очички в невинно възхищение. Вдигам фотоапарата и щраквам трескаво, за да не изгубя картинката. Но ето и втора булка, след нея трета, и четвърта върви по пътечка в далечината.

Булка! Първата двойка.

понякога животът предлага необичайни срещи

хванаха ме, от мен папарак не става, слава богу

втората двойка

в трафика на булките

няма описание

в най-малката социална клетка на обществото трябва да се подкрепяме и утешаваме

Булката си отива.

Айлин е търпелива с мен и ме оставя да снимам каквото си пожелая. Обяснява ми, че тук младоженците правят фотосесии. Налага се да чакат реда си, за един прекрасен изглед на мостче сред гората. Придружител на двойка младоженци поглежда към обектива ми точно, когато натискам копчето и моментално ме изпълва гузно чувство.
– На туристите са позволени много неща (обаче аз не съм турист, нали се разбрахме вече) , вероятно няма да те набият, подсмихва се
моята гуру. Тя е усетила прекрасно каква емоция ме завладя. Докато си вървим бавно нагоре, попадаме отново на човека, заловил ме да го снимам – преместили са булката с кола на друго романтично завойче. Очаквам да сбърчи вежди, но той се усмихва и ми пожелавама приятен ден на английски – аз едва успявам да кимна в отговор. Разпростряла съм сетивата си на 360 градуса и се движа като през вода.
– Разбра ли какво ти каза?
– Не, едвам успях да му се усмихна.
Продължаваме нататък, защото отиваме в Şale köşkü.
Това е място, което изпълва със смисъл думите изящна филигранност. Всъщност малкият дворец е султански подарък (едно време какви султани е имало…), превърнал се по-късно в резиденция на Ататюрк и място, посрещало важни личности.

така се прави пътуване в историята

Дават ни терлици за обувките и заедно с две невинни япончена, заставаме пред гида. Той се опитва да разпознае от къде съм, но аз – стиснала зъби и не казвам. Приятелката ми просто споделя, че съм нейн гост. Питам се, дали е достатъчно любопитен, за да попита директно. Все още тактичен, той осведомява малката си групичка, че снимките са забранени. И поглежда в ръцете ми, указателно. Загасям апарата. В интерес на истината, не реагирам на английски. Разбирам, но не реагирам. Това се нарича сливане с атмосферата. И усещам английския толкова чужд на всичко наоколо, че се подчинявам несъзнателно и не чувам думите. Особено това, да не снимам.

все пак ми позволиха да си отнеса някои кадри за спомен


Украсата вътре в кьошка е толкова изящна и в бел епок, че ми отнема хъса. Започвам да пристъпям, все едно съм овързана с около 3 километра панделки и имам 20 букли на главата. Стигаме до огромна зала, чийто килим е бил причина да се събори една от стените – за да влезе. После я построили .
Излизаме навън и направо не мога да включа, че сме 2 и 12та.
Спускаме се през другата част на парка, а там – още булки. Искам да си сменя професията. Ще модерирам булченски фотосесии. Такива са едни красиви, блещукащи и сериозни. А фотографите – лягат, пълзят, сгъват се – чудеса правят.

Това са патетата. Булките след малко.

момичета навън

По-малката сестра

Всичко е възможно, особено зад обектива

динамична двойка младоженци

неочаквано, в двора на един кьошк

ако леко изместим гледната точка, перспективите са неочаквани

Това жигули е на пазара, но могат да си го позволят единствено да го погледат: Продава се, но няма да ви стигне „вътъка“

Тръгваме към къщи – трябва да си събера багажеца и да стигна до шатъла за автогарата. Истанбулското измерение ме прие, помами ме и ме прати обратно с целувка по носа.
Един Карнъярак по-късно, натоварена с каквото си имам, качвам се на маршрутката. С Айлин си махаме и се разделяме. Прекрасната ми гуру!
Поемаме през града, а аз се чудя, защо, аджеба, това нещо тръгна два часа по-рано. Пътуваме си по тепета и квартали, мина час, час и нещо, когато с ужас се запитах, ами ако си изпусна автобуса? Хората в микробуса, обаче, си цъкат смс-и, говорят си по телефона и се държат спокойно. Момичето до мен казва, че ще се понесе към Ерзурум (май) след около 20 минутки и е по-невъзмутима от йога – инструктор. Еми, сядам си на седалката.
Шофьорът е отработил маршрута, явно, и съм навреме пред фирмената табела на превозвача. Хвърлям раницата в ръцете на стюарда и започвам да се оглеждам. Шумотевицата е в пълна сила. Пийвам един чай, а чичкото дето ми го продаде показва едно детенце в близкия автобус – Внукът ми. Ще си тръгва.

Дядото, който изпраща внука си.

Заповядайте, моля!

Един друг младеж се опитва да ми продаде „чайкафестудениплодове” ама аз не ща.
Е, качвам се.
За да излезем от Истанбул пътуваме 2-3 часа.